Джон Р. Р. Толкин
Властелинът на Пръстените (13)

ГЛАВА 8
МЪГЛА ПО МОГИЛНИТЕ РИДОВЕ

Тази нощ не ги смутиха никакви шумове. Но дали в съня си, дали наяве, Фродо чу да се лее сладка песен — тя сякаш долиташе като блед светлик иззад сива дъждовна завеса, засилваше се, превръщаше булото в стъкло и сребро, докато накрая го разсея и под бързо изгряващото слънце се разкри прекрасна зелена страна.

Видението сякаш продължи и след събуждането. Том подсвиркваше наблизо като цяло дърво, покрито с птички, а полегатите слънчеви лъчи вече огряваха хълма и прелитаха през отворения прозорец. Зелено и бледозелено бе всичко навън.

На закуска отново бяха сами. Сетне се приготвиха за път и сърцата им бяха почти натежали от мъка, доколкото това е възможно в подобно утро — прохладно, ярко и чисто под изкъпаното, бледосиньо есенно небе. Откъм северозапад долиташе свеж полъх. Кротките понита се бяха разиграли, пръхтяха и подскачаха неспокойно. Том излезе, размаха шапка, затанцува на прага и заръча на хобитите да скачат на седлата и да потеглят, без да се бавят.

Тръгнаха по една пътека, която се виеше зад къщата, и продължиха косо нагоре, към северния склон на възвишението, укрило дома на Том Бомбадил. Тъкмо бяха слезли, за да поведат понитата си по последната стръмнина, когато Фродо трепна.

— Златоронка! — извика той. — Моята прекрасна дама, цялата в зелено и сребристо! Не се сбогувахме с нея, от снощи не сме се виждали!

Толкова бе натъжен, че се обърна назад, ала в този миг зазвъня кристално ясен зов. Изправена на билото, Златоронка им махаше с ръка; сякаш сбрала слънчевите лъчи, развяната й коса сияйно искреше. Тя танцуваше и под нозете й трептеше светлина като отблясъците на росна трева.

Устремиха се нагоре по склона и задъхани спряха край нея. Поклониха се, но с лек замах на ръката тя ги накара да се огледат и от върха на хълма хобитите видяха земи, облени в утринни лъчи. Всичко бе толкова ясно и необятно, колкото забулено и мъгливо бе, когато стояха на хълмчето сред Гората — сега то се издигаше бледозеленикаво над тъмните дървета на запад. Нататък се възправяха гористи хребети — зелени, жълти и ръждиви под ранното слънце, а отвъд тях се спотайваше долината на Брендивин. На юг, оттатък Върбоструйка, като бледо стъкло трептеше далечен отблясък — там Брендивин правеше широк завой из низините и отиваше към незнайни за хобитите страни. На север ридовете постепенно се снижаваха, а зад тях се простираха сиви, зелени и бледокафеникави хълмисти равнини, които се губеха в безформената мъглява далечина. На изток, додето поглед стигаше, в утрото се извисяваха Могилните ридове и чезнеха сред неясна синева и далечен бял светлик, напомнящ древните приказки за незнайни високи планини.

Дълбоко си поеха въздух и им се стори, че с един скок и няколко мощни крачки могат да се озоват където пожелаят. Изглеждаше същинско малодушие да се тътрят към Пътя по сбръчканите поли на Ридовете, когато биха могли, пъргави като Том, да заподскачат по стръмните скали и хълмовете направо към Планините.

Гласът на Златоронка отново призова очите и мислите им.

— А сега побързайте, добри гости! — каза тя. — И не забравяйте целта си! На север вървете, с вятъра отляво и благословени да са стъпките ви! Бързайте, докато грее слънце! — И като се обърна към Фродо, тя добави: — Сбогом, Приятелю на елфите, щастлива бе нашата среща!

Фродо не намери думи за отговор. Поклони се дълбоко, яхна понито и бавно поведе приятелите си по полегатия отвъден склон. Къщата на Том Бомбадил, долината и Гората се изгубиха от погледа им. Сред зелените стени на хълмовете въздухът стана по-топъл и сладкият аромат на трева изпълни гърдите им. В дъното на тревистата низина те се обърнаха назад и зърнаха Златоронка, дребна и стройна като огряно от слънцето цвете на фона на небето — с протегнати ръце се взираше към тях. Докато гледаха към нея, тя звънко се провикна, вдигна ръка, обърна се и изчезна зад билото.

Пътят им лъкатушеше из падината, заобикаляше зеленото подножие на стръмен хълм и проникваше в по-дълбока и просторна долина, а после отново и отново се изкачваше и слизаше по гънките на други възвишения, издигаше се до върховете и се спускаше в нови долини. Не се виждаше нито дърво, нито храст — това бе страната на тревата и мекия торф. Нищо не нарушаваше тишината освен шепотът на вятъра из висините и острите, самотни викове на непознати птици. Докато пътуваха, слънцето се издигна и напече. На всяко ново било вятърът им се струваше все по-слаб. Когато успяха да хвърлят поглед на запад, далечната Гора сякаш димеше — падналият дъжд се изпаряваше от земя, листа и корени. Над хоризонта бе легнала мътна мараня, а небето ги прихлупваше като горещ и тежък син похлупак.

Към пладне стигнаха до един хълм с широк и плосък връх, напомнящ плитка чиния със зелен ръб. Там въздухът не трепваше и като че можеха да докоснат небето с глави. Пресякоха върха и погледнаха на север. Радост изпълни сърцата им, защото, изглежда, бяха стигнали много по-далече, отколкото очакваха. Наистина сега мъгливите далнини лъжеха погледа, ала Ридовете несъмнено привършваха. Под тях на север се виеше дълга долина, минаваше между два стръмни склона и излизаше на открито. По-нататък не личеше да има хълмове. Право на север се мержелееше дълга тъмна черта.

— Това са дървета и там трябва да е Пътят — каза Мери. — Покрай него, на много левги източно от Моста, растат дървета. Казват, че били засадени още в древни времена.

— Великолепно! — възкликна Фродо. — Ако и следобед вървим тъй бързо, още преди залез-слънце ще сме излезли от Ридовете и ще търсим място за нощувка.

Но при тези думи той обърна взор на изток и видя, че нататък хълмовете са по-високи; всеки рид бе увенчан със зелена могила, а по някои от тях стърчаха каменни колони, извисени нагоре като грапави зъби над зелени венци.

Тази гледка криеше неясна тревога, затова хобитите извърнаха погледи и се спуснаха в кръглата падина. Насред нея под слънцето се издигаше висок самотен камък и по това време на деня не хвърляше никаква сянка. Беше безформен и все пак изпълнен със смисъл — като камък на синор, като строго вдигнат пръст, като предупреждение. Ала хобитите бяха гладни, а слънцето все още висеше сред безгрижното пладнешко небе, тъй че спокойно облегнаха гърбове откъм източната страна на камъка. Той беше хладен, сякаш неподвластен на топлите лъчи, но в жегата това им се стори приятно. Извадиха храна и напитки и похапнаха чудесно под открито небе, защото всичко идваше от „къщата под хълма“. Том ги бе снабдил с предостатъчно запаси за този ден. Разтоварените понита се отдалечиха по тревата.

Онова, което последва, можеше да се обясни с ездата по хълмовете, изобилния обяд, жаркото слънце, аромата на трева и прекаленото заседяване с протегнати крака и поглед, зареян в ниското небе. Както и да е, те внезапно се стреснаха от непредвидената дрямка. Стърчащият камък беше студен и хвърляше на изток дълга бледа сянка. Неясното, воднистожълто слънце блещукаше през мъглата на западния ръб на падината; на север, юг и изток лежеше гъста, студена и бяла мъгла. Из въздуха тегнеше безмълвие и пронизващ хлад. Понитата се бяха скупчили едно до друго с приведени глави.

Разтревожени, хобитите скочиха на крака и изтичаха към западния ръб. Намираха се на остров сред мъглата. Пред ужасените им погледи слънцето потъна в белезникавото море и от изток се надигна студена сива сянка. Прииждащата мъгла заля падината, издигна се над главите им и се склопи като покрив — бяха затворени в сива зала, чийто централен стълб бе високият камък.

Сякаш капан бе щракнал около тях, но пътниците още не падаха духом. Спомняха си обнадеждаващата черта на Пътя в далечината и не бяха изгубили посоката към него. Така или иначе, толкова бяха намразили сега падината около камъка, че и през ум не им мина да останат тук. Събраха багажа с цялата бързина, на която бяха способки вкочанените им пръсти.

След малко те поведоха в колона понитата си през ръба на падината и по дългия северен склон се спуснаха в мъгливото море. Докато слизаха, мъглата ставаше все по-мразовита и влажна и мокрите им коси увиснаха по челата. Когато стигнаха подножието, лъхна ги такъв студ, че спряха и измъкнаха наметки и качулки, които бързо се покриха със сиви капки. После яхната понитата и бавно потеглиха, дирейки пътя сред низини и възвишения. Доколкото бе възможно, опитваха да се насочат към скалната врата в северния край на долината, която бяха видели сутринта. Минеха ли пролома, трябваше само да продължават направо и рано или късно щяха да пресекат Пътя. Не мислеха за по-нататък, само смътно се надяваха, че отвъд Ридовете може и да няма мъгла.

Напредваха много бавно. За да не се изпогубят, яздеха в колона с Фродо начело. Следваше го Сам, а подир него — Пипин и Мери. Долината като че нямаше край. Внезапно Фродо зърна нещо обнадеждаващо. Сред мъглата напред се мержелееше нещо тъмно — и отляво, и отдясно; навярно най-сетне наближаваха пролома между хълмовете, северната порта на Могилните ридове. Минеха ли оттам, щяха да бъдат свободни.

— Хайде! След мен! — викна той през рамо и пришпори понито си. Но надеждата му скоро се превърна в изумление и тревога. Тъмните петна станаха още по-тъмни, но се смалиха и изведнъж той видя, че пред него зловещо се извисяват два огромни изправени камъка, леко склонени един към друг като останки от разрушена порта. Не си спомняше да ги е видял сутринта, когато гледаше долината откъм хълма. Преди да се опомни, мина помежду им и в същия миг наоколо се спусна мрак. Кончето му изцвили, изправи се на задните си крака и той падна на земята. Когато се огледа, откри, че е сам — другите не го бяха последвали.

— Сам! — извика той. — Пипин! Мери! Елате! Защо изоставате? Никакъв отговор. Обхвана го страх и той изтича назад покрай камъните, крещейки напосоки:

— Сам! Сам! Мери! Пипин!

Понито препусна и изчезна в мъглата. Някъде отдалече сякаш долетя вик: „Ехей! Фродо! Ехей!“ Идеше отляво, откъм изток, и застанал под огромните камъни, той напразно се ослушваше и взираше в мрака. Втурна се по посока на вика и откри, че трябва да се катери по стръмнина.

Докато се изкачваше, той викна отново и продължи да крещи все по-отчаяно, ала дълго не чу отговор. Най-сетне от далечните висини долетя приглушен зов. „Фродо! Ехей!“ — пискаха тънички гласове из мъглата, после се заповтаря неясен крясък: „Помощ, помощ!“, и заглъхна с едно последно: „Помощ!“, преливащо в дълъг, внезапно секнал вопъл. Фродо се катереше с всички сили към виковете, ала сетните лъчи бяха изчезнали и го обгръщаше непрогледна нощ, тъй че не можеше да е сигурен в посоката. Като че непрекъснато се изкачваше все нагоре и нагоре.

Само промяната на наклона му подсказа, че най-после е стигнал връх или било. Беше изтощен, потен и въпреки това зъзнеше. Беше съвсем тъмно.

— Къде сте? — жално извика той.

Нямаше отговор. Фродо стоеше и се ослушваше. Внезапно усети, че става много студено и по върховете се надига леден вятър. Времето се променяше. Сега мъглата прелиташе край него на валма и парцали. От устата му излитаха струйки пара и мракът сякаш се разреди. Погледна нагоре и с изненада видя, че сред летежа на разпокъсани облаци и мъгли се появяват бледи звезди. Вятърът засъска из тревата.

Изведнъж му се стори, че чува глух вик, и тръгна натам. Мъглата се отдръпна и разбули звездното небе. Видя, че е обърнат на юг и стои на заоблен връх, по който навярно се бе изкачил откъм север. От изток духаше пронизващ вятър. Надясно черният силует на огромна могила притулваше западния небосклон.

— Къде сте? — отново извика той, разгневен, ала и уплашен.

— Тук! — отвърна дълбок и студен глас, сякаш долитащ изпод земята. — Чакам те!

— Не! — едва изрече Фродо, но не побягна. Краката му се подкосиха и той падна на земята. Нищо не се случи, не долетя нито звук. Треперейки, той повдигна очи тъкмо навреме, за да зърне като сянка пред звездите висока черна фигура. Тя се приведе над него. Стори му се, че вижда две очи — много студени, макар да ги изпълваше бледа и далечна светлина. После го стисна прегръдка, по-яка и по-хладна от стомана. Леденият допир смрази костите му и той изгуби съзнание.

Когато се свести, за момент не можа да си припомни нищо освен чувството на ужас. После изведнъж разбра, че е безнадеждно хванат, затворен — намираше се в могила. Могилната твар го бе пленила и навярно вече го оплиташе в страховитите магии, за които нашепваха приказките. Не смееше да помръдне и лежеше така, както се бе събудил, изпънат по гръб на студения камък, със скръстени на гърдите ръце.

Но макар страхът му да бе тъй силен, че сякаш се сливаше с околния мрак, той неволно се сети за Билбо Торбинс и разказите му, за дългите им разходки по пътеките на Графството и спомените на чичо му за пътешествия и приключения. Дори в сърцето на най-дебелия и боязлив хобит (е, вярно, понякога твърде дълбоко) се крие зрънце кураж, изчакващо някоя сетна, отчаяна опасност, за да покълне. Фродо не беше нито много дебел, нито особено боязлив. Всъщност, макар да не знаеше това, Билбо (а също и Гандалф) го смяташе за най-добрия хобит в Графството. Той реши, че е стигнал до страшния край на приключението си, ала тази мисъл укрепи волята му. Откри, че се е стегнал като за последен скок, вече не бе отпуснат като безпомощна плячка.

Легнал така, той мислеше, постепенно се овладяваше и ненадейно забеляза, че мракът бавно отстъпва — наоколо се разливаше бледо зеленикаво сияние. Отначало то не му разкри къде се намира, защото светлината сякаш се излъчваше от самия него, от пода наоколо и още не бе достигнала свода и стените. Обърна се и сред хладното блещукане видя край себе си проснати Сам, Пипин и Мери. Те лежаха по гръб и лицата им изглеждаха мъртвешки бледи. Покриваха ги бели одежди. Край тях бяха струпани съкровища, може би златни, макар че в тази светлина изглеждаха студени и грозни. Диадеми блестяха в косите им, препасани бяха със златни вериги и пръстени отрупваха ръцете им. До тях бяха положени мечове, щитове лежаха в краката им. А над гърлата на тримата тежеше дълъг гол меч.

Внезапно се раздаде песен — хладен шепот, ту по-силен, ту по-слаб.

Гласът бе далечен и неизмеримо мрачен. Понякога се извисяваше тъничко във въздуха, друг път долиташе като нисък стон изпод земята. От време на време сред неясния поток от печални и ужасяващн звуци се открояваха нанизи от думи — зловещи, жестоки, студени думи, безсърдечни и жалки. Нощта роптаеше срещу утрото, от което е лишена, студът кълнеше топлината, за която жадува. Фродо изтръпна до мозъка на костите. След малко песента стана по-ясна и с ужас в сърцето той разбра, че е преминала в заклинание:

Ръка, сърце и кост да са студени,

под канарите спете вледенени,

не се будете в ложето от камък,

дорде изгасне слънчевият пламък.

Луна, звезди сред черен вихър ще умрат,

а те връз злато тука да лежат,

додето Мрачния владетел вдигне длан

над свят пустинен с мъртъв океан.

Зад главата му се раздаде скърцане и стържещ звук. Като се надигна на лакът, той видя сред бледото сияние, че се намират в нещо като коридор със завой зад тях. Пъплейки на пръсти, иззад ъгъла слепешком се задаваше дълга ръка, насочена към Сам, който лежеше най-близо, и към дръжката на меча върху него.

Отначало на Фродо му се стори, че заклинанието наистина го е вкаменило. После го обхвана неудържимото желание да избяга. Запита се дали, ако надене Пръстена, няма да стане невидим за Могилната твар и да открие път навън. Представи си как тича свободен по тревата, опечален за Мери, Сам и Пипин, ала свободен и жив. Гандалф би се съгласил, че не е могъл да направи нищо повече.

Но разбудената в гърдите му смелост вече бе много мощна: нямаше тъй лесно да изостави другарите си. Той колебливо посегна към джоба, после отново се пребори със себе си, а в това време ръката пълзеше все по-напред. Внезапно го изпълни желязна решителност, той грабна късия меч край себе си, коленичи и се приведе ниско над телата на своите спътници. Замахна с всичка сила и съсече пъплещата ръка под китката но в същия миг мечът се строши чак до дръжката. Проехтя крясък и светлината изгасна. В мрака се раздаде ръмжене.

Фродо падна върху Мери и усети под пръстите си студеното му лице. Ненадейно в паметта му изникна нещо, което бе забравил още с появата на мъглата — споменът за къщата под хълма и за песнопоеца Том. Припомни си песента, която бяха научили. С тъничък. отчаян гласец подхвана: „Хей! Том Бомбадил!“, и при това име гласът му набра сила, зазвуча плътно и живо, като че в мрачната гробница отекнаха барабани и тръби.

Хей! Том Бомбадил, Том Бомбадило!

През води, върби, камъш, през гора и било,

в лунна нощ и слънчев ден, чуй ме как те моля!

Бързо идвай, Бомбадил, че сме във неволя!

Изведнъж се възцари мъртва тишина и Фродо чу ударите на сърцето си. След безкрайно дълъг миг му отговори песента на ясен, но много далечен глас, долитащ сякаш през земята или през дебелите стени:

Стар Том Бомбадил, славен юначага,

синя дреха си уши, с жълти чизми бяга.

Славни песни пее той, враг не ще го хване,

че е Том най-бързоног и че е стопанин.

Проехтя грохот на падащи камъни и внезапно отвън нахлу светлина, истинска ярка дневна светлина. В дъното на гробницата отвъд краката на Фродо се очерта ниска вратичка и оттам надникна главата на Том (с шапката, перото и прочие) на фона на червения изгрев. Лъчите огряха пода и лицата на тримата хобити край Фродо. Те не помръдваха, но болнавият оттенък бе изчезнал. Сега изглеждаха само дълбоко заспали.

Том се приведе, свали шапка и влезе в тъмната гробница, пеейки:

Излизай, стара Твар! Под слъчцето изчезвай!

Като мъгла топи се и като вятър вий

сред пущинак безкраен, далеч зад планините!

Насам не се завръщай! Могилата е празна!

В забрава да потънеш, по-черна от нощта

там, де вратите нивга не ще да се отворят!

При тези думи прокънтя вик и част от вьтрешния край на гробницата рухна с трясък. После дълъг протяжен вой се изгуби в незнайни далнини и настъпи тишина.

— Ела, друже Фродо! — каза Том. — Да излезем оттук на чистата трева! Помогни ми да ги пренесем.

С общи усилия изнесоха навън Мери, Пипин и Сам. Излизайки за последен път от могилата, Фродо сякаш видя отсечената ръка все още да мърда като ранен паяк сред купчина пръст. Том отново влезе вътре и от подземието дълго долитаха трополене и глухи удари. Когато излезе, носеше в скута си куп съкровища от злато, сребро, мед и бронз, огърлици, верижки и украшения от скъпоценни камъни. Изкачи се по зелената могила и ги струпа на върха под слънчевите лъчи.

Застанал там, с шапка в ръка и с развени от вятъра коси, той погледна към тримата хобити, положени по гръб на тревата в западното подножие на могилата. Вдигна десница и изрече с ясен, заповеден глас:

Събудете се, момчета! Чуйте ме сред свепгъл ден!

Топли са сърца и мишци! Падна камъкът студен;

вратницата пуста зее, чезне мъртвата ръка.

В черна нощ Нощта избяга, пътят е открит сега!

Неописуема бе радостта на Фродо, когато хобитите се размърдаха, протегнаха ръце, разтъркаха очи и изведнъж рипнаха на крака. Удивени, те погледнаха първо към Фродо, после към Том, който се извисяваше на могилата, огромен като живота, и накрая се взряха в себе си — нагиздени в тънки бели ризи, с безброй дрънкулки, коронки и пояси от бяло злато.

— Кълна се в чудесата, какво… — започна Мери, докосвайки златната диадема, която бе закрила едното му око. После замълча, лицето му помръкна и той затвори очи. — Разбира се, спомням си! Хората на Карн Дум връхлетяха в нощта и ни разбиха. Ах, това копие в сърцето ми! — Мери се хвана за гърдите. — Не! Не! — възкликна той и отвори очи. — Какво говоря? Навярно съм сънувал. А ти къде изчезна, Фродо.

— Мислех, че съм загубен — каза Фродо, — но не ми се говори за това. Да мислим за онова, което ни предстои! Да тръгваме!

— В такъв вид, сър? — обади се Сам. — Къде са ми дрехите? Той захвърли диадема, пояс и пръстени на тревата и безпомощно се огледа, сякаш очакваше да открие някъде наблизо наметка, яке, панталони и други хобитови дрехи.

— Вече не ще намерите дрехите си — каза Том, скочи от могилата и със смях затанцува наоколо в слънчевото утро. Като че нищо опасно и зловещо не се бе случило; и наистина, като гледаха веселите искрици в очите му, ужасът в сърцата им се разсея.

— Какво искаш да кажеш? — погледна го Пипин, озадачен и в същото време развеселен. — Защо да не ги намерим?

— От дълбока вода се измъкнахте — поклати глава Том. — Дребна загуба са дрехите за спасения удавник. Радвайте се, весели приятели, и нека топлото слънце сгрее сърца и ръце! Смъкнете тия студени парцали! Потичайте голи по тревата, докато Том е на лов!

С викове и свирукане той хукна нагоре по хълма. Фродо погледна подир него и го видя как тича на юг по зелената низина под съседния хълм, продължавайки да си свирка и да зове:

Хей! Брей! Тука, брей! Де сте се залутали?

Горе, долу, настрани, там ли сте, бре, тука ли?

Остроушко, Пляс-опаш, Нюхчо, Ветрогончо,

Белокракчо, драги мой, и стар Шишко Тромчо?

Тъй пееше той, търчеше, подмяташе шапката си и я ловеше, докато изчезна сред гънките на долината, но южният вятър още дълго разнасяше неговото: Хей, брей! Тука, брей!

Отново ставаше горещо. Хобитите потичаха из тревата, както им бе заръчал Том. После блажено се проснаха на припек с насладата на странници, ненадейно пренесени от сурова зима в благодатен край, или като болници, за дълго приковани към леглото, които се събуждат в едно прекрасно утро, за да открият, че внезапно са оздравели и денят отново иде с обещания.

Когато Том се завърна, изпълваха ги сили (и глад). Над ръба на хълма най-напред изникна островърхата шапка, после се появи старецът, а подир него послушно крачеха в колона шест понита — техните пет и още едно. Последен явно бе старият Шишко Тромчо — по-едър, по-силен, по-дебел (и по-стар) от останалите. Всъщност при покупката на понитата Мери не им бе дал имена, ала до края на живата си те се отзоваваха само на новите прякори, получени от Том. Старецът ги повика едно по едно, те прехвърлиха склона й застараха в редица. Тогава Том се поклони на хобитите.

— Ето ви ги понитата! Те имат повече ум и нюх (в някои отношения) от вас, бродещите хобити. Защото отрано надушват опасността, към която сте се втурнали слепешката, и ако се спасяват с бягство, избират верния път. Простете им — верни са техните сърца, ала не са създадени за борба с ужаса на Могилните твари. Вижте, завръщат се с целия ви багаж!

Мери, Сам и Пипин облякоха резервните дрехи от рашщите си и скоро се сгорещиха, защото се бе наложило да използват дебелото облекло, предвидено за идващата зима.

— Откъде идва това старо конче Шишко Тромчо? — запита Фродо.

— Мое е — каза Том. — То е моят четириног приятел, макар че рядко го яздя и обикновено броди на свобода из далечните хълмове. Докато бяха в моя дом, понитата ви се запознаха с Тромчо. Подушили са го в нощта и бързо са изтичали при него. Знаех си, че той ще ги наглежда и с мъдри слова ще прогони страха им. Но сега, юнак Тромчо, Том ще те язди. Хай! Том идва с вас само колкото да ви изведе на пътя, та ще му трябва пони. Не е лесно да разговаряш с яздещи хобити, ако търчиш пеша край тях.

Зарадвани от новината, хобитите обсипаха Том с благодарности ала той се разсмя и заяви, че с такива майстори в залутването няма да има покой, докато не ги отведе живи и здрави до границата на владенията си.

— И аз си имам работа — добави той, — да приказвам и да пея, да търча и да се смея, да наглеждам този край. Том не може все да е наблизо, та да отваря врати и върбови хралупи. За дома си трябва да се грижа, а и Златоронка чака.

Ако се съдеше по слънцето, още бе доста рано — някъде между девет и десет — и хобитите обърнаха цялото си внимание към храната. След вчерашния обяд край високия камък не бяха слагали залък в уста. Сега закусиха с остатъка от запасите, предвиден за вечеря, и с някои добавки, донесени от Том. Не беше богата трапеза (за хобити и при подобни обстоятелства), но след нея се почувстваха много по-добре. Докато си хапваха, Том се изкачи на могилата да разгледа съкровищата. По-голямата част струпа на бляскав, искрящ куп сред тревата. Заповяда им да лежат там „за първия, който ви види, за птици, животни, за елфи и хора, за всяко добро същество“, защото така щяла да се разсее могилната магия и вече никоя Твар нямало да се завърне насам. За себе си избра една брошка, инкрустирана с преливащи се сини камъни като цветчета на лен, като крилца на синя пеперуда. Сякаш затрогнат от някакъв далечен спомен, той дълго се взира в нея, накрая поклати глава и прошепна:

— Хубава играчка за Том и неговата дама! Прекрасна бе тази, която я носеше някога на своето рамо. Златоронка ще я носи сега, ала не ще забравим другата!

За всеки от хобитите избра по един великолепно изработен кинжал във формата на лист — дълъг, остър и инкрустиран с червени и златни змиевидни шарки. Изковани от някакъв необикновен, лек и твърд метал и украсени с множество огнени камъни, те блеснаха, щом ги извади от черните ножници. Дали от тези ножници, или от могилната магия времето и ръждата не бяха докоснали лъскавите остриета.

— Дълги са старите ножове, стават за мечове на хобитите — каза Том. — Добре е да ги имате, странници от Графството, щом сте се запътили далеч на юг и изток, към мрак и зли беди.

И той им разказа, че преди много, много години тия кинжали били изковани от хората на Задмория — врагове били те на Мрачния владетел, ала загинали под ударите на злия крал на Карн Дум в страната Ангмар.

— Малцина ги помнят днес — прошепна Том, — но все още бродят те, потомци на забравени крале, крачат в самота и пазят неразумния народ от идващото зло.

Хобитите не разбраха думите му, но докато го слушаха, им се стори, че безбройни години се разстилат зад тях като необятна мрачна равнина, из която крачат високи, сурови люде с блеснали мечове и последен идваше воин със звезда на челото. После видението изчезна и те отново се озоваха под грейналото слънце. Бързо събраха багажа и натовариха понитата. Новите оръжия закачиха на кожените си колани под горните дрехи. Чувстваха се много неудобно с тях и се питаха дали ще имат случая да ги използват. Досега не им бе хрумвало, че освен към опасни приключения бягството може да ги отведе и към битки.

Най-сетне потеглиха. Поведоха понитата си по надолнището, после ги яхнаха и се устремиха в бърз тръс напред по долината. Озърнаха се и видяха могилата на хълма — слънчеви отблясъци играеха над златото като жълти пламъци. После заобиколиха още един рид и гледката се изгуби.

Колкото и да се озърташе, Фродо не откри и следа от изправените като порта огромни каменни колони. Не след дълго стигнаха до северната теснина, минаха през нея и пред тях се разстлаха равнините. Пътуването беше весело. Том ту яздеше край тях, ту ги изпреварваше със своя Шишко Тромчо, който се оказа много по-пъргав, отколкото подсказваше прякорът му. Старецът пееше почти през цялото време — най-вече безсмислици, или може би това бе някакъв странен, незнаен за хобитите древен език, изпълнен с думи на удивление и радост.

Напредваха бързо, но скоро разбраха, че Пътят е много по-далече, отколкото предполагаха. Дори и без мъглата вчерашната следобедна дрямка би им попречила да стигнат дотам преди мръкнало. По тъмната черта, която бяха видели, не растяха дървета, а само храсти, покриващи ръба на дълбок ров с висок зид от другата страна. Том каза, че някога, много отдавна тук имало граница на кралство. Навярно си припомни нещо тъжно и не пожела да каже повече.

Спуснаха се в рова, изкачиха се от другата страна и минаха през широка пролука в стената. Бяха се отклонили малко на запад и сега Том зави право на север. Местността беше открита, съвсем равна и те ускориха ход, ала чак когато слънцето клонеше към залез, зърнаха в далечината ивица високи дървета и разбраха, че се връщат отново на Пътя след многобройни и неочаквани приключения. Препуснаха в галоп през последните няколко фурлонга и спряха в дългите сенки на дърветата. Под тях, в подножието на полегат насип, се виеше Пътят, чезнещ в прииждащия здрач. Тук той водеше от югозапад на североизток и надясно стръмно се спускаше към широка низина. Осейваха го коловози и множество локви, напомнящи за неотдавнашните проливни дъждове.

Пътниците слязоха по насипа и се огледаха. Не забелязаха никого.

— Ето че се върнахме най-сетне! — каза Фродо. — Предполагам, че не сме изгубили повече от два дни заради прекия ми път през Гората. И кой знае дали закъснението няма да е от полза — може да ги е откъснало от дирите ни.

Другите го погледнаха. Изведнъж отново ги обгръщаше сянката на страха от Черните конници. Откакто бяха навлезли в Гората, мислеха само как да се върнат на Пътя; едва сега, когато го усещаха под нозете си, те си спомниха опасността, която ги преследваше и без съмнение щеше да ги дебне нейде по самия Път. Тревожно се озърнаха към залязващото слънце, ала Пътят бе мрачен и пуст.

— Мислите ли — колебливо запита Пипин, — мислите ли, че може да ни преследват тази вечер?

— Не, надявам се да не е тази вечер — отвърна Том Бомбадил. — Може би и утре не. Ала не вярвайте на догадките ми, защото не мога да кажа със сигурност. На изток знанията ми се губят. Том не е стопанин на Конницнте от Черната страна, далеч от неговия край.

И все пак хобитите желаеха Том да ги придружи. Усещаха, че никой не би се справил с Черните конници по-добре от него. Скоро щяха да навлязат в съвсем непознати области, споменавани само в най-древните и смътни легенди на Графството. Сред гъстеещия мрак те копнееха за роден дом, чувстваха се самотни и изгубени. Стояха мълчаливо, без да смеят да се разделят с Том, ала малко по малко осъзнаха, че той се сбогува и им заръчва да съберат кураж и да яздят неспирно, докато съвсем се смрачи.

— Том ще ви даде добър съвет до края на този ден (а сетне се надявайте на щастието си): край Пътя, на четири мили оттук, ще стигнете до село Брее под едноименния хълм. Всичките му врати са обърнати на запад. Там ще намерите една стара странноприемница, наречена „Скокливото пони“. Почтеният стопанин се казва Пиволей Мажирепей. Там можете да прекарате нощта, а утрото ще ви упъти напред. Бъдете смели, но предпазливи! Не падайте духом и с весели сърца препускайте срещу съдбата си!

Хобитите го замолиха да дойде поне до страноприемницата за една последна веселба, но той се разсмя и отказа:

Тук на Том страната свършва, не излиза той навън.

Работа си има в къщи, Златоронка чака там.

После се обърна, подхвърли шапката си, метна се върху Тромчо и с песен се отдалечи сред мрака по насипа.

Хобитите се изкачиха нагоре и гледаха подир него, докато се изгуби от поглед.

— Жалко, че се разделяме със Стопанина Бомбадил — каза Сам. — Предпазлив е той, грешка няма. Струва ми се, че доста път ще минем, преди да срещнем някой по-добър или по-чудноват. Но, право да си кажа, че ще се радвам да зърна онова „Скокливо пони“, дето ни го спомена. Дано да е като нашенския „Зелен дракон“! Какъв народ живее в Брее?

— И хобити, и Големи хора — отвърна Мери. — Сигурно ще е почти като у нас. Казват, че „Понито“ е добър хан. Мои роднини идват насам от време на време.

— Може да е от хубаво по-хубаво — каза Фродо, — но все пак е извън Графството. Недейте да се отпускате като у дома си! Моля всички — не забравяйте, че името Торбинс НЕ БИВА да се споменава. Ако трябва да се представя, ще бъда господин Подхълмов.

Четиримата яхнаха понитата и мълчаливо потеглиха във вечерта. Мракът бързо се сгъстяваше. Хобитите бавно се спуснаха надолу, отново се изкачиха и най-после зърнаха в далечината да примигват светлинки.

Под мътните звезди черната грамада на хълма Брее преграждаше пътя им. В подножието на западния му склон се гушеше голямо село. Забързаха нататък с едничкото желание да седнат край огнището и да затворят врата между себе си и нощта.