Джон Р. Р. Толкин
Властелинът на Пръстените (47)

ГЛАВА 9
БЪРЛОГАТА НА КОРУБАНА

Може наистина да беше ден, както казваше Ам-гъл, но хобитите почти на забелязваха разликата, само натегналият небосвод като че не бе тъй непроницаемо черен, а по-скоро напомняше безкраен димен покров; дълбокият нощен мрак още се спотайваше из пукнатини и ями, ала сега каменистият свят наоколо бе обгърнат от мъглява сива сянка. Ам-гъл пое начело и хобитите го последваха рамо до рамо до дългата стръмна клисура сред стълбове и колони от нацепена, изветряла скала, които стърчаха от двете им страни като грамадни безформени статуи. Не се чуваше никакъв звук. Някъде напред, на около миля може би, се извисяваше сива стена — последен чудовищен планински масив, устремен право нагоре. Все по-тъмна се мержелееше канарата и растеше с всяка крачка, докато надвисна над тях, закривайки всичко лежащо отвъд нея. Дълбока сянка тегнеше в подножието й. Сам подуши въздуха.

— Фу! Каква воня! — промърмори той. — Става все по-силна и по-силна.

Скоро навлязоха в сянката и сред нея зърнаха отвора на нова пещера.

— Натам е пътят — тихо каза Ам-гъл. — Това е входът на тунела. Той не каза името му — Торех Унгол, Бърлогата на Корубана. Отвътре долиташе смрад, не просто болнавият мирис на тлен сред полята на Моргул, а гнусно зловоние, сякаш сред мрака бе струпана накуп неописуема мръсотия.

— Това ли е единственият път, Смеагол? — запита Фродо.

— Да, да — отвърна той. — Да, сега трябва да вървим натам.

— Да не искаш да кажеш, че си минавал през тая дупка? — обади се Сам. — Пфу! Е, сигурно вонята не ти пречи.

Очите на Ам-гъл проблеснаха.

— Той не знае какво ни пречи, нали, безценни? Не, не знае. Но Смеагол може да търпи. Да. Минавал е оттук. О, да, точно оттук. Това е единственият път.

— Питам се откъде ли идва вонята — рече Сам. — Смърди като… е, по-добре да не приказвам. На бас се хващам, че е някоя гадна оркска дупка, претъпкана с боклуци от сто години насам.

— Добре де — каза Фродо. — Орки или не, щом е единственият път, ще трябва да минем по него.

Дълбоко си поеха дъх и влязоха вътре. След няколко крачки потънаха в непрогледен мрак. Откакто напуснаха черните коридори на Мория, Фродо и Сам не бяха срещали подобна тъмнина, а колкото и невероятно да изглеждаше, тук тя бе още, по-плътна и тежка. Тук въздухът бе неподвижен, застоял, тежък и звуците замираха в него. Сякаш крачеха през черни изпарения, породени от самия мрак, и всяко вдишване носеше слепота не само на очите, но и за разума, та дори споменът за цветове, форми и светлина помръкна в мислите им. Нощта беше всичко, нощта щеше да е всичко — от началото до свършека на света.

Но засега им оставаше поне осезанието и отначало чувствителността на ръцете и краката им изглеждаше почти болезнено изострена. За тяхна изненада стените се оказаха гладки, а подът, с изключение на някое стъпало тук-там, бе равен и прав, устремен нагоре все така полегато. Тунелът бе висок и просторен, толкова просторен, че макар да вървяха един до друг, докосвайки страничните стени с протегнати ръце, хобитите бяха разделени — мракът ги обгръщаше в самота.

Ам-гъл бе тръгнал пръв и, изглежда, беше само няколко крачки по-напред. Докато още бяха в състояние да обръщат внимание на такива неща, те го чуваха да съска и да се дави нейде съвсем наблизо. Но с времето сетивата им се притъпиха, осезанието и слухът като че се вцепениха и пътниците продължаваха да опипват, да крачат все напред и напред, тласкани само от силата на волята, с която бяха влезли навътре — волята да минат през мрака и желанието да стигнат до отвъдната порта.

Скоро изгубиха чувството за време и разстояние, но навярно не бяха вървели дълго, когато, опипвайки стената отдясно, Сам откри, че в нея има отвор — за миг усети да полъхва не толкова, застоял въздух, сетне отмина нататък.

— Тук има и други коридори — с усилие прошепна той и му се стори, че звуците с мъка излизат от устните му. — На оркска бърлога прилича, не ще и дума!

След това — той отдясно, Фродо отляво — минаха край още три-четири подобни отвора, ту по-малки, ту по-големи, но засега не се колебаеха в избора на главния път, който беше прав, без завои, и непрекъснато се изкачваше. Ала колко бе дълъг, колко още трябваше да търпят и щяха ли да издържат? Колкото повече се изкачваха, толкова по-душно ставаше; взе да им се струва, че в непрогледната тъма често срещат не само зловонния въздух, но и някакви по-плътни препятствия. Докато се провираха напред, усещаха как нещо се провлачва по главите и ръцете им — дълги пипала или провиснали налепи, не можеха да разберат. А вонята продължаваше да се засилва. Тя стана толкова непоносима, че скоро бяха готови да повярват, че от всичките им сетива е оцеляло единствено обонянието — и то за да ги мъчи. Час, два, три — колко бяха прекарали в тази мрачна дупка? Часове… а може би дни, седмици. Присвил рамене, Сам се отдръпна от стената на тунела към Фродо, ръцете им се срещнаха, преплетоха пръсти и така, един до друг, двамата продължиха упорито напред.

Най-сетне, както опитваше лявата стена, Фродо внезапно стигна до пустота. Едва не падна настрани. Тук имаше някакъв отвор в скалата, по-широк от всички срещани досега, от него долиташе гнусна смрад и чувство за толкова жестока спотаена злоба, че Фродо се олюля. В същия миг и Сам залитна напред.

Борейки се с призляването и страха, Фродо стисна ръката на Сам.

— Ставай! — изрече той с беззвучен дрезгав шепот. — Всичко идва оттук, вонята и заплахата. Да бягаме! Бързо!

Напрягайки сетните остатъци от сила и решителност, той вдигна Сам на крака и застави собствените си крайници да се раздвижат. Сам се запрепъва край него. Крачка, две, три… шест. Навярно бяха отминали страховития невидим отвор — така или иначе, изведнъж стана по-леко да се движат, сякаш враждебната воня ги бе изтървала за миг. Все тъй, ръка за ръка, те продължиха да се влачат напред.

Но почти веднага налетяха на нова пречка. Изглежда, че галерията се раздвояваше и в мрака не можеха да разберат кой тунел е по-широк или продължава по-направо. Накъде да поемат, наляво или надясно? Нямаше какво да ги упъти, а погрешният избор почти несъмнено щеше да се окаже фатален.

— Накъде отиде Ам-гъл? — изпъшка Сам. — И защо не ни изчака?

— Смеагол! — опита се да извика Фродо. — Смеагол! Ала гласът му бе прегракнал и едва излетяло от устните му, името заглъхна. Не отвърна ни глас, ни ехо, нито дори трепет на въздуха.

— Чини ми се, че тоя път наистина е избягал — промърмори Сам. — Комай точно тук се е канил да ни доведе. Ам-гъл! Ще съжаляваш за това, само да те спипам.

Тършувайки и опипвайки из тъмното, те скоро откриха, че левият отвор е запречен — или беше задънена улица, или от свода бе рухнала скала.

— Насам няма път — прошепна Фродо. — Верен или не, трябва да поемем по другия.

— И по-бързо! — изпъхтя Сам. — Насам се навърта нещо по-лошо от Ам-гъл. Усещам как ни гледа.

Едва бяха изминали няколко ярда, когато в тежката, глуха тишина долетя ненадеен ужасяващ звук — гъгниво бълбукане и протяжно отровно съскане. Завъртяха се, но нищо не успяха да видят. Застинали неподвижно, двамата се взираха и чакаха неизвестно какво.

— Капан! — възкликна Сам, положи ръка върху дръжката на меча и неволно си спомни за мрака в могилата, където го бе намерил.

„Ех, ако старият Том беше наблизо сега!“ — помисли си той. Сетне, както стоеше сред мрака, с натегнала в сърцето чернилка от отчаяние и гняв, стори му се, че вижда светлина — светлина в съзнанието си, отначало почти непоносимо ярка, като слънчев лъч за очи, които дълго са се мъчили сред бездънен кладенец. После светлината се превърна в цвят — зелено, златно, сребристо, бяло. Нейде далече, като миниатюрна картинка, изрисувана от елфически пръсти, зърна Владетелката Галадриел, застанала в лориенската трева с дарове в шепите. „А за теб, Носителю на Пръстена — чу той далечен, но ясен глас, — съм приготвила това.“

Бълбукащото съскане наближаваше и се раздаде скърцане, сякаш пукаха ставите на някаква огромна твар, която бавно и решително напредваше в мрака. Откъм нея долиташе смрад.

— Господарю, господарю! — викна Сам и в гласа му бликнаха живот и настойчивост. — Дарът на Владетелката! Звездната стъкленица! Светлина в мрачните места, нали така казваше. Звездната стъкленица!

— Звездната стъкленица? — промърмори Фродо, сякаш без да разбира отговаряше от дълбините на дрямката. — Ами, да! Как можах да я забравя? Светлина, когато помръкнат всички други светлини! А сега наистина само светлината може да ни спаси.

Бавно потъна ръката му в пазвата, бавно издигна той Стъкленицата на Галадриел. За миг тя просветна неясно като изригваща звезда, която се бори с техните земни мъгли, сетне мощта й нарасна и заедно с надеждата в душата на Фродо тя се разгоря и лумна със сребърен пламък като мъничко, ослепително грейнало слънце, сякаш сам Еарендил бе слезнал от високите поля на залеза с последния Силмарил на чело. Мракът отстъпи пред нея и тя като че засия сред глобуса от въздушен кристал, а по ръката под нея заискри пламък.

Фродо смаяно гледаше този вълшебен дар, който бе носил тъй дълго, без да подозира цялата му ценност и мощ. Почти не си бе спомнял за него по пътя, преди да стигнат до Морулската долина, и никога не го бе използувал от страх да не се издаде със светлината.

— Айя Еарендил Еленион Анкалима! — изкрещя той, без да знае що е изрекъл, сякаш през устните му говореше друг глас — ясен, несмутен от зловонния въздух на подземието.

Но в Средната земя има и други сили, величия на нощта, и те са древни и могъщи. А Тя, която броди из мрака, бе чувала в Дълбините на времето елфите да надават този вик, без да се изплаши от него. Не се стресна и сега. Още преди да довърши, Фродо усети напора на чудовищна злоба и убийствен поглед, вперен в него. Малко по-надолу из тунела, между тях и отвора, където се бяха препънали, той постепенно взе да различава очи — два огромни грозда от фасетъчни очи. Прииждащата заплаха най-сетне бе разкрита. Лъчите на звездната стъкленица се пречупваха и отразяваха в хилядите им фасетки, ала зад блясъка бавно се разгоряваше смъртоносен пламък, подклаждан от някакъв дълбок кладенец на злобната мисъл. Чудовищни и страховити бяха тия очи, животински, но изпълнени с ясни намерения, грозна наслада и злорадство над пленените жертви, изгубили всяка надежда за бягство.

Поразени от ужас, Фродо и Сам бавно отстъпваха назад, приковали поглед в страховития взор на тия пагубни очи, но с всяка тяхна крачка очите пристъпваха напред. Ръката на Фродо се люшна и Стъкленицата бавно слезе надолу. И изведнъж, изпуснати от злобната магия, за да потърчат в безпомощна паника за забава на очите, двамата се завъртяха и побягнаха, ала, тичайки, Фродо се озърна и с ужас видя, че очите тутакси се впускат подир тях. Смъртоносното зловоние ги обгръщаше като облак.

— Стой! Стой! — отчаяно викна той. — Бягството е безсмислено. Очите бавно пълзяха напред.

— Галадриел! — изкрещя той и като събра смелост, отново надигна Стъкленицата.

Очите спряха. За миг погледът им отслабна, сякаш ги бе смутило неясно съмнение. Тогава сърцето на Фродо пламна и без да мисли дали постъпва безумно, отчаяно или храбро, той пое Стъкленицата в лявата си ръка, а в дясната изтегли меча. Жилото излетя от ножницата и по тънкото еластично острие заиграха сребърни искри, а по ръбовете лумна синкав пламък. С високо вдигната звезда, с изпънат меч, Фродо, хобит от графството, закрачи непреклонно срещу очите.

Те се подвоумиха. Обхвана ги колебание пред наближаващата светлина. Едно по едно помръкнаха и бавно отстъпиха назад. Още никога не ги бе пробождала тъй убийствено ярка светлина. Тук, под земята, се бяха укрили в безопасност от слънце, луна и звезди, но ето че звездата сама бе слязла към земните недра. Тя наближаваше неумолимо и очите потръпнаха от страх. Изгаснаха едно след друго; обърнаха се и там, където не достигаше светлината, огромно туловище ги закри с чудовищната си сянка. Очите изчезнаха.

— Господарю, господарю! — извика Сам. Изтеглил меча си за бой, той бе застанал плътно отзад. — Звезди и слава! Песни ще пеят елфите за вас, само да узнаят! И дано доживея да им разправя и да ги чуя как пеят. Само не продължавайте нататък, господарю. Не слизайте в онази бърлога! Сега е едничкият ни шанс. Да се измъкваме от тая гнусна дупка.

И тъй те отново се обърнаха и първо закрачиха, сетне затичаха, защото тунелът напред се издигаше стръмно и с всяка крачка възлизаха все по-високо над зловонието на невидимото леговище, а в нозете и сърцата им се възраждаше нова сила. Но зад тях още се прокрадваше омразата на Пазителката — може би временно заслепена, ала непобедена, все тъй жадна за смърт. Ето че насреща им долетя чист, прохладен въздух. Най-сетне отворът в края на тунела бе пред тях. Задъхани, зажаднели за открит простор, те се хвърлиха напред; и изведнъж смаяно се олюляха и паднаха назад. Изходът бе запречен с някаква преграда, но не от камък — привидно мека и податлива, а всъщност непробиваемо яка; въздухът минаваше през нея, но не прозираше нито лъч. Отново се втурнаха и отново отхвръкнаха назад.

Вдигнал високо Стъкленицата, Фродо се вгледа и зърна отпред някаква сивота, която звездното сияние не можеше нито да прониже, нито да освети, като че бе сянка, неродена от светлина, и затова неподвластна на нея. От пода до тавана, от стена до стена бе разпъната грижливо широко мрежа, изплетена сякаш от някакъв грамаден паяк, но по-гъста и далеч по-огромна — всяка нишка бе дебела колкото въже.

— Паяжини! — зловещо се разсмя Сам. — Това ли било? Паяжини! Ама какъв паяк! Сега ще им видим сметката!

Той яростно замахна с меча си, ала ударената нишка не се скъса. Само леко се поддаде и сетне като изпъната тетива отклони острието и отхвърли нагоре меча и ръката. Три пъти удари Сам с все сила и накрая една-единствена от безбройните нишки се скъса, завъртя се и изсвистя във въздуха. Единият край шибна ръката на Сам, той изкрещя от болка, отскочи и притисна удареното място към устата си.

— Ще минат дни, докато си пробием път по тоя начин — каза той. — Какво да правим? Връщат ли се очите?

— Не, не се виждат — отвърна Фродо. — Но все още усещам, че ме гледат или мислят за мен — може би кроят нов план. Ако тая светлина изгасне, няма да ги чакаме дълго.

— Тъкмо накрая да попаднем в капана! — горчиво възкликна Сам и гневът му засенчи умора и отчаяние. — Като мушици в паяжина. Дано по-скоро проклятието на Фарамир да настигне онзи Ам-гъл!

— Това сега няма да ни помогне — каза Фродо. — Хайде! Да видим какво ще постигне Жилото. Нали е елфически кинжал. В мрачните клисури на Белерианд, където са го изковали, е имало мрежи на ужаса. Но ти ще трябва де стоиш на стража и да ме пазиш от очите. Хайде, вземи звездната Стъкленица. Не бой се. Дръж я високо и наблюдавай!

Фродо пристъпи към огромната сива мрежа и я посече с широк замах, зърна как лютото острие бързо прелетя през ред плътно преплетени нишки и мигом отскочи назад. Обгърнат от синкав блясък, мечът ги сряза като откос свежа трева, въжетата отлетяха настрани, сгърчиха се и увиснаха безпомощно. В мрежата зейна широк процеп.

Фродо удряше и удряше, докато паяжината се раздра докъдето можеше да стигне, а горната част се разлюля като дрипа под напора на нахлуващия вятър. Примката бе разкъсана.

— Ела! — изкрещя Фродо. — Напред! Напред!

Изведнъж го изпълни докрай дива радост, че се е изтръгнал от дъното на отчаянието. Главата му се завъртя като от буйно вино. Без да спира да крещи, той се втурна навън.

За очите му, минали през бърлогата на нощта, тия мрачни земи изглеждаха светли. Огромните облаци пушек се бяха надигнали и изтънели. Отминаваха последните часове на мрачния ден, червеното зарево на Мордор бе помръкнало сред навъсен здрач. Ала на Фродо му се струваше, че вижда утро, изпълнено с внезапна надежда. Бе стигнал почти до върха на стената. Само още малко нагоре. Проходът Сирит Унгол бе пред него — неясен прорез в черния хребет, ограден от мрачно забити в небето скални остриета. Само един кратък устрем, един последен бяг и щеше да мине отвъд!

— Проходът, Сам! — изкрещя той, без да обръща внимание на пронизителния си глас, който, освободен от задухата на тунела, сега звучеше високо и волно. — Проходът! Тичай, тичай и ще минем — ще минем, преди някой да ни спре!

Сам го сподири с цялата си сила, която можеше да изстиска от нозете си, ала макар и да се радваше на свободата, той бе неспокоен и тичешком се озърташе към черния свод на тунела, очаквайки със страх да зърне очите или някаква невъобразима фигура да се втурне подир тях. И той, и господарят му знаеха твърде малко за хитрините на Корубана. Нейното леговище имаше много изходи.

Тя живееше тук открай време — злокобна твар с формата на паяк, досущ като ония, що някога са живели в Западните земи на елфите, потънали днес под морските вълни, като ония, с които се бил Берен из Планините на ужаса в Дориат и тъй в древни времена стигнал до Лутиен на зелената поляна сред дъбравата, огряна от лунна светлина. Как е стигнала Корубана дотук, бягайки от гибелта си — това не разказва ни една легенда, защото малко легенди са оцелели от Мрачните години. Но още бе тук тя, дошла преди Саурон и преди първия камък на Барад-дур; и не служеше никому, освен на себе си, пиеше кръвта на елфи и хора, подпухваше и тлъстееше от непрестанна жажда за нови пиршества, плетеше сенчести мрежи; всичко живо ядеше тя, а бълваше мрак. Надлъж и шир, от Ефел Дуат до източните хълмове, до Дол Гулдур и твърдините на Мраколес се бе разселило от долина на долина издребнялото й люпило — безродни потомци на жалки съпрузи, нейни собствени изчадия. Но никой не можеше да съперничи с нея, Великата Корубана, последна рожба на Унголиант, дошла да стъписа нещастния свят.

Още преди години я бе съзрял Ам-гъл — Смеагол, който тършуваше из всички мрачни дупки и в отдавна отминали дни се бе преклонил пред нея, бе я обожествил и сред умората на дългите пътища мракът на нейното зло неизменно крачеше край него, за да го заслони от светлина и разкаяние. Бе обещал да й доведе храна. Ала нейната алчност беше различна от неговата. Тя нито знаеше, нито се интересуваше от кули, пръстени или каквото и да било, сътворено от ум и ръка; за другите желаеше само смърт телом и духом, а за себе си — ненаситно лаком живот, все по-издут и подпухнал, додето планините изгубят сила да я удържат и мракът — да я укрива.

Но този копнеж бе отминал, отдавна вече гладуваше тя в потайната си бърлога, а силата на Саурон растеше и нито слънчев лъч, нито жива твар дръзваше да наближи границите му, градът в долината бе мъртъв, нямаше хора и елфи, само окаяни орки идваха насам. Мизерна храна, а отгоре на туй плашлива. Но тя трябваше да се храни и колкото и да се стараеха да дълбаят нови разклонени тунели под прохода и кулата, тя все намираше начин да ги издебне. Ала копнееше за по-крехко месо. И Ам-гъл го доведе.

„Ще видим, ще видим — честичко си повтаряше той, щом го налегнеше мрачно настроение по опасния път от Емин Муил към Моргулската долина. — Ще видим. Може би. О, да, може би ще го намерим. Когато тя захвърли кости и дрехи, ще си вземем Безценното, наградата за горкия Смеагол, дето й води хубава мръвка. И ще спасим Безценното, както обещахме. О, да. И като го спасим, ще й дадем да разбере. О, да, тъпкано ще й го върнем, безценни. На всички ще си върнем!“

Тъй си бе мислил той в едно дълбоко спотаено кътче на лукавия си ум, което още се надяваше да укрие от нея, дори когато отново се бе завърнал да й се поклони доземи, докато спътниците му спяха.

Колкото до Саурон, той знаеше къде се спотайва тя. Харесваше му мисълта, че още е там, прегладняла, но с незатихваща злоба и пази древния път на земите му по-сигурно от всеки друг страж, когото би могъл да сложи на прохода. Е, орките бяха полезни роби, но той ги имаше в изобилие. Ако от време на време Корубана спипа някого, за да си поддържа апетита — наздраве! И без него може. А понякога, както човек подхвърля лакомство на котката си (нарича я своя, ала не й дължи нищо), Саурон пращаше нататък пленниците, с които нямаше какво да прави — заръчваше да ги отведат в бърлогата и сетне да му разправят как си е поиграла.

Тъй живееха двамата, наслаждаваха се на собственото си коварство и не се бояха от щурм, ни от призраци, ни от какъвто и да било край на скверната си власт. До днес и муха не се бе изтръгвала от мрежите на Корубана — и тъкмо затуй толкоз люто я мъчеха сега и ярост, и глад.

Но бедният Сам не знаеше нищичко за бедата, която бяха разбудили, само в душата му се надигаше страх от някаква невидима заплаха, страхът се превръщаше в товар и той едва тичаше, а в краката му сякаш се наливаше олово.

Ужас го обкръжаваше отвсякъде, напред в прохода дебнеха врагове, а господарят му, обзет от безумие, се бе втурнал презглава насреща им. Откъсвайки очи от сянката назад и дълбокия здрач под скалата отляво, той се вгледа напред и видя две неща, които засилиха отчаянието му. Мечът, който Фродо не бе прибрал в ножницата, сияеше със синкав пламък, в прозорчето на кулата още трепкаше червената светлина, макар че небето зад нея бе притъмняло.

— Орки! — промърмори той. — Както сме хукнали, доникъде няма да стигнем. Орки се навъртат наоколо, че и по-лоши твари. Сетне старият навик да се прикрива го накара бързо да стисне в юмрук безценната Стъкленица, която продължаваше да носи. 3а момент ръката му засия с пламъка на живата кръв, после той напъха издайническата светлина в джоба на гърдите си и придърпа отгоре елфическия плащ. Опита да ускори крачка. Господарят постепенно се отдалечаваше, вече го бе изпреварил с двадесетина крачки и летеше като сянка, скоро щеше да се изгуби от поглед сред този сив свят.

Едва Сам бе успял да скрие светлината на звездната стъкленица и злото връхлетя. Малко напред и наляво той изведнъж зърна от черна сенчеста дупка в канарата да се измъква най-отвратителната фигура, която някога бе виждал, по-ужасяваща от видение на кошмарен сън. Приличаше на паяк, но бе по-чудовищна и по-страшна от грамадните хищници — в безсмъртните й очи блестеше злобна мисъл. Същите очи, които бе смятал за усмирени и победени, сега пламтяха насреща с гибелна светлина, струпани на гроздове върху изпъкналата глава. Тя имаше грамадни рога, а зад късата шия се издуваше грозното й тяло, подпухнала исполинска торба, която се люшкаше и провисваше между краката; огромното туловище бе черно, осеяно с морави белези, ала отдолу коремът бе лъскаво блед и от него се носеше смрад. Краката й бяха прегънати в едрите възлести стави високо над гърба, осеяни с косми като стоманени шипове, и завършваха с ноктести лапи.

Щом извлече мекото си мляскащо тяло и сгънатите му крайници от горния изход на бърлогата, тя се втурна напред с ужасна бързина ту тичайки на попукващите си нозе, ту политайки с внезапни отскоци. Намираше се между Сам и господаря му. Или не бе видяла Сам, или го отбягваше засега като носител на светлината и насочваше цялото си внимание към една жертва — към Фродо, който, лишен от Стъкленицата, тичаше нехайно нагоре по пътеката, без да усеща дебнещата заплаха. Тичаше бързо, ала Корубана бе по-бърза, с няколко скока щеше да го настигне.

Сам се задави и събра дъх, за да изкрещи:

— Пазете се отзад! Пазете се, господарю! Аз съм… Но изведнъж дъхът му заглъхна. Дълга лепкава ръка притисна устата му, друга го стисна за гърлото и нещо се омота около крака му. Нападнат изневиделица, той се преметна назад в ръцете на нападателя.

— Спипахме го! — изсъска Ам-гъл в ухото му. — Най-сетне го спипахме, безценни, да, мръсссния хобит. Ние се заемаме с тоя. Тя ще види сметката на другия. О, да, Корубана ще му види сметката, не Смеагол — той обеща, нищо лошо няма да стори на господаря. Но тебе те спипа, мръсссно гадно скитниче!

И той се изплю във врата на Сам.

Яростта от предателството и отчаянието, че се бави, когато господарят му е в смъртна заплаха, внезапно разпалиха в Сам сила и стръв далеч над всичко, което бе очаквал Ам-гъл от бавния и глупав хобит, за какъвто го смяташе. Дори и Ам-гъл не би успял да се извърти по-бързо и по-свирепо. Хватката върху устата на Сам отслабна и той отново се задърпа напред и надолу, опитвайки да се изтръгне от ръката, която мачкаше шията му. Още стискаше меча в десницата си, а от лявата му ръка висеше на ремъче подарената от Фарамир тояжка. С отчаяно усилие опита да се обърне и да намушка врага. Но Ам-гъл бе твърде бърз. Дългата му дясна ръка светкавично се вкопчи в китката на Сам. Пръстите му бяха като менгеме; бавно и безмилостно изви ръката напред и надолу, докато с болезнен вик Сам изтърва меча на земята; и през цялото време другата лапа на Ам-гъл стягаше хватката върху гърлото на Сам.

Тогава Сам прибягна към последната си хитрост. С все сила задърпа напред и здраво подпря крака, после внезапно се отблъсна от земята и се отхвърли с цялата си тежест назад.

Ам-гъл не бе очаквал от Сам дори такава проста хитрина, затова се преметна под него и цялата тежест на якия хобит се стовари на корема му. Той остро изсъска и за секунда ръката му отпусна гърлото на Сам, ала пръстите му още се вкопчваха в десницата. Сам се изскубна напред и настрани, изправи се, после се завъртя надясно около хванатата от Ам-гъл ръка. С левицата стисна тояжката, замахна и със свистене и пукот я стовари върху изпънатата ръка на Ам-гъл, точно под лакътя.

Ам-гъл изпищя и го изтърва. Сам не изпусна случая, отново замахна яростно, без да губи време да прехвърли тояжката в десницата си. Бърз като змия, Ам-гъл се плъзна настрани и вместо по главата, ударът го улучи по гърба. Тояжката изпращя и се строши. Това му стигаше. Да сграбчва изотзад отдавна му бе любима игра и рядко губеше в нея. Но този път, подведен от презрението си към Сам, бе допуснал грешката да бъбри и злорадствува, преди да е хванал с две ръце гърлото на жертвата. Всичко се проваляше в хубавия му план, откакто онази ужасна светлина тъй неочаквано се бе появила в мрака. А сега стоеше лице срещу лице с разлютен противник, който почти не му отстъпваше по ръст. Такива битки не бяха за него. Сам грабна меча си от земята и замахна. Ам-гъл изпищя, хвърли се на четири крака и отскочи настрани като жаба. Преди Сам да го настигне, той хукна с изумителна бързина към тунела.

С меч в ръката, Сам се втурна подир него. За миг бе забравил всичко друго освен пурпурната ярост в главата си и желанието да убие Ам-гъл. Но докато го догони, Ам-гъл бе изчезнал. А когато черният отвор зейна отпред и насреща му долетя смрад, в мозъка на Сам като гръмотевица избухна мисълта за Фродо и чудовището. Завъртя се и бясно хукна нагоре по пътеката, крещейки името на господаря си. Но беше късно. Дотук заговорът на Ам-гъл бе успял.