Джон Р. Р. Толкин
Властелинът на Пръстените (38)

ГЛАВА 11
ПАЛАНТИРЪТ

Слънцето вече залязваше зад дългите западни разклонения на планините, когато Гандалф със своите спътници и кралят с конниците си отново потеглиха от Исенгард. Гандалф возеше Мери зад себе си, а Арагорн пое Пипин. Двама от кралските стражи бързо препуснаха напред и скоро се изгубиха от поглед из долината. Останалите ги последваха в тръс.

Тържествен шпалир от енти бе застанал край портата като ред статуи с вдигнати дълги ръце. Не издаваха нито звук. Когато бяха отминали по лъкатушния път, Мери и Пипин се озърнаха. В небето още искряха слънчеви лъчи, ала над Исенгард се разпростираха дълги сенки — сивите руини тънеха в мрак. Сега Дървобрад стоеше сам в далечината като стар дървесен дънер и хобитите си припомниха първата среща върху онзи огрян хълм в покрайнините на Ветроклин. Стигнаха до колоната на Бялата ръка. Камъкът все още стърчеше, но ръката бе повалена и разбита на дребни късчета. Отдясно, досами пътя, се търкаляше дългият показалец — в здрача той изглеждаше бял, а червеният нокът сега се чернееше.

— Ентите не пропускат нито една подробност! — каза Гандалф.

Продължиха да яздят през прииждащата в долината вечер.

— Много ли ще пътуваме тая нощ, Гандалф? — запита Мери след малко. — Не знам как се чувствуваш с разни дребни утайки, дето ти се мъкнат зад опашката, но една от утайките е уморена и с удоволствие ще спре да се мъкне, за да полегне.

— А, значи си чул? — каза Гандалф. — Не го взимай присърце! Радвай се, че само това те закачи. Той се беше загледал към теб. Ако мога да утеша гордостта ти, ще ти кажа, че по онова време мисълта за теб и Пипин го мъчеше повече от всичко друго. Кои сте, как сте пристигнали и защо, какво знаете, били ли сте пленени и ако да, то как сте избягали, докато всички орки загиваха — от тия дребни загадки се вълнуваше великият ум на Саруман. Една негова подигравка, Мериадок, е цял комплимент, ако те ласкае вниманието му.

— Благодаря! — каза Мери. — Но още по-голяма чест е да се мъкна зад опашката ти, Гандалф. Да оставим другото, но в това положение мога да повторя въпроса си. Много ли ще пътуваме тая нощ?

— Крайно ненаситен хобит! — разсмя се Гандалф. — Всички вълшебници би трябвало да си осигурят по един-двама хобити — да ги учат кое как е на тоя свят и да ги поправят. Извинявай. Помислил съм дори и за тия прости неща. Ще яздим кротко няколко часа, докато стигнем края на долината. Утре ще трябва да препуснем по-бързо. Когато дойдохме, възнамерявахме от Исенгард да поемем през степите направо към кралския дворец в Едорас, това е няколко дни път. Но поразмислихме и променихме плана. Вестоносците избързаха към Шлемово усое да предупредят, че кралят ще пристигне утре. Оттам заедно с многоброен отряд ще препусне към Черноден по потайни пътеки сред хълмовете. От днес из тия земи не бива да вървят открито по повече от двама-трима души — ни денем, ни нощем освен ако се налага.

— Такъв си си бил винаги — или нищо, или всичко! — каза Мери. — А пък аз не виждам по-нататък от днешната постеля. Къде и какво е туй Шлемово усое и прочие? Не знам нищо за тукашните места.

— Добре ще е тогава да понаучиш нещичко, ако искаш да разбереш какво става. Но не сега и не от мен — прекалено много спешни работи имам да обмисля.

— Добре де, ще досаждам на Бързоход край огъня, той е по-сговорчив. Ама за какво са тия потайности? Мислех, че сме спечелили битката.

— Да, спечелихме, но само първата победа и от това заплахата нараства. Между Исенгард и Мордор е имало някаква връзка, която още не съм проучил. Нямам представа как са обменяли вести, ала са го правили. Мисля, че Окото на Барад-дур ще гледа нетърпеливо към Долината на магьосника; и Рохан няма да пропусне. Колкото по-малко види, толкова по-добре.

Пътят бавно се виеше из долината. Ту по-наблизо, ту надалеч бликаше Исен по каменното си корито. Нощта се спусна от планините. Мъглите се бяха разсеяли окончателно. Повя пронизващ вятър. Почти пълната луна обля източния небосвод с бледо и хладно сияние. Отдясно планините свеждаха плещи към голите хълмове. Отпред се разкриваха просторните здрачни степи.

Най-после спряха. Сетне завиха настрани от шосето и отново поеха по полегатите тревисти възвишения. Около една миля по-западно стигнаха до низина. Отворена на юг, тя прорязваше склона на кръглия Дол Баран, последния хълм от северната верига — с тревисто подножие и пиренови храсталаци по върха. Бреговете на долчинката бяха буйно обрасли с миналогодишни папрати, сред които плътно навити пролетни стръкове вече пробиваха уханната пръст. По-надолу се ширеха гъсти трънаци и някъде към два часа преди полунощ пътниците се разположиха на бивак под тях. Запалиха огън в една ямка между корените на клонеста глогина, висока колкото дърво и превита от старост, но напращяла от здраве. По връхчето на всяка вейка набъбваха пъпки.

Определиха стражата, по двама души на смяна. Останалите вечеряха после се омотаха в плащове и одеяла и заспаха. Хобитите си легнаха в едно уединено кътче на куп суха папрат. Дрямката налегна Мери, но Пипин усещаше странно безпокойство. Кривеше се, обръщаше се от една страна на друга и при всяко движение папратта шумолеше и пукаше.

— Какво има? — запита Мери. — Да не си легнал на мравуняк?

— Не — каза Пипин, — но не ми е удобно. Питам се, откога ли не съм спал на легло?

— Брой на пръсти — прозина се Мери. — Впрочем сигурно помниш откога напуснахме Лориен.

— О, онова ли! — възкликна Пипин. — Говорех за истинско легло в спалня.

— Добре де, значи за Ломидол — каза Мери. — Аз пък тая вечер мога да заспя където и да е.

— Ти си късметлия, Мери — тихичко рече Пипин след кратко мълчание. — Яздиш с Гандалф.

— Че какво от това?

— Успя ли да изкопчиш от него сведения, новини?

— Да, доста. Повече от обикновено. Но ти и сам чу много от тях; нали яздеше наблизо, пък и ние не пазехме нищо в тайна. Утре можеш да тръгнеш с него, ако мислиш, че ще изкопчиш повече… и ако те иска за спътник.

— Може ли? Добре! Но той е затворен, нали? Хич не се е променил.

— О, променил се е! — възрази Мери, който се бе поразсънил и вече се чудеше какво ли мъчи приятеля му. — Сякаш е пораснал. Може да бъде едновременно и по-благ, и по-страховит, по-весел и по-сериозен отпреди, така си мисля. Променил се е, но още не сме имали възможност да разберем доколко. Помисли си обаче за края на оная история със Саруман! Не забравяй, Саруман някога е бил по-старши от Гандалф — предводител на Съвета, каквото и да значи това. Бил е Саруман Белия. Сега Гандалф е Белия. Щом заповяда, Саруман дойде и остави да му отнемат жезъла, после му заповядаха да се маха и той си тръгна!

— Абе, ако изобщо има някаква промяна в Гандалф, то е, че е по-затворен откогато и да било. Толкоз! — възрази Пипин. — Ето например оная… стъклена топка. Изглежда, страшно се зарадва, като я видя. Знае или се досеща нещо за нея. Но казва ли ни го? Не, нито дума. А нали аз я спасих да не се търкулне в езерцето. „Хей, момченце, това аз ще го взема“ — и толкоз. Чудя се какво ли е. Ужасно тежеше. Гласът на Пипин съвсем затихна, сякаш сам си говореше.

— Ехей! — обади се Мери. — Значи това те мъчело? Слушай, мой човек, не забравяй поговорката на Гилдор, дето Сам често я цитираше „Не се бъркай в работите на вълшебниците, защото са лукави и гневливи.“

— Ама нали вече от месеци насам само това правим — бъркаме се в работите на вълшебниците — каза Пипин. — Като ще има опасност, поне да кажат нещичко. Ще ми се да хвърля едно око на тая топка.

— Я заспивай! — скастри го Мери. — Рано или късно ще узнаеш колкото ти трябва. Драги ми Пипин, досега нито един Тук не е успял да надмине Брендифуковци по любопитство, но питам те — сега ли му е времето?

— Добре де! Какво лошо, че ти казвам какво ми се иска — да хвърля едно око на онзи камък? Знам, че не мога да го докопам, докато старият Гандалф седи отгоре му като квачка на полог. Ама не ми е сладко да ми баеш само: „Няма да го получиш, затуй заспивай!“

— Че какво друго да кажа? — запита Мери. — Съжалявам, Пипин, но наистина ще трябва да изчакаш до сутринта. След закуска и аз ще съм любопитен колкото теб и по всички начини ще ти помагам в залъгването на вълшебници. Но не мога повече да стоя буден. Ако се прозина още веднъж, ще се цепна край ушите. Лека нощ!

Пипин не обели нито дума повече. Сега лежеше неподвижно, ала сънят все не идваше, не му помагаше и кроткото дишане на Мери, който бе заспал няколко минути, след като пожела „лека нощ“. Колкото по-тихо ставаше наоколо, толкова по-силна сякаш ставаше мисълта за мрачния глобус. Пипин отново усети тежестта му в дланите си, отново зърна загадъчните червени дълбини, в които бе надникнал за миг. Неспокойно се размърда насам-натам и се помъчи да мисли за нещо друго.

Накрая не издържа. Стана и се огледа. Бе хладно и той се уви в плаща. Студена и бяла луна сияеше над долчинката и храстите хвърляха черни сенки. Наоколо лежаха спящи фигури. Двамата стражи не се виждаха — навярно бяха на хълма или се спотайваха в папратите. Тласкан от непонятна сила, Пипин се промъкна на пръсти към легналия Гандалф. Наведе се и го огледа. Вълшебникът изглеждаше заспал, но с открехнати клепачи — очите проблясваха под дългите му мигли. Пипин бързо отстъпи назад. Ала Гандалф не помръдваше и тласкан отново напред, почти против волята си, хобитът пропълзя зад гърба на вълшебника. Той бе увит в одеяло, отгоре бе метнал плаща си, плътно до него, между дясната му страна и извитата ръка, стърчеше нещо кръгло, омотано в черно платно, ръката му като че току-що се бе плъзнала на земята.

Стъпка по стъпка, без да смее да диша, Пипин се промъкваше все по-близо. Накрая коленичи. Крадешком протегна ръце и бавно повдигна вързопа — съвсем не изглеждаше толкова тежък, колкото бе очаквал. „Може пък да е само някакъв пакет вехтории“ — помисли той, странно облекчен, ала не го остави на място. Постоя както го бе сграбчил. После му хрумна нещо. Прокрадна се настрани, намери един голям камък и се върна с него.

Бързо смъкна платното, уви камъка в него и като коленичи, го положи край ръката на вълшебника. Чак тогава погледна какво е открил. Ето го — пред нозете му лежеше гладкият кристален глобус, само че тъмен и безжизнен. Пипин го вдигна, набързо го обви в плаща си и се накани да се върне към леглото. В този миг Гандалф се размърда насън и промърмори думи, изглежда, на някакъв странен език, ръката му опипа наоколо и се вкопчи в увития камък, после вълшебникът въздъхна и се успокои.

— Идиот и глупак! — промърмори си Пипин. — Ще се забъркаш в ужасна каша. Бързо го остави!

Ала откри, че коленете му се тресат, и не посмя да наближи вълшебника, за да достигне вързопа. „Вече няма начин да го върна, без да събудя Гандалф — помисли си той. — Поне да бях по-спокоен. Я най-добре да хвърля едно око преди това. Само че не тук!“ Промъкна се настрани и седна на една зелена могила недалеч от леглото си. Луната надничаше над ръба на долчинката.

Пипин сложи топката между разкрачените си колене. Приведе се ниско над нея като лакомо дете над пълна паница в потайно кътче, далеч от другите. Отметна плаща настрани и се вгледа. Въздухът наоколо му се стори неподвижен и натегнал от напрежение. Отначало глобусът беше мрачен, черен като мрамор и лунните лъчи просветваха по повърхността му. Сетне в ядрото се зароди и помръдна неясна светлинка, тя плени взора му, тъй че вече не можеше да погледне настрани. Скоро сякаш пламна всичко отвътре, топката се въртеше или може би се премятаха светлините в нея. Изведнъж те изгаснаха. Пипин изпъшка и опита да се съпротивява, ала остана прегърбен, вкопчен в топката с двете ръце. Привеждаше се все по-ниско и по-ниско, после се вцепени; за малко устните му се размърдаха беззвучно. Накрая със задавен вик се просна по гръб и остана неподвижен. Викът бе пронизителен. Стражите се втурнаха надолу по склона. Скоро целият лагер бе на крак.

— Значи това бил крадецът! — каза Гандалф. Той трескаво метна плаща си върху лежащия глобус. — Как можа, Пипин! Такава беда да ни сполети! — Той коленичи край тялото на Пипин. Хобитът лежеше вцепенен по гръб и гледаше с невиждащи очи към небето. — Дяволска работа! Каква ли беда е навлякъл… за себе си и за всички нас?

Лицето на вълшебника изглеждаше обтегнато и изпито. Той хвана Пипин за ръката и се вслуша за дъх над устните му, после положи длани на челото му. Хобитът потрепера. Очите му се затвориха. Той изкрещя, седна и слисано огледа побледнелите от луната лица около себе си.

— Не е за тебе, Саруман — викна той с писклив, безизразен глас, като се сви по-надалеч от Гандалф. — Веднага ще пратя да го вземат. разбираш ли? Само това кажи!

После направи усилие да се изправи и да побегне, ала Гандалф го задържа меко, но здраво.

— Перегрин Тук! — изрече той. — Върни се! Хобитът се отпусна, падна долу и се вкопчи в ръката на вълшебника.

— Гандалф! — проплака той. — Гандалф! Прости ми!

— Да ти простя ли? — запита вълшебникът. — Кажи ми първо какво си направил!

— Аз… аз взех топката — избъбри Пипин, — погледнах вътре и видях разни ужасни неща. И исках да избягам, но не можех. А после той дойде и взе да ме разпитва; гледаше ме, само това си спомням.

— Така няма да се разберем — неумолимо каза Гандалф. — Какво видя и какво му каза?

Пипин затвори очи и затрепера, но не изрече нищо. Всички го гледаха мълчаливо, само Мери се обърна настрани. Ала лицето на Гандалф си остана твърдо.

— Говори! — заповяда той.

Пипин отново заговори с тих, колеблив гласец и думите му бавно ставаха все по-ясни и звучни.

— Видях черно небе и високи бойници. И ситни звездички. Всичко изглеждаше много далечно и отдавна отминало и в същото време ясно и отчетливо. После звездите примигаха и изгаснаха — закриваха ги някакви крилати същества. Мисля, че в действителност са много големи, но в стъклото приличаха на прилепи, кръжащи около кулата. Стори ми се, че бяха девет. Едното полетя право към мен, ставаше все по-голямо и по-голямо. Имаше страховит… не, не! Не мога да го кажа. Опитах се да избягам, защото мислех, че ще изхвръкне навън, но то изпълни целия глобус и изчезна. После дойде той. Не ми говореше с думи. Просто ме поглеждаше и аз разбирах. „Значи се завръщаш, а? Защо пропусна да се обадиш толкова дълго?“ Не отговорих. Той рече: „Кой си ти?“ Аз пак не отговорих, но страхотно ме заболя, а пък той настояваше и накрая рекох: „Хобит.“ Тогава той като че ме видя изведнъж и се изсмя. Беше жестоко. Все едно, че ме мушкаха с ножове. Опитах да се боря. Но той каза: „Почакай малко! Скоро пак ще се срещнем. Кажи на Саруман, че такъв деликатес не е за него. Веднага ще пратя да го вземат. Разбираш ли? Само това кажи!“ После ме изгледа със злорадство. Усетих как се разпадам на парчета. Не, не! Нищо друго не мога да кажа! Не си спомням.

— Погледни ме! — каза Гандалф.

Пипин се взря в очите му. За миг вълшебникът безмълвно задържа погледа му. После лицето му омекна и се оживи с бледа усмивка. Той меко положи ръка върху главата на Пипин.

— Добре! Не говори повече! Не си засегнат. Няма лъжа в очите ти, както се опасявах. Но той не е говорил дълго с теб. Глупак си оставаш, Перегрин Тук, но честен глупак. Мнозина по-мъдри от теб биха се отървали по-зле от подобно премеждие. Но запомни! Както се казва, късметът те спаси — и теб, и всичките ти приятели. Не се надявай повторно на него. Ако онзи те бе разпитал незабавно, почти съм уверен, че щеше да изкажеш всичко, каквото знаеш, за наша всеобща погибел. Но той е бил прекалено алчен. Не е искал само сведения — искал е теб, час по-скоро, та бавничко да се разправи с твоя милост в Черната кула. Недей да трепериш! Щом ще се месиш в работите на вълшебниците, бъди готов да мислиш за подобни неща. Е, хайде! Прощавам ти. Успокой се! Не се случи чак най-лошото — а можеше.

Той лекичко вдигна Пипин и го върна в постелята. Мери ги последва и седна до приятеля си.

— Лягай и почивай, ако можеш, Пипин! — каза Гандалф. — Довери ми се. Кажи ми, ако пак те засърбят ръцете! Тия работи се лекуват.

Но както и да е, драги ми хобите, не ми подлагай вече вързопи с камъни под мишницата. А сега ще ви оставя двамката за малко.

С тези думи Гандалф се завърна при другите, които още стояха неспокойно замислени край камъка от Ортанк.

— Нощем заплахите идват, когато най-малко ги очакваме — каза той. — На косъм се отървахме.

— Как е хобитът? — запита Арагорн.

— Мисля, че сега всичко ще е наред — отвърна Гандалф. — Не е бил задържан дълго, а хобитите притежават невероятна възстановителна сила. Споменът за ужаса навярно бързо ще избледнее. Може би даже прекалено бързо. А ти, Арагорн, би ли взел камъка от Ортанк да го пазиш? Опасна е тая задача.

— Опасна е, вярно, ала не за всички — каза, Арагорн. — Един от нас има права над него. Защото това несъмнено е палантирът на Ортанк, взет от съкровищницата на Елендил и положен там от Кралете на Гондор. Сега наближава моят час. Ще го взема.

Гандалф се вгледа в Арагорн, сетне за всеобщо учудване вдигна обвития Камък и с поклон го протегна напред.

— Приеми го, владетелю — каза той, — като залог за другото, което ще си възвърнеш. Но ако приемеш да те съветвам как да използваш имуществото си, не го употребявай… засега! Бъди предпазлив!

— Та кога съм бил прибързан или непредпазлив аз, който чаках и се подготвях толкова дълги години? — запита Арагорн.

— Никога до днес. Тъкмо затуй гледай да не се препънеш в края на пътя — отвърна Гандалф. — Ако не друго, поне пази в тайна този предмет. Призовавам и теб, и всички, изправени тук! А най-вече хобитът Перегрин не бива да знае къде е укрит. Злото може отново да го поблазни. Тъй е, уви! Той го е пипал и е надничал в него, макар че не биваше. Не трябваше да го докосва и в Исенгард — там се забавих аз. Но мислите ми тогава клоняха към Саруман и не разпознах камъка веднага. Сетне бях морен и сънят ме обори, докато лежах в размисъл. Вече знам!

— Да, няма съмнение — каза Арагорн. — Най-после знаем каква е била връзката между Исенгард и Мордор и как е действувала. Много неща се изясняват.

— Странни могъщества имат нашите врагове и странни слабости! — каза Теоден. — Но народът отдавна е казал: злото често само се погубва.

— И неведнъж сме го виждали — добави Гандалф. — Но този път удивително ни провървя. Може би този хобит ме спаси от груба грешка. Обмислях дали сам да не изпробвам този Камък, та да открия за какво служи. Ако го бях сторил, щях да се разкрия пред оногова. Не съм готов още за подобно изпитание, пък и не знам дали изобщо ми е писано да го преживея. Ала дори да бях намерил сили да се изтръгна, би било истинска катастрофа онзи да ме види преждевременно… преди да е дошъл часът, в който не ще се нуждаем вече от потайност.

— Часът е настъпил, мисля — каза Арагорн.

— Още не — отвърна Гандалф. — Остава краткият миг на съмнението, който трябва да използуваме. Врагът явно си мисли, че Камъкът е в Ортанк — и защо не? А следователно хобитът е тамошен пленник, когото Саруман е довел да измъчва с виденията в кристала. Само едно изпълва сега онзи мрачен ум — гласът на хобита, лицето му и нетърпеливо очакване; доста време може да мине, додето открие грешката си. Трябва да се възползуваме от това време. Прекалено спокойни бяхме досега. Трябва да направим хода си. Околностите на Исенгард не са място за бавене. Незабавно ще препусна напред заедно с Перегрин Тук. Така ще е по-добре за него, отколкото да лежи в мрака, докато останалите спят.

— Ще задържа Еомер и десет конници — каза кралят. — Те ще потеглят с мен рано призори. Останалите могат да препуснат с Арагорн веднага щом пожелаят.

— Както решиш — каза Гандалф. — Но се добери колкото можеш по-бързо до укритието сред хълмовете, до Шлемово усое.

В този миг над тях падна сянка. Ясните лунни лъчи изчезнаха като отрязани с нож. Неколцина от конниците изкрещяха и приклекнаха, закрили главите си с длани, сякаш за да отблъснат удар отгоре — връхлетя ги сляп ужас и мъртвешки студ. Грамадна крилата сянка мина пред луната като черен облак. Тя направи кръг и отлетя на север, по-бърза от най-мощния вятър на Средната земя. Звездите избледняха пред нея. После изчезна.

Всички стояха като вкаменени. Гандалф се взираше нагоре, разперил вцепенени ръце със стиснати юмруци.

— Назгул! — извика той. — Вестоносецът на Мордор. Бурята се задава. Назгулите са пресекли Реката! Препускайте, препускайте! Не чакайте зората! И бързите да не изчакват бавните! Препускайте!

Той се хвърли настрана, викайки тичешком Сенкогрив. Арагорн го последва. Гандалф се приближи до Пипин и го вдигна на ръце. — Този път ще дойдеш с мен — каза той. — Сенкогрив ще ти покаже на що е способен.

После изтича към мястото, където бе спал. Сенкогрив вече чакаше там. Нарамвайки торбичката, в която бе всичкият му багаж, вълшебникът се метна на коня. Арагорн повдигна Пипин и го положи в скута на Гандалф, омотан в плащ и одеяло.

— Сбогом! Не се бавете! — извика Гандалф. — Напред, Сенкогрив!

Огромният кон вирна глава. Развяната му опашка изплющя под луните лъчи. После отблъсна земята, хвърли се напред и отмина като северния вятър, долетял от планините.

— Прекрасна и отморителна нощ! — подхвърли Мери на Арагорн — Някои имат невероятен късмет. Не му се спеше, искаше да язди с Гандалф — и ето го на път! Вместо и него да го превърнат на камък, та да стои тук за назидание во веки веков.

— Ами ако на негово място ти беше вдигнал пръв камъка от Ортанк? — възрази Арагорн. — Можеше да сториш и по-големи бели. Кой знае? Но сега това ти се е паднало — боя се, че ще трябва да дойдеш с мен. Незабавно. Бягай да се приготвиш и вземи, каквото е забравил Пипин. Бързай!

Сенкогрив летеше над равнината без подкана и напътствие. По-малко от час бе минал, а вече бяха достигнали и отминали Бродовете на Исен. Покрита със студени копия, сумрачната Могила на конниците лежеше зад тях.

Пипин се окопитваше. Беше му топло, но в лицето му вееше пронизващ, свеж вятър. Пътуваше с Гандалф. Ужасът от камъка и от грозната сянка пред луната бавно избледняваше, всичко това сякаш оставаше сред планинските мъгли или в мимолетен сън. Хобитът дълбоко си пое дъх.

— Не знаех, че яздиш без седло, Гандалф — каза той. — А нямаш и юзда!

— Така, по елфически, яздя само Сенкогрив — отвърна Гандалф. — Той не би търпял сбруя. Не ти яздиш Сенкогрив — той се съгласява да те носи… или не. Ако желае, това е достатъчно. Вече си е негова работа да те задържи на гръб, стига да не хвръкнеш нагоре.

— А бързо ли препуска? — запита хобитът: — Бързо ще да е, ако съдя по вятъра, но много плавно. И колко леко стъпват копитата му!

— Сега е наравно с галопа на най-бързия кон — отвърна Гандалф, — но за него това не е бързина. Насам местността леко се издига и е по-неравна, отколкото отвъд реката. Но виж как наближават Белите планини под звездите! Ей онова там са върховете Трихирн, възправени като черни копия. Не след дълго ще стигнем разклонението на пътя и Усоева котловина, където бе сражението по-миналата нощ.

Пипин отново замълча. Чу как Гандалф тихичко си тананика под мустак откъси от песни на най-различни езици, докато под тях прелитаха миля подир миля. Накрая вълшебникът поде песен, от която хобитът схвана по някоя дума — няколко реда долетяха до ушите му през напора на вятъра

Девет краля и ладии девет,

но какво ли ни носят,какво,

на морето през бурната пяна

и през залез, разлял зарево?

Седем камъка, седем звездици

и едно снежнобяло дърво.

— Какво си приказваш, Гандалф? — обади се Пипин.

— Тъкмо си припомнях някои от премъдрите стихове — отговори вълшебникът. — Хобитите навярно са забравили дори малкото, което са знаели от тях.

— Не, не съвсем — каза Пипин. — Даже сме ги допълнили с наши стихове, но те сигурно няма да те интересуват. Виж, тоя не го бях чувал. За какво намеква? Седем камъка, седем звездици…

— За палантирите на Древните крале — поясни Гандалф.

— Това пък какво е?

— Названието означава това, що гледа надалече. Камъкът на Ортанк бе един от тях.

— Значи не го е направил… — Пипин се поколеба — не го е направил Врагът.

— Не — отвърна Гандалф. — Нито пък Саруман. Не е по силите му, не би се удало и на Саурон. Палантирите произхождат от Елдамар отвъд Задмория. Нолдорите са ги създали. Може би сам Феанор ги е изваял в тъй древни дни, че времето не се измерва в години. Но няма на света нещо, което Саурон да не е в състояние да привлече в полза на злото. Горко на Саруман! Сега разбирам, там е било падението му. Гибелни са за всички нас плодовете на едно познание, далеч по-дълбоко от онова, що сме придобили. Ала вината е само негова. Безумец! Да го укрива за собствена изгода! Поне една дума да бе споделил с някого от Съвета. До днес не се бяхме замисляли за съдбата на гондорските палантири след унищожителните войни. Хората почти ги бяха забравили. Дори в Гондор са се превърнали в тайна, позната само на малцина; в Арнор единствено Дунеданците си ги припомнят като част от премъдрите стихове.

— За какво са ги използували древните хора? — заинтересува се Пипин, доволен и удивен, че получава отговор на толкова много въпроси. Питаше се докога ли ще трае този късмет.

— За да гледат надалеч и да разговарят мислено помежду си — каза Гандалф. — По този начин дълго запазили обединено гондорското кралство. Поставили Камъни в Минас Арнор, Минас Итил и Ортанк — в пръстена на Исенгард. Преди разрухата на Осгилиат най-могъщия от всички камъни бил там, в Звездния купол. Трите други били далеч на север. В дома на Елронд разказват, че били в Ануминас, Амон Сул, а Елендиловият Камък бил на Стражевите хълмове, гледащи към Митлонд сред Лунния залив, где почиват сивите кораби. Всеки Палантир имал връзка с останалите, но гондорските били винаги открити за взора на Осгилиат. Сега изглежда, че както скалата на Ортанк е издържала бурите на времето, тъй и палантирьт на тая кула е останал невредим. Но без останалите той не би могъл да показва нищо освен дребни образи на далечни и отдавна отминали неща. Не ще и дума, това е било много полезно за Саруман, ала, изглежда, не му е стигало. Все по-надалеч и по-надалеч се взирал, докато отпратил взор към Барад-дур. И примката се затегнала! Кой знае къде лежат днес изгубените Камъни на Арнор и Гондор, в земните ли недра или в морските дълбини? Но Саурон трябва да се е докопал поне до един и да го е овладял за целите си. Предполагам, че това е бил Итилският камък, защото той превзе Минас Итил още в древни времена и го превърна в злокобно място. Днес тая крепост се нарича Минас Моргул. Сега е лесно да се досетим как бързо били впримчени и приковани шарещите очи на Саруман, как оттогава непрестанно е бил увещаван отдалече — или сплашван, ако увещанията не помагали. Змията била ухапана, ястребът се гърчел в орлови нокти, паякът — в стоманена мрежа! Откога ли, питам се, е бил заставен да се явява редовно пред кристала за оглед и указания? Камъкът от Ортанк дотолкова бил свързан с Барад-дур, че днес единствено човек с елмазно твърда воля би могъл да погледне в него, без взорът и умът му мигом да се понесат нататък. А как привлича! Нима не го усетих? Дори и в този миг сърцето ми копнее да изпробвам волята си върху него, да видя дали не ще успея да го откъсна от врага и да го насоча накъдето пожелая — да гледам отвъд безпределните простори на морето и времето към Прекрасния Тирион, да съзра делата, породени от невъобразимия съюз на десницата и мъдростта на Феанор под разцъфналите клони на Бялото и Златното дърво! Вълшебникът въздъхна и замълча.

— Жалко, че не знаех всичко това — каза Пипин. — Нямах представа какво върша.

— О, имаше — възрази Гандалф. — Знаеше, че постъпваш грешно и глупаво, сам си го казваше, макар че не се вслуша в собствените си думи. А не ти разказах преди, защото едва като размислих над всичко, което се случи, разбрах най-сетне истината. Но и да бях заговорил по-рано, това нито би намалило желанието ти, нито би ти помогнало да се бориш с него. Напротив! Не, Пипин, който се опари, най-добре се учи. Подир това, като чуе за огън, жегва го право в сърцето.

— Така си е — отвърна Пипин. — Сега дори и седемте камъка да положат пред мен, само ще затворя очи и ще пъхна ръце в джобовете.

— Добре! — похвали го Гандалф. — На това се надявах.

— Само че бих искал да знам… — започна Пипин.

— Милост! — провикна се Гандалф. — Ако любопитството ти се лекува с нови знания, ще трябва да ти отговарям до сетния си час. Какво още искаш да знаеш?

— Имената на всички звезди и всички живи твари, цялата история на Средната земя, Заднебесието и Разделните моря — разсмя се Пипин. — Тъй де! Че как иначе? Но тая вечер не бързам. Засега си мислех само за черната сянка. Чух те, като викна: „Вестоносецът на Мордор.“ Какво беше това? Каква работа имаше в Исенгард?

— Крилат Черен конник, Назгул — отвърна Гандалф. — Можеше да те отнесе в Черната кула.

— Но не идваше за мен, нали? — заекна Пипин. — Искам да кажа… той нали не е знаел, че аз…

— Не, разбира се — каза Гандалф. — От Барад-дур до Ортанк има повече от двеста и повече левги по птичи полет — дори на един Назгул му трябват няколко часа, за да ги измине. Но след похода на орките Саруман сигурно е надничал в Камъка и не се съмнявам, че е разкрил тайните си замисли повече, отколкото е възнамерявал. А след станалото тази нощ навярно скоро ще пристигне втори Назгул. И тогава Саруман ще рухне до дъното на порока, в който се е заплел. Вече няма Камък, с който да вижда, и не може да отговаря на заповедите. Саурон ще си помисли едно: че той си е присвоил пленника и избягва да употребява Камъка. Саруман може да каже на вестоносеца истината, ала това не ще му помогне. Дори сред разрушения Исенгард, той е на сигурно място в Ортанк. Тъй че, ще не ще, постъпките му изглеждат бунтовни. Нищо, че ни отблъсна, за да избегне тъкмо това! Не знам какво ще прави в подобно окаяно положение. Докато е в Ортанк, мисля, че му остава сила да се пребори с Деветте Конници. Може и да опита. Може би ще се помъчи да плени Назгул или поне съществото, що го носи из въздуха. В такъв случай роханци ще трябва добре да си пазят конете! Ала не мога да кажа какво ще ни донесе това — добро или зло. Може би плановете на Врага ще се объркат или забавят от гнева срещу Саруман. Може би ще узнае, че съм бил там и съм стоял на стъпалата на Ортанк… с хобити подир опашката. Или че наследникът на Елендил още е жив и е стоял край мене. Ако Змийския език не се е заблудил по роханската ризница, ще си припомни Арагорн и титлата, с която се представи. От това се боя. И затова бягаме сега — не от опасността, а към по-страшна заплаха. Всеки скок на Сенкогрив те носи все по-близо до Страната на Сянката, Перегрин Тук.

Пипин не отговори, само придърпа плаща си, сякаш го бе пронизал внезапен хлад. Призрачните земи отминаваха под тях.

— Гледай! — изрече Гандалф. — Отпред се разкриват долините на Западния предел. Пак се завръщаме към пътя на изток. Оная черна сянка там е входът на Усоева котловина. Натам са Агларонд и Блестящите пещери. Не ме питай за тях. Питай Гимли, ако го срещнеш отново, и може би за пръв път ще получиш по-дълъг отговор, отколкото желаеш. Но през това пътешествие не ще видиш пещерите. Те скоро ще останат назад.

— Мислех, че ще спреш в Шлемово усое! — каза Пипин. — Накъде отиваш?

— Към Минас Тирит, преди да го залеят вълните на войната.

— О! И колко път има дотам?

— Много и много левги — отвърна Гандалф. — Тройно повече, отколкото до двореца на крал Теоден, а той е на сто мили източно оттук по права линия, както летят вестоносците на Мордор. Дълъг път има да пробяга Сенкогрив. Ще изпревари ли? Ще яздим до зазоряване, остават ни още няколко часа. Сетне дори и Сенкогрив ще трябва да почине в някоя низина сред хълмовете — в Едорас, надявам се. Поспи, ако можеш! Може и да зърнеш първия проблясък на зората над златния покрив на Еорловия дом. А два дни по-късно ще видиш пурпурната Сянка на връх Миндолуин и белеещите сред утрото стени на кулата на Денетор. Сега напред, Сенкогрив! Препускай, златно сърце, препускай както никога до днес! Ето земите, където си тичал като жребче и знаеш всеки камък. Препускай! Бързината е наша надежда! Сенкогрив вирна глава и гръмко изцвили, сякаш медна тръба го бе призовала на бой. Сетне се хвърли напред. Огън бликна изпод копитата му, нощта връхлетя насреща. Потъвайки бавно в дрямката, Пипин изпитваше странно чувство: застинали като камък, той и Гандалф седяха върху статуя на препускащ кон, а под нозете му светът се въртеше и отминаваше с ураганен рев.