Джон Р. Р. Толкин
Властелинът на Пръстените (11)

ГЛАВА 6
СТАРАТА ГОРА

Фродо се събуди изведнъж. В стаята бе още тъмно. Вдигнал свещ в едната ръка, с другата Мери блъскаше по вратата.

— Добре де! Какво има? — промърмори Фродо, все още стреснат и объркан.

— Какво има ли! — възкликна Мери. — Време е за ставане. Часът е четири и половина и навън има страхотна мъгла. Хайде! Сам вече приготвя закуската. Дори Пипин е на крак. Аз отивам да оседлая понитата и ще доведа едното за багажа. Събуди оня мързелан Шишко! Нека стане, та поне да ни изпрати като хората.

Малко след шест часа петимата хобити бяха готови за път. Шишко Болгер още се прозяваше. Безшумно се измъкнаха от къщата. Хванал за юздите натовареното пони, Мери ги поведе по пътеката, която минаваше през гъсталака зад дома и после пресичаше нивята. Листата на дърветата блестяха и всяка вейка ръсеше капчици; тревата бе посивяла от хладната роса. Наоколо цареше покой и далечните звуци им се струваха близки и ясни — кокошки кудкудякаха из нечий двор, някъде се захлопна къщна врата.

В конюшнята ги чакаха понитата — дребни яки кончета, точно както ги харесват хобитите, бавни, но неуморни. Възседнаха ги и след малко вече яздеха из мъглата, която сякаш неохотно се разтваряше пред тях и решително отсичаше пътя назад. След около половин час бавно и мълчаливо пътуване Плетът внезапно се извиси отпред — висок и омрежен в сребристи паяжини.

— Как ще минете през това чудо? — запита Фредегар.

— Тръгвай подир мен и ще видиш — каза Мери.

Той зави наляво и не след дълго стигнаха до място, където Плетът се отклоняваше навътре, следвайки очертанията на дълбок овраг. На известно разстояние от Плета бе издълбана траншея, която бавно потъваше в земята. Тухлените зидове постепенно се издигаха, после се сливаха в арка и оформяха тунел, минаващ дълбоко под Плета, чак до отвъдния овраг.

Шишко Болгер спря.

— Сбогом, Фродо! — каза той. — Не ми е по сърце, че отиваш в гората. Дано само не ви потрябва помощ още преди да е изтекъл денят! Желая ви успех — и днес, и утре, и винаги!

— Голям късмет ще имам, ако Старата гора е най-страшното, което ме чака — отвърна Фродо. — Кажи на Гандалф да побърза по Източния път. Скоро ще излезем на него и ще се движим колкото можем по-бързо.

— Сбогом! — извикаха четиримата, спуснаха се по наклона и изчезнаха в тунела.

Вътре бе тъмно и влажно. Гъста решетка от железни пръти преграждаше изхода. Мери слезе от понито, отключи и след като всички минаха, блъсна вратата обратно. Тя се захлопна с тежък звън и ключалката щракна зловещо.

— Това е! — каза Мери. — Вече сте извън Графството, в покрайнините на Старата гора.

— Верни ли са историите, дето ги разправят за нея? — обади се Пипин.

— Не знам какви истории имаш предвид — отвърна Мери. — Ако говориш за страховитите приказки, които Шишко е слушал от бавачките си — за гоблини, вълци и тям подобни — бих казал не. Във всеки случай аз не им вярвам. Но самата Гора е странна. В нея всичко е много по-живо, много по-осъзнато, тъй да се каже, отколкото в Графството. И дърветата не обичат чужденците. Дебнат те. Докато е светло, обикновено се задоволяват само да дебнат, и толкова. Най-враждебните могат понякога да отпуснат клон, да те препънат с корен или да те омотаят с дълъг бръшлян. Но казват, че нощем ставало много по-страшно. Само един-два пъти съм идвал тук след залез слънце, и то досами оградата. Струваше ми се, че всички дървета си шушукат, разменят вести и заговорничат на свой непонятен език, а клоните се люшкаха и опипваха наоколо, макар да нямаше никакъв вятър. Чувал съм, че дърветата наистина се движат, че могат да обкръжат пришълците и да ги пленят. Преди много години те даже нападнали Плета — дошли, пуснали корени досами него и надвиснали отгоре му с цялата си тежест. Но хобитите дотърчали, отсекли стотици дървета, наклали буен огън и изгорили всичко, като оголили широка ивица източно от Плета. Дърветата прекратили атаката, ала оттогава се настроили много враждебно. На мястото на пожарището и до днес се простира гола поляна.

— Само дърветата ли са опасни? — запита Пипин.

— Дълбоко в Гората и към отвъдния й край живеели най-различни чудновати същества, поне така съм чувал — каза Мери. — Не ми се е случвало да ги видя, но някой утъпква пътеки. Щом влезеш навътре, откриваш просеки, ала от време на време те сякаш се местят и променят по най-странен начин. Тук, наблизо до тунела, има една широк пътека… или поне навремето я имаше. Тя води към Палена поляна, после продължава горе-долу в нашата посока, на изток и леко на север. Ще опитам да я намеря.

Хобитите се отдалечиха от изхода на тунела и подкараха понитата през широкия овраг. От другата страна едва различима пътечка водеше нагоре към Гората, отдалечена на стотина ярда от Плета. Но щом ги доведе под дърветата, следата изчезна. Дънерите ги обкръжиха от всички страни и като се обърнаха назад, те едва различиха тъмните очертания на Плета. Напред се виждаха само безброй стволове с най-различни форми и размери — прави и извити, криви, наклонени, тромави или стройни, гладки или чворести и разклонени. И всички те бяха посивели или позеленели от мъх и слизести власати лишеи.

Единствен Мери изглеждаше в чудесно настроение.

— Не се мотай, ами води напред и намери тая пътека — каза му Фродо. — Току-виж, се изпогубим или забравим накъде е Плетът.

Поеха през дърветата. Понитата пристъпваха тежко и внимателно сред сгърчените, преплетени коренища. Тук нямаше нито храсти, нито трева. Теренът постепенно се издигаше и колкото по-напред отиваха, толкова по-високи, мрачни и гъсти изглеждаха дърветата. Не се чуваше нито звук, само понякога капки влага падаха през неподвижните листа. Засега клоните не шепнеха и не помръдваха, ала и четиримата хобита изпитваха неприятното чувство, че някой ги наблюдава с неодобрение, прерастващо в неприязън и дори в ненавист. Чувството се засили до такава степен, че те взеха да попоглеждат нагоре и да се озъртат през рамо, сякаш очакваха ненадеен удар.

От пътеката още нямаше и следа, а дърветата като че нарочно се пречкаха на пътя им. Изведнъж Пипин усети, че вече не издържа, и току нададе вик:

— Ей! Ей! Нищо няма да сторя! Само ме пуснете да мина, моля ви! Стреснати, другите спряха, но крясъкът затихна, сякаш приглушен от тежка завеса. Ни ехо долетя, ни отговор, макар че сега гората изглеждаше още по-гъсто населена и дебнеща, отколкото преди.

— На твое място не бих крещял — каза Мери. — Полза няма, а риск — голям.

Фродо започваше да се пита дали ще могат да открият пътя и дали не е сбъркал, като поведе останалите из тази отвратителна гора. Мери се оглеждаше наоколо и по всичко личеше, че вече се колебае накъде да поеме. Пипин забеляза това.

— Бързичко успя да ни залуташ — подхвърли той.

Но в този момент Мери облекчено подсвирна и посочи напред.

— Добре де! — каза той. — Тия дървета наистина се местят. Ето я насреща Палена поляна (или поне се надявам да е тя), но пътеката към нея, изглежда, е мръднала нанякъде!

Те продължиха и наоколо взе да просветлява. Внезапно излязоха от дърветата и се озоваха на широка кръгла поляна. За тяхна изненада небето горе бе синьо и чисто — под горския покров не бяха видели как изгрява утрото и мъглите се разсейват. Слънцето още не бе тъй високо че да огрее поляната, но лъчите му позлатяваха върховете на дърветата. Покрай откритото пространство листата ставаха по-гъсти и по-зелени, обграждаха ги с почти плътна стена. Тук нямаше дървета, а само жилава трева и избуяли плевели — висок повехнал бучиниш и див магданоз, праханки, разпръскващи пепеливи облачета от семена, гъсталаци от коприва и магарешки тръни. Безрадостно място — ала след горските дебри то изглеждаше като омайна слънчева градина.

Хобитите се посъживиха и обнадеждено надигнаха глави към грейналото небе. Между дърветата от другата страна на поляната се разтваряше просека с добре утъпкана пътека. Виждаха я как навлиза навътре — на места широка и открита отгоре, макар че тук-там дърветата се сближаваха и я засенчваха с тъмните си корони. Потеглиха по нея. Продължаваха да се изкачват, ала сега яздеха много по-бързо и на сърцата им олекна — струваше им се, че Гората се е смилила и в края на краищата ще ги пусне да минат безпрепятствено.

Но малко по малко взе да става горещо и душно. Дърветата отново ги притиснаха от двете страни и пътниците вече не виждаха какво ги чака напред. Сега още по-силно усещаха как ги прихлупва злата воля на Гората. Тъй тихо бе, че всеки звук глухо отекваше в ушите им — шумоленето на сухите листа под стъпките на понитата, потропването на копита по скрити корени. За да ободри другарите си, Фродо опита да запее, ала гласът му спадна до едва доловимо мърморене:

О, странници по друмища неверни,

не се плашете! Може да са черни

горите, но и те си имат край

и слънцето отново ще сияй —

със изгрева, със залеза червен,

със почващия или свършващ ден.

Все някъде гората оредява…

Оредява — на тази дума гласът му изтъня и замлъкна. Трудно се ронеха словата в тежкия въздух. Точно зад тях на пътеката с трясък рухна голям клон от едно старо надвиснало дърво. Гората отпред като че се сгъсти още повече.

— Не им се нравят тия приказки за край и оредяване — каза Мери.

— Лично аз не бих пял сега. Изчакай да стигнем края, пък тогава ще се обърнем и ще им покажем какво се казва хор!

Може би се тревожеше, но не го показваше и говореше бодро. Останалите не отвърнаха. Бяха потиснати. Тежка грижа бе налегнала сърцето на Фродо и с всяка крачка напред той съжаляваше, че е дръзнал да потегли срещу заканата на дърветата. Вече се готвеше да спре и да предложи да се върнат (ако още бе възможно), когато положението се промени. Наклонът намаля и пътеката стана почти съвсем равна. Тъмните дървета се отдръпнаха настрани и хобитите видяха, че просеката продължава право напред. В далечината над гората се издигаше като плешиво теме върхът на открит зелен хълм. Пътеката се насочваше към него.

Зарадвани от мисълта да се изкатерят за малко над похлупака на Гората, пътниците отново се втурнаха напред. Пътеката хлътна надолу, после отново се заизкачва и най-сетне ги изведе в подножието на стръмния склон. Тук тя напускаше дърветата и се губеше сред тревата. Гората обграждаше хълма от всички страни и свършваше рязко, като гъста коса около избръсната тонзура.

Криволичейки, хобитите поведоха понитата си нагоре. На върха спряха и се огледаха. Въздухът искреше под слънчевите лъчи, но леката мараня закриваше далечината от погледите им. По-наблизо мъглата почти бе изчезнала, макар че все още се криеше тук-там из гористите низини, а на юг продължаваше да се издига като пара или валма от бял дим над дълбока падина, пресичаща Гората.

— Това — посочи с ръка Мери — е поречието на Върбоструйка. Тя извира от Ридовете и протича на югоизток през Гората, докато се влее в Брендивин оттатък Свършиплет. Нямаме работа натам! Разправят, че долината на Върбоструйка е най-странното място в цялата гора… все едно, че е центърът, от който идват всички чудесии.

Останалите се взряха нататък, ала не видяха нищо освен мъгли над влажната и дълбока долина. Отвъд нея южната половина на Гората се губеше от поглед.

Слънцето вече напичаше върха на хълма. Навярно наближаваше единайсет часът, но есенната омара все още им пречеше да огледат другите посоки. Не успяха да различат на запад нито очертанията на Плета, нито долината на Брендивин оттатък него. На север, накъдето се вглеждаха с най-голяма надежда, не виждаха нищо, напомнящо тяхната цел — чертата на Големия източен път. Стояха на остров сред зелено море, а хоризонтът бе забулен.

Откъм югоизток хълмът беше много стръмен, сякаш склоновете му продължаваха да се спускат далеч под нивото на дърветата, досущ като бреговете на остров — нали всеки остров е планина, издигната над морските дълбини. Хобитите приседнаха на зеленото било и докато обядваха, поглеждаха надолу към горите. Когато слънцето превали пладне, те зърнаха далече на изток сиво-зелените очертания на Ридовете, лежащи извън Старата гора. Това много ги зарадва — приятно бе да видят каквото и да било извън пределите на гората. Не че възнамеряваха да тръгнат в оная посока, ако имат избор — според хобитовите легенди Могилните ридове имаха не по-малко зловеща слава от самата Гора.

Най-сетне се наканиха да продължат. В северозападното подножие Пътеката отново се появи, но не бяха изминали много, когато откриха, че тя упорито завива надясно. Скоро взе да се спуска стръмно надолу ц те предположиха, че води в най-нежеланата посока — към долината на Върбоструйка. След кратък спор решиха да напуснат тая измамна пътека и да се отправят на север; макар и да не го бяха видели от върха Пътят трябваше да е нейде там, и то не много далече. Пък и на север, вляво от пътеката, теренът изглеждаше по-сух и по-открит. Нагоре се издигаха склонове, където дърветата изтъняваха, борове и ели заменяха дъбовете, ясените и другите странни, безименни дървета на горските дебри.

Отначало изборът изглеждаше подходящ — придвижваха се доста бързо, макар че всеки път, когато успяваха да зърнат слънцето от някоя поляна, откриваха, че необяснимо са се отклонили на изток. Но след известно време дърветата отново почнаха да се сгъстяват, точно там, където отдалече бяха изглеждали редки и тънки. Ненадейно изникваха дълбоки дерета като коловози от гигантски колесници. Срещаха широки ровове и хлътнали, отдавна изоставени пътища, задръстени с къпини. Като че нарочно всички тези препятствия пресичаха пътя им и можеха да се преодолеят само с цената на мъчително спускане и катерене, а с понитата това бе трудно и изморително. Дъното неизменно се оказваше запълнено с гъсти храсти и преплетени буренаци, които незнайно защо ги възпираха от лявата страна и отстъпваха само ако пътниците завиваха надясно. Вечно се налагаше да повървят по дъното преди да открият как да се измъкнат от дола. А изкатереха ли се навън, дърветата изглеждаха още по-гъсти и мрачни. Все по-трудно намираха път нагоре и наляво и те по неволя се спускаха надясно.

Подир час-два бяха изгубили всякакво чувство за ориентация; знаеха само, че отдавна са престанали да се движат на север. Нещо ги бе отклонило и те просто следваха отредената им посока — не към покрайнините на Гората, а на югоизток, към най-гъстите дебри.

В късния следобед криво-ляво се спуснаха до дъното на една падина, по-широка и по-дълбока от всички срещани досега. Тъй стръмни и надвиснали бяха склоновете, че се оказа невъзможно да се измъкнат откъдето и да било, без да изоставят понитата и багажа. Оставаше им само да следват оврага — надолу. Почвата стана мека, на места мочурлива, по склоновете се появиха изворчета и не след дълго пътниците крачеха покрай поток, който бълбукаше из обраслото си корито. После наклонът се увеличи, потокът набра сили, зашумя и бързо заподскача надолу. Намираха се в дълбока, усойна клисура, заслонена от дърветата високо горе.

След дълго препъване покрай ручея те ненадейно излязоха от полумрака. Като през тясна портичка зърнаха напред слънчевата светлина. Когато достигнаха отвора, разбраха, че са минали през процеп във високия и стръмен, почти отвесен бряг. Трева и тръстика покриваха просторната ливада в подножието му, а в далечината се мержелееше друг, също тъй стръмен бряг. Златните лъчи на късния следобед стопляха и удрямваха закътаната долина. В средата лениво се виеше тъмнокафява река — стари върби я ограждаха, сплитаха клони над нея, задръстваха я с рухнали дънери и изпъстряха водите й с хиляди повехнали върбови листенца. Те капеха от клоните и пърхаха на жълти облаци из въздуха, понесени от топлия нежен ветрец, който повяваше меко из долината, шумолеше из тръстиките, проскърцваше в клоните на върбите.

— Е, сега поне имам представа къде сме! — извика Мери. — Вървели сме, кажи-речи, в обратна посока. Това е река Върбоструйка. Ще ида да поразузная.

Той излезе от сянката и изчезна сред високата трева. След малко се завърна с новината, че между урвата и реката почвата е съвсем суха, а на места твърдата земя стига чак до водата.

— Нещо повече — добави той, — по отсамния бряг криволичи нещо като пътека. Ако завием наляво по нея, току-виж, сме излезли на изток от Гората.

— Не ще и дума! — каза Пипин. — Стига да продължи до края, вместо да ни отведе в някоя яма и там да ни зареже. Кой според теб е утъпкал там пътеката и защо? Сигурен съм, че не е било за наше улеснение. Вече съм много подозрителен към тая Гора и всичко из нея. Започвам да вярвам на старите приказки. Имаш ли представа колко ще трябва да вървим на изток?

— Никаква — отвърна Мери. — Изобщо не знам къде точно по Върбоструйка се намираме, нито пък кой може да идва насам толкова често, та да утъпче пътека. Но друг път не виждам и нищо не ми идва наум.

Нямаше какво да се прави. Един по един те се изнизаха от клисурата и Мери ги поведе по пътеката, която бе открил. Тревите и тръстиките бяха избуяли високо, на места се издигаха над главите на пътниците, но щом веднъж бяха намерили пътеката, не бе трудно да следват криволиците й по твърдата почва сред блата и езерца. Тук-там я пресичаха други поточета, извиращи от горските възвишения и устремени по плитки дерета към Върбоструйка. На тези места някой грижливо бе положил стари дънери или наръчи съчки.

Ставаше все по-горещо. Армии от всевъзможни мухи бръмчаха край ушите на хобитите, а следобедното слънце жареше гърбовете им. Най-после изведнъж навлязоха в рядката сянка на огромни сиви клони, надвиснали над пътеката. Крачките им ставаха се по-колебливи. Дрямката сякаш извираше от земята и пълзеше по краката им, меко се спускаше от въздуха по главите и очите им.

Фродо усети как брадичката му се отпусна и главата му клюмна. Току пред него Пипин падна на колене. Фродо спря и чу Мери да мърмори:

— Няма смисъл. Хич не мръдвам без почивка. Трябва да дремна. Хладно е под върбите. Няма мухи. Фродо се разтревожи.

— Хайде! — викна той. — Още не е време за дрямка. Първо да се измъкнем от Гората.

Но другите вече не се интересуваха от нищо. Застанал край тях Сам се прозяваше и тъпо примигваше.

Внезапно сънят обори и Фродо. Зави му се свят. В тежкия въздух не трепваше нито звук. Дори мухите не бръмчаха. Само в клоните горе тръпнеше тих, едва доловим звук, сякаш меко нашушваше тиха песен. Фродо повдигна натежалите си очи и видя над себе си надвесена стара, обрасла в мъх върба. Огромна му се стори тя, разперила нагоре клони като хищни ръце с безброй дълги пръсти, а в кривия, чворест дънер зееха широки пукнатини и тихичко поскърцваха при всяко полюшване на клоните. Листата, затрептели на фона на яркото небе, го заслониха, той се свлече и остана да лежи на тревата.

Мери и Пипин се потътриха напред и облегнаха гърбове на дънера. Разлюляното, скърцащо дърво разтвори зад тях удобни вдлъбнатини. Те погледнаха нагоре, където сиви и жълти листа леко помръдваха пред светлината и пееха. Двамата затвориха очи и почти им се стори, че долавят думи, прохладни думи, нашепващи нещо за вода и сън. Поддадоха се на магията и бързо заспаха в подножието на огромната отколешна върба.

Фродо полежа, борейки се с тежката дрямка, после с мъчително усилие се изправи на крака. Копнееше да се докосне до студената вода.

— Чакай ме, Сам — едва избъбри той. — Трябва малко… плакна краката.

В полусън се дотътри до другата страна на дървото, където дебели криви корени се спускаха в реката като възлести дракончета, проточили шии да утолят жаждата си. Яхна един от тях, цамбурна горещите, си крака в прохладната, мътна вода и изведнъж заспа така, облегнал гръб на дървото.

Сам седна, почеса се по главата и се прозина — устата му заприлича на същинска пещера. Следобедът отминаваше и тая внезапна дрямка му се стори необичайна.

— Има тука още нещо, не е само до слънцето и жегата — промърмори си той. — Не ми харесва туй грамаданско дърво. Не му вярвам. Чуй го само как пее за сън сега! А, няма да го бъде!

Той тежко се изправи на крака и се затътри да види какво става с понитата. Откри, че две от тях са отишли доста напред по пътеката. Тъкмо ги бе хванал и ги водеше обратно, когато до ушите му долетяха два звука — единият силен, другият тихичък, но много отчетлив. Първият бе плясък от падането на нещо тежко във водата; вторият напомняше клъцването на резе, когато вратата бавно се захлопва.

Втурна се назад. Фродо лежеше във водата досами брега и един голям корен като че го притискаше отгоре, ала той не се съпротивлявате. Сам се вкопчи в дрехата му, измъкна го изпод корена и с мъка го извлече на брега. Почти незабавно Фродо се събуди, разкашля се и започна да плюе вода.

— Знаеш ли, Сам — изрече той най-после, — гадното дърво ме хвърли във водата! Усетих го. Големият корен просто се извъртя и ме блъсна!

— Сън ще да е било, господин Фродо — възрази Сам. — Не е трябвало да сядате сънен на такова място.

— Ами другите? — запита Фродо. — Чудя се какво ли им се присънва.

Заобиколиха дървото и Сам разбра какво бе клъцнало. Пипин бе изчезнал. Пукнатината, край която лежеше, се бе затворила тъй плътно, че не оставаше и следа. Мери пък бе попаднал в капан — друга пукнатина го притискаше през кръста; краката му лежаха отвън, а всичко останало чезнеше в тъмния отвор, чиито ръбове го стискаха като клещи.

Отпърво Фродо и Сам заудряха по дънера там, където бе лежал Пипин. После неистово се напрегнаха да разхлабят челюстите на хралупата, погълнала горкия Мери. Безполезно.

— Мръсна работа! — бясно изкрещя Фродо. — Защо ли дойдохме в тая злокобна Гора? Какво не бих дал, за да се върнем пак в Щурчов дол!

Без да мисли за крака си, той ритна дървото с все сила. Едва доловима тръпка пробяга по стъблото и премина в клоните; листата зашумоляха, зашепнаха, ала сега звукът им напомняше тих, далечен смях.

— Нямаме ли брадва в багажа, господин Фродо! — запита Сам.

— Взел съм една малка брадвичка, колкото да цепим подпалки — каза Фродо. — Няма да ни свърши работа.

— Чакайте! — извика Сам, щом чу за подпалки. — Може да успеем с огън!

— Може — скептично отвърна Фродо. — Може да успеем да опечем Пипин вътре.

— Като начало ще опитаме да сплашим дървото — свирепо заяви Сам. Не ги ли пусне, със зъби ще го прегриза и пак ще го съборя.

Той изтича към понитата и след малко се върна с брадвичката и две кутийки прахан.

Двамата бързо събраха сламки, сухи листа и парчета кора, после домъкнаха куп съчки и натрошени клони. Струпаха всичко това край Дънера, по-надалеч от пленниците. Огнивото на Сам пусна искра в праханта, тя мигом подпали сухата трева и нагоре лумнаха димни пламъци. Съчките запращяха. Огнени езичета близнаха и обгориха напуканата суха кора на старото дърво. Тръпка пробяга по цялата върба. Над главите им листата сякаш засъскаха от болка и гняв. Откъм Мери долетя отчаян писък, а в дълбините на дървото се раздаде приглушеният вопъл на Пипин.

— Изгасете го! Изгасете го! — крещеше Мери. — Ако не спрете, той ще ме прехапе на две. Така казва!

— Кой? Какво? — викна Фродо, търчейки към другата страна на дънера.

— Изгасете го! Изгасете го! — молеше Мери.

Върбата яростно разлюля клони. Мощен тътен се надигна като вихър и прелетя по клоните на всички дървета наоколо, сякаш бяха хвърлили камък сред тихата дрямка на речната долина и сега вълни от гняв пробягваха по цялата Гора. Сам разрита малкия огън и стъпка искрите. Но Фродо, без сам да разбере защо го прави и на какво се надява, побягна по пътеката с вик: „Помощ! Помощ! Помощ!“ Стори му се, че едва чува собствения си писклив гласец — щом се отронеха от устните му, думите мигом отлитаха сред върбовия вятър и тънеха в ропота на листата. Изпълваше го отчаяние — беше безпомощен и объркан.

Изведнъж спря. Стори му се, че чува отговор, ала той долиташе изотзад, някъде далече откъм горската пътека. Обърна се, напрегна слух и скоро вече нямаше съмнение — някой се задаваше с песен; дълбок радостен глас пееше безгрижно и щастливо, но в песента му нямаше никакъв смисъл:

Хей, дол! Весел дол! Дрънка, звънка дило!

Дрънка звън! Хоп навън! Пум по върбило!

Том Бом, хубав Том, Том Бомбадило!

Фродо и Сам стояха неподвижно, изпълнени едновременно с надежда и страх пред някоя нова опасност. Внезапно, посред дълъг наниз от безсмислици (поне така им се струваше), гласът се извиси мощен и ясен с нова песен:

Хей! Брей! Весел дол! Виж, любима! Ето,

лек лети ветрецът тих и скорец в небето.

Там далеч под Хълм зелен тя на прага чака

нощ да падне и звезди да изгреят в мрака,

на Реката дъщеря, нежна и лъчиста,

стройна като върбов клон, като извор чиста.

Стар Том Бомбадил с лилии за нея

пак към своя дом търчи. Чуваш ли как пее?

Хей! Брей! Весел дол! Бесен дол! И весела

Златоронка, Златоронка, жълта, златна, есенна!

Беден Върбалане стар, свий си коренака!

Много бърза днеска Том, няма да те чака.

Том към своя дом търчи с лилии за нея.

Хей! Брей! Весел дол! Чуваш ли как пея?

Фродо и Сам стояха като омагьосани. Вятърът затихна. Листата отново висяха неподвижно по вцепенените клони. Пак проехтя песента и изведнъж над тръстиките край пътеката заподскача в танц вехта и смачкана островърха шапка с дълго синьо перо на панделката. Още едно полюшване, скок — и пред тях се появи човек или поне така им се стори. Във всеки случай за хобит бе прекалено едър и тежък. Ако и да не бе чак толкова висок, колкото Големите хора, той вдигаше предостатъчно шум — трополеше с яките си крака, обути в огромни жълти ботуши, и както се бе юрнал през треви и тръстики, приличаше на крава, хукнала на водопой. Имаше синьо сетре и дълга кестенява брада, очите му бяха ясносини, а лицето му — червено като зряла ябълка и набраздено от стотици весели бръчици. В ръцете си носеше като поднос голямо листо с купчинка бели водни лилии.

— Помощ! — викнаха в един глас Фродо и Сам, тичайки към него с протегнати ръце.

— Тпру! Тпру! Кротко бе! — извика старецът, вдигна ръка и те спряха като заковани. — Я да видиме сега, мънички юначета, накъде търчите тъй, викате и плачете? Що ли става тука с вас? Знаете ли кой съм аз? Аз съм Том Бомбадил. Казвайте какво ви мъчи? Том бърза сега. Да не ми смачкате лилиите!

— Една върба хвана приятелите ми — задъхваше се Фродо.

— Господин Мери е заклещен в хралупата! — добави Сам.

— Какво? — изрева Том Бомбадил и подскочи нависоко. — Стария Върбалан? Само това ли било, а? Лесно ще го оправим. Знам аз какво да му попея. Ах, тоя Стар Върбалан! Сърцевината ще му смразя, ако безобразничи. Тъй ще му попея, че корените му ще изхвръкнат. Ще изпея на вятъра да му разпердушини листата и корените. Ах, Стария му Върбалан!

Като положи внимателно лилиите на тревата, той изтича към дървото. Там видя да стърчат краката на Мери — останалото вече беше придърпало навътре. Том притисна устни към пукнатината и тихичко запя. Хобитите не разбраха думите, но Мери явно се ободри. Краката му се разритаха. Том отскочи назад, откърши един увиснал клон и шибна дънера с него.

— Пускай ги на свобода, Стари Върбалане! — заповяда той. — Как си ги мислиш тия работи, а? Не е редно да се будиш. Яж земя! Дълбай! Пий вода! Заспивай! Бомбадил ти говори!

После той хвана Мери за краката и го издърпа от внезапно разширилата се пукнатина.

Раздаде се пронизително прашене, зейна нова пукнатина и Пипин изхвърча отвътре като подритнат. Сетне двата отвора наново се захлопнаха шумно. От корените до върха на дървото пробяга тръпка и настъпи пълна тишина.

— Благодарим! — казаха хобитите един подир друг. Том Бомбадил избухна в смях.

— Е, мънички юначета! — рече той, заничайки приведен в лицата им. — Ще дойдете с мене у дома! Масата е отрупана с жълта сметана, медени пити, бели погачи и масло. Златоронка чака. На вечерята ще бъбрим колкото си щете. Тичайте сега след мен и не се бавете!

С тези думи той пое лилиите, размаха ръка и заподскача с танцова стъпка по пътеката на изток, продължавайки да пее гръмогласните си безсмислици.

Изгубили дар-слово от изненада и облекчение, хобитите презглава се втурнаха подир него, ала не бяха достатъчно бързи. Скоро Том се изгуби напред из тръстиките и песента му заглъхна в далечината. Внезапно мощният му глас отново се извиси и долетя до тях:

Хей, насам, край Върбоструйка бързайте във този час!

Свещи ярки да запали тича Бомбадил пред вас.

Слънцето на запад чезне, скоро нощ ще падне горе.

Щом се спуснат нощни сенки, портата ще се отвори,

жълта светлина ще блесне през прозорците открити.

От елшите не се бойте! Не се бойте от върбите!

Клон и корен ще са мирни! Тича Том пред вас във мрака.

Хей, хоп! Весел дол! За вечеря ще ви чака!

Хобитите не чуха по-нататък. Слънцето почти мигом потъна в дърветата зад тях. Пътниците с тъга си припомниха как полегналите вечерни лъчи искрят по вълните на Брендивин, как по прозорчетата на Фукови оврази пламват стотици светлинки. А тук се спускаха тежки сенки, клони и дънери надвисваха над пътеката с мрачна закана. Бледи мъгли се закъдриха над водите на реката, полепнаха по коренищата на крайбрежните дървета. От самата земя под краката им се надигаха мътни изпарения и се размесваха с бързо падащия мрак.

Пътеката едва се различаваше, а бяха толкова изморени. Краката им тежаха като олово. Странни потайни звуци пробягваха наоколо из тръстиките и храстите, а колчем вдигнеха очи към бледото небе, съглеждаха в дрезгавината по високия бряг и в покрайнините на гората да тъмнеят странни съсухрени лица, целите на бучки; бяха се вторачили в тях. Взе да им се струва, че местността е нереална, че се тътрят през зловещ, непробуден кошмар.

Все по-бавно се влачеха нозете им и хобитите вече нямаха сили за нова крачка, когато забелязаха, че започва плавно нагорнище. Реката забълбука. Сред мрака зърнаха да просветва пяната край малък водопад. После дърветата изведнъж свършиха и мъглите останаха назад.

Излязоха от Гората и пред тях се разстла просторна ливада. Тясна и бързоструйна сега, реката весело подскачаше насреща им, проблясвайки тук-там под сиянието на ранните звезди.

Тревата под краката им бе мека и ниска, сякаш редовно я косяха. Покрайнините на гората зад тях бяха подкастрени и спретнати като жив плет. Каменен бордюр ограждаше равната, добре поддържана пътека. Възвиха по нея към върха на една могилка, посивяла в бледата звездна нощ, и нейде още по-високо, на един отсрещен склон, съзряха примигващите светлинки на самотна къща. Отново се спусна пътеката, после пак се издигна по дълъг и полегат тревист склон, право към светлината. Внезапно вратата се отвори и навън рукна поток от жълта светлина. Това бе къщата на Том Бомбадил — нито горе, нито долу, точно под хълма. Зад нея стърчеше сиво и голо възвишение, а по-нататък на изток в нощта се простираха мрачните очертания на Могилните ридове.

Хобити и понита се втурнаха напред. Вече бяха забравили половината си умора и всички страхове. „Хей! Насам, весел дол!“ — търкулна се насреща им приветствената песен.

Хей! Насам, весел дол! Хоп, да се не бавиме!

Хобити! Понита! Гости обожаваме!

Да започнем веселба! Песен да подемем!

И тогава друг ясен глас, древен и млад като пролетта, зазвъня сребристо, за да ги приветства с радостната песен на поток, заструил в нощта откъм яркото утро на планинските върхове:

Да започнем веселба! Песен да подемем

за звезди и слънчев ден, за дъждовно време,

за росата в лист зелен, за перцата тънки,

за зефир над хълм висок, за камбанки звънки,

за тръстики в тъмен вир, лилии в водата

и за Бомбадил и нея — щерка на Реката.

Тази песен посрещна хобитите на прага и златна светлина ги обгърна.