Джон Р. Р. Толкин
Властелинът на Пръстените (37)

ГЛАВА 10
ГЛАСЪТ НА САРУМАН

Минаха през разрушения тунел, застанаха на купчина камъни и се загледаха към мрачната скала на Ортанк с безброй прозорци, все тъй заплашително надвиснали над околното опустошение. Водата вече съвсем бе спаднала. Тук-там бяха останали мътни езерца, покрити с нечиста пяна и отломки, но по-голямата част от широкия кръг беше отново открита — пущинак от тиня и натрошена скала, надупчена от почернели отвори и осеяна със стълбове и колони, килнати като пияни насам-натам. На ръба на разбитата чиния лежаха грамадни могили и откоси като керемиди, нахвърляни от ураган, отвъд тях зелената гориста долина преминаваше в дълга клисура между мрачните ръкави на планините. Сред пущинака група конници криволичеха, подбирайки пътя си; те идваха откъм северния край и вече наближаваха Ортанк.

— Това са Гандалф, Теоден и свитата му! — каза Леголас. — Да идем при тях!

— Гледайте къде стъпвате! — напомни Мери. — Някоя изкъртена плоча може да се преобърне и да ви събори в шахтата, ако не внимавате.

Закрачиха по останките от пътя между портата и Ортанк. Вървяха бавно, защото плочите бяха напукани и покрити с тиня. Като ги видяха да се задават, ездачите спряха в сянката на скалата и ги изчакаха. Гандалф препусна насреща им.

— Дотук добре — каза той. — Двамата с Дървобрад имахме интересни разговори и обсъдихме няколко плана; успяхме и да си починем — крайно време беше. Сега пак ще трябва да вървим. Надявам се, че и вашите спътници са успели да починат и да се освежат?

— Починахме — отвърна Мери. — Но разговорите ни започват и завършват с лулата. Е, поне сме малко по-добре разположени към Саруман, отколкото преди.

— Тъй ли? — рече Гандалф. — Аз пък не. Сега имам да свърша една последна задача, преди да си тръгна — трябва да направя на Саруман прощално посещение. Опасна и вероятно безсмислена работа, но трябва да се свърши. Който иска, може да дойде с мен — но се пазете! И без шеги! Не е време за веселба.

— Аз ще дойда — каза Гимли. — Иска ми се да го видя и да узная дали наистина прилича на теб.

— И как ще го узнаеш, уважаемо джудже? — запита Гандалф. — В твоите очи Саруман би могъл да прилича на мен, ако това подхожда на плановете му. И станал ли си достатъчно мъдър, та да усетиш всяко негово притворство? Е, може и да видим. Нищо чудно да се бои да се покаже наведнъж пред много погледи. Но аз заръчах на ентите да не се мяркат наоколо, тъй че има надежда да го убедим да излезе.

— Какво ни заплашва? — обади се Пипин. — Ще стреля ли по нас, ще сипе ли огън през прозорцитеq или може да ни урочаса отдалече?

— Последното е най-вероятно, ако безразсъдно наближиш прага му — отвърна Гандалф. — Но не се знае какво може да стори, какво ще реши да опита. Опасно е да пристъпваш към заклещен звяр. А вие дори не подозирате каква мощ има Саруман. Пазете се от гласа му!

Скоро достигнаха подножието на Ортанк. То бе черно и скалата блестеше като влажна. Ръбовете на каменните плоскости бяха остри, сякаш току-що издялани. Само няколко драскотини и ситни отломени люспици край основата напомняха за яростта на ентите. Високо над земята от източната страна, в ъгъла между два пилона, имаше голяма врата, а над нея — прозорец със захлопнати капаци и балкон с парапет от железни пръти. Към прага пред вратата се издигаха двадесет и седем широки стъпала, които незнаен майстор бе изсякъл от същия черен камък. Това бе единственият вход на кулата, но в стръмните стени бяха изрязани множество високи прозорци — те надничаха далече горе като очички, осеяли непристъпните разклонения.

В подножието на стълбата Гандалф и кралят слязоха от конете.

— Аз ще се изкача — каза Гандалф. — Бил съм в Ортанк и знам какво ме заплашва.

— И аз ще се изкача — каза кралят. — Стар съм и вече не се боя от заплахи. Искам да поговоря с врага, що ми причини толкова зло. Еомер ще дойде да ми помага, ако отслабнат старите ми нозе.

— Както искаш — съгласи се Гандалф. — С мен ще дойде Арагорн. Останалите нека чакат в подножието на стълбата. Ще могат добре да виждат и да чуват, стига да има какво.

— А, не! — обади се Гимли. — Двамата с Леголас желаем да погледнем по-отблизо. Тук сме единствени представители на своите народи. Ще дойдем подир вас.

— Елате тогава! — каза Гандалф и с тези думи изкачи стъпалата. Теоден крачеше до него.

От двете страни на стълбата Роханските ездачи седяха неспокойно на конете си и мрачно гледаха към исполинската кула, със страх, че нещо може да се случи на владетеля им. Седнали на най-долното стъпало, Мери и Пипин се чувствуваха едновременно нищожни и заплашени от нещо неизвестно.

— Половин миля кал оттук до портата! — промърмори Пипин. — Ех, ако можех сега незабелязано да се промъкна до караулката! За какво дойдохме? Никой не ни е канил.

Гандалф застана пред вратата на Ортанк и я удари с жезъла си. Тя отекна глухо.

— Саруман, Саруман! — извика той с мощен, заповеден глас. — Излез, Саруман!

Известно време нямаше отговор. Най-сетне прозорецът над вратата се открехна, но не забелязаха ничие лице в мрачния отвор.

— Кой е? — изрече писклив глас. — Какво искате?

Теоден трепна.

— Познавам тоя глас — каза той — и проклет да е денят, когато го чух за пръв път.

— Иди да доведеш Саруман, щом си му станал лакей, Грима Змийски език! — каза Гандалф. — И не ни губи времето!

Прозорецът се затвори. Зачакаха. Внезапно заговори друг глас — нисък и мелодичен, вълшебен в самото звучене. Който непредпазливо се вслушаше в този глас, рядко можеше да преразкаже какви думи е чул, а успееше ли, сам се чудеше колко малко сила е останала в тях. Най-често си припомняха само това, че с истинска наслада са слушали речта на гласа, всичко казано изглеждаше мъдро и разумно и у хората се зараждаше копнеж бързо да се съгласят, та сами да изглеждат мъдри. Контрастът правеше речта на другите груба и недодялана, а възразеше ли някой на гласа, гняв пламваше в душите на омагьосаните. За едни магията траеше само докато гласът говореше на тях, а обърнеше ли се към други, те се усмихваха като хора, прозрели евтиния трик на фокусника, докато останалите зяпат втрещени. За мнозина други самият звук на гласа бе достатъчен, за да се замаят, ала за истински покорените магията продължаваше дори когато бяха надалеч, и те вечно чуваха този тих глас да им нашепва и да ги подканва. Никой не оставаше незатрогнат, никой не отхвърляше молбите и заповедите му без усилие на ума и волята си, ако все още ги владееше.

— Е? — благо запита гласът. — Защо трябва да смущавате покоя ми? Не ще ли ме оставите на мира ни денем, ни нощем?

И тонът му напомняше за добро сърце, нажалено от незаслужени неправди.

Всички смаяно погледнаха нагоре, защото не бяха чули кога е дошъл; край парапета стоеше и ги гледаше старец, омотан в широко наметало, чийто цвят трудно можеха да познаят, той се менеше при всяко помръдване на погледа, при всяко потръпване на плата. Лицето му бе продълговато, с високо чело, имаше дълбоки, здрачни и непроницаеми очи, ала сега в тях блестеше сериозен, благожелателен и малко изморен поглед. Косата и брадата му бяха бели, но край устните и ушите все още личаха черни кичурчета.

— Приличат си и все пак не си приличат — промърмори Гимли.

— Но хайде, хайде — меко изрече гласът. — Поне двама от вас познавам по име. Прекалено добре познавам Гандалф, за да се надявам, че търси тук помощ или съвет. Но ти, Теоден, Владетелю на Роханските предели, се познаваш по благородния си герб и още повече по прекрасния лик на потомък на Еорл. O, достойни сине на Тенгел Триславни! Защо не дойде преди като приятел? Как силно желаех да видя теб, най-могъщия крал на западните земи, особено през последните години, та да те опазя от неразумните и вредни съвети, с които си обкръжен! Късно ли е вече? Въпреки нанесените ми оскърбления, в които роханците — уви! — имаха своя дял, аз все още съм готов да те спася и защитя от наближаващата неизбежна съсипия, към която те води избраният път. Всъщност сега единствено аз мога да ти помогна. Теоден отвори уста, сякаш искаше да заговори, ала не каза нищо. Погледна нагоре към лицето на Саруман с тъмните, сериозни очи, сведени към него, сетне се озърна към Гандалф и като че се поколеба. Гандалф не му подаде никакъв знак, стоеше безмълвен като камък, сякаш чакаше зов, който още не е долетял. При първите думи на Саруман конниците се размърдаха и одобрително зашепнаха, сетне и те замлъкнаха омагьосани. Струваше им се, че Гандалф никога не е говорил тъй красиво и уместно на техния владетел. Груби и надменни изглеждаха сега отношенията му с Теоден. И в сърцата им пропълзя сянка, страх от гибелна заплаха — краят на Пределите сред мрака, към който ги тласкаше Гандалф, докато Саруман стоеше край спасителната порта и я удържаше полуотворена, та да прониква лъч светлина. Настана тежка тишина.

Внезапно Гимли джуджето избухна.

— Думите на тоя магьосник се премятат презглава — изръмжа той, стиснал дръжката на секирата. — На езика на Ортанк всичко е едно: „помощ“ значи „погибел“, а „спасение“ значи „клане“. Но ние не сме дошли тук да се молим.

— Кротко! — каза Саруман и за кратък миг гласът му не бе тъй сладникав, а в очите му проблесна светлина и пак изчезна. — Засега не говоря с тебе, Гимли, сине Глоинов. Далече е твоят дом и слабо те засягат бедите на тая страна. Но не по своя воля си се замесил в тях, тъй че не ще осъждам ролята, която изигра — храбра роля, не отричам. Но моля те, позволи ми първо да поговоря с краля на Рохан, мой съсед и някогашен приятел. Какво ще кажеш, кралю Теоден? Ще избереш ли мира с мен и цялата помощ, която би ти донесло моето знание, натрупано с векове? Ще се съветваме ли заедно как да избегнем злокобните дни, ще заличим ли оскърбленията с добра воля, та и двете ни владения да разцъфнат още по-красиви отпреди?

Теоден пак не отговори. С гнева ли се бореше или със съмнението? Никой не знаеше. Тогава заговори Еомер.

— Господарю, чуй ме! — изрече той. — Сега усещаме заплахата, за която ни предупредиха. Нима препускахме победно само за да спрем накрая, омаяни от един стар лъжец с мед по раздвоения си език? Тъй би говорил впримченият вълк на кучетата, ако можеше. Дума да не става, каква помощ ще ти предложи той? Иска само да се измъкне. Но ще преговаряш ли с тоя майстор на предателството и убийството? Спомни си за Теодред при Бродовете и гроба на Хама в Шлемово усое!

— Ако говорим за отровни езици, що да речем за твоя, младо зайче? — отвърна Саруман и сега всички ясно видяха как проблесна гневът му. — Но хайде, хайде, Еомер, сине Еомундов! — продължи той отново с мекия си глас. — Всеки с ролята си. Оръжейната доблест е твоят дял и с нея печелиш висши почести. Съсичай оногова, когото твоят господар посочи за враг, и бъди доволен. Не се меси в политиката, която не разбираш. Но ако станеш крал, може би ще разбереш, че владетелят трябва внимателно да подбира приятелите си. Не се отхвърлят лесно дружбата на Саруман и могъществото на Ортанк, каквито и неправди — реални или въображаеми — да лежат в миналото. Ти спечели битка, но не и войната — при това с помощ, на която не можеш да се надяваш повторно. Утре може да зърнеш Сянката на Гората пред собствената си врата — своенравна е тя, неразумна и не храни любов към човеците. А ти, владетелю на Рохан, кажи, трябва ли да ме наричат убиец затова, че храбри мъже са паднали в бран? Щом тръгваш на бой — безсмислено, защото аз не го желаех, — значи ще паднат посечени мъже. Но ако това ме прави убиец, значи целият Еорлов род е опетнен с убийства, нали сте водили не една война и сте нападали мнозина, що са ви предизвикали. И все пак с някои от тях сетне сте сключвали мир — мир по политически съображения, но нима това е зле? Чуй думите ми, кралю Теоден: ще има ли мир и дружба между теб и мен? Решението е в нашите ръце.

— Ще има мир — изрече най-сетне Теоден, глухо и с усилие. Неколцина от конниците нададоха радостни викове. Теоден вдигна ръка. — Да, ще имаме мир — продължи той, вече с ясен глас, — ще имаме мир, когато загинеш заедно с всичките си дела и с делата на мрачния си господар, комуто искаше да ни предадеш. Ти си лъжец, Саруман, лъжец и покровител на човешки души. Протягаш ми ръка, а в нея виждам само пръст от лапата на Мордор. Жесток и студен! Дори да бе справедлива войната ти против мен — а не е тъй, защото дори да бе десетократно по-мъдър, пак не би имал право за собствена изгода да повеляваш на мен и народа ми, както желаеше, — дори и тъй да бе, що ще кажеш за факлите в Западния предел и мъртвите деца, проснати там? А пред портите на Рогоскал сякоха тялото на Хама и след като бе загинал. Когато виснеш на въжето под прозореца си за забава на собствените си гарвани, тогава ще се примиря с теб и Ортанк. Толкоз от името на Еорловия род. Дребен потомък на велики прадеди съм аз, но нямам нужда да ближа ръцете ти. Потърси другаде. Но се боя, че гласът ти е изгубил чара си.

Сякаш стреснати от дрямка, конниците се взряха в Теоден. След Сарумановата мелодия гласът на техния владетел звучеше в ушите им дрезгаво като гракане на стар гарван. Но в яростта си Саруман за момент изгуби самообладание. Той се приведе над парапета, сякаш искаше да смаже краля с жезъла си. На някои изведнъж им се стори, че виждат змия, която се свива за нов удар.

— Въжета и гарвани! — изсъска той и всички изтръпнаха от грозната промяна. — Изкуфял дъртак! Че какво е Еорловият дом, освен плевник със сламен покрив, където разбойниците пиянствуват сред дим и смрад, а келеметата им се търкалят по пода сред псетата? Откога плаче въжето за тях. Но примката иде — бавно се влачи, ала ще е стегната и яка накрая. Увисвай на нея, щом така си решил! — Гласът му се промени и той бавно се овладя. — Чудя се откъде ли намерих търпение да разговарям с теб. Защото не ми трябваш нито ти, нито жалката ти банда коняри, дето бягат еднакво бързо и напред, и назад, Теоден Коневладетелю. Някога ти предложих величие — далеч над ума и заслугите ти. Предложих го отново, та тия, що заблуждаваш, да видят ясно какъв път избираш. Отвръщаш ми със самохвалство и ругатни. Тъй да бъде. Връщай се в копторите! Ала ти, Гандалф! За теб поне съм наскърбен, виждайки срама ти. Как тъй понасяш подобно общество? Та ти си горд, Гандалф — и не без причина, нали си надарен с благороден ум и очи, що проникват надълбоко и надалеч. И сега ли не ще се вслушаш в съвета ми?

Гандалф се размърда и погледна нагоре.

— Какво имаш да добавиш след казаното на последната ни среща? — запита той. — Или може би искаш да се откажеш от нещо?

Саруман помълча.

— Да се откажа? — озадачено повтори той. — Да се откажа? Нагърбих се да те съветвам за твое добро, но ти не ме и изслуша. Горделив си и не обичаш съветите, навярно с право, след като сам си изпълнен с мъдрост. Но мисля, че в онзи случай сгреши и съзнателно изтълкува намеренията ми в обратна посока. Боя се, че в устрема да те убедя съм изгубил търпение. И от все сърце съжалявам. Защото не храня лоши чувства към теб; дори сега ти прощавам, макар да се завръщаш при мен, обкръжен от насилници и невежи. Как да те мразя? Не сме ли и двамата членове на възвишен и древен орден, най-върховния в Средната земя? Дружбата ще донесе полза и на двама ни, все още можем заедно да сторим много, за да изцелим тоя свят от безредиците. Нека се разберем и да отхвърлим от мислите си тия дребни люде! Нека чакат нашите решения! В името на общото благо съм готов да залича миналото и да те приема. Няма ли да се посъветваш с мен? Няма ли да се качиш?

Тъй велика мощ бе вложил Саруман в това сетно усилие, че никой от ония, що чуха. не остана бездушен. Но сега магията бе съвсем друга. Те чуваха как един благ крал бащински гълчи своя сгрешил, ала многообичан министър. За тях вратата бе захлопната и те стояха навън, подслушвайки думи, отправени към друг — невъзпитани деца или глупави слуги, които дочуват загадъчния разговор на големите и се питат как ли ще засегне съдбата им. От по-благородна сплав бяха излети тия двама — преподобни и мъдри. Неминуемо трябваше да сключат съюз. Гандалф щеше да се изкачи в кулата, за да обсъди в най-високите зали на Ортанк нещо дълбокомислено и непонятно за тях. Вратата щеше да се затвори, а те щяха да останат навън, освободени за малко, в очакване да им възложат работа или наказание. Дори в мислите на Теоден се зароди сянката на съмнението: „Той ще ни предаде, ще си отиде… загубени сме.“

Сетне Гандалф се разсмя. Видението изчезна като облаче дим.

— Саруман, Саруман! — изрече Гандалф през смях. — Сбъркал си жизнения си път, Саруман. Трябвало е да станеш кралски шут и да припечелваш хляб и камшици с имитация на съветниците. Ох, ще се пукна! — Той помълча, за да се наслади на смеха. — Казваш да се разберем? Боя се, че не можеш да ме разбереш. Но ти, Саруман, си ми вече прекалено ясен. Помня словата и делата ти по-ясно, отколкото предполагаш. Когато те посетих последния път, ти беше тъмничар на Мордор и натам щеше да ме изпратиш. Не, гост, що е избягал през покрива, ще помисли дважди, преди да се върне през вратата. Не, не вярвам да се кача. Но чуй, Саруман, за последен път! Няма ли да слезеш? Исенгард се оказа по-слаб, отколкото го виждаше в надеждите и мечтите си. Същото може да стане и с други неща, в които все още вярваш. Не е ли по-добре да го напуснеш за малко? Да възвиеш към нови цели може би? Добре помисли, Саруман! Няма ли да слезеш?

Сянка мина по лицето на Саруман, после то стана мъртвешки бледо. Преди да успее да се прикрие, всички зърнаха през маската терзанията на един ум, изпаднал в съмнение, разкъсван между неохотата да остане и ужаса да напусне убежището си. За секунда той се поколеба и всички затаиха дъх. После заговори и гласът му бе писклив и студен. Гордостта и омразата го бяха овладели.

— Да сляза? — присмя се той. — Слиза ли обезоръжен човек да разговаря с разбойници пред прага? И тук ви чувам добре. Не съм глупак и не ти вярвам, Гандалф. Може да не са застанали открито на стълбата, ала знам, че горските демони се спотайват по твое нареждане.

— Предателят никому не вярва — морно отвърна Гандалф. — Но не се бой за кожата си. Не искам да те убия или да ти причиня зло, би трябвало да го знаеш, ако наистина си ме разбирал. И имам сила да те опазя. Давам ти последна възможност. Можеш свободно да напуснеш Ортанк… стига да решиш.

— Добре звучи — саркастично подметна Саруман. — Точно в стила на Гандалф Сивия — толкова снизходителен, самата любезност. Не се съмнявам, че Ортанк ще ти е много удобен, след като услужливо го напусна. Но откъде-накъде ще го напускам? И какво разбираш под „свободен“? Има някакви условия, предполагам?

— От прозорците си виждащ причините да напуснеш — отговори Гандалф. — Като помислиш, ще се сетиш и за други. Слугите ти са разпръснати и унищожени, съседите си сам превърна във врагове, измами новия си господар или поне се опита да го сториш. Когато окото му се обърне насам, то ще е червеното око на гнева. Но щом казвам „свободен“, значи разбирам „свободен“ — свободен от въже, верига или заповед, волен да идеш където си щеш, та било то и в Мордор, Саруман, стига да пожелаеш. Ала първо ще ми предадеш Ключа на Ортанк и жезъла си. Те ще са залог за поведението ти и ако ги заслужиш, ще ти се върнат по-късно.

Изкривено от ярост, лицето на Саруман почервеня и в очите му пламна кървав огън. Той се разсмя диво.

— По-късно! — Викът му премина в писък. — По-късно! Да, предполагам, когато получиш и ключовете на самия Барад-дур, и короните на седемте крале, и жезлите на Петимата мъдреци, и като се сдобиеш с чифт волски подкови далеч-далеч над сегашните ти жабешки размери. Скромен план, няма що. Само дето комай ще трябва мъничко да ти помогна! Имам си друга работа. Не ставай глупак. Ако искаш да преговаряш с мен, докато още имаш възможност, върви си и се върни, като се опомниш! И недей да влачиш тия главорези и дребни утайки, дето ти се мъкнат по опашката! На добър час! Той се обърна и напусна балкона.

— Върни се, Саруман! — властно изрече Гандалф. За всеобщо изумление Саруман се обърна и сякаш влачен против волята си, бавно наближи железния парапет и задъхан се облегна на него. Лицето му беше свито и сбръчкано. Ръката му се вкопчваше като ноктеста лапа в тежкия черен жезъл.

— Не съм ти разрешил да си вървиш — сурово изрече Гандалф. — не бях свършил. Станал си глупак, Саруман, и все пак ми е жал. Още можеше да обърнеш гръб на безумието и злото и щеше да си от полза. Но ти избра да останеш и да предъвкваш огризките от старите си интриги. Стой си тогава! Но те предупреждавам, не ще е лесно да се измъкнеш пак. Освен ако мрачните ръце на Изтока се протегнат да те грабнат. Саруман! — викна той и в гласа му нахлу нова мощ и власт. — Виж, аз не съм Гандалф Сивия, когото предаде. Аз съм Гандалф Белия, що се завърна от смъртта. Вече нямаш цвят, изгонвам те от ордена и от Съвета. Той надигна ръка и бавно заговори с ясен и хладен глас:

— Саруман, жезълът ти е счупен.

Раздаде се пукот, жезълът в ръката на Саруман се разцепи на две и горната част падна пред нозете на Гандалф.

— Махай се! — рече Гандалф.

Саруман с писък рухна назад и пропълзя навътре. В този момент нещо тежко и блестящо профуча отгоре. То отскочи от железния парапет в мига, когато Саруман го бе напуснал, и пронизвайки въздуха край главата на Гандалф, се стовари на стълбата. Парапетът се строши със звън. Стълбата се пропука сред отломки и искри. Ала топката остана невредима — по стъпалата се търкулна кристален глобус, мрачен, но със сияйно огнено ядро. Докато подскачаше към едно езерце настрани, Пипин изтича и го вдигна.

— Ах, измамник и убиец! — викна Еомер.

Но Гандалф бе невъзмутим.

— Не, не го хвърли Саруман — каза той, — дори не е било по негова заповед, мисля. Долетя от един много по-висок прозорец. Прощален изстрел от драгия Змийски език, чини ми се, само че зле насочен.

— Лош прицел може би защото не е могъл да реши кого мрази повече, тебе или Саруман? — подхвърли Арагорн.

— Нищо чудно — отвърна Гандалф. — Слаба утеха ще намерят тия двамата в дружбата си — ще се гризат с жестоки думи. Но наказанието е справедливо. Ако някога излезе от Ортанк, Змийския език ще си е получил повече от заслуженото. Хей, момченце, това аз ще го взема! Не съм те молил да го пипаш — викна той, като се обърна рязко и зърна Пипин да се задава по стъпалата бавно, сякаш мъкнеше тежък товар. Спусна се да го пресрещне, взе от хобита мрачния глобус и припряно го омота в плаща си. — Аз ще се погрижа за това. Мисля, че не е от нещата, които Саруман би избрал за изхвърляне.

— Но може да има и друго за хвърляне — обади се Гимли. — Ако преговорите са свършили, поне да се отдръпнем на един хвърлей камък.

— Свършиха — каза Гандалф. — Да вървим.

Обърнаха гръб на вратата на Ортанк и слязоха надолу. Конниците радостно посрещнаха краля и поздравиха Гандалф. Магията на Саруман се разкъса — бяха го видели покорно да идва и сетне да пълзи обратно, щом го пуснат.

— Е, и това свършихме — каза Гандалф. — Сега трябва да намеря Дървобрад и да му кажа как стоят нещата.

— Той не се ли е досетил? — запита Мери. — Можеше ли да свърши другояче?

— Едва ли — отвърна Гандалф, — макар че всичко висеше на косъм. Но имах причини да опитам — и великодушни, и не чак дотам щедри. За пръв път Саруман открива, че силата на гласа му чезне. Не може да бъде едновременно и тиран, и съветник. Щом интригата узрее, тя не остава скрита. Ала той попадна в капан и опита да се пазари с жертвите си един по един, докато другите слушаха. Тогава му предложих последния достоен избор — да се отрече както от Мордор, тъй и от личните си кроежи и да изкупи миналото, като ни помогне в беда. Той най-добре познава бедата ни. Велики услуги можеше да окаже. Но избра да се отдръпне и да запази власт над Ортанк. Не желае да служи, а само да повелява. Сега живее в ужас от сянката на Мордор и въпреки това още мечтае да яхне урагана. Окаян глупец! Ако силата от Изтока протегне ръце към Исенгард, ще бъде изяден. Ние не можем да унищожим Ортанк отвън, но Саурон… кой знае на какво е способен?

— Ами ако Саурон не победи? Какво ще му сториш? — обади се Пипин.

— Аз ли? Нищо — каза Гандалф. — Нищо няма да му сторя. Не жадувам за власт. Какво ще стане с него? Не знам. Скърбя, че толкоз много някогашно добро гние сега в кулата. Ала нещата не се развиха зле за нас. Странни са пътищата на съдбата! Омразата често сама се наранява! Предполагам, че дори да бяхме влезли, не бихме открили в Ортанк по-безценни съкровища от това, което Змийския език запокити по нас.

От един отворен прозорец високо горе долетя пронизителен писък и рязко заглъхна.

— Изглежда, и Саруман мисли тъй — каза Гандалф. — Хайде да си вървим!

Върнаха се към останките от портата. Едва бяха минали под арката, откъм сенките на струпаните камъни се зададоха с широки крачки Дървобрад и още десетина енти. Арагорн, Гимли и Леголас ги зяпнаха смаяно.

— Ето трима от спътниците ми, Дървобрад — каза Гандалф. — разправял съм ти за тях, но не ги беше виждал. И той ги представи по име. Старият ент ги огледа дълго и изпитателно, после поговори с всеки от тях. Накрая се обърна към Леголас.

— Значи си дошъл чак от Мраколес, добри ми елфе? Велика гора беше някога!

— И още е — каза Леголас. — Но не чак дотам, че ние, тамошните жители, да се изморим от гледката на нови дървета. От все сърце бих искал да побродя из горите на Ветроклин. Едва бях навлязъл под зеления им свод, и вече не ми се връщаше обратно.

Очите на Дървобрад заблестяха от удоволствие.

— Дано желанието ти се изпълни, преди много да остареят хълмовете — рече той.

— Ще дойда, ако ми е писано — каза Леголас. — С един приятел сме се зарекли, ако всичко мине добре, да посетим Ветроклин… с твое разрешение.

— Добре дошъл е всеки елф, когото доведеш — отвърна Дървобрад.

— Въпросният приятел не е елф — поясни Леголас. — Имах предвид този тук — Гимли, син Глоинов.

Гимли се поклони ниско, но секирата се изплъзна от пояса му и издрънча на земята.

— Хуум, хм! Ха сега де — мрачно го огледа Дървобрад. — Джудже, че и с брадва! Хуум! Само добро желая на елфите, но ти искаш прекалено много. Странна е тая дружба!

— Може и да е странна — възрази Леголас, — но докато е жив Гимли, няма да дойда сам във Ветроклин. Секирата му не е за дървета, а за оркски шии, о, Ветроклине, владетелю на Ветроклинската гора. Четиридесет и двама врагове съсече той в битката.

— Хуу! Гледай ти! — каза Дървобрад. — Това вече е по-добре. Е, хубаво де, каквото има да става, ще стане и няма закъде да припираме. Но засега ще трябва да се разделим. Денят е към края си, а Гандалф казва, че трябва да потеглите преди мръкнало, пък и Владетелят на Пределите е закопнял за дома си.

— Да, трябва да потегляме, и то незабавно — намеси се Гандалф. — Боя се, че ще се наложи да ти отнема портиерите. Но ще се справиш и без тях.

— Може би — каза Дървобрад. — Ала ще ми липсват. Толкова набързо се сдружихме, че комай съм взел да ставам припрян — навярно от старост вече раста обратно към младостта. Ама разбираш ли, те са първите нови създания под Слънцето и Луната, които виждам от безброй дълги дни насам. Вмъкнах имената им в Дългия списък. Ентите ще ги запомнят.

Ент земероден, стар като гранита,

широко крачи, бистри струи пие;

и вечно гладни — хобитите млади,

засмян и весел мъничък народец.

Ще останем приятели, додето лист се разлиства. На добър час! Но чуете ли нещичко във вашия приятен кът, Графството, известете ме! Нали знаете за кое — ако се чуят или видят ентругите. И вие елате, ако можете!

— Ще дойдем! — изрекоха в един глас Мери и Пипин, после побързаха да извърнат лица. Дървобрад се вгледа в тях и дълго мълча, поклащайки замислено глава. Накрая се обърна към Гандалф.

— Значи Саруман не иска да се маха? Така си и мислех. Сърцето му е прогнило като на черен хуорн. И все пак, ако аз бях победен и всичките ми дървета изтребени, не бих излязъл, докато ми остава някоя мрачна дупка за укритие.

— Да — каза Гандалф. — Но ти не си се замислял да покриеш целия свят с дървета и да затриеш всяка друга живинка. Както и да е, Саруман остава да лелее омразата си и пак да тъче паяжини, доколкото може. Той задържа Ключа на Ортанк. Но не му разрешавайте да избяга.

— Има си хас! Ентите ще се погрижат за това — отвърна Дървобрад. — Без мое разрешение Саруман няма да стъпи по-далеч от скалата. Ентите ще бдят.

— Добре! — кимна Гандалф. — На това се надявах. Сега мога да се заема с други работи и ми остава една грижа по-малко. Но бъдете предпазливи. Водата спадна. Боя се, че не стига само да оставите стража около кулата. Не се съмнявам, че под Ортанк са прокопани потайни тунели и Саруман се надява да се измъкне, та не след дълго да изникне ненадейно. Ако си съгласен да предприемеш тоя труд, бих те помолил отново да докараш водите, докато Исенгард се превърне в постоянно езеро или докато откриеш изходите. Щом залееш всички подземия и запушиш водостоците, Саруман ще трябва да си седи горе и да гледа през прозореца.

— Остави това на ентите! — рече Дървобрад. — Ще претърсим долината от горе до долу и ще надникнем под всяко камъче. Тук пак ще живеят дървета — стари, диви дървета. Ще ги наречем Стражелес. И катеричка няма да мине, без да узная. Остави това на ентите! Колкото години ни е мъчил, седем пъти по толкова не ще се уморим да го пазим.