Джон Р. Р. Толкин
Властелинът на Пръстените (16)

ГЛАВА 11
КИНЖАЛ В МРАКА

Докато те се готвеха за сън в хана на Брее, над Фуков край тегнеше мрак, мъгли блуждаеха из долчинките и по речния бряг. Къщата в Щурчов дол тънеше в тишина. Шишко Болгер предпазливо открехна вратата и надникна навън. Страхът му се бе засилвал през целия ден и сега той не можеше нито да седи, нито да си легне — из безветрения нощен въздух надвисваше заплаха. Докато гледаше към мрака, под дърветата се размърда черна сянка, портичката сякаш сама се отвори и безшумно се затвори. Скова го ужас. Той се шмугна назад и постоя разтреперан в коридора. После затвори вратата и превъртя ключа.

Нощта напредваше. Откъм пътя се прокраднаха тихи конски стъпки. Край портичката те спряха и три черни фигури пропълзяха в двора като нощни сенки. Едната тръгна към вратата, другите застанаха край ъглите от двете страни на къщата, нощта бавно се влачеше, а те стояха там, неподвижни като каменни сенки. Домът и кротките дървета сякаш бяха затаили дъх в очакване.

Листата леко потръпваха и нейде далече пропя петел. Отминаваше студеният час преди разсъмване. Фигурата край вратата се раздвижи. В безлунния мрак проблесна стоманено острие, сякаш от ножницата се изля лъч хладна светлина. Вратата се разтресе от мек, но тежък удар.

— Отворете в името на Мордор! — изрече тънък, заплашителен глас. От втория удар вратата се поддаде и рухна навътре с пропукани дъски и разбита ключалка. Черните фигури бързо влязоха.

В този миг сред близките дървета засвири рог. Той прониза нощта като огън, лумнал на висок хълм.

НА КРАК! СТРАХ! ОГЪН! ВРАГ! НА КРАК!

Шишко Болгер не бе стоял със скръстени ръце. Веднага щом зърна черните фигури да пълзят през градината, той разбра, че трябва да бяга или да загине. И избяга — през задната врата, през градината и през нивите. Когато стигна до най-близката къща, на повече от една миля, той рухна на прага с вик:

— Не, не, не! Недейте мен! Не го взех аз!

Мина доста време, докато някой разбере бръщолевенето му. Най-сетне схванаха, че във Фуков край има врагове, някакво странно нашествие от Старата гора. И повече не губиха време.

СТРАХ! ОГЪН! ВРАГ!

Брендифуковци свиреха с рог Зова на Фуков край, който не бе звучал вече сто години, откакто през Лютата зима белите вълци бяха минали по леда на Брендивин.

НА КРАК! НА КРАК!

Отдалече отвръщаха рогове. Тревогата се разнасяше. Черните фигури избягаха от къщата. Тичайки, една от тях изтърва на прага хобитово наметало. От пътя се раздаде звук на копита, премина в галоп и затрополи надалеч в нощта. Из целия Щурчов дол отекваха рогове, крещяха гласове, търчаха крака. Но Черните конници вихрено препускаха към Северната порта. Нека си свири дребният народ! Саурон ще се заеме с тях по-късно. Сега имаха друга задача — вече знаеха, че къщата е празна и Пръстенът е изчезнал. Те прегазиха стражите на портата и изчезнаха от Графството.

През нощта Фродо ненадейно се събуди от дълбока дрямка, сякаш бе го стреснал някакъв звук или нечие присъствие. Видя Бързоход, седнал нащрек на стола си. Не помръдваше, но в очите му проблясваха лъчи от ярките пламъци в огнището.

Скоро Фродо отново заспа, но воят на вятъра и тропот на копита смущаваха сънищата му. Вятърът сякаш обикаляше къщата и я разтърсваше, в далечината бясно свиреше рог. Той отвори очи и чу как в двора на хана някакъв петел пее колкото му глас държи. Бързоход бе дръпнал завесите и със звън разтваряше капаците на прозорците. Първите бледи лъчи на зората изпълниха стаята и отвън нахлу прохладен въздух.

След като ги събуди, Бързоход веднага ги отведе в спалните им. Щом ги видяха, хобитите разбраха колко разумен е бил съветът му — насилените прозорци висяха накриво и завесите плющяха, леглата бяха разхвърляни, накълцаните възглавници се търкаляха по пода, а кафявата къделя бе раздрана на парчета.

Бързоход незабавно повика стопанина. Горкият господин Мажирепей изглеждаше сънен и уплашен. Не бил мигнал цяла нощ (твърдеше той), ала не чул нито звук.

— Откакто се помня, такова нещо не е било! — викна той и ужасено вдигна ръце. — Гостите да не могат да си спят в леглата, да ми съсипят хубавите възглавници и прочие! Какво ли ни чака?

— Мрачни времена — каза Бързоход. — Но засега може да те оставят на мира, щом се отървеш от нас. Потегляме незабавно. За закуската не се грижи — ще трябва да се задоволим с по една-две хапки на крак. След няколко минути багажът ще бъде събран.

Господин Мажирепей изтича да види дали понитата са готови и да им донесе „хапките“. Но скоро се върна слисан. Понитата бяха изчезнали! През нощта някой бе отворил вратите на конюшнята и сега тя беше празна — липсваха не само понитата на Мери, но и останалият добитък.

Вестта съкруши Фродо. Каква надежда имаха да стигнат пеш до Ломидол, когато враговете ги преследваха с коне? Със същия успех можеха да се запътят и към Луната. Бързоход дълго мълча, оглеждайки хобитите, сякаш преценяваше силата и смелостта им.

— С понитата нямаше да избягаме от конниците — замислено каза той най-сетне, сякаш се досещаше за мислите на Фродо. — Там, откъдето смятам да ви преведа, и пеша ще се движим почти със същата скорост. Аз поне нямах намерение да яздя. Друго ме тревожи — храната и багажите. Оттук до Ломидол можем да се надяваме само на онова, което ще носим, а трябва да предвидим и нещичко в повече, защото може да ни забавят или да ни принудят да заобикаляме далеч от прекия път. Колко можете да носите на гръб?

— Колкото трябва — каза Пипин. Сърцето му се свиваше, но той се мъчеше да покаже, че е по-як, отколкото изглежда (и се чувства).

— Аз мога да нося за двама — предизвикателно заяви Сам.

— Нищо ли не може да се направи, господин Мажирепей? — запита Фродо. — Няма ли да намерим чифт понита в селото или поне едно, колкото за багажа? Не вярвам да ни ги дадат под наем, но можем да ги купим — неуверено добави той, като се питаше дали е в състояние да си позволи подобни разходи.

— Съмнявам се — печално каза съдържателят. — Няколкото местни понита за езда бяха в моя обор и са изчезнали. Колкото до впрегатните коне, понита и прочие, в Брее те са съвсем малко и няма да са за продан. Но ще сторя каквото мога. Ей сега ще изръчкам Боб от леглото и ще го пратя да поразпита.

— Да — колебливо се съгласи Бързоход, — така ще е най-добре. Боя се, че ще трябва да намерим поне едно пони. Но така губим всякаква надежда да потеглим рано и да се измъкнем незабелязано! Със същия успех можехме да изсвирим с рог, за да обявим пътуването си. Не ще и дума, това е влизало в техния план.

— Всяко зло за добро — каза Мери. — Докато чакаме, ще можем да закусим, и то на маса. Дайте да спипаме Ноб!

В крайна сметка закъсняха повече от три часа. Боб се върна и докладва, че из цялата околност няма кон или пони за продан освен едно, за което Бил Папратак бил склонен да се пазари.

— Нещастно, старо, прегладняло добиче — каза Боб, — но ако добре познавам Бил Папратак, както сте закъсали, ще ви изкопчи поне тройната му цена.

— Бил Папратак ли? — запита Фродо. — Да не ни крои някакъв номер? Току-виж, животното избяга обратно с багажа ни или пък помогне да ни проследят.

— И аз това се питам — каза Бързоход. — Но не мога да си представя някое добиче да се върне при него, щом веднъж се е отървало. Според мен това е просто допълнителна идея на любезния господин Папратак — да припечели още нещичко от цялата работа. Главната опасност е там, че горкото създание навярно е пред умиране. Но не виждам избор. Каква цена иска?

Бил Папратак искаше дванадесет сребърника и това наистина бе поне тройно повече от цената на понитата по тия места. Животното се оказа костеливо, недохранено и унило, ала все още не се канеше да умира. Господин Мажирепей го плати от джоба си и дори предложи на Мери осемнадесет сребърника като компенсация за изчезналите понита. Той беше почтен човек и в Брее го смятаха за заможен, но загубата на тридесет сребърника бе твърде болезнен удар и най-лошото бе, че го изнудва Бил Папратак.

Трябва да се каже, че в края на краищата щастието му се усмихна. По-късно се оказа, че е бил откраднат само един кон. Останалите — прогонени или избягали от ужас — бяха открити след време да бродят из разни кътчета на местността Брее. Понитата на Мери бяха избягали заедно и след това (като благоразумни създания) се бяха упътили към Ридовете да търсят Шишко Тромчо. Така за известно време се озоваха под грижите на Том Бомбадил, което много им хареса. Но когато новините за събитията в Брее стигнаха до Том, той ги изпрати на господин Мажирепей. Така ханджията се сдоби с пет хубави понита на твърде износна цена. В Брее те имаха повече работа, но Боб ги гледаше добре и, общо взето, бяха щастливи — спестиха си едно мрачно и опасно пътешествие. Но и не видяха Ломидол.

Засега обаче господин Мажирепей знаеше само едно — че паричките му са отишли на вятъра. А имаше и други неприятности. Щом се събудиха и узнаха за нападението на хана, останалите гости вдигнаха олелия до бога. Пътниците от юг бяха загубили няколко коня и гръмогласно обвиняваха съдържателя, докато се изясни, че през нощта е изчезнал и един от тях — не кой да е, а кривогледият приятел на Бил Папратак. Подозрението тутакси падна върху него.

— Вместо да крещите по мен — гневно заяви Мажирепей, — би трябвало сами да платите щетите, щом водите в дома ми разни конекрадци. Идете да питате Папратак къде е хубавото ви приятелче!

Но се оказа, че кривогледият не е ничий приятел и никой не можеше да си спомни кога се е присъединил към групата.

След закуска хобитите трябваше пак да приготвят багажа, като добавят нови провизии за очакваното по-дълго пътуване. Когато най-сетне потеглиха, минаваше десет часът. По това време цяло Брее бръмчеше като кошер. Изчезването на Фродо, появата на Черните конници, обирът на конюшнята, а не на последно място и новината, че Скиталеца Бързоход се присъединява към загадъчните хобити — всичко това щеше да компенсира многогодишната оскъдица на събития. Повечето жители на Брее и Конярище, а дори и мнозина от Дълбок дол и Сводче се бяха струпали на пътя да видят как ще потеглят пътешествениците. Останалите гости на странноприемницата се подаваха от врати и прозорци.

Бързоход бе променил решението си — щяха да напуснат Брее по главния път. Всеки опит да тръгнат направо през полето само би влошил положението — половината население щеше да ги последва, за да види какво са замислили и дали няма да изпотъпчат нивята.

Сбогуваха се с Ноб и Боб и сърдечно благодариха на Мажирепей преди да се разделят.

— Надявам се пак да се срещнем някой ден, когато животът отново стане весел — каза Фродо. — Нищо не би ми харесало повече от един спокоен престой във вашия дом.

Тревожни и обезсърчени, те закрачиха напред под погледите на тълпата. Не всички лица бяха дружелюбни, нито пък всички викове. Но, изглежда, Бързоход внушаваше страх у повечето местни жители — погледнеше ли някого, човекът затваряше уста и се отдръпваше. Начело крачеха Скиталеца и Фродо; след тях идеха Мери и Пипин, а най-отзад Сам водеше понито, натоварено с толкова багаж, колкото им даде сърце да струпат на гърба му. Въпреки това то вече не изглеждаше толкова потиснато, сякаш одобряваше новата си съдба. Сам дълбокомислено дъвчеше ябълка. Имаше пълен джоб — прощален подарък от Ноб и Боб. „Ябълки за из път и лула за почивките — рече си той. — Ама ми се чини, че не след дълго и двете ще ми липсват.“

Хобитите не обръщаха внимание на любопитните глави, които надничаха през вратите или изникваха над зидове и стобори. Но когато наближиха портата, Фродо забеляза мрачна, занемарена къща, оградена с гъст плет — последната къща на селото. На един от прозорците се мярна и веднага изчезна жълтеникаво лице с лукави кривогледи очи.

„Ето значи къде се криел южнякът! — помисли той. — Грозен е като същински гоблин.“

Друг мъж ги зяпаше нагло иззад плета. Той имаше буйни черни вежди и тъмни презрителни очи; подигравателна усмивка кривеше широката му уста. В зъбите му димеше къса черна лула. Когато наближиха, той я извади от устата си и се изплю.

— Добрутро, дългококилест! — рече той. — Рано на път, а? Намери ли си приятели най-после?

Бързоход кимна, без да отговори.

— Добрутро, малки приятелчета! — продължи човекът. — Предполагам, че знаете с кого си имате работа? Тоя е Бързоход, дето си няма ни кол, ни колиба. Макар че съм чувал и по-лоши имена. Да се пазите тая нощ! А пък ти, Самчо, да не ми мъчиш горкото старо пони! Пфу! И той отново плю. Сам бързо се завъртя.

— А пък ти, Папратак — викна той, — да си скриеш грозното лице, че ще му се случи нещо!

С мълниеносен замах ябълката излетя от ръката му и удари Бил право по носа. Той се катурна и иззад оградата долетяха проклятия.

— Язък за хубавата ябълка — въздъхна Сам и побърза да догони останалите.

Най-после селото остана назад. Ескортът от деца и безделници се умори и изостана край Южната порта. Хобитите продължиха по пътя още няколко мили. Той заобикаляше подножието на хълма Брее, след това отново се насочваше на изток и бързо се спускаше към гористите области. Наляво, по полегатите югоизточни склонове на хълма, се мяркаха част от къщите и хобитовите дупки на Конярище; струйки дим над една низина северно от пътя издаваха къде е Дълбок дол; по-нататък, зад дърветата, се криеше село Сводче.

След като се спуснаха още надолу по Пътя и изоставиха зад гърба си кафявия хълм Брее, пътешествениците стигнаха до тясна пътека, водеща на север.

— Тук изоставяме откритите пътища и потегляме през горите — каза Бързоход.

— Надявам се, че това не е „пряк път“ — обади се Пипин. — Последният ни пряк път през горите едва не завърши с катастрофа.

— А, тогава не съм бил с вас — разсмя се Бързоход. — Преки или обиколни, моите пътища винаги свършват добре.

Той огледа Пътя в двете посоки. Не се виждаше никой и Скиталеца бързо поведе колоната към гористата долина.

Планът му, доколкото можеха да го разберат, без да познават местността, бе отначало да тръгне към село Сводче, но да се отклони надясно, да го заобиколи откъм изток и после да продължи през пущинаците право към Бурния връх. По този начин, ако всичко минеше добре, щяха да си спестят големия завой на Пътя, който по-нататък се отклоняваше на юг, за да избегне блатата Комарова вода. Но, разбира се, щеше да им се наложи да пресекат блатата, а описанието на Бързоход не беше обнадеждаващо.

Засега обаче пътят не беше лош. Всъщност ако не бяха тревожните събития от миналата нощ, това щеше да е най-приятната част от досегашното пътешествие. Слънцето грееше ярко, но без да прежуря. Все още покрити с обагрени листа, горите в долината изглеждаха мирни и дружелюбни. Бързоход уверено ги водеше по заплетените пътеки, където сами отдавна биха се изгубили. За да се откъснат от преследвачите, той често криволичеше и минаваше по няколко пъти от едно и също място.

— Бил Папратак сигурно е дебнал къде ще напуснем Пътя, но не вярвам да продължи подир нас — каза той. — Доста добре познава околностите, ала знае, че в горите не може да се мери с мен. Боя се само от това какво ще каже на другите. А те едва ли са далече. Най-добре ще е да си помислят, че сме се упътили към Сводче.

Дали защото Бързоход бе изкусен водач или по някаква друга причина, но през целия този ден нито чуха, нито видяха други двуноги освен птиците и други четириноги освен една лисица и няколко катерички. На следващия ден се упътиха право на изток и отново всичко бе тихо и мирно. На третия ден след тръгването от Брее те излязоха от Кестенака. Откакто бяха напуснали пътя, местността се спускаше все надолу и сега навлязоха в просторна равнина, през която се вървеше много по-трудно. Намираха се далеч извън границите на местността Брее, сред безпътица и пущинак, и наближаваха блатата Комарова вода.

Почвата стана влажна, на места мочурлива и тук-там се срещаха локви и широки ивици тръстика, огласяна от чуруликането на невидими птички. Налагаше се внимателно да избират пътя, за да останат сухи, без да се отклонят от курса. Отначало напредваха добре, но колкото по-нататък отиваха, толкова по-труден и опасен ставаше маршрутът. Блатата бяха измамни и коварни, дори Скиталците не бяха открили постоянна пътека през променливите тресавища. Започнаха да ги мъчат мухи, въздухът се изпълни с облаци от ситни комарчета, които се промъкваха в ръкавите, крачолите и косите им.

— Жив ме изядоха! — викаше Пипин. — Каква ти Комарова вода! Комарите са повече от водата!

— Какво ли ядат, когато няма хобити? — запита Сам, като се чешеше по врата.

Прекараха отвратителен ден из тази пустинна и неприветлива област. Бивакът им бе влажен, студен и неудобен, а кръвожадните насекоми не ги оставяха да спят. Освен това из тръстиките и блатните треви гъмжаха някакви гнусни същества — зловредни роднини на щурците, ако се съдеше по звука. Бяха хиляди и цяла нощ скрибуцаха безспирно отвсякъде, цигу-мигу, цигу-магу, вбесявайки хобитите.

Следващият, четвърти ден, не бе по-добър, а и нощувката не бе много по-удобна. Макар че цигумигувците (както ги нарече Сам) останаха назад, комарите продължаваха да ги преследват.

Фродо лежеше изтощен, но не можеше да затвори очи. Изведнъж му се стори, че далече на изток в небето проблесна светлина — тя лумна и изгасна на няколко пъти. Не беше зората, защото до разсъмване оставаха още няколко часа.

— Каква е тая светлина? — обърна се той към Бързоход, който бе станал на крака и напрегнато се взираше в нощта.

— Не знам. Много е далече, за да я различа. Прилича на мълния по върховете на хълмовете.

Фродо си легна отново, но още дълго виждаше белите проблясъци и на техния фон — високата мрачна фигура на мълчаливия, бдителен Бързоход. Най-после потъна в неспокоен сън.

Рано на петия ден последните разхвърляни локви и тръстики на блатата останаха зад тях. Местността напред постепенно се надигаше. Далече на изток забелязаха верига от хълмове. Отдясно, малко отделен от другите, се издигаше най-високият. Той напомняше конус с леко сплескан връх.

— Това е Бурният връх — каза Бързоход. — Старият път, който оставихме далеч надясно, минава край южното му подножие. Ако тръгнем направо, можем да стигнем утре по пладне. Мисля, че така ще е най-добре.

— Какво искаш да кажеш? — запита Фродо.

— Искам да кажа, че не се знае какво може да заварим там. Съвсем близо е до Пътя.

— Но нали се надяваме да намерим Гандалф?

— Да, но надеждата е слаба. Ако изобщо дойде насам, може да не мине през Брее и тогава няма да знае къде сме. Тъй или иначе, няма да се разминем само ако по някаква случайност пристигнем почти едновременно; и за него, и за нас престоят там е опасен. Ако не ни открият из пущинака, навярно и Черните конници ще се насочат към Бурния връх. Оттам се вижда всичко наоколо. Всъщност из тоя край обитават безброй зверове и птици, които могат да ни зърнат от върха. Не на всички птици може да се вярва, а има и по-лоши шпиони.

Хобитите тревожно се вгледаха в далечните хълмове. Сам вдигна очи към бледото небе, сякаш се боеше, че ще види ястреби или орли да се реят горе, впили в тях зорки, враждебни погледи.

— Караш ме да се чувствам смутен и самотен, Бързоход! — каза той.

— Какво ще ни посъветваш? — попита Фродо.

— Мисля — бавно отвърна Бързоход, сякаш се колебаеше, — мисля, че ще е най-добре да потеглим оттук право на изток, към хълмовете, но не към Бурния връх. Знам една пътека в подножието им, можем да тръгнем по нея и тя ще ни отведе до върха по-прикрито, откъм север. А по-нататък ще видим.

През целия този ден те бъхтиха път, докато се спусна студена, ранна привечер. Теренът стана сух и безплоден; мъгли и изпарения покриваха блатата зад тях. Редки меланхолични птици жално пискаха, докато кръглото червено слънце бавно потъваше в сенките на запад, после настана пустинна тишина. Хобитите си мислеха как нейде далече меките лъчи на залеза надничат през веселите прозорчета на Торбодън.

По мръкнало стигнаха до един поток, който се спускаше от хълмовете и чезнеше в застоялите блата; докато още имаше светлинка, продължиха по брега му. Вече бе съвсем тъмно, когато най-после спряха на бивак под няколко недорасли елши край водата. Сега в мрачното небе пред тях се извисяваха обветрените голи гърбове на хълмовете. Тази нощ се редуваха да пазят, а Бързоход като че изобщо не мигна. Наближаваше пълнолуние и в ранните нощни часове студена сива светлина обливаше местността.

На следващото утро потеглиха по изгрев слънце. Из въздуха се носеше дъх на слана и ясното небе бе бледосиньо. Хобитите се чувстваха отпочинали, сякаш бяха спали без прекъсване. Вече привикваха с дългите преходи и оскъдните дажби — във всеки случай много по-оскъдни от онова, което в Графството биха сметнали за достатъчно да ги поддържа на крака. Пипин заяви, че Фродо изглежда два пъти по-голям юнак отколкото преди.

— Чудна работа, аз пък имам чувството, че голяма част от мене се е изгубила някъде. — И Фродо затегна колана си. — Дано това изтъняване не продължи до безкрайност, иначе ще се превърна в призрак.

— Не говори такива неща! — бързо и изненадващо сериозно каза Бързоход.

Хълмовете наближаваха. Вълнистият им хребет често се издигаше почти на хиляда фута височина, а тук-там се снижаваше в дълбоки клисури и проходи към източните равнини. По билото хобитите забелязваха обраслите останки от стени и ровове, а из клисурите още стърчаха руините на древни каменни сгради. Привечер достигнаха подножието на западните склонове и пренощуваха там. Това бе нощта на пети октомври, шестият ден, след като напуснаха Брее.

На сутринта, за първи път, откакто бяха излезли от Кестенака, те откриха ясна пътека. Завиха надясно и тръгнаха по нея на юг. Незнайните й създатели бяха избрали пътя така умело, че да е най-прикрит както от върховете на хълмовете, така и от западните низини. Тя се гмуркаше в долчинките и се притискаше в подножията на отвесните склонове; там, където излизаше на открито, от двете й страни бяха струпани като ограда огромни скали и дялани камъни, които прикриваха пътниците.

— Питам се кой ли е утъпкал тази пътека и защо — каза Мери, докато крачеха по един от тези проходи, където камъните бяха необичайно грамадни и по-плътно подреденн. — Не съм сигурен дали ми харесва. Напомня ми… е, напомня ми могилните твари. Има ли могили на Бурния връх?

— Не — отговори Бързоход. — Нито на Бурния връх, нито на някой друг хълм. Хората от Запада не са живели тук, макар че в последните си години са отбранявали за известно време хълмовете против злото, идващо от Ангмар. Пътеката е обслужвала караулките по крепостннте стени. Но много по-отдавна, в зората на Северното кралство, на Бурния връх била изградена величествена наблюдателна кула. Наричали я Амон Сул. Враговете я опожарили и сринали и днес от нея е останал само порутен каменен кръг като нащърбена корона над темето на древния хълм. Ала някога е била висока и прекрасна. Казват, че в дните на Последния съюз Елендил стоял там и чакал Гил-галад да пристигне от запад. Хобитите учудено погледнаха Бързоход. Той като че познаваше древните предания не по-зле, отколкото дивата природа.

— Кой е бил Гил-галад? — попита Мери, но Бързоход сякаш бе потънал в размисъл и не отговори.

Неочаквано тих глас зашепна:

Печално арфите звънят

за елфа светъл Гил-галад,

последният владетел жив

на край свободен и щастлив.

 

Бе дълъг неговият меч,

блестеше шлемът отдалеч;

звезди от нощния зенит

искряха в сребърния щит.

 

Но той замина и до днес

от него вече няма вест;

звездата му събори враг

в Мордор, където тегне мрак.

Другите се обърнаха смаяно. — Това бе гласът на Сам.

— Не спирай! — каза Мери.

— Само това знам — заекна Сам и се изчерви. — Научих го от господин Билбо, когато бях хлапе. Той знаеше колко обичам да слушам за елфите и често ми разказваше подобни приказки. Господин Билбо ме научи и на четмо. Много беше учен милият стар господин Билбо. И пишеше поезия. Това, дето ви го казах, той го е писал.

— Не е негова творба — каза Бързоход. — Това е част от баладата „Гибелта на Гил-галад“, съчинена на древния език. Билбо навярно я е превел. Не знаех това.

— Имаше още много, все за Мордор — каза Сам. — Тая част не я научих, тръпки ме побиваха от нея. Никога не съм мислил, че и аз ще тръгна натам.

— Към Мордор! — викна Пипин. — Дано да не се наложи!

— Не изричай това име тъй високо! — каза Бързоход.

Вече бе пладне, когато наближиха южния край на пътеката и в бледите, ясни лъчи на октомврийското слънце видяха пред себе си сиво-зелен насип, водещ като мост нагоре към северния склон на хълма. Решиха незабавно да се отправят към върха, докато още е светло. Вече бе невъзможно да се крият и можеха само да се надяват, че не ги дебне враг или съгледвач. Нищо не помръдваше по хълма. Не се забелязваха следи от присъствието на Гандалф.

На западния склон на Бурния връх откриха закътана падина, в дъното на която имаше кръгла, обрасла с трева долчинка. Оставиха там Сам и Пипин с понито и багажа. Другите трима продължиха нагоре. След половин час бавно и тежко изкачване Бързоход достигна върха. Фродо и Мери го следваха изтощени и задъхани. Последният наклон бе стръмен и скалист.

Както бе казал Бързоход, на върха откриха широк пръстен от древна каменна зидария — порутена и обрасла с вековни бурени. Но в центъра бе струпана пирамида от натрошени камъни, почернели като от огън. Наоколо тревата бе изгорена до корен и из целия пръстен буренакът бе опърлен и съсухрен, сякаш пламъци бяха лизали върха на хълма. Не се виждаше никакво живо същество.

От ръба на кръглите руини пред тях се разкри просторен изглед — пусти и голи земи; само далече на юг се тъмнееха горички и тук-там през тях прозираше блясъкът на далечна река. От тази страна под тях се виеше като панделка Старият път — той идваше от запад, лъкатушеше нагоре-надолу и се губеше зад гънките на по-тъмките източни области. Никой не се движеше по него. Като го проследиха с погледи на изток, те видяха Планините — най-близките възвишения бяха кафяви и навъсени, зад тях се издигаха мощни сивкави масиви, а още по-нататък сред облаците проблясваха бели върхове.

— Е, ето ни тук! — каза Мери. — Колко е безрадостно и неприветливо! Няма вода, няма подслон. От Гандалф ни вест, ни кост. Но не го упреквам, че не ни е чакал… ако изобщо е идвал насам.

— Питам се… — каза Бързоход, оглеждайки замислено наоколо. — Дори да е бил в Брее ден-два след нас, би могъл да пристигне тук пръв. Когато се налага, той знае да язди много бързо.

Внезапно се наведе и огледа най-горния камък на пирамидата — по-плосък от останалите и по-бял, сякаш огънят го бе пощадил. Бързоход го повдигна и го повъртя из ръцете си.

— Наскоро е местен — каза той. — Какво мислите за тия белези?

На плоската долна страна Фродо забеляза няколко драскотини:

— Прилича ми на черта, точка и още три черти — каза той.

— Лявата черта може да е руната Г с тънки разклонения — каза Бързоход. — Не съм сигурен, но може да е знак, оставен от Гандалф. Драскотините са ясни и несъмнено изглеждат свежи. Но знакът може да означава нещо съвсем друго и да няма нищо общо с нас. Понякога насам идват Скиталци, а те използзат руни.

— Дори да ги е надраскал Гандалф, какво могат да означават? — запита Мери.

— Аз бих казал — отвърна Бързоход, — че това е Г-3 — знак, че Гандалф е бил тук на трети октомври, тоест преди три дни. Това би означавало още, че той е бързал и опасността не е била далече, та не е имал време или не е посмял да напише нещо по-дълго и ясно. Ако е така, ще трябва да бъдем бдителни.

— Каквото и да значат белезите, бих искал да сме сигурни, че той ги е оставил — каза Фродо. — Голяма утеха ще е да знам, че той е нейде по пътя, пред нас или зад нас.

— Може би — каза Бързоход. — Лично аз вярвам, че той е бил тук и го е заплашвала опасност. Тук е бушувал огън и сега си припомням заревото, което видяхме преди три нощи в небето на изток. Предполагам, че са го нападнали на този връх, но не знам какво се е случило после. Вече го няма тук. Сега ще трябва сами да се погрижим за себе си и да продължим както можем към Ломидол.

— Далече ли е Ломидол? — попита Мери и морно се огледа наоколо. От Бурния връх светът изглеждаше див и необятен.

— Не знам дали някой някога е мерил Пътя в мили по-нататък от „Изоставеният хан“, на един ден път източно от Брее — отговори Бързоход. — Едни казват едно, други друго. Странен е този път и всички са доволни, когато стигнат края му, независимо много ли време е минало или малко. Но знам колко ще ми трябва, за да го измина пеш, при добро време и без премеждия — дванадесет дни от тук до Бруиненския брод, където Пътят пресича Шумноструйка, извираща от Ломидол. В най-добрия случай ни чака двуседмично пътешествие, защото не вярвам да можем да минем по Пътя.

— Две седмици! — възкликна Фродо. — Много нещо може да се случи през това време.

— Може — кимна Бързоход.

Те постояха мълчаливо от южната страна на върха. На това самотно място Фродо за пръв път осъзна напълно колко е бездомен и беззащитен. Горчиво съжаляваше, че съдбата не го е оставила в любимото и спокойно Графство. Загледа се надолу към омразния Път, който водеше на запад — към дома. Изведнъж забеляза, че две черни точки бавно се движат по него в западна посока, а като се взря по-внимателно, зърна още три да пълзят насреща им от другата страна. Нададе вик и сграбчи ръката на Бързоход.

— Виж — каза той, сочейки надолу.

Бързоход мигновено се хвърли на земята зад кръглите руини и дръпна Фродо до себе си. Мери се просна край тях.

— Какво има? — прошепна той.

— Не знам, но се боя от най-лошото — отвърна Бързоход. Те бавно пропълзяха към ръба на пръстена и надникнаха през пролуката между два нащърбени камъка. Вече не беше много светло, ясното утро отминаваше и нахлулите от изток облаци покриваха превалящото слънце. И тримата видяха черните точици, но нито Фродо, нито Мери мfжеха ясно да различат очертанията им; и все пак нещо им подсказваше, че там, далече в низината, Черните конници се сбират на Пътя в подножието на хълма.

— Да — каза Бързоход, чийто зорък поглед не оставяше място за съмнения. — Врагът е тук.

Бързо пропълзяха настрани и се спуснаха по северния склон да потърсят другарите си.

Сам и Перегрин не бяха стояли със скръстени ръце. Те бяха изследвали долчинката и околните склонове. Недалече откриха бистър извор, а около него — стъпки, оставени преди не повече от ден-два. В самата долчинка намериха пресни следи от огън и други останки от набързо приготвен бивак. В единия край на низината имаше няколко паднали скали. Зад тях Сам се натъкна на грижливо подреден запас от съчки.

— Питам се дали старият Гандалф не е бил тук — каза той на Пипин. — Който и да е оставил тези неща, изглежда, е имал намерение да се върне.

Бързоход живо се заинтересува от откритията им.

— Трябваше да изчакам и сам да изследвам тия места! — възкликна той и изтича към извора да огледа отпечатъците.

— Точно от това се боях — каза той, когато се върна. — Сам и Пипин са изпотъпкали меката пръст и следите са повредени и размесени. Неотдавна тук са идвали Скиталци. Те са оставили съчките. Но има и някои по-нови следи, които не са от тях. Поне един човек с тежки ботуши е стъпвал тук преди ден-два. Поне един. Не съм сигурен, но мисля, че ботушите са били повече.

Той замълча и се унесе в тревожни мисли. Пред очите на хобитите преминаха като видение Черните конници с плащове и тежки ботуши. Ако те бяха открили долчинката, Бързоход трябваше час по-скоро да ги изведе оттук. Откакто бе чул, че враговете им са на Пътя, Сам оглеждаше падината с неприязън.

— Не е ли по-добре бързо да се махнем оттук, господин Бързоход? — нетърпеливо запита той. — Вече става късно, а тая дупка не ми се нрави. Сърцето ми се свива някак в нея.

— Да, разбира се, незабавно трябва да решим какво да правим — отвърна Бързоход и погледна нагоре да прецени часа и времето. После въздъхна. — Е, Сам, и на мене не ми се нрави това място, ала не ми идва наум къде другаде бихме могли да отидем, преди да се мръкне. Тук поне сме укрити засега, а ако потеглим, най-вероятно ще ни зърнат съгледвачите. Можем само да се отклоним далече от пътя си, на север от хълмовете, а там местността е открита като тук. Ако искаме да се укрием в гъсталаците на юг, ще трябва да пресечем Пътя, а той е под наблюдение. На много мили северно от Пътя местността е гола и пустинна.

— Могат ли Конниците да виждат — попита Мери. — Искам да кажа, че сякаш използват не толкова очите, колкото носовете си и се мъчат да ни подушат, ако това е точната дума. Поне през деня е така. Но щом ги видя долу, ти ни накара да залегнем, а сега разправяш, че ще ни зърнат, ако потеглим.

— Прекалено небрежен бях на върха — отговори Бързоход. — Много исках да открия знак от Гандалф, но не биваше тримата да се изкачваме и да стоим там толкова дълго. Защото черните коне могат да виждат, а Конниците използват за съгледвачи птици и хора, както открихме в Брее. Самите те не виждат като нас светлия свят, но фигурите ни хвърлят в съзнанието им сенки, които само обедното слънце може да изтрие, а в мрака различават множество недостъпни за нас образи и форми — тогава са най-опасни. И по всяко време надушват живата кръв, ненавиждат я и жадуват за нея. Те имат и други сетива освен нюх и зрение. Ние усещаме присъствието им — то разтревожи сърцата ни веднага щом дойдохме, още преди да ги бяхме видели; те ни усещат още по-остро. Освен това — добави той и гласът му се снижи до шепот — Пръстенът ги привлича.

— Няма ли спасение? — запита Фродо и отчаяно се огледа. — Ако побягна, ще ме видят и ще ме преследват! Ако остана, ще ги привлека към себе си!

Бързоход положи ръка на рамото му.

— Все още има надежда. Не си сам. Нека сметнем тези съчки за добър знак. Тук няма укритие и закрила, но огънят ще ги замести. Както всичко друго Саурон може да използва и огъня за зловещите си цели, ала Конниците не го обичат и се плашат от ония, които го владеят. В пустинята огънят е наш другар.

— Може би — промърмори Сам. — Но е и най-очевидният начин да заявим: „Ето ни.“

Запалиха огън в най-закътания ъгъл на долчинката и приготвиха храната. Вечерните сенки се спускаха наоколо и ставаше студено. Изведнъж усетиха, че са много гладни — от закуската насам не бяха хапвали нищичко, — но не смееха да си позволят нещо повече от оскъдна вечеря. Само птици и зверове бродеха из областите пред тях — пусти, неприветливи места, изоставени от всички народи. Понякога отвъд хълмовете минаваха Скиталци, ала те бяха малцина и не спираха за дълго. Другите странници бяха редки и зли: тролове се спускаха сегиз-тогиз от северните долини на Мъгливите пданини. Само по Пътя се срещаха пътници, най-често джуджета, забързани по своите работи, но от тях не можеше да се очаква нито помощ, нито добра дума за срещнатия непознат.

— Не виждам как ще ни стигне храната — каза Фродо. — През последните дни бяхме достатъчно пестеливи, а и сегашната вечеря не е пищна, но, изглежда, сме изяли повече, отколкото трябва, щом ни чакат още две седмици път.

— Из пущинака има храна — плодове, корени и треви, а при нужда ме бива и за ловец — каза Бързоход. — Не се бойте от глад, преди да е дошла зимата. Но да се търси дивеч и плодове, е дълго и уморителро, а ние трябва да бързаме. Тъй че затегнете си коланите и мислете с надежда за трапезата в дома на Елронд!

Студът се засилваше заедно с падащия мрак. Надничайки извън долчинката, пътниците виждаха само сиви равнини, бързо чезнещи в сенките. Небето горе отново се бе прояснило и бавно се изпълваше с потрепващи звезди. Омотани с всичките си дрехи и одеяла, Фродо и другарите му се сгушиха около огъня, но Бързоход се задоволи само с плаща си и седна малко настрани, замислено смучейки лулата.

За да прогони страха от мислите им, когато настъпи нощта и огънят ярко засия, той взе да им разказва приказки. Знаеше безброй истории и легенди от древни времена — за елфи и хора, за добри и зли дела от Старите времена. Хобитите се питаха много ли е стар и откъде е научил всички тези премъдрости.

— Разкажи ни за Гил-галад — каза Мери изведнъж, когато той бе замълчал след края на преданието за елфическите кралства. — Знаеш ли нещо повече от оная балада, за която спомена?

— Да, знам — отвърна Бързоход. — И Фродо знае, защото тази история се отнася и до нас.

Мери и Пипин се обърнаха към Фродо, който се взираше в огъня.

— Знам само малко, колкото ми е разказвал Гандалф — бавно изрече Фродо. — Гил-галад бил последният от великите елфически крале на Средната земя. На техния език Гил-галад означава Звезден лъч. Заедно с Елендил, приятеля на елфите, той потеглил към страната…

— Не! — прекъсна го Бързоход. — Мисля, че не бива да разказваш тази приказка сега, когато слугите на Врага са наблизо. Ако се доберем до дома на Елронд, там ще можете да я чуете изцяло.

— Тогава разкажи ни някоя друга легенда за стари времена — помоли Сам. — Някоя легенда за елфите преди залеза им. От душа жадувам да чуя още за елфите; мракът ни обгръща толкова плътно.

— Ще ви разкажа легендата за Тинувиел — каза Бързоход — накратко, защото това е дълга легенда с незнаен край; днес никой освен Елронд не я помни така, както са я разказвали в стари времена. Прекрасна легенда, макар да е тъжна, както всички легенди от Средната земя. Може би ще ободри сърцата ви.

Той помълча, после не заговори, а тихичко запя:

Сред лес разлистен дъб голям

зелени клони бе привел

и трепкаха със чуден плам

звезди под свода на леса.

Танцуваше Тинувиел,

звучеше скрита флейта там,

лъчи от звездния предел

искряха в нейната коса.

 

Но ето че дойде Берен,

пребродил планини безброй,

и тръгна сам и натъжен

по омагъосани места.

През клоните надникна той

и забеляза изумен

от златни цветове порой,

обсипал дивна красота.

 

Умората изчезна в миг,

протегна той ръце добри,

но само лунният светлик

по дланите му заблестя.

Със танц сред гъстите гори

Тинувиел избяга в миг

и да се вслушва до зори

самотен го остави тя.

 

Той неведнъж дочу така

как тя пристъпва в утринта,

на арфа чуваше звука

в потайни горски пещери.

Дойде мъглива есента

и под невидима ръка

с въздишка падаха листа

сред заскрежените гори.

 

В нощта той бродеше безспир,

вървеше с часове наред.

Блестяха в хладния всемир

безброини ледени игли.

А тя танцуваше отпред

сред стихналата горска шир

и край краката й навред

искряха сребърни мъгли.

 

Напролет тя се върна пак

и песен светла затрептя,

събуди топлия южняк,

дъжда и ручея звънлив.

Той зърна слънчеви цветя

край нея да разцъфват пак

и имаше една мечта —

да почне с нея танц красив.

 

Побягна тя, но проехтя:

Тинувиел! Тинувиел!

За миг се спря в гората тя

и трепна нейното сърце.

Чар силата й бе отнел

и тъй се сбъдна участта

на нежната Тинувиел,

блестяща в силните ръце.

 

В очите й Берен се взря

и в сенчестата й коса

небесните звезди съзря

да трепкат в призрачно хоро.

 

И сред искрящата роса

елфическата дъщеря

обви го в своята коса,

в прегръдките си от сребро.

 

Но тежък път от участ зла

на тях им беше отреден —

през планини и през мъгла,

през крепости и черен мрак.

Ала след гибел и след плен

ги сбраха слънчеви поля

и с песен, в неизвестен ден,

изчезнаха в гората пак.

Бързоход въздъхна и помълча, преди да заговори отново. — Тази песен — каза той — е в стила, наречен от елфите ан-теннат. Но е трудно да се предаде на Общия език нещо повече от груб отзвук. Тя разказва как се срещнали Берен, син на Барахир, и Лутиен Тинувиел. Берен бил простосмъртен, а Лутиен била дъщеря на Тингол, елфически крал на Средната земя по времето, когато светът бил млад. Никога не се била раждала по-прекрасна девойка на този свят. Прелестта й била като звездите, блеснали над северните мъгли, а лицето й греело като слънце. По онова време на север, в Ангбанд, живеел Великият враг, на когото Саурон Мордорски бил само слуга. Западните елфи се завърнали в Средната земя и повели война срещу него, за да си възвърнат Силмарилите, които бил откраднал; в тази война край тях били и прадедите човешки. Ала Врагът ги победил, Барахир загинал, а Берен избягал сред безброй опасности и през Планините на ужаса се прехвърлил в потайното кралство на Тингол сред гората Нелдорет. Там той зърнал как Лутиен пее и танцува на една полянка край омагьосаната река Есталдуин и я нарекъл Тинувиел, което на древния език означава славей. Много беди ги сполетели след това, дълга била тяхната раздяла. Тинувиел спасила Берен от тъмниците на Саурон и заедно минали през хиляди опасности, докато съборили Великия враг от трона му и взели от желязната му корона един от трите Силмарила, най-яркия безценен камък, като сватбен дар от Лутиен за нейния баща Тингол. Ала накрая Вълкът, който изскочил от портите на Ангбанд, погубил Берен и той издъхнал в ръцете на Тинувиел. Тогава тя избрала живота на простосмъртните, за да може да го последва, и песните разказват, че те отново се срещнали оттатък Морето на раздялата, отново живи бродили из зелените гори и сетне отминали завинаги отвъд пределите на този свят. Така Лутиен Тинувиел единствена от елфическия род наистина срещнала смъртта и напуснала този свят, а елфите изгубили онази, която най-много обичали. Но чрез нея в древни времена сред хората се появили наследници на елфическите крале. Все още са живи потомците на Лутиен и мълвата нашепва, че нейният род никога не ще пресъхне. От този род е Елронд Ломидолски. Защото от Берен и Лутиен се родил Диор, наследникът на Тингол; негова дъщеря била Бялата Елвинг и тя се омъжила за Еарендил, който със Силмарила на челото повел своя кораб отвъд мъглите на този свят, в небесните морета. А от Еарендил започва родът на кралете на Нуменор или Задмория.

Докато Бързоход говореше, хобитите се вглеждаха в странното му, възторжено лице, смътно осветено от червените отблясъци на огъня. Очите му сияеха, гласът му бе дълбок и плътен. Над него висеше черното звездно небе. Внезапно зад гърба му, над короната на Бурния връх, изгря бледа светлина. Почти пълната луна бавно се издигаше над засенчващия ги хълм и звездите горе избледняха.

Разказът свърши. Хобитите се размърдаха и взеха да се протягат.

— Вижте! — каза Мери. — Луната изгрява, става късно. Други вдигнаха очи и в същия миг на фона на изплувалата луна зърнаха нещо дребно и черно на върха. Може би просто камък или стърчаща скала тъмнееше в неясния светлик.

Сам и Мери станаха и се отдалечиха от огъня. Фродо и Пипин седяха мълчаливо. Бързоход напрегнато се взираше в лунните лъчи по хълма. Всичко изглеждаше тихо и мирно, ала сега, когато разказът на Бързоход бе свършил, Фродо усети как хладен ужас пропълзява в сърцето му. Той се сгуши по-близо до огъня. В този миг Сам дотърча откъм ръба на долчинката.

— Не знам какво е — каза той, — но изведнъж се уплаших. За нищо на света не бих излязъл навън, усетих, че нещо пълзи нагоре по склона.

— Видя ли нещо? — запита Фродо и скочи на крака.

— Не, сър. Нищо не видях, но и не съм спирал да се оглеждам.

— Аз видях нещо, или поне така мисля — каза Мери. — Стори ми се, че далече на запад, там, където луната огрява равнините отвъд сянката на хълмовете, имаше две-три черни фигури. Те сякаш идваха насам.

— Не се отделяйте от огъня, стойте с гръб към него! — извика Бързоход. — Пригответе си по един дълъг прът!

Времето като че бе спряло. Седяха мълчаливи и напрегнати, обърнали гръб на огъня, и се взираха в обкръжаващия го мрак. Нищо не се случваше. Ни звук, ни движение в нощта. Фродо се размърда с чувството, че трябва да наруши тишината; жадуваше да закрещи с пълен глас.

— Тихо! — прошепна Бързоход.

— Какво е това? — изпъшка Пипин в същия миг.

Те по-скоро усетиха, отколкото видяха над ръба на долчинката, от противоположната на върха страна, да се надига сянка — една или повече. Напрегнаха очи и сенките сякаш взеха да растат. Скоро вече нямаше съмнение: застанали на склона, три-четири високи черни фигури гледаха надолу към тях. Тъй тъмни бяха те, че приличаха на черни дупки сред гъстия мрак. На Фродо му се стори, че дочува тихо съскане като от отровен дъх, и усеща тънък, пронизващ хлад. После силуетите бавно тръгнаха напред.

Ужас обзе Пипин и Мери и те се проснаха по очи. Сам се сви край Фродо. Ужасен почти колкото другарите си, Фродо трепереше като в треска, но ужасът му изведнъж секна при внезапното изкушение да надене Пръстена. Желанието да стори това го облада и той не можеше да мисли за нищо друго. Не бе забравил нито Могилата, нито писмото на Гандалф, ала сякаш нещо го заставяше да пренебрегне предупрежденията и той копнееше да му се поддаде. Не от надеждата да избяга или да стори нещо, било то добро или зло — той просто усещаше, че трябва да надене Пръстена. Не можеше да говори. Чувстваше, че Сам го гледа, сякаш разбира, че господарят му е в беда, ала нямаше сили да се обърне към него. Затвори очи и опита да се бори, но съпротивата стана непоносима. Накрая той бавно измъкна верижката и надяна Пръстена на показалеца на лявата си ръка.

Всичко остана както преди, смътно и мрачно, ала фигурите мигом станаха ужасяващо ясни. Погледът му проникна под черните им обвивки. Пред него имаше пет високи силуета — два стояха на ръба на долчинката, три други приближаваха. Върху белите им лица горяха проницателни, безмилостни очи; под плащовете им имаше дълги сиви одежди, сребърни шлемове прихлупваха прошарените им коси; в костеливите си ръце стискаха стоманени мечове. Погледите им паднаха върху му, пронизаха го и те се втурнаха към него. Отчаян, той измъкна меча си и му се стори, че острието мъждука червеникаво като главня. Два от силуетите спряха. Третият беше по-висок от другите, дългата му коса блестеше и върху шлема му имаше корона. В едната си ръка държеше дълъг меч, в другата кинжал; бледо сияние трептеше по кинжала и ръката, която го стискаше. Той се стрелна напред и замахна към Фродо.

В този миг Фродо се хвърли на земята и чу собствения си вик: „О, Елберет! Гилтониел!“ Същевременно той удари с меча си краката на врага. Писклив крясък прониза нощта; в лявото му рамо се впи болка като отровно ледено жило. Губейки съзнание, той зърна, сякаш през мъглив вихър, Бързоход да изскача от мрака с пламтящи главни в двете ръце. Фродо изтърва меча, с последно усилие свали Пръстена и здраво го стисна в десницата си.