Джон Р. Р. Толкин
Властелинът на Пръстените (56)

ГЛАВА 8
ДОМОВЕТЕ НА ИЗЦЕЛЕНИЕТО

Когато наближиха рухналата Порта на Минас Тирит, в очите на Мери плуваше мъгла от сълзи и умора. Той почти не обръщаше внимание на разрухата и труповете наоколо. Из въздуха се носеха пламъци, дим и смрад, много машини бяха изгорени или съборени в огнените ями, а с тях и мнозина от убитите. Тук-там се търкаляха туловищата на огромните южни чудовища — полуизгорени, смазани от запокитени камъни или простреляни в очите от храбрите мортондски стрелци. Поройният дъжд бе престанал за малко и горе проблясваше слънце, но целият първи кръг на града тънеше в пушеци от тлеещите пепелища. Хората вече се трудеха да разчистят път сред разрухата, неколцина дотичаха с носилки през портата. Внимателно положиха Еовин върху меки възглавници, а кралското тяло покриха със златотъкано платно, понесоха край него факли и избледнелите им от слънцето пламъци се развяха по вятъра.

Тъй се завърнаха Теоден и Еовин в Града на Гондор и който ги видеше, сваляше шапка и скланяше глава; минаха през пепелищата и дима на опожарения кръг и продължиха нагоре по каменните улици. За Мери това изкачване бе безкрайно, безсмислено пътуване сред омразен сън, продължаващо все напред и напред към някакъв неясен край, който съзнанието не можеше да възприеме.

Постепенно факлите пред него примигаха и изгаснаха, той продължи да крачи сред мрака и помисли: „Това е тунел към гробница; тук ще останем завинаги.“ Но изведнъж в съня му проникна жив глас.

— Я, Мери! Слава богу, намерих те!

Надигна глава и мъглата пред очите му се поразреди. Пред него бе Пипин! Стояха един срещу друг на тясна уличка и наоколо нямаше никого. Той разтърка очи.

— Къде е кралят? Ами Еовин?

Сетне се олюля, седна на някакъв праг и отново заплака.

— Изкачиха се в Крепостта — каза Пипин. — Мисля, че си заспал в движение и си сбъркал пътя. Като открихме, че не си с тях, Гандалф ме прати да те търся. Горкият Мери! Колко се радвам да те видя! Но ти си изнемощял и няма да ти досаждам с приказки. Кажи ми само ранен ли си.

— Не — отвърна Мери. — Е, поне мисля, че не съм. Но не мога да раздвижа дясната си ръка, Пипин, откакто го пронизах. А мечът ми изгоря докрай, като парче дърво.

Лицето на Пипин стана тревожно.

— Виж какво, най-добре ще е час по-скоро да дойдеш с мен — каза той. — Жалко, че не мога да те нося. Вече не се държиш на краката си. Изобщо не е трябвало да те оставят да ходиш, но прости им. Толкова ужаси сполетяха Града, Мери, че е трудно да се забележи един нещастен хобит, идващ от боя.

— Невинаги е нещастие да не те забележат — каза Мери. — Току-що не ме забеляза и… не, не мога да говоря за това. Помогни ми, Пипин! Пак притъмнява и ръката ми е тъй студена.

— Облегни се на мен, мой човек! — каза Пипин. — Хайде! Крачка по крачка. Не е далече.

— Ще ме погребвате ли? — запита Мери.

— Как щяло! — възкликна Пипин, като се мъчеше да говори шеговито, макар сърцето му да се късаше от страх и жалост. — Не, отиваме в Домовете на изцелението.

Уличката минаваше между ред високи къщи и външната стена на четвъртия кръг. Напуснаха я и излязоха на главната улица, водеща нагоре към Крепостта. Крачеха стъпка по стъпка, а Мери се люшкаше и мърмореше като насън.

„Не мога да го докарам дотам — помисли Пипин, — Няма ли кой да ми помогне? Не бива да го оставям тук.“

В този миг едно момче го задмина тичешком и за своя изненада той позна Бергил, сина на Берегонд.

— Здрасти, Бергил! — подвикна той. — Къде отиваш? Радвам се да те видя жив!

— Бягам с вести за Целителите — отвърна Бергил. — Не бива да спирам.

— Не спирай! — каза Пипин. — Само им кажи, че тук има болен хобит, не забравяй, периан, идващ от бойното поле. Мисля, че няма сили да стигне дотам. Ако завариш Митрандир, той ще се радва на тая вест.

Бергил хукна напред.

„Най-добре да изчакам тук“ — реши Пипин. Лекичко отпусна Мери на огрените от слънцето плочки, седна край него и положи главата му в скута си. Предпазливо опипа тялото и крайниците му, сетне стисна ръцете на приятеля си. Дясната беше ледена. Не след дълго лично Гандалф дойде да ги вземе. Той се приведе над Мери и погали челото му, сетне внимателно го вдигна на ръце.

— Би трябвало с почести да го внесат в този град — каза вълшебникът. — Щедро се отплати той за доверието ми; ако Елронд не бе отстъпил пред настояването ми, никой от вас нямаше да поеме на път и много по-злочести беди щяха да ни сполетят днес. — Той въздъхна. — Ето ме обременен с нова грижа, а съдбата на битката все тъй виси на косъм.

Най-сетне Фарамир, Еовин и Мериадок бяха положени в Домовете на изцелението и намериха добри грижи. Вярно, в тази късна епоха всички знания бяха изгубили древната си пълнота, ала гондорските изцелители все още бяха мъдри и изкусни в лечението на ранени и болни от всички недъзи, които можеха да сполетят простосмъртните на изток от Морето. Единствено за старостта не бяха открили лек и някогашното им дълголетие почти бе изчезнало — малцина сред тях доживяваха здрави телом и духом до сто години, освен някои родове с по-чиста кръв. Но сега, въпреки цялото си изкуство и знание, те се стъписваха пред множеството болни от неизцелим недъг; нарекоха го Черната сянка, защото бе причинен от Назгулите. Поразените от него бавно потъваха във все по-дълбок сън, който преминаваше в безмълвие, мъртвешки хлад и смърт. Болногледачите бяха убедени, че същата тежка болест е налегнала полуръста и дамата от Рохан. Понякога те все още се събуждаха към пладне и мърмореха в полусън, а лечителите се вслушваха в словата им с надеждата да узнаят нещо, което би им помогнало да разберат недъга. Но скоро те отново пропадаха в мрака и щом слънцето вземаше да клони на запад, по лицата им пропълзяваше сива сянка. А Фарамир пламтеше в нестихваща треска.

Грижовният Гандалф неуморно сновеше между болните и изслушваше всичко, що бяха чули болногледачите. Тъй отмина денят — навън великата битка продължаваше да се люшка между надежда и отчаяние, странни вести долитаха, а Гандалф не излизаше, само чакаше и бдеше, докато най-сетне червеният залез изпълни небосвода и през прозорците лъчите му огряха сивите лица на болните. На околните им се стори, че в това сияние бузите им леко поруменяват, сякаш здравето се възвръща, ала надеждата бе измамна.

Тогава старицата Йорет, най-възрастната от жените, работещи в този дом, погледна прекрасното лице на Фарамир и зарида, защото го обичаше, както го обичаше целият народ. И рече:

— Уви! Скоро ще умре. Ех, ако в Гондор имаше крале, каквито казват, че имало някога! Нали древната премъдрост ни учи: Ръцете на краля са ръце на целител. И по туй винаги може да се познае истинският крал.

А Гандалф, застанал наблизо, отвърна:

— Ще се запомнят словата ти, Йорет! В тях има надежда. Може кралят наистина да се е завърнал в Гондор, не си ли дочула странните вести, които долетяха до Града?

— Прекалено бях заета да търча насам-натам, та да слушам всичката врява — отговори тя. — Само на едно се надявам — ония дяволски убийци да не се приближат до този Дом и да смутят покоя на болните.

Тогава Гандалф изтича навън, а огънят в небето вече догаряше, тлеещите хълмове избледняваха и из полята плъзваше пепелява вечер. Докато слънцето залязваше, Арагорн, Еомер и Имрахил наближиха Града заедно със своите пълководци и рицари; когато застанаха пред Портата, Арагорн каза:

— Гледайте как Слънцето залязва сред пожарища! Поличба е туй за края и падението на много неща, за промяна в Приливите на света. Но този Град и неговото кралство дълги години са били под властта на наместниците и се боя, че ако вляза неканен, могат да се надигнат спорове и съмнения, а не бива да го допускаме, докато продължава войната. Не ще мина през Портата, нито пък ще посегна към короната, докато не се разбере ние ли надделяваме или Мордор. Нека разпънат шатрите ми в полето и тук ще изчакам покана от Владетеля на Града.

Но Еомер възрази:

— Ти вече развя знамето на кралете и разкри емблемата на Елендиловия род. Ще търпиш ли някой да се опълчи против тях?

— Не — каза Арагорн. — Но смятам, че не е назрял моментът, а нямам желание да се боря с друг освен с Врага и слугите му. А принц Имрахил добави:

— Мъдри са словата ти, господарю, ако приемеш в тия дела мнение от роднина на Владетеля Денетор. Той е властен и горделив, ала стар; непонятно се държи, откакто синът му бе поразен. И все пак аз не бих останал като просяк край вратата.

— Не като просяк — каза Арагорн. — Да речем, като командир на Скиталците, които не са привикнали с каменни къщи и градове.

И той нареди да свият знамето му, а Звездата на Северното кралство свали и повери на синовете на Елронд.

Сетне принц Имрахил и Еомер Рохански го напуснаха, минаха през Града сред хорската гълчава и се изкачиха към Крепостта; явиха се в Залата на Кулата да дирят Наместника. Но завариха трона му празен, а пред платформата лежеше за поклонение Теоден, крал на Пределите, обкръжаваха го дванадесет факли и дванадесет стражи — рицари от Гондор и Рохан. Над смъртното ложе висяха зелено-бели драперии, а кралят бе завит до брадата с широко златотъкано платно, върху което бе сложен голият му меч; щитът бе край нозете му. Светлината на факлите блещукаше в белите му коси като слънчев лъч сред пръските на фонтан, но лицето му бе прекрасно и младо, само покоят по него бе недостъпен за младостта, той сякаш спеше.

Постояха мълчаливо край краля, сетне Имрахил запита:

— Къде е Наместникът? И къде е Митрандир? А един от стражите отвърна:

— Наместникът на Гондор е в Домовете на изцелението. На свой ред Еомер запита:

— Къде е лейди Еовин, сестра ми, не трябваше ли и тя да лежи до краля със същите почести? Къде са я сложили? А Имрахил отговори:

— Но лейди Еовин бе още жива, когато я носеха насам. Не знаеше ли това?

Тъй внезапно нахлу в сърцето на Еомер нечаканата надежда, а заедно с нея болката на загриженост и тревога, че той не добави нищо, само се обърна и бързо напусна залата. Принцът го последва. Навън бе паднала вечерта и безброй звезди обсипваха небето. Насреща се задаваше Гандалф, придружен от човек със сив плащ; срещнаха се пред вратата на Домовете на изцелението. И двамата рицари поздравиха Гандалф, сетне запитаха:

— Търсим Наместника, а хората казват, че е в този Дом. Болест ли го е сполетяла? А лейди Еовин, къде е тя? А Гандалф отговори:

— Тя лежи вътре и не е мъртва, макар да е на прага на смъртта. Но както навярно сте чули, Владетелят Фарамир бе ранен с коварно копие, сега той е Наместник, защото Денетор почина и пепелищата са му гробница.

Скръб и изумление ги изпълниха, като чуха разказа му. Но Имрахил промълви:

— Значи победата ни е лишена от радост и с горчилка я заплащаме, щом в един и същи ден Гондор и Рохан губят владетелите си. Еомер властвува над Рохиримите. Кой ще управлява Града междувременно? Дали да не пратим да повикат господаря Арагорн?

— Той е тук — изрече мъжът в плаща.

И като пристъпи в светлината на фенера край вратата, всички видяха, че това е Арагорн, наметнат над бронята със сивия плащ от Лориен и без никакъв друг знак освен зеления камък на Галадриел.

— Дойдох, защото тъй ме помоли Гандалф — каза той. — Но засега съм само командир на Дунеданците от Арнор. Владетелят на Дол Амрот ще управлява Града до събуждането на Фарамир. Но моят съвет е Гандалф да ни ръководи занапред в цялата борба срещу Врага.

Всички се съгласиха с това. Тогава Гандалф рече:

— Да не стоим край вратата, времето е напрегнато. Нека влезем! Единствено в идването на Арагорн е останала надеждица за болниците в Дома. Чуйте що рече Йорет, мъдрата гондорска старица: Ръцете на краля са ръце на целител и по туй ще се познае истинският крал.

Арагорн влезе пръв и другите го последваха. На прага стояха двама гвардейци в одеждите на Крепостта — единият висок, другият не по-едър от малко момче; щом ги зърна, той гръмко се провикна от изненада и радост:

— Бързоход! Великолепно! Знаеш ли, аз се досетих, че идваш с черните кораби. Но всички се разкрещяха „корсари“ и не искаха да ме послушат. Как го направи?

Арагорн се разсмя и стисна ръката на хобита.

— Добра среща наистина! Но сега не е време да ти разправям за пътешествията си. А Имрахил каза на Еомер:

— Тъй ли се говори с крал? Но може би той ще приеме короната под някое ново име!

Арагорн го чу и се обърна.

— Прав си, на древния върховен език ме наричат Елесар, Елфически камък и Енвинятар, Обновител. — И той повдигна висящия на гърдите му зелен камък. — Но ако някога създам свой род, името му ще е Бързоход. На върховния език не ще звучи зле — Телконтар ще бъда, а подир мен и всички мои потомци.

След това те влязоха в Дома и докато вървяха към стаята, където се грижеха за болните, Гандалф разказа за подвига на Еовин и Мериадок.

— Дълго стоях край тях — каза той — и отначало те често говореха насън, преди да потънат в смъртоносния мрак. А и аз имам дарбата да виждам надалеч.

Най-напред Арагорн отиде при Фарамир, сетне при лейди Еовин и накрая при Мери. След като огледа лицата на болните и раните им, той въздъхна:

— Тук ще трябва да използувам цялата мощ и изкуство, с които съм надарен. Жалко, че Елронд не е тук — той е най-стар от нашия народ и има най-голяма сила.

А Еомер, виждайки, че скръбта и умората са го изтощили, запита:

— Не трябва ли първо да си починеш, или поне да похапнеш малко?

Но Арагорн отвърна:

— Не, времето на тия трима е към края си и най-вече времето на Фарамир. Трябва да пестим всеки миг. После той повика Йорет и запита:

— Имате ли в този Дом запас от целебни билки?

— Да, господарю — отговори тя, — но ми се чини, че не ще стигнат за всички нуждаещи се. Ала изобщо не знам откъде да намерим още; всичко се обърка в тия страховити дни, навсякъде пожари и пепелища, момчетата не смогват да търчат насам-натам, а пътищата са затрупани. Вече не помним откога на пазара не е идвал билкар от Лосарнах! Но ваше величество сигурно ще разбере, че в тоя Дом правим каквото ни е по силите.

— Ще преценя, като видя — каза Арагорн. — Още едно нещо не достига сега — време за приказки. Имате ли ателас?

— Сигурна съм, че не съм чувала за подобна билка — отвърна тя, — поне под това име. Ще ида да питам старшия билкар, той знае всички стари названия.

— Наричат я кралски лист — добави Арагорн, — може да я знаеш под това име, с което я наричат селяните напоследък.

— О, това ли било! — възкликна Йорет. — Е, с това трябваше да почне ваше величество и веднага щях да ви кажа. Не, нямаме, сигурна съм. Ама и никога не съм чувала да има големи достойнства, даже като я срещахме из горите, често казвах на сестрите си: „Кралски лист! Чудно име, питам се защо ли го наричат тъй, аз да бях крал, щях да си имам в градината по-красиви цветя.“ А иначе приятно мирише, като го смачка човек, нали? Ако можем да наречем аромата „приятен“ — „здравословен“ може би е по-вярно.

— Здравословен е наистина — каза Арагорн. — А сега, госпожо, ако обичаш господаря Фарамир, бъди бърза като езика си и изтичай да ми намериш кралски лист, ако е останало поне едно стръкче в Града.

— А ако няма — добави Гандалф, — ще метна Йорет зад себе си на коня и ще препуснем към Лосарнах, та да ме отведе в гората, но без сестрите си. И Сенкогрив ще й покаже що се казва бързина.

Когато Йорет изтича навън, Арагорн заръча на другите жени да кипнат вода. Сетне стисна с едната си ръка десницата на Фарамир, а другата положи върху челото на болника. По лицето се стичаше пот, но Фарамир нито помръдваше, нито даваше признаци на живот, само едва дишаше.

— Догаря! — обърна се Арагорн към Гандалф. Но това не е от раната. Виж! Тя заздравява. Ако го бе поразило острие на Назгулите, както мислиш, щеше да умре тази нощ. Аз бих казал, че раната е нанесена от южняшко копие. Кой извади острието? Запазено ли е?

— Аз го извадих и спрях кръвта — каза Имрахил. — Но имахме и други грижи, затова не запазих копието. Доколкото си спомням, беше най-обикновено острие, каквито използуват Южняците. Но бях уверен, че е долетяло отгоре, откъм Сенките, защото и треската, и болестта бяха непонятни; самата рана не е дълбока, нито пък е засегнала жизнено важен център. Как тогава ще обясниш всичко това?

— Умора, скръб за бащиното безумие, рана и отгоре на всичко — Черния дъх — каза Арагорн. — Той е мъж с непреклонна воля и е устоял на Сянката още преди да потегли на бой край външните стени. Мракът навярно бавно се е просмуквал в него, докато той се е сражавал да удържи крепостта. Ех, ако бях дошъл по-рано!

В този момент влезе старшият билкар.

— Ваше величество е поръчало кралски лист, както го наричат селяците — каза той, — или ателас на благородния език, а за ония, които поназнайват валинорската реч…

— Знам я — прекъсна го Арагорн — и не ме интересува дали ще кажеш асеа, аранион или кралски лист, стига да имаш малко от него.

— Прощавайте, господарю! — отвърна човекът. — Виждам, че сте не само пълководец, но и мъдрец. Ала уви, сър! Не държим запас от тая билка в Домовете на изцелението, където се лекуват само тежки рани и болести. Не знаем да има някакви достойнства, освен може би дето освежава замърсения въздух или пропъжда мимолетната посърналост. Стига, разбира се, да не обръщате внимание на древните стихчета, които разни бабички като добрата ни Йорет повтарят и до днес, без да ги разбират.

Черен дъх щом вие

и смъртта закрие

слънцето над нас,

идвай, ателас! Идвай, ателас!

На живот искрица

в кралската десница!

Боя се, че това са само бабини деветини. Оставям на вас да прецените какъв е смисълът, ако изобщо го има. Но старите хора още използуват настойка от билката против главоболие.

— Тогава, в името на краля, бягай да намериш някой не тъй учен, но по-мъдър човек, който да има от билката у дома си! — викна Гандалф.

Арагорн коленичи край Фарамир и положи ръка на челото му. Околните усетиха, че е започнала тежка борба. Лицето на Арагорн посивя от умора, от време на време той зовеше Фарамир по име, ала го изричаше все по-тихо, сякаш сам се отдалечаваше от тях и крачеше из някаква незнайна мрачна долина, дирейки изгубен другар.

Най-сетне Бергил дотича с шест листа, завити в парцалче.

— Кралски лист, сър — каза той, — но се боя, че не е пресен. Трябва да е откъснат поне преди две седмици. Ще свърши работа, нали, сър?

И като погледна Фарамир, момчето избухна в ридания. Но Арагорн се усмихна.

— Ще свърши работа. Най-лошото отмина. Сядай и се успокой! Като взе два листа, той дъхна върху тях, смачка ги и тутакси стаята се изпълни с жива свежест, сякаш самият въздух се пробуждаше и тръпнеше, искреше от радост. Сетне хвърли листата в донесените паници с вряла вода и в сърцата на околните мигом се възцари покой. За всеки от тях долетелият аромат бе сякаш спомен за росни утрини и чисти слънчеви лъчи сред някаква приказна страна, за която само мимолетно ни напомня прекрасният пролетен свят. Арагорн се изправи освежен и с усмивка в очите поднесе паницата пред лицето на спящия Фарамир.

— Ха сега де! Кой би повярвал? — подхвърли Йорет на жената до себе си. — Билката е по-добра, отколкото мислех. Напомня ми за розите на Имлот Мелуи от моето детство, а пък по-хубави нямаше и в кралския двор.

Внезапно Фарамир се размърда, отвори очи и погледна склонения над него Арагорн, позна го, обич просветна в очите му и той тихо изрече:

— Господарю, ти ме повика. Идвам. Какво повелява кралят?

— Престани да бродиш из сенките, събуди се! — каза Арагорн. — Уморен си. Почивай сега, храни се и бъди готов за новата ни среща.

— Ще я чакам, господарю — отвърна Фарамир. — Че кой би лежал, когато кралят се е завърнал?

— Щом е тъй, сбогом засега! — каза Арагорн. — Трябва да вървя, и други се нуждаят от мен.

Той напусна стаята заедно с Гандалф и Имрахил, но Берегонд и синът му останаха, без да крият радостта си. Пипин побърза да догони Гандалф, но докато затваряше вратата, чу възклицанието на Йорет:

— Крал! Чухте ли го? Какво разправях? Ръце на целител, тъй казвах.

И скоро от Дома плъзна мълвата, че кралят наистина се е завърнал и подир войната носи изцеление; новината обиколи целия Град.

А Арагорн застана пред Еовин и каза:

— Тежък удар и жестока рана. Счупената ръка е наместена изкусно и ще заздравее с времето, ако тя намери сили да се пребори със смъртта. Пострадала е ръката, що носи щита, но злото иде главно от другата, която е стискала меча. Макар да е здрава, в нея не се усеща живот. Уви! Сблъскала се е с враг, далеч по-могъщ от нея и телом, и духом. А който вдигне меч против подобен неприятел, трябва да е по-як от стомана, та да не загине още в мига на удара. Зла съдба я е изпречила на пътя му. Красива девойка е тя, най-прекрасната дама от кралския род. И все пак не знам как да я назова. Когато я видях за пръв път и усетих нейната горест, сякаш зърнах бяло цвете, изящно като лилия, да се възправя стройно и горделиво, ала усещах, че е твърдо като стомана, изкована от майстори елфи. Или може би слана бе превърнала соковете му в лед и то стърчеше горчиво в своята сладост, все още прекрасно за взора, ала попарено, готово да се прекърши и да загине. Болестта й започва далеч преди днешния ден, нали, Еомер?

— Учудвам се, че питаш мен, господарю — отвърна пълководецът. — Както във всичко друго, така и тук те смятам за непогрешим, ала не знаех сестра ми Еовин да е била попарена от слана, докато не те съзря за пръв път. Тя споделяше с мен тревогата и страха, що я мъчеха в дните на Змийския език и кралското замайване; все по-тревожно се грижеше за краля. Но не това я доведе до злата участ!

— Друже мой — каза Гандалф, — ти си имал коне, ратни дела и волна степ, но тя, родена в тялото на девойка, не ти е отстъпвала по дух и храброст. Ала е била обречена да бди над старец, когото обичала като баща, да го гледа как изпада в жалко, позорно слабоумие и тази роля й се струвала по-нищожна от участта на бастуна, върху който се опирал. Мислиш ли, че Змийския език е вливал отрова само в ушите на Теоден? Изкуфял дъртак! Какво друго е домът на Еорл освен обор със сламен покрив, където разбойници пиянствуват сред зловонието, а копелетата им се търкалят по пода между псетата? Не си ли чувал и преди тия слова? Изрече ги Саруман, учителят на Змийския език. Макар да не се съмнявам, че у дома Змийския език е обвивал смисъла в по-лукави изрази. Благородни приятелю, ако сестринската обич и волята да изпълни дълга си не бяха издигнали преграда на устните й, ти би могъл да чуеш от тях дори и подобни думи. Но кой знае що е изричала самотно към мрака в горчива среднощна безсъница, когато усещала живота да губи смисъл и стените на покоите се свивали наоколо като клетка около диво зверче.

Еомер замълча и дълго се взира в сестра си, сякаш отново обмисляше всички отминали дни на съвместния им живот. Но Арагорн каза:

— И аз видях каквото виждаш ти, Еомер. Сред злочестините на тоя свят едва ли има по-горчиви и позорни за мъжкото сърце от тая — да съзираш любовта на тъй прекрасна и храбра девойка, а да не можеш да отвърнеш с взаимност. Скръб и жалост ме преследват, откакто я изоставих отчаяна в Черноден и препуснах по Пътя на Мъртвите; и нямаше по онзи път друг страх за мен освен страха от онова, което можеше да я сполети. И все пак, Еомер, казвам ти, че теб тя обича по-искрено, отколкото мен; теб те обича и познава, в мен обича само сянка и мисъл — надежда за слава, за велики подвизи и далечни страни. Може би имам власт да изцеля тялото й, да я върна от мрачната долина. Но към какво ще отвори очи — към надежда, забрава или отчаяние? Не знам. Чака ли я отчаяние, тя ще умре, освен ако се яви по-изкусен целител от мен. Уви! Друго заслужава тя, защото с делата си се нареди сред най-славните кралици.

Арагорн се наведе да погледне лицето й, а то наистина бе бяло като лилия, хладно като слана и твърдо като изваян камък. Но той се поклони, целуна я по челото и тихичко я призова с думите:

— Еовин, щерко на Еомунд, събуди се! Твоят враг изчезна завинаги!

Тя не помръдна, но отново задиша дълбоко, тъй че гръдта й се надигаше и отпускаше под белите платнени завивки. Арагорн повторно смачка два листа ателас и ги пусна във вряла вода; с отварата изми челото и дясната й ръка, която лежеше студена и безчувствена върху одеялото.

Дали от това, че Арагорн наистина владееше някакво забравено могъщество от Задмория, дали просто повлияни от словата му към лейди Еовин, околните усетиха сред изпълнилия стаята сладък билков дъх, че откъм прозореца сякаш повява свеж ветрец — без аромат, просто съвсем пресен, чист и млад въздух, като че досега не го бе вдишвало ни едно живо създание и идваше нов-новеничък от високите снежни планини под звездния свод или от далечни сребърни брегове, окъпани в пенести вълни.

— Събуди се, Еовин, роханска девойко! — повтори Арагорн, пое десницата й и я усети затоплена от възвръщащия се живот. — Събуди се! Сянката изчезна, мракът е прокуден! Повикай я! — добави той, като положи ръката й в десницата на Еомер, сетне отстъпи Настрани и безшумно изчезна от стаята.

— Еовин! Еовин! — извика Еомер през сълзи. А тя отвори очи и промълви:

— Еомер! Каква е тази радост? Казваха, че си загинал. Не, това са били само мрачни гласове в съня ми. Колко време съм спала?

— Малко, сестрице — каза Еомер. — Но не мисли повече за това!

— Чудно, колко съм изморена — каза тя. — Трябва да си почина. Но кажи ми, какво стана с Владетеля на Пределите? Уви! Не казвай, че е било сън; знам, че не е. Той загина, както предчувствуваше.

— Загина — потвърди Еомер, — но ми заръча да предам сбогом на Еовин, по-скъпа от щерка. Сега лежи с чест в Гондорската Крепост.

— Скръбно е — промълви тя. — Ала е по-добро от всичко, на което смеех да се надявам в мрачните дни, когато изглеждаше, че Еорловият род е западнал по чест като проста овчарска колиба. А какво стана с кралския оръженосец, полуръста? Еомер, за храбростта му трябва да го направиш рицар на Ездитните предели!

— Наблизо е, лежи в същия Дом и сега отивам при него — обади се Гандалф. — Засега Еомер ще остане тук. Но не говорете още за война и враг, първо трябва да оздравееш. Огромна радост е да види човек една тъй храбра девойка отново да се събужда за здраве и надежда!

— За здраве? — повтори Еовин. — Може би. Поне докато мога да запълня празното седло на някой загинал Конник и докато ме чакат дела. Но за надежда? Не знам.

Гандалф и Пипин минаха в стаята на Мери и завариха край леглото Арагорн.

— Горкият Мери! — провикна се Пипин и се хвърли към леглото, защото му се стори, че приятелят му изглежда по-зле и лицето му е посивяло, сякаш обтегнато от тежестта на дългогодишна скръб; изведнъж го обхвана страх, че Мери ще умре.

— Не бой се — каза Арагорн. — Дойдох навреме и го повиках назад. Сега е морен и наскърбен, а и също като лейди Еовин е пострадал от дързостта си да удари оная злокобна твар. Но той има толкова силен и весел дух, че ще се справи с болестта. Скръбта не ще забрави, ала тя няма да помрачи сърцето му, а ще го научи на мъдрост.

После Арагорн положи ръка върху главата на Мери и като погали с длан кестенявите къдрици, докосна клепачите и го повика по име. Когато ароматът на ателас се разля из стаята като дъх на плодни градини и пирен под слънчеви лъчи, из които бръмчат рояци пчели, Мери изведнъж се събуди и рече:

— Гладен съм. Колко е часът?

— Мина времето за вечеря — каза Пипин, — но бих рискувал да ти донеса нещичко, ако ми разрешат.

— Ще разрешат — каза Гандалф. — Донеси всичко, каквото пожелае този Рохански конник, стига да може да се намери в Минас Тирит, където името му е на почит.

— Добре! — каза Мери. — Щом е тъй, първо искам вечеря, а после лула. — При тия думи лицето му помрачня. — Не, без лула. Мисля, че вече няма да пуша.

— Защо? — учуди се Пипин.

— Ами така — бавно отвърна Мери. — Той загина. Изведнъж си спомних всичко. Казваше, че съжалява, дето не е успял да си побъбри с мен за билкарство. И това комай бяха последните му думи. Вече никога не ще мога да пуша, без да си мисля за него и за онзи ден, Пипин, когато той пристигна в Исенгард и ни заприказва тъй учтиво.

— Пуши тогава и мисли за него! — каза Арагорн. — Благо бе сърцето му, а той бе велик крал и държеше на клетвата си; изтръгна се от сянката към сетното прекрасно утро. Макар да бе кратка службата ти при него, трябва да я помниш с радост и гордост до края на живота си.

— Добре тогава — усмихна се Мери, — ако Бързоход набави каквото е нужно, ще пуша и ще мисля. Имах малко от най-добрите саруманови запаси в раницата си, но честна дума, нямам представа какво е станало с нея в битката.

— Уважаеми Мериадок — каза Арагорн, — дълбоко грешиш, ако мислиш, че съм минал с огън и меч през планините и Гондорското кралство, за да донеса билки на някакъв разхайтен боец, който си захвърля снаряжението. Ако не са ти намерили раницата, ще трябва да повикаш старшия билкар на този Дом. А той ще ти каже, че не е знаел желаната от теб трева да има някакви достойнства, но простолюдието я нарича западняшка билка, а благородниците — галенас, че има и други названия на по-учени езици, ще добави няколко полузабравени стихчета, които не разбира, и с дълбоко съжаление ще те осведоми, че в Дома няма нито стръкче, а после ще те остави да разсъждаваш над езиковата история. Както ще трябва да сторя и аз. Не съм спал в подобно легло, откакто напуснах Черноден, и от снощи не съм слагал залък в уста.

Мери сграбчи ръката му и я целуна.

— Ужасно съжалявам — каза той. — Бягай веднага! Само ти пречим още от оная вечер в Брее. Но такъв си ни е нравът — да говорим лекомислено в тежки времена и да не изказваме докрай каквото мислим. Боим се да не би да кажем прекалено много. Просто не намираме думи, когато шегата е неуместна.

— Добре го знам, инак нямаше да се държа тъй с теб — отвърна Арагорн. — Дано Графството живее и процъфтява во веки веков!

И като целуна Мери по челото, той излезе заедно с Гандалф.

Пипин остана.

— Имало ли е някога човек като него? — промълви той. — Освен Гандалф, разбира се. Мисля, че трябва да са роднини. Глупчо драги, раницата ти лежи край леглото, носеше я на гръб, когато те срещнах. А той, естествено, я виждаше през цялото време. Пък и аз съм запазил нещичко. Хайде сега! Ето ти Дългодолски лист. Напълни си лулата, докато изтичам да подиря нещичко за хапване. И после да се поотпуснем за малко. Ние, Туковци и Брендифуковци, не можем да виреем по високото.

— Не — съгласи се Мери. — Аз не мога. Засега поне. Но във всеки случай, Пипин, сега виждаме висините и се прекланяме пред тях. Сигурно е най-добре да обичаш първо онова, което ти приляга — все някъде трябва да пуснеш корен, а почвата на Графството е дълбока. Ала има и по-дълбоки, и по-възвишени неща и независимо дали ги знае, или не, без тях никой старик не би могъл да се грижи за градината си в мир. Радвам се, че понаучих нещичко за тях. Но не знам откъде ми хрумна да приказвам така. Къде е билката? И измъкни лулата ми от раницата, ако не се е счупила.

Арагорн и Гандалф посетиха управителя на Домовете на изцелението и го посъветваха да остави Фарамир и Еовин за още няколко дни под грижите на болногледачите.

— Лейди Еовин скоро ще поиска да стане и да си тръгне — каза Арагорн. — Но ако има начин да я удържите, не бива да я пускате, преди да са минали поне десет дни.

— Колкото до Фарамир — добави Гандалф, — той скоро ще трябва да узнае за смъртта на баща си. Но не бива да му казват изцяло за безумието на Денетор, докато не оздравее напълно и не пристъпи към задълженията си. Внимавайте Берегонд и онзи периан, които са били очевидци на нещастието, да не говорят още за това!

— Ами другият периан, Мериадок, който е под моите грижи, какво ще кажете за него? — запита управителят.

— Навярно утре ще може да стане за малко — каза Арагорн. — Разрешете му да излезе, ако поиска. Може да се поразходи заедно с приятелите си.

— Удививелен народ — поклати глава управителят — Яка им е жилката, като ги гледам.

Пред входа на Домовете вече се бе събрала тълпа да види Арагорн; хората го последваха и след вечерята дойдоха с молбата да излекува техни близки и приятели, гинещи от болести, рани или от Черната сянка. Арагорн стана и излезе, сетне прати да повикат синовете на Елронд и тримата работиха цяла нощ. А из Града се понесе мълва:

„Кралят наистина се е върнал.“ И го нарекоха Елфически камък заради зеления камък, който носеше, и тъй сам народът му избра онова име, което му бе предречено още от рождение.

А когато не му останаха сили да лекува, той се заметна с плаща, напусна града призори и отиде в шатрата си да поспи. На сутринта над Кулата се развя знамето на Дол Амрот, бял кораб с формата на лебед върху синя вода, а хората гледаха нагоре и се чудеха не е ли било само сън идването на краля.