Джон Р. Р. Толкин
Властелинът на Пръстените (66)

ГЛАВА 8
ПРОЧИСТВАНЕТО НА ГРАФСТВОТО

По мръкнало, мокри и уморени, пътниците най-после стигнаха до Брендивин и откриха, че пътят е затворен. От двете страни на Моста имаше високи огради с остри шипове на върха, оттатък реката се виждаха няколко новопостроени къщи — двуетажни, с тесни правоъгълни прозорци без завески, зад които едва проблясваха мъждиви светлинки. Мрачни и крайно неподходящи за Графството постройки.

Дружно викнаха и задумкаха по външната ограда, но отначало никой не се обади, после за тяхна изненада някой засвири с рог и светлинките в прозорците изгаснаха. От мрака долетя вик:

— Кой е? Махай се! Не можеш да влезеш. Не виждаш ли надписа: От залез до изгрев вход забранен!

— Разбира се, че не мога да видя надписа в тъмното — провикна се в отговор Сам. — И ако това значи, че хобити от Графството трябва да стоят под дъжда в такава нощ, ще направя тоя надпис на парчета, само да го намеря.

При тия думи изтрещя прозорец и от лявата къща се изсипа цяла тълпа хобити с фенери. Те отвориха отвъдната порта и неколцина минаха по моста. Видът на пътешествениците сякаш ги изплаши.

— Я ела насам! — каза Мери, който бе познал един от хобитите. — Засрами се, Хоб Пъдарсън, не ме ли помниш? Аз съм Мери Брендифук и бих искал да знам какви са тия работи и какво търси тук фуковчанин като теб? Нали пазеше нивите?

— Божичко! Ама това бил господин Мери, и само как се е въоръжил до зъби! — възкликна старият Хоб. — Разправяха, че сте умрели! Всички казват, че сте се изгубили в Старата гора. Радвам се да ви видя жив подир толкова премеждия!

— Щом е тъй, не ме зяпай през решетките, а отваряй портата!

— Съжалявам, господин Мери, но тъй ни е наредено.

— Кой ви е наредил?

— Началника от Торбодън.

— Началник? За господин Лото ли говориш? — запита Фродо.

— Сигурно, господин Торбинс, но сега трябва да казваме само Началника.

— Ваша си работа! — рече Фродо. — Е, поне се радвам, че е престанал да се нарича Торбинс. Но явно е крайно време нашият род да се заеме с него и да го тури на място.

Хобитите зад портата притихнаха.

— Не е хубаво да говорите тъй — обади се един от тях. — Някой ще вземе да му обади. А ако вдигате такъв шум, може да събудите Големия човек на Началника.

— Ще го събудим, и то тъй, че има да се чуди — заяви Мери. — Ако искате да кажете, че любимият ви Началник наема разбойници от пущинака, значи по-рано е трябвало да се върнем.

Той скочи от понито, забеляза надписа в светлината на фенерите, смъкна го и го метна през оградата. Хобитите отстъпиха без никакво намерение да отворят.

— Хайде, Пипин! — каза Мери. — Двама ще се справим. Мери и Пипин прескочиха портата и хобитите търтиха на бяг. Отново засвири рог. Вратата на голямата къща отдясно се очерта като светъл правоъгълник и на нея изникна едра фигура.

— Какви са тия работи? — изсумтя човекът и се приближи. — Незаконно влизане, а? Изчезвайте да не ви строша гадните вратлета! После той млъкна, защото бе зърнал блясъка на мечове.

— Бил Папратак — заяви Мери, — ако до десет секунди не отвориш тая порта, ще съжаляваш. Не се ли подчиниш, ще вдигна желязото срещу теб. А като отвориш портата, ще минеш през нея и вече никога няма да се връщаш. Ти си обесник и пладнешки разбойник.

Разтрепераният Бил Папратак се довлече до портата и я отключи.

— Дай ми ключа! — каза Мери.

Но негодникът запокити ключа по главата му и хукна към мрака. Тъкмо минаваше край понитата, едно от тях метна копита и го улучи в движение. Скимтейки, той изчезна в нощта и повече не чуха за него.

— Чиста работа, Бил — обади се Сам. Имаше предвид понито.

— Дотук с вашия Голям човек — каза Мери. — За Началника ще се погрижим по-късно. Междувременно трябва някъде да пренощуваме и тъй като изглежда, че сте съборили Мостовия хан, за да построите на негово място тия невзрачни къщурки, ще трябва да ни приютите.

— Съжалявам, господин Мери — каза Хоб, — но не е разрешено.

— Кое не е разрешено?

— Да се приемат външни лица, да се разхищава храна и прочие.

— Ама какво става тука? — възкликна Мери. — Реколтата ли е била лоша или що? Мислех, че това лято сте имали добра жътва.

— Е, не, реколтата си я биваше — каза Хоб. — Добре се запасихме с храна, но не сме наясно какво става с нея. Чини ми се, че всичко идва от тия „събирачи“ и „изравнители“, дето обикалят, броят, мерят и прибират всичко в общите складове. Събирането комай е повече от изравняването и каквото вземат, рядко се появява пак.

— О, зарежи ги тия! — рече Пипин и се прозина. — Тая вечер съм уморен и не ми се слушат глупости. Имаме запаси в раниците. Само ни дайте стая да си легнем. И на по-лоши места съм бил.

Хобитите край портата все още изглеждаха смутени — явно бяха нарушени някакви правила, но не смееха да възразяват на четирима опитни пътешественици, въоръжени до зъби, при това двама от тях изглеждаха необичайно едри и силни. Фродо нареди отново да заключат портата. Имаше известен смисъл да пазят моста, щом наоколо още се навъртаха злосторници. После четиримата другари влязоха в хобитовата караулка и се настаниха както можеха. Къщата беше гола и грозна, с мизерна каминка, в която не можеше да се разпали хубав огън. В горните стаи имаше корави нарове, а по стените висяха заповеди и списъци на Правилата. Пипин ги накъса на парчета. Нямаше бира и храната беше съвсем недостатъчна, но щедро разделените запаси на пътешествениците осигуриха хубава вечеря за всички, а Пипин наруши и Правило 4, като хвърли в камината почти цялата дневна норма от дърва.

— Е, сега какво ще речете: да запалим по една лула, докато ни разказвате какво се е случило в Графството? — рече той.

— Вече няма пушилист — каза Хоб. — Само хората на Началника си намират отнякъде. Изглежда, всички запаси са изчезнали. Разправят, че цели каруци заминавали по стария път от Южната околия през Сарнов брод. Това беше в края на миналата година, след като ни напуснахте. Но и преди това са измъквали билката тихомълком, по мъничко. Тоя Лото…

— Я си затваряй устата, Хоб Пъдарсън! — викнаха неколцина присъствуващи. — Знаеш, че такива приказки са забранени. Началника ще чуе и всички ще си изпатим.

— Нищо няма да чуе, ако сред вас нямаше доносници — ядосано отвърна Хоб.

— Добре де, добре! — прекъсна го Сам. — Стига ми толкоз. Повече не искам да чуя. Няма „добре дошли“, няма бира, няма пушене, а в замяна — куп правила и оркски приказки. Хайде да спим и да забравим до утре тия глупости!

Новият Началник очевидно си имаше осведомители. От Моста до Торбодън бяха цели четиридесет мили, но някой бе побързал да ги мине. Фродо и приятелите му скоро разбраха това.

Още нямаха окончателни планове, но смътно си мислеха първо да идат заедно в Щурчов дол и да си отпочинат. Ала след като видяха как стоят нещата, решиха да се запътят право към Хобитово. И тъй, на следващия ден, без да се бавят, поеха по пътя напред. Вятърът беше постихнал, но небето си оставаше навъсено. Земите наоколо изглеждаха печални и запустели, ала в края на краищата вече бе първи ноември, краят на есента. И все пак им се стори, че тоя ден народът е наклал сума огньове — на много места из околностите се вдигаше дим. В далечината, някъде към Горски край, се чернееше огромен облак пушек.

Привечер наближиха Жабомор, едно селце вдясно от пътя, на около двадесет и две мили от Моста. Тук възнамеряваха да пренощуват.

„Плаващият дънер“ в Жабомор беше добър хан. Но в източния край на селото завариха бариера с голяма табела ВХОД ЗАБРАНЕН, а зад нея стоеше тълпа ширифи със сопи в ръце и пера на шапките; изглеждаха едновременно самодоволни и уплашени.

— Какви са тия работи? — рече Фродо, едва удържайки смеха си.

— Такива, каквито ги виждате, господин Торбинс — заяви предводителят на ширифите, един хобит с две пера. — Арестуван сте за Незаконно влизане, Разкъсване на Правилата, Нападение на стражата, Преспиване в служебна сграда без разрешение и Подкуп на стражата с храна.

— Нещо друго? — запита Фродо.

— За начало и това стига — каза водачът на ширифите.

— Ако искате, мога да прибавя туй-онуй — обади се Сам. — Неприлични приказки за Началника, Желание да го напердаша по пъпчивата мутра и Убеждение, че вие, ширифите, сте същински тиквеници.

— Стига, господине, достатъчно. Началника нареди да ни последвате без съпротива. Ще ви отведем в Крайречкино и ще ви предадем на неговите хора; по време на съдебния процес може и да ви дадат думата. Но на ваше място бих си затварял устата. Освен ако искате да останете в Тъмните дупки повече, отколкото ви се полага.

За смут на ширифите Фродо и спътниците му се закискаха.

— Не ставайте глупави! — каза Фродо. — Ще ходя където си искам и когато си искам. По една случайност имам работа в Торбодън, но ако настоявате и вие да дойдете, това си е ваша работа.

— Много добре, господин Торбинс — рече предводителят и избута бариерата настрани. — Само не забравяйте, че съм ви арестувал.

— Няма да забравя — съгласи се Фродо. — Но може и да ти простя. Днес обаче нямам намерение да продължавам, тъй че ще ви бъда задължен, ако любезно ме изпроводите до „Плаващият дънер“.

— Невъзможно, господин Торбинс. Ханът е затворен. В другия край на селото има ширифски дом. Там ще ви настаня.

— Добре де — каза Фродо. — Води, ние сме след теб.

Оглеждайки ширифите, Сам бе забелязал един познат.

— Хей, Робин Малокоп, я ела насам! — подвикна той. — Искам да си поприказвам с теб.

Хвърляйки овчедушен поглед към началника си, който изглеждаше ядосан, но не посмя да се намеси, ширифът Малокоп поизостана и закрачи край Сам, който бе слязъл от понито.

— Виж какво, мой човек! — рече Сам. — Ти поне си от Хобитово и трябва да имаш малко здрав разум, а не да причакваш господин Фродо и прочие. И откъде-накъде са затворили хана?

— Всички са затворени — каза Робин. — Началника не си пада по бирата. Поне така се започна. Но сега си мисля, че просто неговите хора я изпиха до капка. А не си пада и по пътешествениците, тъй че сега на когото му се наложи да пътува, трябва да иде в ширифския дом и да обясни по каква работа е тръгнал.

— Не те ли е срам да се бъркаш в такива глупости? — запита Сам. — Навремето и ти предпочиташе да гледаш хановете отвътре, а не отвън. Служба или не, все там киснеше.

— И щях да продължавам, Сам, ако можех. Ама не си изкарвай яда върху мен. Какво мога да сторя? Знаеш как станах шириф преди седем години, още преди всички тия истории. Така можех да обикалям цялата околия, да се виждам с хората, да слушам новини и да знам къде е най-добрата бира. Но сега не е тъй.

— Щом ширифството вече не е почтена професия, можеш да се откажеш от него — каза Сам.

— Не е разрешено — въздъхна Робин.

— Ако чуя още няколко пъти „не е разрешено“ — рече Сам, — ще взема да се ядосам.

— Не вярвам това да ме огорчи — прошепна Робин. — Ако се ядосаме всички заедно, може и да направим нещо. Но цялата работа е в човеците, Сам, в хората на Началника. Той ги праща навсякъде да обикалят и ако някой от нас, дребните, си отстоява правата, отмъкват го в Тъмните дупки. Най-напред прибраха Поничката, искам да кажа стария Уил Белоног, кмета, а после и мнозина други. Напоследък стана съвсем зле. Сега често ги бият.

— Тогава защо работите за тях? — гневно запита Сам. — Кой ви прати в Жабомор?

— Никой. Настанени сме тук, в големия ширифски дом. Сега сме първа рота на Източната околия. Има стотици ширифи, а ония искат още и още с всички тия правила. Повечето участвуват против волята си, но не всички. Даже и в Графството има такива, дето се бъркат в чуждите работи и си вирят носа. Че и по-лошо — някои доносничат на Началника и неговите хора.

— А! Значи тъй сте узнали за нас?

— Именно. Сега не е разрешено да пращаме писма, но те използуват старата пощенска служба и имат специални бързоходци на разни места. Снощи един пристигна от Бели угари с „тайно известие“, а друг го пое и продължи. Днес следобед получихме нареждане да бъдете арестувани и доставени не в Тъмните дупки, а в Крайречкино. Явно Началника иска да ви види незабавно.

— Като го поотупа господин Фродо, няма да бърза — каза Сам.

Ширифският дом в Жабомор не беше по-добър от онзи при Моста. Нямаше втори етаж, но прозорците бяха все тъй тесни, а стените бяха изградени от зле наместени грозни сивкави тухли. Вътре беше влажно и унило, а вечерята се поднесе на дълга гола маса, немита от седмици. Пък и храната не заслужаваше по-добро сервиране. Пътниците с радост напуснаха това неуютно място. До Крайречкино оставаха около осемнадесет мили. Потеглиха в десет часа сутринта, Биха тръгнали и по-рано, ако не им доставяше удоволствие очевидната тревога на ширифския водач от забавянето. Северният вятър бе изместил западния и ставаше все по-студено, но вече не валеше.

Твърде комично бе шествието, което напусна селото, макар че малцината любопитни, излезли да видят „арестуването“ на пътниците, не бяха съвсем сигурни дали смехът е разрешен. Дузина ширифи бяха пратени да охраняват „пленниците“, но Мери ги накара да вървят отпред, а Фродо и другарите му яздеха след тях. Настанени удобно в седлата, Мери, Пипин и Сам се смееха, бъбреха и пееха, докато ширифите се тътреха по пътя и се мъчеха да изглеждат строги и важни. Фродо обаче мълчеше и лицето му беше печално и замислено.

Последният, когото срещнаха, беше побелял старик, подпрян на една ограда.

— Здрасти, здрасти! — подсмихна се той. — Я кажете кой кого е арестувал?

Двама ширифи незабавно напуснаха колоната и се запътиха към него.

— Хей, предводител! — подвикна Мери. — Заповядай на момчетата си веднага да се връщат на място, ако не искаш да си имат работа с мен!

Предводителят кресна на двамата хобити и те се върнаха на пътя.

— Сега да вървим! — каза Мери.

След този случай пътешествениците пришпориха понитата и подкараха ширифите тичешком. Слънцето изгря и въпреки ледения ветрец охраната пухтеше и се обливаше в пот.

Край Камъка на трите околии ширифите се предадоха. Бяха минали почти четиринадесет мили само с една почивка по пладне. Сега беше три часът следобед. Бяха гладни, с подбити крака и не можеха да издържат на темпото.

— Е, продължавайте, без да бързате! — каза Мери. — Ние ще си вървим.

— Довиждане, Робинчо! — подхвърли Сам. — Ще те чакам пред „Зеленият дракон“, ако не си забравил къде е. Не се туткай по пътя!

— Това, дето го вършите, се казва бягство изпод стража — печално заяви водачът — и не отговарям за последствията.

— Още много работи ще извършим, но няма да ти търсим отговорност — рече Пипин. — Много ти здраве!

Пътниците продължиха в тръс и когато на западния хоризонт Слънцето взе да се спуска към Белите ридове, те стигнаха до широкото езеро, край което се разполагаше Крайречкино; тук ги чакаше първата наистина болезнена изненада. Това беше родният край на Фродо и Сам и сега те откриваха, че го обичат повече от което и да било кътче на света. Много от познатите им къщи бяха изчезнали. Запустяла бе приятната редица хобитови дупки по склона северно от Езерото, а градинките им, които някога разстилаха цвят до цвят чак до брега, сега бяха обрасли с избуяли плевели. И дори по-зле: там, където хобитовският път минаваше край, брега, бяха се подредили множество грозни нови къщи. Някога там имаше алея с високи дървета. Сега всички бяха изчезнали. А като вдигнаха отчаяни погледи нагоре по пътя към Торбодън, хобитите съзряха в далечината висок тухлен комин. Върхът му бълваше черен дим в чистия вечерен въздух. Сам не се побираше в кожата си.

— Отивам право там, господин Фродо! — викна той. — Отивам да видя какво са намислили. Искам да си намеря старика.

— Първо трябва да разберем какво ни чака, Сам — каза Мери. — Предполагам, че Началника разполага с банда главорези. Най-добре да потърсим някой да ни разкаже как стоят нещата тъдява.

Но в Крайречкино всички къщи и дупки бяха залостени и никой не ги посрещна. Това ги учуди, но скоро откриха причината. Когато стигнаха до „Зеленият дракон“, последния дом по посока на Хобитово — сега безжизнен и с изпочупени прозорци, — видяха пет-шест грозновати човеци, облегнати на стената на хана; всички бяха кривогледи и пожълтели.

— Досущ като приятеля на Бил Папратак в Брее — каза Сам.

— Досущ като повечето, които видях в Исенгард — рече Мери.

Всеки негодник имаше сопа в ръка и рог на пояса, но други оръжия не се забелязваха. Когато пътниците наближиха, те се отделиха от стената и застанаха на шосето, преграждайки пътя им.

— Накъде си мислите, че отивате? — запита най-едрият и най-грозен от всички. — За вас път насам няма. И къде са прехвалените ширифи?

— Задават се кротичко — отвърна Мери. — Изглежда, че ги понаболяват петите. Обещахме да ги чакаме тук.

— Какво ви казвах? — рече обесникът на приятелите си. — И на Шарки му рекох, че не бива да вярва на тия ситни глупаци. Трябваше да пратим неколцина от нашите момци.

— И каква щеше да е разликата, моля? — запита Мери. — По тия места не сме свикнали с разбойници, но можем да се справяме с тях.

— Разбойници, а? — рече човекът. — Значи с такъв тон ще ни говориш? Я го сменяй, да не ти го сменим ние. Много нахални взехте да ставате, дребосъци такива. Не се надявайте на мекосърдечието на Шефа. Сега Шарки е тук и неговата воля ще се слуша.

— Този пък кой е? — спокойно запита Фродо.

— Тая страна трябва да се поразтърси и да се вкара в правия път — заяви негодникът, — и Шарки се кани да го направи; тежко ви, ако му пречите. Трябва ви по-голям Шеф. И ще си го получите до края на годината, ако продължавате да ни създавате главоболия. Тогава ще видите къде зимуват раците, мишоци жалки.

— Така значи. Приятно ми беше да чуя плановете ви — каза Фродо. — Отивам да се обадя на господин Лото и той навярно също ще ги изслуша с интерес.

Разбойникът се разсмя.

— Лото! Той знае всичко. Не се тревожи. Той прави каквото му каже Шарки. Защото ако Шефът ни пречи, можем да го сменим. Разбра ли? А ако нежелани дребосъци опитат да си пъхат носа където не трябва, можем да ги приберем на топло. Разбра ли?

— Да, разбрах — каза Фродо. — И най-вече разбрах, че тук сте изостанали от епохата и новините. Откакто сте напуснали Юга, станаха много неща. Времето ви свърши, както и времето на всички други главорези. Черната кула рухна и в Гондор отново има крал. Исенгард бе унищожен и безценният ви господар броди като просяк из пущинака. Задминах го по пътя. По Зеления път вече ще препускат кралски вестоносци, а не наемници на Исенгард.

Човекът го огледа и се ухили.

— Просяк из пущинака! — подигравателно повтори той. — О, ама наистина ли? Надувай се, надувай се, фукльо дребен. Само че това не ще ни попречи да живеем в тази тлъстичка страна, дето се излежавате от векове. А пък кралските вестоносци! — Той щракна с пръсти пред лицето на Фродо. — Ей толкова ме интересуват! Като видя някой, може и да му обърна внимание.

Тук вече Пипин не издържа. Беше се замислил за полето на Кормален, а тук някакъв кривоглед мошеник наричаше Носителя на Пръстена „фукльо“. Отметна плаща си, мълниеносно изтегли меча и препусна напред, заблестял в сребристо-черните одежди на Гондор.

— Аз съм вестоносец на краля — викна той. — Говориш с кралски приятел, един от най-славните герои на всички западни земи. Ти си обесник и глупец. На колене, инак ще те посека с моя тролоубиец!

Мечът засия в лъчите на залязващото слънце. Мери и Сам също изтеглиха мечовете и препуснаха да подкрепят Пипин, но Фродо не помръдна. Разбойниците отстъпиха. Досега работата им беше да плашат селяните около Брее и да тормозят слисани хобити. Твърде голяма изненада се оказваха безстрашните хобити с лъскави мечове и свирепи лица. А и в гласовете на тия пришълци звучеше нотка, каквато не бяха чували преди. Негодниците замръзнаха от страх.

— Махайте се! — каза Мери. — Продължите ли да тревожите това село, ще съжалявате.

Разбойниците обърнаха гръб на идващите хобити и търтиха на бяг по пътя за Хобитово, но в движение успяха да надуят роговете.

— Е, крайно време е било да си дойдем — каза Мери.

— Повече от крайно. Може и да е много късно, поне за да спасим Лото — отвърна Фродо. — Окаян глупец беше, но ми е жал за него.

— Да спасим Лото ли? Какво искаш да кажеш? — обади се Пипин. — Аз бих рекъл да го пребием.

— Мисля, че не разбираш съвсем, Пипин — каза Фродо. — Лото не е възнамерявал да навлече такава съсипия. Той беше жалък глупак, но сега е в клопка. Разбойниците са поели властта, обират, грабят, тормозят и управляват от негово име както си искат. А скоро ще захвърлят и името му. Подозирам, че е затворен в Торбодън и умира от страх. Би трябвало да се помъчим да го спасим.

— Е, ти ме шашардиса! — рече Пипин. — Всякакъв край можех да си представя за това пътешествие, само не и тоя: да се бием с полуорки и главорези… за да спасим Лото Пъпчивия!

— Да се бием ли? — повтори Фродо. — Е, може и дотам да стигнем. Но помни: не бива да загиват хобити, дори да са минали на страната на врага. Да не говорим пък за ония, дето само от страх изпълняват заповедите на шайката. Не се е случвало в Графството хобит умишлено да убие ближния си и не му е времето сега да започваме. И изобщо да се убива само в краен случай. Удържайте гнева и ръцете си до последно!

— Но ако тия главорези са повече, непременно ще се стигне до битка — каза Мери. — С тая печално изненадана физиономия няма да спасиш нито Лото, нито Графството, скъпи Фродо.

— Не — рече Пипин. — Втори път няма да ги сплашим тъй лесно. Сега ги изненадахме. Чухте ли роговете? Явно наблизо има още разбойници. Като се съберат повечко, ще им дойде куражът. Трябва да помислим къде ще се приютим през нощта. В края на краищата ние сме само четирима, макар и въоръжени.

— Имам идея — каза Сам. — Да идем на Южния път при стария Том Памуксън! Той винаги е бил юначага. Навремето бях приятел с мнозина от синовете му.

— Не! — възрази Мери. — Никакво „приютяване“. Досега народът само това е правил, а пък на разбойниците така им е най-удобно. Просто ще ни нападнат с обединени сили, ще ни заклещят и ще ни изкарат навън или ще ни подпалят. Не, трябва да сторим нещо друго.

— Какво? — запита Пипин.

— Да вдигнем Графството на бунт! — каза Мери. — Сега! Да събудим всички! Нали виждате, че те ненавиждат тоя ред — ненавиждат го всички освен един-двама негодници и неколцина глупаци, които искат да се правят на важни, но изобщо не разбират какво става всъщност. Ала народът на Графството тъй дълго е живял на спокойствие, че не знае какво да прави. Нужна им е само искра и всички ще пламнат. Хората на Началника трябва да знаят това. Ще се опитат да ни стъпчат, незабавно да ни изгасят. Останало ни е съвсем малко време. Сам, ти бягай до чифлика на Памуксън, ако искаш. По тия места той е най-известен и най-храбър. Аз ще надуя Роханския рог и ще им посвиря малко музика, каквато не са чували до днес.

Върнаха се към селския площад. Тук Сам свърна настрани и препусна надолу по южния път към чифлика на Памуксън. Преди да се отдалечи много, към небето изведнъж се надигна звънлив и ясен зов на рог. Той отекна надалеч из хълмове и поля, тъй властен бе този зов, че Сам едва не полетя обратно. Понито му се изправи на задни крака и изцвили.

— Напред, моето момче! Напред! — викна Сам. — Скоро ще се върнем.

После чу как Мери промени мелодията и бойният сигнал на Фуков край разтресе въздуха:

На крак! На крак! Страх, огън, враг! На крак!

Огън, враг! На крак!

Сам дочу как нейде назад се надигна гълчава и затрещяха разтворени врати. Отпред из мрака лумнаха светлинки, кучета залаяха, затрополиха нозе. Не след дълго той стигна до края на пътя и там вече беше Памуксън, а трима от синовете му, Том младши, Веселан и Ник, бързаха да го догонят. С брадви в ръцете те преградиха пътя.

— Не! Не е от ония нехранимайковци — чу Сам гласа на чифликчията. — По ръст изглежда хобит, но е облечен някак чудновато. Хей! — подвикна той. — Кой си и каква е тая врява?

— Сам се казвам, Сам Майтапер. Върнах се.

Чифликчията Памуксън се приближи и го огледа в здрача.

— Добре! — възкликна той. — Гласът е същият и лицето ти не се е променило. Сам. Но с тия дрехи не бих те познал на улицата. Явно си бил по чужди земи. Страхувахме се, че си умрял.

— Не съм! — отвърна Сам. — Нито пък господин Фродо. Той е тук с приятелите си. Оттам и врявата. Вдигат Графството на бунт. Смятаме да пропъдим тия разбойници и Началника им. Започваме веднага.

— Добре, добре! — провикна се Памуксън. — Значи захвана се най-сетне! Цяла година чакам да почнат размириците, но народът си трае. А пък аз трябва да мисля за жената и за Рози. Тия обесници са способни на всичко. Е, да вървим, момчета! Крайречкино е на крак! Трябва да се включим!

— Ами госпожа Памуксън и Рози? — запита Сам. — Все още е опасно да ги оставяте сами.

— Гиздан е при тях. Но ако имаш желание, можеш да идеш да му помагаш — ухили се Памуксън. После той и синовете му хукнаха към селото.

Сам побърза към къщата. Край голямата кръгла врата стояха госпожа Памуксън и Рози, а пред тях Гиздан заплашително стискаше дълга вила.

— Аз съм! — викна Сам, препускайки напред. — Сам Майтапер! Тъй че не се мъчи да ме намушкаш, Гиздане. Пък и няма да успееш, с ризница съм.

Той скочи от понито и се изкатери по стъпалата, водещи от двора към вратата. Тримата го гледаха мълчаливо.

— Добър вечер, госпожо Памуксън! — каза той. — Здрасти, Рози!

— Здрасти, Сам! — отвърна Рози. — Къде беше? Разправяха, че си умрял, но аз те чакам от пролетта. Не си бързал да се върнеш, нали?

— Може би — сконфузи се Сам. — Но сега бързам. Тръгваме на бой с потисниците и трябва да се връщам при господин Фродо. Ама си помислих, че ще е добре да видя как е госпожа Памуксън, пък и теб да видя, Рози.

— Добре сме, благодаря — каза госпожа Памуксън. — Или щяхме да сме добре, ако не бяха тия крадливи разбойници.

— Добре де, хайде изчезвай! — рече Рози. — Щом през цялото време си се грижил за господин Фродо, как тъй ти хрумна да го изоставиш в най-опасния момент?

Това бе прекалено за Сам. Трябваше или да отговаря цяла седмица, или да си премълчи. Той се обърна и яхна понито. Но докато потегляше, Рози изтича по стъпалата.

— Мисля, че изглеждаш чудесно, Сам — каза тя. — Бягай сега! Но се пази и щом прогоните разбойниците, идвай право тук!

Когато се върна, Сам завари цялото село на крак. Без да се броят развълнуваните хлапаци, на площада вече се бяха събрали стотина яки хобити с брадви, тежки чукове, дълги ножове и дебели сопи, неколцина носеха ловджийски лъкове. От по-далечните ферми продължаваше да се стича народ!

Някой от селяните беше наклал буен огън — за да оживи сцената и за да наруши една от забраните на Началника. Пламъкът грееше ярко в прииждащата нощ. Под ръководството на Мери няколко хобити преграждаха пътя в двата края на селото. Когато ширифите стигнаха до долната бариера, изгубиха и ума, и дума, но щом разбраха как стоят нещата, повечето смъкнаха перата от шапките си и се включиха в бунта. Останалите се изнизаха в тъмнината.

Край огъня Сам завари Фродо и приятелите му да разговарят със стария Том Памуксън, обкръжени от възхитената тълпа.

— Е, какъв е следващият ход? — запита чифликчията.

— Не мога да кажа, преди да узная нещо повече — отговори Фродо. — Колко са тия негодници?

— Трудно е да се каже — рече Памуксън. — Непрекъснато се движат, щъкат насам-натам. Горе, в казармите край пътя за Хобитово, понякога се събират към петдесет, но те рядко стоят на едно място, все обикалят и грабят — наричат го „събиране“. Във всеки случай, никога не са по-малко от двадесет около своя Началник. Той е в Торбодън, или поне навремето беше там, обаче напоследък не се показва навън. Всъщност никой не го е виждал от една-две седмици, пък и човеците не пускат да припарим нататък.

— Те не са само в Хобитово, нали? — обади се Пипин.

— Не, за съжаление — каза Памуксън. — Чувал съм, че имало доста от тях в Дългодол и край Сарнов брод, други върлували из Горски край имало казарми и в Сберипът. Да не забравя и Тъмните дупки, както ги наричат — старите подземни складове в Голям Дълбалник. Сега са ги превърнали в затвори за ония, които се възпротивят. Всичко на всичко мисля, че не са повече от триста в цялото Графство, а може и да са по-малко. Ще се справим, ако сме единни.

— Имат ли оръжие? — запита Мери.

— Камшици, ножове и тояги, колкото е нужно за черните им дела — друго засега не са показвали. Но предполагам, че ако се стигне до сражение, могат да измъкнат и оръжие. Някои имат лъкове. Вече застреляха един-двама от нашите.

— Това е то, Фродо! — каза Мери. — Знаех, че ще трябва да се бием. Е, те първи са почнали убийствата.

— Не е съвсем така — обади се Памуксън. — Поне що се отнася до стрелбата. Туковци започнаха първи. Нали разбирате, господин Перегрин, татко ви още от самото начало не се спогаждаше с Лото. Казваше, че ако някой трябва да се прави на началник в тия времена, това е законният Тан на Графството, а не някакъв си келеш. Лото прати хората си, но и те не можаха да го усмирят. Туковци са късметлии, нали имат ония дълбоки дупки, Големите смялове горе в Зелените хълмове и прочие, та разбойниците не успяха да ги докопат. А и те не дават на бандата да припари на тяхна земя. Само да се мерне някой, Туковци го подгонват. Вече трима са застреляли за грабежи и нападения. Оттогава тия главорези станаха още по-гадни. И държат под око Туков край. Вече никой не може да иде нататък, нито да излезе оттам.

— Браво на Туковци! — викна Пипин. — Но сега някой ще иде нататък. Заминавам за Смяловете. Идва ли някой до Скътана паланка? След малко Пипин потегли с петима младежи, яхнали понита.

— Скоро ще се видим! — извика той. — През полето дотам са само четиринадесет мили. Призори ще ви доведа цяла армия Туковци.

Докато препускаха в притъмняващата вечер, Мери ги изпроводи с песните на рога си. Наоколо се раздадоха радостни възгласи.

— Каквото и да става — рече Фродо на застаналите наблизо хобити, — не искам убийства; дори и разбойници не бива да загиват, освен ако се налага, за да спасим от тях живота на хобити.

— Добре! — отвърна Мери. — Но мисля, че вече всеки момент можем да очакваме посещение на бандата от Хобитово. Едва ли ще дойдат само за да пообсъдим нещата. Ще се помъчим да постъпим почтено, ала трябва да сме готови за най-лошото. Имам един план.

— Много добре — съгласи се Фродо. — Подготви каквото трябва. Точно тогава дотърчаха неколцина хобити, които бяха пратени да видят какво става около Хобитово.

— Идат! — известиха те. — Двадесетина са, а може би и повече. Но двамина поеха на запад през полето.

— Към Сберипът ще да са тръгнали — каза Памуксън, — да доведат още бандити. Е, дотам са петнадесет мили и още толкова на връщане. Засега можем да не се тревожим.

Мери хукна да разпредели задачите. Чифликчията Памуксън разчисти улицата и накара всички да се приберат, освен неколцина по-стари хобити, въоръжени кой с каквото бе намерил. Не се наложи да чакат дълго. Скоро дочуха гръмки гласове и тропот на тежки нозе. По пътя се зададе цял отряд разбойници. Те видяха преградата и се разсмяха. Не можеха да си представят, че в тая малка страна нещо може да устои пред обединената им сила.

Хобитите вдигнаха бариерата и застанаха отстрани.

— Благодарим! — надсмяха им се човеците. — Бягайте сега да спите, преди да сте опитали камшика. Сетне закрачиха по улицата с крясъци:

— Изгасете светлините! Прибирайте се и не се показвайте навън! Инак ще приберем в Тъмните дупки петдесетина от вас за цяла година. Прибирайте се! Шефът почва да се ядосва.

Никой не обръщаше внимание на заповедите им, но след като разбойниците отминеха, народът тихичко се събираше отзад и тръгваше подир тях. Когато хората стигнаха до огъня, завариха там само чифликчията Памуксън, протегнал ръце да се постопли.

— Кой си и какво мислиш, че правиш? — запита водачът на негодниците.

Памуксън бавно вдигна очи към него.

— Тъкмо се канех да ви задам същия въпрос. Това не е ваша страна и никой не ви е канил.

— Е, ние пък те каним — рече водачът. — Трябваш ни. Дръжте го, момчета! Откарайте го в Тъмните дупки и го поукротете малко!

Хората направиха крачка напред и изведнъж спряха. Отвсякъде се надигна гневен ропот и те внезапно разбраха, че чифликчията Памуксън съвсем не е сам. Бяха обкръжени. В мрака покрай огъня едва се различаваше пръстен от хобити, които се бяха промъкнали из сенките. Бяха почти двеста на брой и всеки стискаше някакво оръжие.

Мери пристъпи напред.

— Вече се срещнахме веднъж — каза той на водача, — и те предупредих да не се връщаш насам. Пак те предупреждавам: всички стоите на светло и сте под прицела на нашите стрелци. Ако пипнете с пръст този чифликчия или който и да било друг, ще бъдете застреляни незабавно. Предайте оръжията си!

Водачът се огледа. Беше в капан. Но не се боеше, щом имаше подкрепата на своите двадесет юначаги. Прекалено зле познаваше хобитите, за да осъзнае каква опасност го дебне. Безразсъдно реши да се бие. Струваше му се лесно да се измъкне от обръча.

— Дръжте ги, момчета! — викна той. — Дайте им да се разберат! С дълъг нож в лявата ръка и сопа в дясната, той се хвърли към обръча в отчаян опит да се изтръгне към Хобитово. Бясно замахна към Мери, който преграждаше пътя му. И падна мъртъв, пронизан от четири стрели.

Това бе достатъчно за другите. Те се предадоха. Хобитите взеха оръжията им, вързаха ги един за друг и ги отведоха до една празна барака. Там ги оставиха под стража с вързани ръце и крака. Тялото на мъртвия главатар бе отмъкнато настрани и погребано.

— Накрая комай се оказа прекалено лесно, нали? — обади се Памуксън. — Казвах, че можем да ги надвием. Но трябваше някой да ни поведе. Тъкмо навреме се прибрахте, господин Мери.

— Още работа ни чака — каза Мери. — Ако сметките ти са верни, не сме се справили и с една десета от тях. Но вече е тъмно. Мисля, че следващият удар трябва да почака до сутринта. Тогава ще се заемем с Началника.

— Защо не сега? — запита Сам. — Трябва да е към шест вечерта. И освен това искам да видя старика. Знаете ли нещо за него?

— Преживява криво-ляво, Сам — отвърна чифликчията. — Ония разкопаха улица „Торбаланска“ и това бе тежък удар за него. Сега живее в една от новите къщи, дето хората на Началника ги построиха, докато все още вършеха някаква работа освен палежите и кражбите. Това е на около миля след Крайречкино. Но когато му се удаде случай, идва да ме види и гледам да го понахраня, та да не западне като другите сиромаси. Нарушавам Правилата, естествено. Бих го взел при мен, но не ми разрешаваха.

— Благодаря от сърце, господин Памуксън, няма да забравя добрината — каза Сам. — Но искам да го видя. Шефът и онзи Шарки, дето го споменаха, може да сторят някоя беля до сутринта.

— Добре, Сам — кимна Памуксън. — Вземи едно-две момчета и иди да го доведеш у нас. Няма нужда да минаваш край Рекичката към Хобитово. Моят Веселан ще ти покаже пътя.

Сам потегли. Мери разпредели постовете около селото и на бариерата за през нощта. После двамата с Фродо отидоха на гости у Памуксън. Седнаха със семейството в топлата кухня и Памуксънови зададоха някой и друг любезен въпрос за странствуванията им, но почти не слушаха отговорите — далеч повече ги вълнуваха събитията в Графството.

— Всичко започна от Пъпчивеца, както го наричаме — каза Памуксън, — и то още след като си заминахте, господин Фродо. Взеха да му хрумват разни чудати идеи. Като че искаше всичко да заграби и да изгони хората от домовете им. Скоро стана ясно, че вече притежава много повече, отколкото му се полага, все грабеше и грабеше, макар да си остава загадка откъде взимаше пари да купува мелници и пивоварни, ханове, чифлици и ниви с пушилист. Изглежда, че още преди да се настани в Торбодън е бил купил мелницата на Пясъчкин. Разбира се, той поначало имаше доста земи в Южната околия, наследство от баща му, а вероятно от една-две години потайно е продавал в чужбина огромни количества от най-добрия лист. Но към края на миналата година взе да изпраща навън цели каруци стока — и то не само лист. Пазарът се опразни, а зимата наближаваше. Народът се ядоса, но Пъпчивеца беше предвидил това. С големи каруци пристигнаха тълпи от хора, главно разбойници. Някои от тях откарваха стоката на юг, други оставаха. По-късно дойдоха още. И преди да разберем какво ни е сполетяло, те вече се бяха настанили тук-там из цялото Графство, сечаха дървета, копаеха, градяха си бараки и къщи по свой вкус. Отначало Пъпчивеца плащаше щетите, но скоро пришълците взеха да се държат като господари и да вземат каквото им хареса. Имаше размирици, но слаби. Старият Уил, кметът, тръгна за Торбодън да протестира, но не се добра дотам. Разбойниците го спипаха, затвориха го в една дупка в Голям Дълбалник и до ден-днешен не е излязъл. Малко подир Нова година вече нямахме кмет. Пъпчивеца се обяви за Началник на ширифите или просто Началник и взе да прави каквото си иска, а ако някой станеше „нахален“, чакаше го участта на Уил. Тъй тръгнаха нещата — от зле по-зле. Пушилистът изчезна, имаше го само за човеците, бирата също беше само за човеците и Началника затвори всички ханчета; в изобилие останаха само Правилата, всичко друго чезнеше и чезнеше. Единственото спасение беше да укриеш нещичко от имота си, когато негодниците дойдат да събират „за справедливо преразпределение“ — сиреч всичко за тях, а за нас само огризките, които можехме да получим в ширифските домове, стига да ни издържат стомасите на такива боклуци. Много зле беше. Но откакто пристигна Шарки, стана истинска съсипия.

— Кой е тоя Шарки? — обади се Мери. — Чух един от негодниците да говори за него.

— Изглежда, че е най-големият негодник от всички — отвърна Памуксън. — За пръв път го чухме към края на жътвата, някъде през септември. Никога не сме го виждали, но знаем, че е горе, в Торбодън и мисля, че това е истинският Началник. Всички разбойници правят, каквото той нареди: бият, палят, рушат, а вече се стигна и до убийства. В делата им вече няма дори и престъпен смисъл. Секат дървета и ги оставят да гният, изгарят къщи и нищо не строят. Вижте например мелницата на Пясъчкин; Пъпчивеца я срути веднага след като се настани в Торбодън. После доведе тълпа нечистоплътни хора да построят нова, по-голяма, пълна с колела и чуждоземни машинарии. Само онзи глупак, Тед, хареса това и сега работи там за човеците, сменя разни колела в мелницата, където баща му беше Мелничар и господар на всичко. Пъпчивеца имаше идеята да мели повече и по-бързо, поне така разправяше. Построи и други мелници като тая. Но за да мелиш, трябва да намериш мливо, а за новата мелница бе останало по-малко от онова, което поемаше старата. Но откакто пристигна Шарки, не са смлели и зрънце. Само чукат-тракат, бълват пушеци и смрад, та в Хобитово няма покой ни денем, ни нощем. И нарочно изливат мръсотия; изпоцапаха долното течение на Рекичката, а тя се влива в Брендивин. Грешка нямат, ако са решили да превърнат Графството в пустиня. Не вярвам онзи глупак, Пъпчивеца, да стои зад всичко това. Шарки го направи, казвам ви.

— Правилно! — вметна Том младши. — Ами че те прибраха даже Лобелия, старата майчица на Пъпчивеца, а той си я обичаше, за разлика от всички останали. Някои хобитовчани са видели как е станало. Идва тя по пътеката със стария си чадър. Няколко разбойници се изкачват нагоре с голяма каруца. „Накъде сте се запътили?“ — пита тя. „Към Торбодън“ — отвръщат те. „За какво?“ — пак пита тя. „Да строим бараки за Шарки“ — казват те. „Кой ви разреши?“ — пита тя. „Шарки — отговарят те. — Тъй че се махай от пътя, дърта вещице!“ — „Ще ви дам аз един Шарки, мръсни крадливи негодници!“ — виква тя, вдига чадъра и се нахвърля върху главатаря им, а той бил почти два пъти по-едър от нея. И тъй я прибрали. Отмъкнали я в Тъмните дупки, представяте ли си, на нейната възраст. За някои други затворници ни е по-мъчно, но не ще и дума, че тя прояви повече кураж от мнозинството хобитовчани.

Насред този разговор в къщата нахълта Сам заедно със своя старик. Майтапер старши не изглеждаше особено състарен, само дето беше пооглушал.

— Добър вечер, господин Торбинс! — каза той. — От сърце се радвам да ви видя жив и здрав. Но имам да ви дърпам ушите, прощавайте за дързостта. Винаги съм казвал, че не биваше да продавате Торбодън. Оттам започнаха бедите. Докато сте се шляли по чужди земи да гоните из планините разни черни хора, както разправя моят Сам, макар че не ми обясни защо е трябвало да го правите, те тук разкопаха „Торбаланска“ и ми съсипаха картофите.

— Много съжалявам, господин Майтапер — каза Фродо. — Но сега се върнах и ще сторя каквото е по силите ми, за да поправя злото.

— Е, добре го казахте — възкликна старикът. — Господин Фродо Торбинс е истински благороден хобит, винаги съм го повтарял, каквото и да си мислим за някои други със същото име, да ме прощавате. А, надявам се, и моят Сам се е представил задоволително?

— Чудесно се държа, господин Майтапер — отвърна Фродо. — Вярвайте, ако щете, но сега той е една от най-прочутите личности по всички земи. Оттук, та отвъд Великата река и чак до Морето се пеят песни за подвизите му.

Сам се изчерви, но отправи към Фродо благодарствен поглед, защото Рози му се усмихваше с блеснали очи.

— Малко ми е трудничко да го повярвам — рече старикът, — макар да виждам, че се е мешал в чудновати компании. Къде му е жилетката? Не ми харесват тия железа по него, нищо, че му стоят добре.

На следващата сутрин домочадието на Памуксън и гостите му бяха на крак в ранни зори. През нощта не се бе чуло нищо, но без съмнение щяха да имат нови неприятности още преди да напредне денят.

— Изглежда, че нито един от разбойниците не е останал горе в Торбодън — каза Памуксън, — но всеки момент може да се появи бандата от Сберипът.

След закуска дотърча пратеник от Туков край. Беше въодушевен.

— Танът вдигна на крак цялата област — каза той — и новината лети навсякъде като горски пожар. Разбойниците, които дебнеха около нашия край, избягаха на юг — тоест избягаха ония, които останаха живи. Танът потегли подир тях да прегради пътя на голямата банда, но прати насам колкото бойци можеше да отдели, начело с господин Перегрин.

Следващата вест не бе толкова добра. Към десет часа пристигна Мери, който бе отсъствувал цяла нощ.

— На четири мили оттук има голяма банда — каза той. — Идват по шосето от Сберипът и към тях са се присъединили мнозина от разпръснатите главорези. Трябва да са около стотина, опожаряват всичко по пътя си. Проклети да са!

— А! Тая сган няма да се задоволи с приказки. Ще убиват, само да им се удаде случай — каза Памуксън. — Ако Туковци не пристигнат в най-скоро време, ще трябва да се укрепим и да стреляме без питане. Доста бой ще падне, додето оправим нещата, господин Фродо.

Туковци пристигнаха по-рано, отколкото ги очакваха. Не след дълго в селото навлязоха сто бойци от Скътана паланка и Зелените хълмове, предвождани от Пипин. Сега Мери разполагаше с нужното храбро опълчение, за да се справи с разбойниците. Съгледвачите известиха, че врагът наближава. Негодниците знаеха, че страната се е разбунтувала срещу тях, и явно възнамеряваха безмилостно да потушат бунта там, където бе започнал — в Крайречкино. Но колкото и да бяха свирепи, изглежда, нямаха водач с военни познания. Наближаваха без никакви предпазни мерки. Мери бързо организира отбраната.

С тежка крачка разбойниците се зададоха по Източното шосе и без да спират, завиха по Крайречния път, който тук се изкачваше нагоре между високи насипи, завършващи с живи плетове. Зад един завой, на около фурлонг от главния път, ги чакаше непроходима преграда от обърнати каруци. Те спряха. В същия миг откриха, че точно над главите им живите плетове от двете страни гъмжат от хобити. Други хобити избутаха отзад още няколко каруци, които бяха скрили в една нива, и тъй преградиха пътя за отстъпление. Отгоре се зачу глас.

— Е, сега влязохте в капана — викна Мери. — Същото сториха и приятелите ви от Хобитово. Един от тях е мъртъв, другите са пленени. Хвърлете оръжието! После се върнете двадесет крачки назад и седнете. Който се опита да бяга, ще бъда застрелян.

Но разбойниците не се сплашваха толкова лесно. Неколцина се подчиниха, ала другарите им ги тласнаха напред. Двадесетина се завъртяха и атакуваха задните вагони. Шестима бяха застреляни, но останалите се изтръгнаха от обръча, убивайки двама хобити, после се разпиляха из полето към Горски край. Докато бягаха, паднаха още двама. Мери гръмко изсвири с рога си и от далечината му отвърнаха други рогове.

— Няма да стигнат далече — каза Пипин. — Цялата област гъмжи от наши ловци.

В капана на пътя бяха останали около седемдесет човеци. Те опитаха да се изкатерят по барикадата и насипите и хобитите бяха принудени да погубят мнозина със стрели и секири. Но най-силните и отчаяни негодници се измъкнаха от западната страна и свирепо се нахвърлиха срещу противника, мислейки вече не за бягство, а за клане. Загинаха неколцина хобити, останалите се разколебаха, но в този момент Мери и Пипин дотичаха от източния край и атакуваха разбойниците. Мери сам посече главатаря, едър кривоглед негодяй, напомнящ грамаден орк. После нареди на хобитите да отстъпят и обкръжи последните хора в широк обръч от стрелци.

Най-сетне всичко свърши. Почти седемдесет от главорезите лежаха мъртви сред полето, а една дузина бяха пленени. Деветнадесет хобити бяха убити и около тридесет — ранени. Натовариха на каруци мъртвите разбойници, откараха ги в една изоставена пясъчна кариера и там ги погребаха. По-късно я нарекоха Бойната кариера. Загиналите хобити положиха в братска могила на склона на хълма, а след време вдигнаха там каменен паметник и засадиха градинка наоколо. Тъй свърши Крайречкинското сражение от 1419 година, последното сражение на територията на Графството и единствено след битката на Зелените поля в Северната околия през 1147 година. Впоследствие, макар за щастие да бе минало с много малко жертви, то зае цяла глава в Червената книга, а имената на участниците бяха събрани в Свитък, изучаван наизуст от историците на Графството. От това време датира и значителният възход на славата и състоянието на Памуксъновия род, ала начело на Свитъка винаги са стояли имената на пълководците Мериадок и Перегрин.

Фродо взе участие в битката, но така и не изтегли меча си. Главната му роля беше да не позволи на разгневените хобити да погубят ония врагове, които хвърлиха оръжието. Когато битката свърши и жертвите бяха погребани, Мери, Пипин и Сам го намериха и всички заедно се прибраха у Памуксънови. Обядваха малко късничко, после Фродо рече с въздишка:

— Е, предполагам, че е време да се заемем с Началника.

— Прав си, колкото по-рано, толкова по-добре — каза Мери. — И няма какво да му цепиш басма! Той отговаря за идването на тия главорези и за всичките им злини.

Чифликчията Памуксън събра охрана от две дузини храбри хобити.

— Можем само да предполагаме, че в Торбодън не са останали разбойници — каза той. — Не знаем със сигурност.

Поеха нататък пеша. Най-отпред вървяха Фродо, Сам, Мери и Пипин.

Това бе един от най-печалните часове в живота им. Отсреща се издигаше огромният комин; наближавайки старото село през Рекичката, между крайпътните редици от неугледни нови къщи, те видяха новата мелница в цялата й навъсена и мръсна грозота — грамадна тухлена сграда, надвиснала над потока, за да го оскверни с димливи, вонящи извержения. Дърветата около Крайречкинския път бяха изсечени до едно.

Когато минаха по моста и погледнаха нагоре към Хълма, те ахнаха от изумление. Дори видението на Сам в Огледалото не го бе подготвило за онова, което зърнаха. Старата житница на западния склон беше съборена и на нейно място стърчаха редици нескопосно построени бараки. Всички кестени бяха изчезнали. Разкопани бяха насипите и живите плетове. В някогашните ливади не бе останала и тревичка. Сред тях безредно стояха огромни каруци. Улица „Торбаланска“ беше осеяна със зейнали ями и купища пясък и чакъл. Торбодън не се виждаше, закрит от големи бараки.

— Отсекли са го! — викна Сам. — Отсекли са Празничното дърво! Той посочи някогашното място на дървото, под което Билбо бе изрекъл Прощалната си реч. Сега мъртвият окастрен дънер лежеше сред полето. Сам избухна в ридания, сякаш това бе последната капка. Нечий смях го накара да млъкне. През ниската стена на мелничния двор надничаше начумерен хобит. Лицето му беше нечисто, ръцете изпоцапани с чернилка.

— Не ти ли харесва, Сам? — присмя се той. — Ама ти винаги си бил мекушав. Мислех, че си заминал с някой от ония кораби, дето все бръщолевеше за тях как плават, плават. Защо ти е да се връщаш? Сега имаме много работа в Графството.

— Виждам — каза Сам. — Нямаш време за миене, но намираш по някоя минутка да надничаш през стената. Виж какво, господин Пясъчкин, имам сметки за разчистване в това село, тъй че не ми се хили насреща, да не плачеш, като дойде и твоят ред.

Тед Пясъчкин плю през стената.

— Ха! — рече той. — С пръст не можеш да ме пипнеш. Аз съм приятел с Началника. Да видиш обаче той как ще те пипне, ако не си затваряш устата.

— Не си хаби думите за този глупак, Сам! — каза Фродо. — Дано и други хобити не са станали като него. Това би било по-страшна беда от всички други пакости на хората.

— Ти си мръсник и нахалник, Пясъчкин — заяви Мери. — И си правиш сметките без кръчмаря. Тъкмо отиваме нагоре по Хълма да прогоним безценния ти Шеф. С хората му вече се справихме.

Тед остана със зяпнала уста, защото едва сега забеляза охраната, която по сигнал на Мери се задаваше по моста. Втурна се към мелницата, изскочи обратно с голям рог и го наду с все сила.

— Спести си дъха! — изсмя се Мери. — Имам нещо по-добро. Той вдигна сребърния си рог, засвири и ясният му зов отекна над Хълма; по цяло Хобитово, из дупки, бараки и сиромашки къщи, хобитите отвърнаха на тая песен, изсипаха се навън и с радостни възгласи последваха отряда по пътя към Торбодън.

На върха тълпата спря, продължиха само Фродо и приятелите му; най-сетне стигнаха до обичаното някога място. Градината беше задръстена с колиби и бараки, някои се издигаха толкова близо до старите западни прозорци, че закриваха слънчевите лъчи. Навсякъде се валяха купища отпадъци. Вратата беше изподраскана; верижката на звънеца висеше хлабаво и колкото и да я дърпаха, не се чу звън. На чукането не отвърна никой. Накрая бутнаха вратата и тя зейна. Влязоха вътре. Апартаментът вонеше, изпълваха го боклуци и разхвърляни мебели, изглежда, тук отдавна не живееше никой.

— Къде се крие този негодник Лото? — рече Мери. Бяха претърсили всички стаи, без да открият жива душа освен мишки и плъхове. — Да пратим ли да претърсят бараките?

— Това е по-зле от Мордор! — възкликна Сам. — Много по-зле. В сърцето те удря, дето се вика, защото тук е родният дом и го помниш какъв е бил преди разрухата.

— Да, това е Мордор — каза Фродо. — Просто още едно от черните му дела. Саруман е работил за Мордор непрестанно, дори когато мислеше, че го прави за себе си. Същото е и с измамените от Саруман глупаци като Лото.

Мери се огледа с отчаяние и погнуса.

— Да излизаме! Ако знаех колко бели е сторил Саруман, щях да му натъпча в гърлото оная кесия.

— Несъмнено, несъмнено! Но не го стори, тъй че мога да ви приветствувам у дома.

На прага стоеше самият Саруман, поохранен и доволен на вид, в очите му блестеше весело лукавство.

Внезапно Фродо разбра всичко.

— Шарки! — викна той. Саруман се разсмя.

— Значи тъй сте чули името ми, а? Да, ако не се лъжа, с него ме наричаха всички в Исенгард. Може би в знак на обич^[1]. Но явно не сте очаквали да ме срещнете тук.

— Не очаквах — каза Фродо. — Но бих могъл да се досетя. Дребна и злобна пакост — Гандалф ме предупреждаваше, че още си способен на това.

— Твърде способен — заяви Саруман, — и пакостта не е чак дотам дребна. Разсмивате ме вие, хобитови благородници. Как само препускате сред големите хора и се чувствувате в безопасност, самодоволни в жалките си душици. Мислехте, че сте се справили много добре и сега можете просто да си се приберете и да заживеете мирно и тихо в Графството. Нека Сарумановият дом да е съсипан, нека той да се скита немил-недраг, но никой да не пипа вашия. О, не! Гандалф ще ви опази. — Саруман отново се разсмя. — Не му се надявайте! Когато инструментите му изпълнят задачата, той ги захвърля. Но нали трябваше да се влачите подир него, да се шляете и да бръщолевите, да минете двойно по-дълъг път, отколкото се налага. „Е — помислих си аз, — щом са такива глупци, ще ги изпреваря да им дам добър урок. Каквото повикало, такова се обадило.“ Много по-суров щеше да бъде урокът, само да имах малко повече време и хора. И все пак сторих доста, трудничко ще го заличите и поправите, додето сте живи. С удоволствие ще си мисля за това и тъй ще слагам мехлем на раните си.

— Е, жал ми е за теб, ако в това намираш удоволствие — каза Фродо. — Боя се, че ще си останеш само със спомена. Махай се веднага и повече не се връщай!

Хобитите от околните села бяха видели Саруман да излиза от една барака и незабавно се бяха стълпили пред вратата на Торбодън. Когато чуха заповедта на Фродо, между тях се надигна гневен шепот:

— Не го пускайте! Убийте го! Той е негодник и убиец. Убийте го! Саруман с усмивка огледа враждебните им лица.

— Убийте го! — присмя се той. — Убийте го, ако мислите, че сте се събрали достатъчно, храбри мои хобити! — Той изправи плещи и мрачно ги огледа с тъмните си очи. — Но не мислете, че заедно с имота съм изгубил и цялата си сила! Който вдигне ръка срещу мен, ще бъде проклет. А ако кръвта ми опетни Графството, земите ви ще посърнат и нищо не ще ги изцели.

Хобитите се отдръпнаха. Но Фродо каза:

— Не му вярвайте! Изгубил е всякаква вълшебна сила освен гласа си, който все още може да ви стресне и подмами, ако се подчините. Ала не искам да го погубваме. Безполезно е да отвръщаме на мъстта с мъст — това не ще ни помогне. Бягай, Саруман, върви си час по-скоро!

— Змийче! Змийче! — провикна се Саруман и Змийския език изпълзя като куче от една съседна колиба. — Хайде пак на път, Змийче! Тия прекрасни момци и благородници отново ни пропъдиха. Идвай!

Саруман обърна гръб на хобитите и Змийския език се затътри подир него. Но в мига, когато Саруман се разминаваше с Фродо, в ръката му блесна кинжал. Ударът бе мълниеносен. Острието отскочи от скритата ризница и се строши. Десетина хобити начело със Сам изкрещяха, хвърлиха се напред и повалиха негодника на замята. Сам изтегли меча си.

— Не, Сам! — възрази Фродо. — Не го убивай дори и сега. Той не ми причини зло. Каквото и да е сторил, не му желая подобна люта смърт. Някога е бил велик сред най-благородните, против които не би трябвало да вдигаме ръце. Сега е рухнал и не е по силите ни да го изцелим, но все пак ще му пощадя живота с надеждата някой друг да успее.

Саруман се изправи и впи поглед във Фродо. В очите му се четеше странна смесица от изумление, почит и омраза.

— Пораснал си, полуръсте — каза той. — Да, много си пораснал. Станал си мъдър и жесток. Отне ми насладата на отмъщението и сега ще трябва да бродя с горчилка в душата и дълг към твоето милосърдие. Мразя го, мразя и теб! Е, отивам си и вече не ще те безпокоя. Но не чакай да ти пожелая здраве и дълъг живот. Не ще имаш ни едното, ни другото. Ала това не е мое дело. Просто го предричам.

Той си тръгна и хобитите се отдръпнаха от пътя му, но кокалчетата на пръстите им бяха побелели върху дръжките на мечовете. Змийския език се поколеба, сетне последва господаря си.

— Змийски език! — повика го Фродо. — Не е нужно да го следваш. Доколкото знам, не си ми сторил никакво зло. Тук има за теб и храна, и отдих, докато събереш сили да тръгнеш по свой път.

Змийския език спря и се озърна към хобитите, почти готов да остане. Саруман се обърна.

— Не бил сторил зло? — изкиска се той. — О, не! Дори когато потайно се измъква нощем, то е само да се любува на звездите. Но комай чух някой да пита къде се крие Лото? Ти знаеш, нали, Змийче? Ще им кажеш ли?

Змийския език се захлупи по очи и захленчи:

— Не, не!

— Тогава аз ще им кажа. Змийчето уби горкия ви Началник, милия ви дребен Шеф. Нали, Змийче? Намушкал си го в леглото, предполагам. Дано да го е погребал, макар че трябва да ви кажа, че напоследък Змийчето беше поогладняло. Не, не е мил като вас. По-добре го оставете с мен.

В червените очи на Змийския език блесна дива омраза.

— Ти ми каза, ти ме накара — изсъска той. Саруман се разсмя.

— Ти винаги вършиш каквото ти каже Шарки, нали, Змийче? Е, сега Шарки казва: след мен!

Той ритна по лицето сгърчения Змийски език, обърна се и закрачи по пътя. Но в този миг сякаш нещо се скъса. Внезапно Змийския език се надигна, измъкна скрит нож, после изръмжа като куче и се метна на гърба на Саруман, дръпна го за косата, преряза гърлото му и с писък хукна надолу из полето. Преди Фродо да намери дар-слово, звъннаха три хобитови лъка и Змийския език рухна мъртъв.

За слисване на околните, край тялото на Саруман се сгъсти сива мъгла, бавно се издигна нависоко като дим от огън и надвисна над Хълма, очертавайки бледа забулена фигура. За момент се поколеба, загледана към Запада, ала от Запада долетя хладен вятър, силуетът се прегърби и с въздишка се разсипа в пустотата.

Фродо гледаше трупа с жал и ужас. Пред очите му сякаш се изнизаха дълги години подир смъртта, тялото се смали и съсухреното лице се превърна в парцалчета кожа, полепнали по грозния череп. Фродо вдигна захвърления наблизо мръсен плащ, прикри мъртвеца и извърна лице.

— И това е краят — каза Сам. — Гнусен край, ще ми се да не го бях виждал, но важното е, че се отървахме.

— А с него, надявам се, завинаги свърши и войната — добави Мери.

— Дано — въздъхна Фродо. — Последният удар. Можех ли да помисля, че ще бъде нанесен тук, пред прага на Торбодън! Сред всички надежди и страхове най-малко съм очаквал това.

— За мен не е свършило, докато не разчистим цялата бъркотия — мрачно заяви Сам. — А това ще ни глътне доста време и труд.