Джон Р. Р. Толкин
Властелинът на Пръстените (62)

ГЛАВА 4
ПОЛЕТО НА КОРМАЛЕН

Бесните пълчища на Мордор обграждаха хълмовете отвред. Пълководците на Запада тънеха сред прииждащите вълни. Червеното слънце едва блещукаше и мрачните сенки на смъртта покриваха земята под крилете на Назгулите. Арагорн стоеше под знамето си безмълвен и суров, сякаш унесен в мисли за далечни или отдавна отминали неща, ала очите му просветваха като звезди, що сияят все по-ярко с настъпването на нощта. Застанал на върха на хълма, Гандалф бе бял и хладен, нито една сянка не спираше над него. Набегът на Мордор се разбиваше като вълна пред обсадените хълмове, хиляди гласове ревяха като мощен прилив сред разрухата и трясъка на оръжия.

Гандалф се размърда, сякаш пред очите му внезапно се бе разкрило някакво видение, обърна се и погледна на север, където небесата бяха бледи и ясни. Сетне вдигна ръце и мощният му глас се извиси над гълчавата: Орлите идат! И безброй гласове отвърнаха с вик: Орлите идат! Орлите идат! Мордорските войски погледнаха нагоре и се зачудиха каква ли ще е тази поличба.

Зададе се Гуаихир, Господарят на вятъра, и брат му Ландровал, най-огромен сред Орлите на Севера, най-могъщ сред потомците на стария Торондор, що някога, в младите дни на Средната земя, градял гнездата си по недостъпните върхари на Околните планини. Подир тях в дълги стремителни колони се задаваха васалите им от северните планини, понесени в налетелия вихър. Ятото им изведнъж се спусна от висините право срещу Назгулите и когато отминаха хълма, напорът на широките им криле зашумя като буря.

Но Назгулите се завъртяха, побягнаха и изчезнаха в сенките на Мордор, дочули внезапния страхотен зов на Черната кула и в същия миг всички армии на Мордор се стъписаха, съмнение сграбчи сърцата им, смехът им секна, ръцете им затрепераха и се отпуснаха. Силата, що ги тласкаше напред и ги изпълваше с омраза и ярост, се бе разколебала, волята й ги напускаше; поглеждайки сега в очите на противниците, те виждаха гибелен блясък и ги обземаше страх.

Тогава всички пълководци на Запада се провикнаха в един глас, защото насред мрака нова надежда бе изпълнила сърцата им, Гондорски рицари, Рохански конници, Дунеданци от Севера се спуснаха на плътни отряди от обсадените хълмове срещу разколебания враг и разкъсаха гъмжилото с напора на свирепите си копия. Но Гандалф вдигна ръце и отново викна с ясен глас:

— Спрете, мъже на Запада! Спрете и чакайте! Удари съдбовният час.

И преди да довърши, земята се разтърси под нозете им. Сетне високо над Кулите на Черната порта, далеч над планините, в небето стремително бликна нагоре необятен, чутовен мрак, осеян с примигващи пламъци. Земята стенеше и тръпнеше. Зъберните кули се люшнаха, заклатиха се и рухнаха, сгромоляса се мощната стена. Черната порта стана на куп развалини и от далечината, ту глух, ту по-силен, ту огласящ облаците, долетя тръпнещ грохот, рев, протяжен отекващ тътен на гибел и разруха.

— Свърши се царството на Саурон! — изрече Гандалф. — Носителят на Пръстена е изпълнил Задачата.

А пълководците се взряха на юг към страната Мордор и им се стори, че пред черната плащеница на облаците още по-черна се надига чудовищна сенчеста фигура, непроницаема, увенчана с мълнии, изпълваща цялото небе. Огромна се извиси тя над света и протегна към тях с титанична заплаха страховита, ала безсилна ръка — още преди да се склони над тях, налетя мощен вятър, издуха я и тя изчезна; сетне настъпи мълчание.

Пълководците сведоха глави, а когато отново ги надигнаха — гледай ти! — враговете бягаха и мощта на Мордор се пръскаше като прах по вятъра. Тъй става, когато смърт порази подутата люпеща твар, що свързва като душа целия гъмжащ мравуняк — без нея мравките се лутат безразсъдно и сетне немощно умират; тъй и изчадията на Саурон, орки, троли и поробени с магия зверове се втурнаха насам-натам обезумели, някои се посичаха сами, хвърляха се в ямите или изгубили надежда, бягаха с вой да се укрият из дупки и мрачни кътчета. Ала мъжете от Рун и Харад, от Изтока и Юга, видяха краха на войната и огромното величие и слава на западните пълководци. Ония, що най-дълго и усърдно бяха служили на злото, ненавиждаха Запада, ала бяха горди и храбри. Сега те на свой ред се сбраха за сетна съпротива в отчаяната битка. Но повечето побягнаха на изток — кой както може; мнозина захвърлиха оръжието и запросиха милост.

А Гандалф, оставяйки командите и сраженията на Арагорн и другите владетели, застана на хълма и нададе зов, от висинето долетя и застана пред него огромният орел, Гуаихир Господарят на вятъра.

— Два пъти си ме носил, Гуаихир, приятелю — каза Гандалф. — Ако се съгласиш, третият ще е най-достоен. Едва ли ще ти се сторя по-голям товар, отколкото над Зирак-зигил, където изтля прежният ми живот.

— Ще те нося — отвърна Гуаихир — накъдето искаш, та дори да беше от камък.

— Идвай тогава и нека дойдат с нас брат ти и неколцина от най-бързите сред вашето племе! Трябва да сме по-бързи от вятъра, за да изпреварим крилете на Назгулите.

— Повял е Севернякът, но ще го надбягаме — каза Гуаихир. Той вдигна Гандалф и се стрелна на юг, а подир него литнаха Ландровал и младият бързокрил Менелдор. Минаха над Удун и Горгорот и съзряха под себе си цялата страна в хаос и разруха, а отпред Съдбовният връх пламтеше и бълваше огън.

— Радвам се, че си тук с мен — каза Фродо. — Тук, където всичко свършва, Сам.

— Да, с вас съм, господарю — каза Сам, полагайки нежно в скута си ранената ръка на Фродо. — И вие сте с мен. И пътешествието свърши. Но не искам да се предавам след толкова много път. Някак си няма да ми прилича, нали разбирате.

— Може би, Сам — отвърна Фродо, — но така е в тоя свят. Надеждите гаснат. Идва край. Вече не ни остава дълго да чакаме. Изгубени сме сред падение и разруха и няма път за бягство.

— Е, господарю, можем поне да се поотдалечим от това опасно място, от тоя Съдбовен процеп, ако така му е името. Можем, нали? Хайде, господин Фродо, дайте поне да слезем по пътеката!

— Отлично, Сам. Ще дойда, щом искаш да вървиш — каза Фродо. Двамата се надигнаха и бавно слязоха по криволичещия път; докато наближаваха тръпнещото подножие на Планината, от Самат Наур блъвна огромен облак от пушек и пара, конусът се раздра отстрани и чудовищно огнено извержение се изля в бавен тътнещ водопад по източния склон.

Фродо и Сам не можеха да продължат напред. Последните им духовни и телесни сили бързо се изчерпваха. Бяха достигнали нисък пепеляв хълм, струпан в подножието на Планината, но по-нататък нямаше спасение. Сега той се бе превърнал в островче, което нямаше да изтрае дълго сред гибелта на Ородруин. Земята бе зейнала от всички страни и от дълбоки разломи и ями избликваха пушеци и изпарения. Планината се гърчеше зад тях. Огромни пукнатини раздираха склоновете й. Бавни огнени реки се спускаха по надолнището към тях. Скоро щяха да ги погълнат. Гореща пепел се сипеше като дъжд.

Спряха. Сам погали ръката на господаря си, която не бе изпуснал нито за миг. Сетне въздъхна:

— В каква приказка бяхме, а, господин Фродо? Как ми се иска да я чуя! Мислите ли, че ще казват: А сега е ред на легендата за Фродо Деветопръсти и Пръстена на Съдбата? И тогава всички ще замлъкват като нас в Ломидол, когато ни разказваха легендата за Берен Едноръки и Безценния Камък. Как ми се иска да я чуя! И се питам как ли ще продължи подир нас.

Но докато се мъчеше с тия думи да пропъжда страха докрай, очите му все блуждаеха на север — на север, към извора на ветровете, където далечното небе се проясняваше, а хладният порив се превръщаше в ураган и подгонваше мрака и облаците на разрухата.

И тъй ги видя отдалеч Гуаихир със зоркия си поглед, когато долетя с побеснелия вятър, и презрял небесните заплахи закръжи из въздуха — две дребни, изгубени тъмни фигурки, стиснали ръка в ръка на малкия хълм, докато светът с пъшкане се тресеше под тях и наблизо прииждаха огнени реки. И тъкмо когато ги откри и връхлетя надолу, видя ги да рухват — може би изтощени, може би задавени от пушеци и жега, а може би просто поразени най-сетне от отчаянието, закриваха очи пред смъртта.

Лежаха един до друг, а надолу се стрелна Гуаихир, надолу летяха Ландровал и бързият Менелдор и насън, без да знаят каква участ ги е сполетяла, скиталците бяха вдигнати и понесени надалеч от мрака и огъня.

Когато се събуди, Сам откри, че лежи на някаква мека постеля, но над него тихо се полюшваха клонести буки и през младите им листа проблясваха златистозелени слънчеви лъчи. Сладки аромати се смесваха и изпълваха въздуха.

Той си припомни това благоухание — дъха на Итилиен — и промърмори:

— И таз добра! Колко ли съм спал?

Защото ароматът го бе върнал към онзи ден, когато бе наклал огънче на припек под склона; за миг всичко останало бе изпаднало от пробуждащата се памет. Протегна се и дълбоко си пое дъх.

— Ама какъв сън сънувах! — рече си той. — Добре, че се събудих! Сепна се и чак сега видя, че Фродо лежи край него, потънал в спокоен сън. Едната ръка бе отметнал под главата си, другата лежеше над завивката. Това бе дясната ръка и безименният пръст липсваше.

Всички спомени нахлуха като порой и Сам се провикна:

— Не е било сън! Къде сме тогава? А нечий глас тихо изрече изотзад:

— В земите на Итилиен под грижите на краля и той ви чака. С тия думи пред него застана Гандалф, облечен в бяло; сега брадата му сияеше като чист сняг в проблясващите през листата слънчеви лъчи.

— Е, почтени Самознай, как се чувствуваш? — добави той. Но Сам се отпусна по гръб, загледа го със зяпнала уста и дълго не можа да отговори от смайване и велика радост. Накрая думите се процедиха през свитото му гърло:

— Гандалф! Мислех те за мъртъв! Всъщност мислех и себе си за мъртъв. Нима е изчезнала всяка печал? Какво е станало със света?

— Една огромна Сянка си замина — каза Гандалф, сетне се разсмя и гласът му бе като музика или като звън на вода сред пресъхнали земи; и докато Сам слушаше, дойде му наум, че от безброй дни не е чувал смях, този звук на чиста радост. Той се лееше в ушите му като ехо от всички веселби, които някога бе преживявал. Ала вместо да се разсмее с него, избухна в ридания. А после, както благодатен дъжд отминава с пролетния вятър и слънцето грейва още по-ярко, тъй и сълзите му секнаха, бликна смях и с този смях той рипна от ложето.

— Как се чувствувам? — викна той. — Е, не знам как да го кажа. Усещам… усещам… — размаха ръце из въздуха — усещам се лек, сякаш пролет е дошла подир зимата и слънцето огрява листата, сякаш пеят фанфари и арфи и звънят всички песни, които съм чувал някога! — Той млъкна и се обърна към своя господар. — Но как е господин Фродо? Не е ли срамота, дето тъй пострада горката му ръка? Но се надявам, че инак всичко е наред. Жестоки изпитания преживя.

— Да, инак всичко е наред — изрече Фродо, седна и се разсмя на свой ред. — Бях задрямал, докато те чаках, Сам, сънливец такъв. Събудих се още рано сутринта, а вече трябва да отива към пладне.

— Пладне? — повтори Сам и се опита да пресметне. — Пладне, но на кой ден?

— Четиринадесетият от Новата година или, ако предпочиташ, осмият ден от април по летоброенето на Графството^[1] — каза Гандалф. — Но в Гондор Новата година вече винаги ще започва от двадесет и пети март, когато рухна Саурон, а вие бяхте изтръгнати от огъня и донесени при краля. Той се погрижи за вас и сега ви чака. Ще пирувате заедно. Когато бъдете готови, ще ви отведа при него.

— Кралят? — запита Сам. — Какъв крал, кой е той?

— Кралят на Гондор и владетелят на Западните земи, който си възвърна цялото древно кралство — отвърна Гандалф. — Той скоро ще потегли за коронацията си, но изчаква вас.

— Какво ще облечем? — обади се Сам; не виждаше нищо друго освен старите парцаливи дрехи, с които бяха пътували, сгънати сега на земята край постелята им.

— Дрехите, с които сте пътували към Мордор — каза Гандалф. — Дори и оркските дрипи, които си носил в черните земи, Фродо, ще бъдат съхранени. Нито коприни и дантели, нито брони и гербове могат да се изравнят с тях по слава. Но по-късно може и да ви намерят други костюми.

После той им протегна ръце и те видяха, че в едната сияе скрита светлина.

— Какво имаш там? — възкликна Фродо. — Да не би…

— Да, донесох ви съкровищата. Намерихме ги у Сам, когато ви спасихме. Даровете на Владетелката Галадриел: твоята стъкленица, Фродо, и твоята кутийка, Сам. И което най ще ви зарадва — непокътнати са.

След като се измиха, облякоха и похапнаха, хобитите последваха Гандалф. Излязоха от буковата горичка, в която бяха спали, и се озоваха на грейнала под слънцето широка зелена морава, оградена от снажни дървета с тъмни корони, отрупани с алени цветове. Зад себе си чуваха песента на водопад, а отпред бързо се носеше поток с цъфнали брегове, сетне достигаше разлистената гора и изчезваше под клонестите сводове, през които прозираше далечен блясък на вода.

Като стигнаха просеката, те с изненада забелязаха рицари в лъскави ризници и високи стражи в сребристо-черни одежди, които се поклониха пред тях и ги приветствуваха като почетни гости. После един от тях засвири с дълга тръба и тримата минаха през дървесната арка край пеещия поток. Тъй стигнаха до просторна зелена равнина, а отвъд нея в сребриста мараня лежеше широка река, от която се надигаше дълъг горист остров с множество кораби, закотвени край бреговете му. А в полята пред тях огромна армия бе строена в редици и отряди, заблестели под слънцето. И щом хобитите наближиха, мечове излетяха от ножниците, копия се разтърсиха, рогове и фанфари запяха, а многогласният човешки хор закрещя на различни езици:

На полуръстовете слава! Желаем им живот безкрай!

Куйо и Фериан анан! Аглар’ни Ферианат!

С велика слава ги славете и Фродо наш, и Самознай!

Даур а Берхаел, Конин ен Анун! Еглерио!

Славете ги!

Еглерир!

А лайта те, лайта те! Андаве лайтувалмет!

Славете ги!

Кормаколиндор, а лайта тариенна!

Славете ги! Носителите наши, желаем им живот безкрай!

И тъй, с пламнали от нахлулата кръв лица, с блеснали от изумление очи, Фродо и Сам продължиха напред и видяха, че сред шумната войска са издигнати три високи трона от зелени чимове. Зад десния трон се развяваше зелено знаме с волно препуснал бял кон, отляво на син фон по морето плаваше сребърен кораб с формата на лебед, а зад най-високия трон в средата вятърът люшкаше голям флаг с разцъфнало бяло дърво на черен фон, а над него сияйна корона и седем блеснали звезди. На трона седеше мъж в ризница, без шлем, но с дълъг меч положен на коленете. Когато наближиха, той се изправи. Едва тогава го познаха, толкова бе променен — висок, с радостно лице, царствен, властелин човешки с тъмна коса и сиви очи.

Фродо изтича насреща му, последван плътно от Сам.

— Е това пък ако не е върхът! — възкликна градинарят. — Бързоход, ако не ме лъжат очите!

— Да, Сам, Бързоход — отвърна Арагорн. — Много път изминахме от Брее, където не ти се понрави видът ми, нали? Дълъг път за всички ни, но вашият бе най-мрачен.

Сетне, за изненада и крайно изумление на Сам, той преклони коляно пред тях, протегна десницата на Фродо, а лявата ръка на Сам, поведе ги към трона и като ги настани на него, обърна се към сбраните бойци и пълководци и викът му проехтя над войската:

— Славете ги с велика слава!

А когато радостният вик проехтя и заглъхна отново, за окончателно и пълно задоволство и чиста радост на Сам, един гондорски менестрел излезе напред, коленичи и поиска разрешение да запее. О, чудо! Ето що рече:

— Слушайте! Владетели, рицари и доблестни славни мъже, крале, принцове и честни хора от Гондор и конници от Рохан, и вие синове на Елронд и Дунеданци от Севера, елфи и джуджета, и благородни сърца от Графството, и всички волни люде на Запада, слушайте сега моята песен. Ще пея за Фродо Деветопръсти и Пръстена на Съдбата.

А когато Сам чу това, гръмко се разсмя от върховна радост, стана и се провикна:

— О, велика слава и блясък! Всичките ми желания се сбъднаха!

И после заплака.

И цялата армия се разсмя и заплака, а сред веселието и сълзите ясният глас на менестрела се надигна като звън на злато и сребро и всички притихнаха. И той им пя, ту на елфически език, ту на 3ападния, докато наранени от сладките думи, сърцата им преляха и радостта бе остра като меч и мислите им отлетяха натам, где болка и наслада текат една до друга, а сълзите са благодатно вино.

И накрая, когато Слънцето се търкулна по небосвода и дърветата протегнаха дълги сенки, той свърши.

— Славете ги с велика слава! — изрече поетът и коленичи. Тогава Арагорн се изправи, цялата армия се надигна и всички минаха в приготвените шатри за пир и веселба до края на деня.

Отведоха Фродо и Сам в една странична палатка, там старите им дрехи бяха свалени, ала слугите ги сгънаха и с почит ги прибраха настрани, дадоха им чисти одежди. После се появи Гандалф и за учудване на Фродо носеше в ръцете си меча, елфическия плащ и митрилната ризница, които му бяха отнети в Мордор. За Сам донесе позлатена стоманена ризница и елфическия му плащ, изчистен от петна и драскотини, после положи пред тях два меча.

— Не искам никакъв меч — каза Фродо.

— Задължително е, поне тази вечер — възрази Гандалф. Тогава Фродо взе малкия меч, който Сам бе положил край него в Сирит Унгол.

— Подарявам ти Жилото, Сам — каза той.

— Не, господарю! На вас го даде господин Билбо и не бива да го разделяте от сребърната ризница, пък и той не би искал никой друг да го носи сега.

Фродо отстъпи, а Гандалф, сякаш им бе оръженосец, коленичи и ги препаса с мечовете, после се изправи и ги увенча със сребърни коронки. Когато привършиха с обличането, потеглиха към пиршеството; там седнаха на кралската трапеза заедно с Гандалф, крал Еомер Рохански, принц Имрахил и всички пълководци, там бяха и Гимли с Леголас.

Но когато след Минутата на мълчание донесоха виното, пристигнаха и двама оръженосци да обслужват кралете, така поне изглеждаше от пръв поглед — единият бе облечен в сребро и самур като стражите на Минас Тирит, а другият в бяло и зелено. Но Сам се зачуди що ли търсят такива млади момчета в армията от снажни мъже. А после, като наближиха така, че ясно да ги различи, той изведнъж се провикна:

— Ама гледайте, господин Фродо! Вижте ги! Да пукна, ако това не е Пипин! Господин Перегрин Тук, исках да кажа, и господин Мери! Колко са пораснали! Божичко! Виждам аз, че и други имат какво да поразкажат.

— Имаме наистина — обърна се към него Пипин. — И ще започнем разказа веднага след края на пиршеството. Междувременно поразпитайте Гандалф. Вече не е такъв мълчаливец както преди, макар че по-често се смее, отколкото приказва. Засега двамата с Мери сме заети. Забелязали сте, надявам се, че сме рицари на Града и Пределите.

Най-сетне радостният ден свърши; когато Слънцето залезе, а кръглата Луна бавно изплува над мъглите на Андуин и пръсна искри по тръпнещите листа, Фродо и Сам седнаха под шепнещите дървета сред аромата на прекрасния Итилиен, до късна нощ разговаряха с Мери, Пипин и Гандалф, а по някое време към тях се присъединиха Леголас и Гимли. Така Фродо и Сам узнаха много от онова, що се бе случило с Отряда след разпадането на задругата в онзи тежък ден на Парт Гален край водопада Раурос и колкото повече разпитваха, толкова повече неща имаше за разправяне.

Орки, говорещи дървета, безкрайни степни левги и препускащи конници, блеснали пещери, бели кули и златни Чертози, битки и могъщи кораби с издути платна — всичко това прелиташе пред очите на Сам, докато съвсем го замая. Но сред всички тия чудеса той непрестанно се връщаше към удивлението от ръста на Мери и Пипин, накрая ги накара да се премерят с него и Фродо. Сетне се почеса по главата.

— Не мога да го разбера, на вашата възраст! Но това си е — джудже да стана, ако не сте три инча по-високи, отколкото ви се полага.

— Джудже едва ли ще станеш — заяви Гимли. — Но какво ви казвах? Не могат простосмъртни да пият от еликсирите на ентите и да се надяват, че ще им се размине като след халба бира.

— Еликсирите на ентите? — повтори Сам. — Пак започвате с тия енти, ама какви са те, хич не ми е ясно. Че то седмици ще ни трябват, додето преглътнем всички тия истории!

— Без седмици няма да мине — съгласи се Пипин. — А после ще трябва да заключим Фродо в някоя кула на Минас Тирит, докато опише всичко. Инак ще забрави половината и горкият стар Билбо ще бъде ужасно разочарован.

Накрая Гандалф стана.

— Ръцете на краля са ръце на целител, скъпи приятели — каза той. — Но вие бяхте на прага на смъртта, преди да ви позове обратно, напрягайки цялата си сила, и да ви тласне в сладката забрава на съня. И макар че спахте дълго и блажено, отново иде време за сън.

— Това се отнася не само до Фродо и Сам — обади се Гимли, — но и до теб, Пипин. Обичам те, та макар и само заради незабравимите мъки, сред които те гоних. Не ще забравя и как те намерих на хълма след последната битка. Да не бе Гимли Джуджето, щяхме да те изгубим завинаги. Но сега поне знам как изглежда хобитов крак, стърчащ от камара трупове. А когато отместих онова огромно туловище, сметнах те за мъртъв. Бях готов да си оскубя брадата. Едва от вчера си на крак. Марш сега в леглото! И аз ще си лягам.

— А аз — каза Леголас — ще бродя из горите на тая прекрасна земя и тъй ще си почина. В бъдните дни, ако разреши моят елфически владетел, мнозина от нашия народ ще дойдат насам, а дойдем ли, ще настъпи благословено време. Време… месец, поколение, век човешки. Но Андуин е наблизо, а Андуин води към Морето. Към морето!

Към Морето, към Морето! Чайки бели пак крещят,

вятър вее над вълните, пръски пяна там блестят.

Все на запад, все на запад бавно слънцето лети.

Корабите сиви, сиви, чуваш ли зова им ти,

гласовете на ония, тръгнали пред мен на път?

Ще напусна, ще напусна родния си горски кът.

Свършват дните ни честити, чезнат светли времена,

ще отплавам през простора под самотните платна.

Дълги носят се вълните към Последни брегове

и Изгубеният остров с нежни гласове зове,

в Елфодом, във Ересея, недостъпна за човек,

где листата не жълтеят — свят елфически навек!

И с тази песен Леголас се спусна надолу по хълма. Останалите също си тръгнаха, а Фродо и Сам се върнаха да спят. На сутринта се събудиха, изпълнени с покой и надежда и още дълги дни останаха в Итилиен. Полето на Кормален, където лагеруваше армията, беше близо до Хенет Анун. Нощем чуваха как потокът скача през водопада, втурва се през скалната порта и пресича китните поля, за да се влее в талазите на Андуин край острова Каир Андрос. Бродейки насам-натам, хобитите отново посещаваха местата, през които бяха минали, а Сам все се надяваше сред сенчестите гори или на някоя закътана полянка да зърне огромния Земеслон. Когато узна, че при обсадата на Гондор е имало стотици от тия чудовища, но всички са били унищожени, сметна го за печална загуба.

— Е, сигурно няма начин човек да е навсякъде едновременно — каза той. — Но явно много съм пропуснал.

Междувременно армията се готвеше за завръщане към Минас Тирит. Морните отпочиваха, ранените оздравяваха. Мнозина бяха водили тежки битки със сетните нашественици от Изтока и Юга до пълния им разгром. А последни се бяха завърнали ония, които бяха навлезли в Мордор да разрушат крепостите по северните граници.

Но най-сетне, към края на април, пълководците на Запада отново поеха на път, заедно с хората си се качиха на кораби и от Каир Андрос се спуснаха по Андуин към Осгилиат. Там престояха един ден, а на следващия достигнаха зелените поля на Пеленор и отново видяха белите кули под високия Миндолуин, Града на Гондорските мъже, последният спомен за Задмория, минал през мрак и огън, за да изгрее в новия ден.

И тук, сред ранните мъгли над полето, разпънаха шатри и зачакаха утрото; настъпваше май и кралят щеше да мине през портите в часа на изгрева.