Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Легендариум на Средната земя (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lord Of The Rings, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 261 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ВЛАСТЕЛИНЪТ НА ПРЪСТЕНИТЕ. ТОМ 1. ЗАДРУГАТА НА ПРЪСТЕНА. 1990. Изд. Нардно култура, София. Роман. Превод: от англ. Любомир НИКОЛОВ [The Lord Of The Rings: The Fellowsbip Of The Ring / J. R. R. TOLKIEN]. Предговор: Любомир НИКОЛОВ. Формат: 150×220 мм. Без тираж. Страници: 392. С подвързия. Цена: 4.98 лв.

ВЛАСТЕЛИНЪТ НА ПРЪСТЕНИТЕ. ТОМ 2. ДВЕТЕ КУЛИ. ЗАВРЪЩАНЕТО НА КРАЛЯ. 1991. Изд. Нардно култура, София. Роман. Превод: от англ. Любомир НИКОЛОВ [The Lord Of The Rings: The Two Towers. The Return of the King / J. R. R. TOLKIEN]. Формат: 150×220 мм. Без тираж. Страници: 600. С подвързия. Цена: 3.00 лв.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

ГЛАВА 7
ШЛЕМОВО УСОЕ

Когато потеглиха от Едорас, слънцето вече клонеше на запад и грееше в очите им, обвивайки в златна омара хълмистите равнини на Рохан. На северозапад в подножието на Белите планини се виеше утъпкан път и войската пое по него — ту се изкачваха, ту слизаха из зелените степи и често прегазваха бродовете на малки, бързи потоци. Далече напред и вдясно се извисяваха Мъгливите планини и с всяка измината миля израстваха все по-високи и по-мрачни. Отпред слънцето бавно залезе. Отзад се зададе нощта.

Бойците препускаха. Нуждата ги гонеше. От страх да не закъснеят, те се носеха с пълна скорост и само нарядко спираха. Бързи и издръжливи бяха роханските вихрогони, ала ги чакаше дълъг път. Четиридесет и повече левги по птичи полет имаше от Едорас до бродовете на Исен, където се надяваха да намерят кралските бойци, удържащи войските на Саруман.

Нощта ги обгърна. Най-после спряха на стан. Бяха яздили около пет часа и вече се намираха далеч из западната равнина, ала още не бяха изминали половината път. Оформиха лагера на широк кръг под звездното небе и растящата луна. Не накладоха огньове, защото не бяха сигурни по тия места, ала поставиха наоколо пръстен от конни стражи, а разузнавачите препуснаха далече напред, прелитайки като сенки из гънките на местността. Нощта бавно отмина без вести или тревога. Призори роговете затръбиха и след час войската отново бе на път.

В небето още нямаше облаци, но въздухът бе натежал; времето бе топло за сезона. Слънцето изгря мъгливо, а подир него бавно се надигна мрак, като че от изтока се задаваше жестока буря. А друг мрак сякаш надвисваше далече на северозапад над подножието на Мъгливите планини — от Долината на магьосника бавно се спускаха сенки. Гандалф поизостана и се изравни с Леголас и Еомер.

— Леголас, твоят прекрасен род те е дарил със зорки очи, които на цяла левга могат да различат врабче от сипка — каза вълшебникът. — Виждаш ли нещо накъм Исенгард?

— Много мили са дотам — отвърна Леголас, гледайки нататък изпод дългата си длан. — Виждам мрак. Из него се движат силуети, огромни силуети далече покрай реката, но кои са, не мога да разбера. Не е мъгла или облак това, що засенчва взора ми — нечия воля е разстлала сенчест воал над земите и той бавно се спуска по течението. Сякаш здрачът, събран под безбройни дървета, тече надолу по хълмовете.

— А подир нас се задава бурята на Мордор — каза Гандалф. — Черна ще е нощта.

Напредваше вторият ден на похода и въздухът все повече натежаваше. След пладне взеха да ги застигат черни облаци — мрачен балдахин, поръбен с развълнувани грамади, из които припламваха ослепителни мълнии. Кървавочервеното слънце залезе сред дим и мъгла. Сетните лъчи увенчаха с пламъчета копията на Конниците и лиснаха жарава по стръмните върхове на Трихирн — сега се намираха съвсем близо до най-северното разклонение на Белите планини, три назъбени върха, загледани към залеза. Сред последните червени отблясъци челните бойци съзряха черно петънце, конник, препускащ насреща. Спряха да го изчакат.

Той дойде — морен мъж със смачкан шлем и разцепен щит. Бавно слезе от коня и постоя задъхан. Най-сетне заговори.

— Тук ли е Еомер? — запита той. — Най-сетне идвате, но твърде късно и с твърде малки сили. Зле тръгнаха нещата, откакто загина Теодред. Вчера отстъпихме отвъд Исен с тежки загуби, мнозина паднаха при пресичането. А през нощта нови войски връхлетяха през реката към лагера ни. Сигурно целият Исенгард е изпразнен; Саруман е въоръжил дивите планинци и овчарите от страната Дун отвъд реките и ги е насъскал против нас. Заляха ни като порой. Защитата рухна. Еркенбранд от Западния предел отстъпи с хората, които бе успял да събере, към крепостта си в Шлемово усое. Останалите се пръснаха. Къде е Еомер? Кажете му, че напред няма надежда. Нека се завърне в Едорас, преди да са го изпреварили вълците от Исенгард.

Досега Теоден бе слушал мълчаливо, прикрит от погледа на боеца зад своята стража; сега излезе с коня си напред.

— Хайде, застани пред мен, Сеорл! — каза той. — Ето ме. Последната армия на Еорлингите тръгна на бран. Не ще се завърна без бой.

Лицето на човека просветля от радост и удивление. Той изправи плещи. Сетне коленичи, протягайки нащърбения си меч към краля.

— Заповядай, господарю! — извика той. — И ми прости! Мислех…

— Мислеше, че съм останал в Медуселд, прегърбен като старо дърво под зимния сняг. Тъй бе, когато потегли на бой. Но западен вятър разтърси клоните — изрече Теоден. — Дайте на този човек отпочинал кон! Да препуснем на помощ на Еркенбранд!

Докато Теоден говореше, Гандалф се бе отдалечил напред и стоеше сам, гледайки на север към Исенгард и на запад към залеза. След малко се завърна.

— Препускай, Теоден! — каза той. — Препускай към Шлемово усое! Не отивай към Бродовете на Исен и не се бави из равнината! Засега ще трябва да те напусна. Имам неотложна задача и Сенкогрив ще ме отнесе надалеч. — И като се обърна към Арагорн, Еомер и мъжете от кралския двор, той извика: — Пазете добре Владетеля на Пределите, докато се завърна. Чакайте ме на Шлемова порта! Сбогом!

Той пошепна нещо на ухото на Сенкогрив и мощният жребец се понесе като стрела. Изчезна мигом — сребърен отблясък сред залеза, вятър по тревата, сянка, що лети и се губи от поглед. Снежногрив изцвили и се надигна на задни крака. Искаше да ги последва. Ала само крилата птица би могла да ги догони.

— Какво ли значи това? — обърна се един от стражите към Хама.

— Че Гандалф Сивоплащ трябва да бърза — отвърна Хама. — Вечно броди той и винаги идва нечакан.

— Ако Змийския език беше тук, лесно щеше да обясни всичко.

— Вярно — съгласи се Хама, — но лично аз бих изчакал, докато отново видя Гандалф.

— Може дълго да чакаш — каза другият.

Войската изостави пътя за Бродовете на Исен и се отклони на юг. Падна нощ, а те продължаваха да препускат. Наближиха хълмовете, ала високите върхове на Трихирн вече се губеха в тъмнеещото небе. На няколко мили пред тях, в отсрещния край на Западната долина, имаше зелена котловина, широк пролом между планините, от който започваше една клисура сред хълмовете. Местните жители я наричаха Шлемово усое в памет на героя от древните войни, който намерил убежище тук. Все по-дълбока и тясна се виеше тя на юг под сянката на Трихирн, докато от двете й страни се издигнеха, закривайки слънцето, могъщи зъбери, по които се мяркаха само призрачните сенки на гарвани.

На Шлемова порта, пред входа на Усоето, от северния зъбер се издаваше напред скален ръб. По хребета му стърчаха древни каменни стени, а сред тях се извисяваше могъща кула. Разказваха, че в отминалите дни на величието на Гондор великани изградили тая крепост по поръка на задморските крале. Наричаха я Рогоскал, защото изсвиреше ли тръба от кулата, ехото дълго отекваше из Усоето, сякаш отдавна забравени армии излизаха на бой от пещерите под хълмовете. Древните владетели бяха изградили и стена от Рогоскал до южния зъбер, преграждаща входа на клисурата. През широк канал под нея минаваха водите на Усоевия ручей. В подножието на Рогоскалова канара ручеят завиваше и по широк улей се устремяваше през зелената ивица, която плавно се спускаше от Шлемова порта към Шлемов вал. Оттам се лееше в Усоева котловина и отминаваше към Западната долина. Сега в Рогоскал край Шлемова порта живееше Еркенбранд, владетел на Западната област край границите на Пределите. Виждайки, че се задават мрачни дни на рат, той отрано бе взел мъдрото решение да поправи стената и да подсили крепостта.

Конниците още бяха в ниската долина пред входа на котловината, когато откъм челния дозор се раздадоха викове и екот на рог. Из мрака засвистяха стрели. Един от разузнавачите долетя назад да съобщи, че из долината бродят вълкоездачи и че армия от орки и диви мъже бърза от Бродовете на Исен към юг, вероятно към Шлемово Усое.

— Намерихме много от нашите да лежат посечени, както са бягали натук — каза разузнавачът. — Срещнахме и откъснати групички да бродят без водач насам-натам. Изглежда, никой не знае какво е станало с Еркенбранд. Ако вече не е загинал, навярно ще го застигнат, преди да се добере до Шлемова порта.

— Видели ли са Гандалф? — запита Теоден.

— Да, господарю. Мнозина са видели стар конник в бели одежди да препуска напред-назад из равнините като вихър над тревата. Някои го помислили за Саруман. Казват, че още по светло отминал към Исенгард. А някои казват още, че преди това са видели Змийския език да бърза на север заедно с отряд орки.

— Тежко на Змийския език, ако Гандалф го догони — каза Теоден. — Било каквото било, липсват ми сега и двамата съветници, старият и новият. Но в тия изпитания нямаме друг избор, освен да послушаме Гандалф и да продължаваме към Шлемова порта, независимо дали Еркенбранд е там, или не. Знае ли се числеността на армията, идваща от Севера?

— Огромна е — отвърна разузнавачът. — Който бяга, брои враговете по два пъти, ала аз говорих с храбри мъже и не се съмнявам, че главната сила на врага е многократно по-голяма от всичко, с което разполагаме.

— Да бързаме тогава — каза Еомер. — Да си пробием път през неприятелите, които ни делят от крепостта. В Шлемово усое има пещери, където могат да се укрият стотици бойци, тайни пътища водят оттам към хълмовете.

— Не се надявай на тайните пътища — каза кралят. — Саруман отдавна шпионира из тия земи. И все пак в крепостта можем дълго да се отбраняваме. Да вървим!

Арагорн и Леголас минаха в авангарда заедно с Еомер. Все по-бавно препускаха в черната нощ, мракът гъстееше и пътят им се изкачваше на юг, все по-високо и по-високо из сенчестите хълмове в подножието на планините. Срещаха малцина врагове. Тук-там се натъкваха на скитащи групички орки, ала те са разбягваха, преди да ги застигнат мечовете на конниците.

— Боя се, че не след дълго — каза Еомер — вестта за идването на кралската армия ще стигне до водача на враговете, бил той Саруман или изпратен от него военачалник. Тътенът на войната се засилваше зад тях, Сега дочуваха как от мрака долитат звуците на грозна песен. Когато се изкачиха високо в Усоева котловина, спряха да се огледат. Оттам зърнаха из черните поля факли, безброй огнени точици, пръснати като червени цветчета или искрящи из низините на дълги криволичещи колони. Тук-там лумваха мощни пламъци.

— Огромна е тази армия и бързо ни догонва — каза Арагорн.

— Носят огън — каза Теоден — и изгарят по пътя си сеновали, кошари и дървета. Богата е тази долина и приютяваше много чифлици. Уви за моя народ!

— Защо ли не бе ден, та да връхлетим върху тях като планински вятър! — възкликна Арагорн. — Тежко ми е да бягам от врага.

— Не ни остава много да бягаме — каза Еомер. — Вече не сме далеч от Шлемов вал, древен ров с насип, който пресича котловината на два фурлонга преди Шлемова порта. Там можем да се обърнем и се бием.

— Не, малцина сме, за да удържим Вала — каза Теоден. — Той е дълъг повече от миля, а и отворът в него е широк.

— Ако ни застигнат, последните ще трябва да останат на отвора — каза Еомер.

Нито луна, нито звезда грееше, когато конниците стигнаха до отвора на Вала, където ручеят отминаваше надолу и край него се спускаше пътят от Рогоскал. Насипът изведнъж се извиси пред тях като могъща сянка зад мрачен изкоп. Докато препускаха напред, от тъмнината извика часовой.

— Владетелят на Пределите идва към Шлемова порта — отвърна му Еомер. — Аз говоря, Еомер, син на Еомунд.

— Нечакана добра вест — каза пазачът. — Бързайте! Врагът е по петите ви.

Армията мина през отвора и спря малко по-горе на наклонената морава. С радост узнаха, че Еркенбранд е оставил голям отряд да защитава Шлемова порта, а подир това още много бойци са отстъпили насам.

— Може да имаме хиляда души, годни за пеши бой — каза старецът Гамлинг, водач на стражата край Вала. — Но повечето от тях са видели прекалено много зими като мен или прекалено малко като сина ми, нали го виждате. Чували ли сте за Еркенбранд? Вчера получихме вест, че отстъпвал насам заедно с оцелелите от най-добрите конници на Западния предел. Ала не се появи.

— Боя се, че вече няма да дойде — каза Еомер. — Нашите разузнавачи не са чули нищо за него, а врагът изпълва долината зад нас.

— Дано да е избягал — каза Теоден. — Могъщ боец бе той. В него се бе възродила доблестта на древния воин Шлем Твърдоръки. Но не можем да го чакаме тук. Сега трябва да изтеглим цялата си сила зад стените. Как сте със запасите? Ние почти не носим храна, защото потеглихме за бой, а не за обсада.

— Зад нас, в пещерите на Усоето, са се укрили три четвърти от народа на Западния предел — жени, деца и старци — каза Гамлинг. — Но там са събрани и големи запаси от храна, добитък и фураж.

— Добре — каза Еомер. — Врагът граби и пали всичко, останало в долината.

— Скъпичко ще платят, ако дойдат да се пазарят на Шлемова порта — каза Гамлинг.

Кралят и конниците продължиха напред. Пред насипа над ручея слязоха от конете. В дълга колона ги преведоха нагоре и минаха през портите на Рогоскал. Тук пак ги приветствуваха с радост и подновена надежда; сега се събираха достатъчно бойци, за да защитават и крепостта, и преградната стена.

Еомер бързо подготви хората си. Кралят и мъжете от свитата му бяха в Рогоскал заедно с мнозина от западняците. Но Еомер разпредели най-много от бойците си по Усоева стена и кулата над нея, защото там защитата изглеждаше най-несигурна, ако врагът налетеше решително и с големи сили. Конете оставиха далече нагоре в Усоето, под стражата на неколцина бойци, от които можеха да се лишат.

Усоева стена беше висока двадесет фута и толкова широка, че четирима мъже можеха да крачат един до друг по върха, защитени от зид, над който можеха да надничат само най-високите. Тук-там в камъка бяха пробити бойници. До стената се слизаше по стълба от вратата на външния двор на Рогоскал; още три стълбища се изкачваха към нея от Усоето, ала отпред бе гладка и огромните камъни бяха наместени тъй изкусно, че никой не би намерил опора в процепите помежду им, а върхът надвисваше напред като издълбана от морските вълни канара.

Застанал на стената, Гимли се облягаше на парапета. Над него Леголас седеше на зида, опипваше лъка си и се взираше в мрака.

— Това вече ми харесва — каза джуджето и тропна по камъка. — Олеква ми на душата, щом наближа планините. Хубави скали. Яки кости има този край. Усетих ги под нозете си, докато се изкачвахме над Вала. Дай ми само година и стотина от моя род, та да изградя тук крепост, в която цели армии ще се разбиват като дъждовни капки.

— Не се съмнявам — отвърна Леголас. — Но вие, джуджетата, сте странен народ. На мен това място не ми харесва, няма да ми се понрави и на дневна светлина. Ала ти ми вдъхваш увереност, Гимли, и се радвам, че си застанал тук с яките си нозе и тежката секира. Бих искал да има тук още неколцина от твоя род. Но какво ли не бих дал за стотина добри стрелци от Мраколес. Скоро ще ни потрябват. Вярно, и Рохиримите имат добри стрелци, но малцина са тук, малцина.

— Тъмно е за стрелба — каза Гимли. — Всъщност време е за сън. Сън! Толкова ми е нужен, никога не бих повярвал, че на джудже може тъй да му се спи. Тежък труд е ездата. Ала секирата в десницата ми не трае. Дай ми само редица от оркски вратове и достатъчно място да замахна, та да видиш как ще изчезне умората!

Времето бавно отминаваше. Далече из долината догаряха разпръснати пожарища. Сега армиите на Исенгард напредваха мълчаливо. Факлите им се виеха в колони из котловината.

Внезапно откъм Вала се раздадоха крясъци и писъци, отекнаха яростни бойни викове. Пламтящи главни се появиха по нагорнището и се струпаха край пролома. Сетне се разпръснаха и изчезнаха. Конници долетяха в галоп през ливадата и се изкачиха по насипа към портите на Рогоскал. Ариергардът на западняците бе отблъснат назад.

— Врагът е наблизо! — съобщиха те. — Бихме се до последната стрела и запълнихме рова с орки. Но това не ще ги удържи за дълго. На много места те вече пъплят по Вала като мравуняк. Но поне ги научихме да не носят факли.

Минаваше полунощ. Небето бе черно и натежалият неподвижен въздух вещаеше буря. Изведнъж ослепителен блясък процепи облаците. Разклонена мълния се стовари над източните хълмове. В един застинал миг стражите по стената съзряха сред бялата светлина цялото пространство от крепостта до Вала — то вреше и гъмжеше от черни фигури, някои тантурести и набити, други високи и зловещи, с островръхи шлемове и черни щитове. Още стотици и стотици преливаха над Вала и през пролома. От зъбер до зъбер черният прилив прииждаше към стената. Из долината тътнеше гръмотевица. Заплющя порой.

Стрели засвистяха като дъжд над бойниците и с тропот и звън се изсипаха по камъните. Някои улучиха целта си. Атаката на Шлемово усое бе започнала, но отвътре не долиташе нито звук, нито една стрела не излетя в отговор.

Нападащата армия спря, смутена от безмълвната заплаха на канари и стени. Отново и отново мълнии раздираха мрака. Сетне орките нададоха вой, размахаха копия и мечове и отпратиха облаци от стрели към всеки, който се покажеше на бойниците, а мъжете от Пределите гледаха смаяно и сякаш виждаха безкрайно поле от черно жито, люшнато от вихъра на войната, и по всеки клас блестяха бодливи светлинки.

Отекнаха медни тръби. Враговете се втурнаха напред — едни против Усоева стена, други към пътя и насипа, водещ към портата на Рогоскал. Там се бяха струпали най-огромните орки и дивите мъже от бърдата на страната Дун. За миг се поколебаха, после продължиха напред. Мълниите бляскаха и по всеки шлем и щит се виждаше изрисувана зловещата ръка на Исенгард. Достигнаха върха на канарата, връхлетяха към портата.

И най-после долетя отговорът — посрещна ги буря от стрели и град от камъни. Редиците се олюляха, разкъсаха се и хукнаха назад, после пак нападнаха, разкъсаха се и отново връхлетяха и като прииждащо море всеки път спираха малко по-нагоре. Отново засвириха тръби и тълпа от ревящи мъже се втурна напред. Те държаха широките щитове над главите си като покрив, а помежду си носеха два грамадни дървесни дънера. Зад тях се струпаха орки стрелци и сипеха порой от смъртоносни остриета по всеки, що се покажеше с лък над стената. Люшнати от яки ръце, дънерите блъснаха дървените порти със съкрушителен трясък. Паднеше ли някой, смазан от запокитен камък, двамина други изскачаха на мястото му. Грамадните стволове се люшкаха и трошаха отново и отново.

Еомер и Арагорн стояха един до друг на Усоева стена. Те чуха ревящите гласове и тътена на дънерите, после във внезапния проблясък на мълния съзряха заплахата пред портата.

— Ела! — каза Арагорн. — Дошъл е часът заедно да изтеглим мечовете!

Стремглаво като горски пожар се втурнаха те по стената, нагоре по стъпалата и минаха във външния двор над Канарата. Тичешком събраха шепа храбри мечоносци. В западния ъгъл, където крепостната стена се сливаше със зъбера, имаше малка вратичка. От този край между стената и отвесния ръб на Канарата се виеше тясна пътека. Еомер и Арагорн изскочиха през вратичката рамо до рамо, а бойците ги следваха плътно. Като един излетяха мечовете им от ножниците.

— Гутвине! — извика Еомер. — Гутвине за Пределите!

— Андурил! — викна Арагорн. — Андурил за Дунеданците!

Атакувайки отстрани, те се нахвърлиха върху дивите мъже. Андурил се надигаше и падаше, облян от бял пламък. От стената и кулата долетя вик:

— Андурил! Андурил излиза на бой! Мечът, що беше строшен, сияе отново!

Ужасени, разрушителите захвърлиха дънерите и удариха на бяг, но сякаш мълния разкъса стената от щитове и те бяха пометени, съсечени или запокитени от Канарата към скалистото русло на ручея. Орките стрелци опънаха безредно лъковете си, после хукнаха назад.

Еомер и Арагорн спряха пред портата. Гръмотевиците отминаха. Мълниите проблясваха все още надалеч из южните планини. Откъм Севера отново се надигна мразовит вятър. Вихрено се носеха парцаливите облаци и звездите надничаха между тях; залязващата луна плуваше над хълмовете около котловината, разливайки жълтеникави лъчи по дирите на бурята.

— Пристигнахме в последния момент — каза Арагорн, оглеждайки портите. Грамадните панти и железните резета бяха изкривени и почти изкъртени, на много места дървото се бе пропукало.

— Ала не можем да стоим пред стената и да пазим — каза Еомер. — Виж! — Той посочи към пътя. Отвъд ручея вече отново се сбираше тълпа от орки и хора. Стрелите стенеха и отскачаха от камъните наоколо. — Ела! Трябва да се върнем и да видим дали ще можем да натрупаме отвътре греди и камъни. Хайде, идвай! Те се обърнаха и изтичаха назад. В този миг около дузина орки, които бяха лежали неподвижно сред мъртвите, рипнаха на крака и безшумно се хвърлиха подир тях. Двама се метнаха в нозете на Еомер, препънаха го и тутакси се озоваха отгоре му. Но една дребна тъмна фигурка, която никой не бе забелязал, изскочи от сенките и даде дрезгав крясък:

— Барух Хазад! Хазад ай-мену!

Една секира се завъртя и профуча из мрака. Двамина орки паднаха без глави. Останалите побягнаха.

Докато Арагорн тичаше на помощ, Еомер мъчително се изправи на крака.

Вратичката отново бе затворена, желязната порта бе затрупана отвътре с камъни. Когато всички се прибраха на сигурно място, Еомер се обърна.

— Благодаря ти, Гимли, сине на Глоин! — каза той. — Не знаех, че си излязъл с нас в набега. Но неканеният гост често се оказва най-приятен. Как тъй се появи?

— Последвах ви да се поразсъня — отвърна Гимли, — но като погледнах планинците, сториха ми се прекалено едри за мен, та изчаках зад един камък да ви видя как си играете с мечовете.

— Трудно ще ти се отплатя — каза Еомер.

— Не една възможност може да ти падне, преди да изтече нощта — разсмя се джуджето. — Но аз съм доволен! Откакто напуснахме Мория, не бях цепил нищо освен дърва.

— Двама! — каза Гимли, потупвайки топора си. Беше се върнал на мястото си върху стената.

— Двама? — отвърна Леголас. — Аз свърших по-добра работа, макар че сега трябва да опипвам по плочките за паднали стрели — моите свършиха. Обаче докарах бройката поне до двадесет. Но това са само няколко листенца в гората.

Небето бързо се проясняваше и залязващата луна грееше ярко. Но светлината не донесе надежда на конниците от Пределите. Вместо да намалее, врагът пред тях като че се бе умножил, а нови и нови тълпи прииждаха през пролома откъм долината. Набегът върху Канарата донесе само кратък отдих. Щурмът на портите се поднови с удвоени сили. Пълчищата на Исенгард ревяха като море под Усоева стена. Орки и планинци гъмжаха в подножието й от край до край. Въжета с куки прелитаха над горния зид по-бързо, отколкото защитниците успяваха да ги пресекат или да ги метнат обратно. Издигаха се стотици дълги стълби. Много от тях падаха строшени, ала ги заместваха нови и орките се втурваха по тях като маймуни из черните гори на Юга. Мъртви и ранени се трупаха в подножието на стената като изхвърлени от талазите камъчета; все по-високо се издигаха тия зловещи могили, а врагът продължаваше да напира.

Роханските мъже губеха сили. Всички стрели бяха изстреляни, всяко копие — захвърлено, мечовете им бяха нащърбени, щитовете им разцепени. На три пъти ги сбираха Арагорн и Еомер и три пъти проблесна Андурил в отчаяна атака, отблъсквайки врага от стената.

Сетне из Усоето зад тях се надигна глъч. Орките бяха пропълзели като плъхове по канала, през който течеше ручеят. Там се бяха сбрали в сянката на зъберите, докато горе се разгори битката и всички защитници изтичат към върха на стената. Тогава изскочиха. Някои вече бяха навлезли в Усоето и се биеха с пазачите на конете.

Гимли скочи от стената с лют вик, който отекна между зъберите:

— Хазад! Хазад!

Скоро си намери достатъчно работа.

— Ай-ой! — изкрещя той. — Орките са отвъд стената. Ай-ой! Ела, Леголас! Ще има и за двама ни. Хазад ай-мену!

Дочувайки мощния глас на джуджето над гълчавата, Гамлинг Стари погледна от Рогоскал надолу.

— Орките са в Усоето! — извика той. — Шлем! Шлем! За Шлемингите!

С този вик той се втурна от Канарата надолу по стълбата и мнозина мъже от Западния предел го последваха.

Атаката бе тъй стръвна и внезапна, че орките отстъпиха пред тях. Не след дълго бяха заклещени в теснините на клисурата и съсечени или изблъскани към дълбините на Усоето, където, крещейки, рухнаха пред пазачите на потайните пещери.

— Двадесет и един! — викна Гимли. Той завъртя секирата с две ръце и покоси в нозете си последния орк. — Сега пак изпреварих уважаемия Леголас.

— Трябва да запушим пътя на тия плъхове — каза Гамлинг. — Разправят, че джуджетата били прочути майстори каменари. Помогни ни, уважаеми!

— Ние не дяламе камъните с бойни секири или с нокти — отвърна Гимли. — Но ще помогна както мога.

Събраха колкото камъни и отломки им попаднаха подръка и под ръководството на Гимли западняците задръстиха вътрешния край на водостока, докато остана само тесен преливник. Придошъл от пороя, Усоевият ручей кипна, развълнува се в преграденото си корито и бавно се разля на хладни езерца от зъбер до зъбер.

— Горе ще е по-сухо! — каза Гимли. — Ела, Гамлинг, дай да видим какво става по стената!

Той се изкачи нагоре и откри Леголас да стои до Арагорн и Еомер. Елфът остреше дългия си кинжал. След провала на опита за проникване през канала бе настъпило кратко затишие.

— Двадесет и един! — каза Гимли.

— Добре! — рече Леголас. — Но моята бройка вече е две дузини. Тук имахме ръкопашен бой.

Еомер и Арагорн морно се подпираха на мечовете си. Наляво, по Канарата, отново прогърмяха трясъците и глъчката на боя. Но Рогоскал още се държеше като остров сред морето. Портите лежаха строшени; ала враг още не бе преминал през барикадата от греди и камъни зад тях.

Арагорн се взря към бледите звезди и луната, която потъваше зад хълмовете западно от долината.

— Нощта е дълга като година — каза той. — Колко ли ще се бави денят?

— Зората наближава — отвърна Гамлинг, който се бе изкачил до него. — Ала боя се, че тя не ще ни помогне.

— И все пак зората е вечната човешка надежда — каза Арагорн.

— Но тия твари от Исенгард, тия полуорки и хора гоблини, създадени от черната премъдрост на Саруман, няма да се изплашат от слънцето — каза Гамлинг. — Нито пък дивите мъже от хълмовете. Не чуваш ли гласовете им?

— Чувам ги — каза Еомер, — но за ушите ми това са само птичи крясъци и зверски рев.

— Ала мнозина крещят на езика на страната Дун — каза Гамлинг. — Познавам го. Това е древно човешко наречие и едно време го говореха из много от западните долини на Пределите. Слушай! Те ни мразят и са доволни; съдбата ни им се струва несъмнена. „Кралят, Кралят! — крещят те. — Ще хванем техния крал. Смърт на Форгойлите! Смърт на сламените глави! Смърт на крадците от Севера!“ С такива имена ни наричат. За половин хилядолетие не са забравили недоволството си, че гондорските крале дали Пределите на Еорл Млади и сключили съюз с него. Саруман е разпалил тая стара омраза. А разбунят ли се, те са свиреп народ. Сега не ще отстъпят ни денем, ни нощем, додето не пленят Теоден или самите те не рухнат съсечени.

— И въпреки това денят ще ми донесе надежда — каза Арагорн. — Не е ли казано, че враг никога не е превземал Рогоскал, ако има мъже да го защитават?

— Тъй пеят менестрелите — отвърна Еомер.

— Тогава да го браним и да се надяваме! — рече Арагорн.

Преди да довърши, отекнаха тръби. После се раздаде трясък и избухнаха пламъци и дим. Пенливите води на Усоевия ручей със свистене рукнаха навън — вече нищо не ги удържаше, в стената бе избита зееща дупка. През нея нахлуваше рояк от черни фигури.

— Пъклена магия на Саруман! — извика Арагорн. — Докато си приказвахме, те пак са пропълзели по водостока и са подпалили огъня на Ортанк под нозете ни.

С рев: Елендил, Елендил!, той се хвърли надолу към пролома, но в същия миг стотици стълби се издигнаха към бойниците. Последният щурм връхлетя над стената и под нея като черен прилив по пясъчна дюна. Защитата бе пометена. Отблъснати все по-назад и по-назад в Усоето, някои от конниците загиваха и се сражаваха, отстъпвайки крачка по крачка към пещерите. Други си пробиха път към крепостта.

Широка стълба се изкачваше от Усоето до Канарата и западната портичка на Рогоскал. На първите стъпала бе застанал Арагорн. Андурил продължаваше да блести в ръцете му и ужасът от меча задържаше врага, докато всички, които бяха успели да се доберат до стълбата, отминаха към портичката. На по-горните стъпала бе коленичил Леголас. Лъкът му бе обтегнат, но му оставаше само една случайно намерена стрела и сега той се взираше, готов да застреля първия орк, който би дръзнал да наближи стълбата.

— Всички, които можеха, вече са в безопасност, Арагорн — извика той. — Идвай!

Арагорн се обърна и изтича нагоре; ала бягайки, се препъна от умора. Враговете мигом се, втурнаха напред. Орките се задаваха с крясъци, протегнали дълги ръце да го сграбчат. Първият падна с Леголасовата стрела в гърлото, но останалите го прескочиха. Ненадейно един огромен камък, запокитен от крепостната стена, се сгромоляса на стълбата и ги отхвърли в Усоето. Арагорн се добра до портичката и тя бързо се захлопна зад него.

— Лошо става, приятели — каза той, бършейки с длан потта от челото си.

— Лошо си е — отвърна Леголас, — но още не е безнадеждно, щом си с нас. Къде е Гимли?

— Не знам — каза Арагорн. — За последен път го видях да се бие долу зад стената, но враговете ни разделиха.

— Уви! Лоша е тая вест — каза Леголас.

— Той е як и издръжлив — каза Арагорн. — Да се надяваме, че ще се добере до пещерите. Там ще е в безопасност засега. Във всеки случай ще е по-добре от нас. Подобно убежище би се понравило на джудже.

— На това се надявам — отвърна Леголас. — Но съжалявам, че не дойде насам. Исках да кажа на уважаемия Гимли, че бройката ми вече е тридесет и девет.

— Ако си пробие път до пещерите, пак ще те изпревари — разсмя се Арагорн. — През живота си не съм виждал някой да върти секирата тъй добре.

— Аз ще ида да потърся стрели — каза Леголас. — Няма ли да свърши тая нощ, та да се целя по-добре на светло.

Арагорн влезе в крепостта. За свое отчаяние научи, че Еомер не е стигнал до Рогоскал.

— Не, той не дойде към Канарата — каза един от западняците. — За последен път го видях да сбира бойци около себе си и да си пробива път към дъното на Усоето. Гамлинг и джуджето бяха с него, но аз не успях да се добера до тях.

С широки крачки Арагорн пресече вътрешния двор и се изкачи до една стая високо в кулата. Кралят стоеше там като мрачен силует пред тясното прозорче и се вглеждаше към долината.

— Какво ново, Арагорн? — запита той.

— Усоева стена е превзета, владетелю, и всички защитници са отхвърлени, но мнозина успяха да се доберат до Канарата.

— Тук ли е Еомер?

— Не, кралю. Но мнозина от хората ти се оттеглиха към Усоето; някои казват, че и Еомер бил сред тях. В теснините могат да отблъснат врага й да се вмъкнат в пещерите. Каква надежда биха имали после, не знам.

— По-добра от нас. Разправят, че там имало добри запаси. А въздухът е здравословен, защото пещерите се проветряват през пукнатини високо в скалата. Никой не може да си пробие път навътре срещу решителни защитници. Те ще издържат още дълго.

— Но орките са домъкнали от Ортанк някаква пъклена магия — каза Арагорн. — Те имат избухващ огън и с него превзеха Стената. Ако не успеят да проникнат в пещерите, могат да затрупат защитниците вътре. Ала сега трябва да насочим всички мисли към собствената си защита.

— Терзая се в този затвор — каза Теоден. — Ако можех да срещна вражеските копия, яздейки пред хората си на бойното поле, навярно отново щях да усетя опиянението на битката и тъй да свърша. Но тук съм безполезен.

— Тук поне си под закрилата на най-здравата крепост в Пределите — отвърна Арагорн. — По-голяма е надеждата да те опазим в Рогоскал, отколкото в Едорас или дори в Черноден сред планините.

— Разправят, че Рогоскал никога не е бил превземан с щурм — каза Теоден, — но сега съмнение обзема сърцето ми. Светът се променя и всичко, що някога е било силно, днес се оказва несигурно. Как може сега да устои кула пред подобни пълчища и подобна безумна омраза? Ако знаех колко е нараснала силата на Исенгард, може би нямаше тъй бързо да препусна насреща въпреки всички хитрини на Гандалф. Сега съветът му не изглежда толкова добър, колкото ми се стори под утринните лъчи.

— Не преценявай съвета на Гандалф, преди да е свършило всичко, кралю — каза Арагорн.

— Краят няма да се забави — каза кралят. — Но аз не ще свърша тук като стар язовец в капан. Снежногрив, Азуфел и конете на моята стража са във вътрешния двор. Щом зазори, ще наредя да затръби рогът на Шлем и ще препусна на бой. Ще яздиш ли до мен, сине на Араторн? Може би ще си пробием път, или с гибелта си ще заслужим песен… ако остане някой жив да ни възпее.

— Ще яздя до теб — каза Арагорн.

Като се сбогува, той се върна към стените и обиколи навсякъде да ободри хората и да помогне там, където щурмът е най-буен. Леголас тръгна с него. Огнени езици избухваха отдолу, разтърсвайки камъните. Из въздуха хвърчаха въжета с куки, надигаха се стълби. Отново и отново се добираха орките до върха на външната стена и отново защитниците ги отхвърляха надолу.

Накрая Арагорн се изправи над голямата порта, без да обръща внимание на вражеските копия. Вгледа се надалеч и видя, че небето на изток избледнява. Тогава вдигна празната си десница с длан навън в знак, че желае да преговаря.

Орките закрещяха и се закискаха.

— Слез! Слез! — викаха те. — Ако искаш да говориш с нас, слез! Доведи краля си! Ние сме бойците Урук-хай. Ако не дойде, ще идем да го измъкнем от дупката му. Доведи го тоя кръшкач, краля!

— Кралят е там, където пожелае — каза Арагорн.

— Що щеш тук тогава? — отвърнаха те. — Защо надничаш навън? Да не би да искаш да видиш величието на нашата армия? Ние сме бойците Урук-хай.

— Надникнах да видя зората — каза Арагорн.

— Какво зората, какво зората? — подиграваха се те. — Ние сме Урук-хай — не спираме да се бием ни денем, ни нощем, ни в ясно време, ни в буря. Идем да убиваме под слънце и луна. Какво зората?

— Никой не знае какво ще му донесе новият ден — каза Арагорн. — Махайте се, преди да ви е сполетяла беда.

— Слизай, или ще те смъкнем от стената — развикаха се те. — Това не са преговори Ти нямаш какво да кажеш.

— И все пак имам да ви кажа това — отвърна Арагорн. — Никой враг не е превземал до днес Рогоскал. Вървете си, или не ще има милост за никого от вас. Никой не ще остане жив да отнесе вести към Севера. Не знаете каква заплаха ви дебне.

С тъй велика мощ и кралско достойнство се разкри Арагорн, изправен сам над разрушените порти пред вражеските пълчища, че мнозина от дивите мъже замлъкнаха и се озърнаха през рамо към долината, а някои боязливо погледнаха към небето. Но орките гръмко се разсмяха и порой от копия и стрели връхлетя върху стената в мига, когато Арагорн отскочи назад.

Раздаде се грохот и избухнаха пламъци. Арката на портата, върху която бе стоял преди миг, се разпадна и рухна сред дим и прах. Барикадата се разлетя като ударена от мълния. Арагорн изтича към кралската кула.

Но тъкмо когато портата рухна и орките отново с рев се готвеха за атака, зад тях като далечен вятър се надигна шепот, прерастващ в гълчава на безброй гласове, които крещяха странни вести на зазоряване. Чувайки виковете на ужас, орките на Канарата трепнаха и се озърнаха. И тогава, внезапна и страшна, от висините на кулата отекна песента на славния Шлемов рог.

Всички, които чуха този звук, потрепериха. Много от орките се проснаха по очи и притиснаха с лапи ушите си. Ехото долетя до Усоето — зов подир зов, сякаш на всеки зъбер и хълм бе застанал мощен тръбач. Но мъжете по стените надигнаха очи и се заслушаха удивени, защото, ехото не заглъхваше. Песента на рога продължаваше да се носи сред хълмовете; волни и яростни, роговете разговаряха все по-близо и по-мощно.

— Шлем! Шлем! — изкрещяха конниците. — Шлем се е събудил и пак се връща на бой. Шлем за Теоден крал!

И сред този вик се появи кралят. Конят му бе снежнобял, златен бе щитът му и дълго копието. Отдясно бе Арагорн, потомък на Елендил, подир него яздеха благородниците от рода на Еорл Млади. В небето лумна светлина. Нощта бягаше.

— Напред, Еорлинги!

С викове и мощен тътен бойците се втурнаха в атака. С рев се изсипаха от портата, профучаха по насипа и се понесоха сред пълчищата на Исенгард като вятър сред тревата. От Усоето зад тях долетяха суровите викове на мъжете, които излизаха от пещерите, отблъсквайки неприятеля. Всички защитници, останали на Канарата, изскочиха навън. А ехото на тръбящите рогове все тъй отекваше сред хълмовете.

Кралят и свитата му препускаха напред. Пълководци и елитни бойци падаха в нозете им или се разбягваха. Ни орк, ни човек можеше да им устои. Те обръщаха гръб на мечовете и копията на конниците и побягваха с лица към долината. Тогава започваха да крещят и да стенат, защото велико чудо ги бе връхлетяло с изгряващия ден.

Тъй крал Теоден препусна от Шлемова порта и си разчисти път до големия Вал. Там отрядът спря. Светлината над тях се разгаряше. Слънчеви лъчи се стрелнаха над източните хълмове и заискриха по копията им. Но те седяха безмълвно в седлата и гледаха надолу към Усоева котловина.

Местността се бе променила. Там, където преди бе имало зелена ливада, близнала с тревисти склонове извисените хълмове, сега тъмнееше гора. Редица подир редица, голи и мълчаливи, се издигаха огромни дървета с преплетени, посивели от старост корони; кривите им корени тънеха сред високата зелена трева. От Вала до началото на тази безименна гора лежаха само два фурлонга открита земя. Там се свиваха сега надменните пълчища на Саруман, обзети от ужас пред краля и пред дърветата. Те се изсипаха надолу от Шлемова порта, докато над Вала не остана ни един, а под него гъмжаха като рояк мухи. Напразно пълзяха и се катереха по стените на котловината, търсейки спасение. От изток склоновете бяха прекалено стръмни и скалисти, наляво, от запад, се задаваше последната им участ.

Там, на хребета, изведнъж се появи конник в бели одежди, засиял под изгряващото слънце. Над ниските хълмове свиреха рогове. Зад него по дългите склонове се втурнаха хиляда спешени бойци с мечове в ръце. Сред тях препускаше висок и силен мъж. Щитът му бе червен. Когато достигна ръба на долината, той надигна към устните си грамаден черен рог и звънко затръби.

— Еркенбранд! — изкрещяха конниците. — Еркенбранд!

— Вижте Белия конник! — извика Арагорн. — Гандалф се завърна!

— Митрандир, Митрандир! — промълви Леголас. — Това наистина е вълшебство! Хайде! Искам да погледна тази гора, преди да е свършила магията.

Пълчищата на Исенгард ревяха, люшкаха се насам-натам, мятаха се от ужас към ужас. От кулата отново засвири рог. През пролома на Вала връхлетя кралският отряд. Надолу по хълма се втурна. Еркенбранд, владетел на Западния предел. Сенкогрив летеше по стръмнината като бързоног козел из планините. Белият конник връхлиташе и врагът обезумя от ужас пред него. Подивелите мъже се проснаха по очи под нозете му. Орките се завъртяха с писъци и захвърлиха мечове и копия. Побягнаха стремглаво като черен пушек, подгонен от налетял вихър. Стенейки, потънаха в очакващата сянка на дърветата; и вече никой не се завърна от тази сянка.