Джон Р. Р. Толкин
Властелинът на Пръстените (32)

ГЛАВА 5
БЕЛИЯТ КОННИК

— Измръзнах до кости — каза Гимли, пляскайки с ръце и тропайки с крака.

Денят най-сетне бе настъпил. Призори тримата другари бяха закусили с оскъдните си запаси, сега се готвеха в просветляващото утро отново да потърсят по земята следи от хобитите.

— И не забравяйте за оня старец! — добави Гимли. — Бих бил по-щастлив, ако можех да зърна отпечатък от ботуш.

— Че с какво ще те зарадва това? — запита Леголас.

— С това, че щом нозете му оставят следи, старецът може и да не е нещо повече от онова, което видяхме — отвърна джуджето.

— Може би — каза елфът, — но тежките ботуши може да не са оставили следа — тревата е висока и жилава.

— За един Скиталец това не е пречка — възрази Гимли. — На Арагорн му стига и едно приведено стръкче, за да разчете дирята. Но не вярвам да намери следи. Зловещия призрак на Саруман — него видяхме снощи. Дори сред утринните лъчи съм сигурен в това. Може и сега очите му да ни дебнат от Ветроклин.

— Нищо чудно — рече Арагорн. — Ала не съм сигурен. Мисля си за конете. Ти, Гимли, каза снощи, че са били подплашени. Но аз не мисля така. Чу ли ги, Леголас? Звучеше ли това като цвилене в ужас?

— Не — каза Леголас. — Чух ги ясно. Ако не бе мракът и собственият ни страх, бих предположил, че беснеят от ненадейна радост. Речта им бе като на коне, срещнали отдавна изчезнал другар.

— Тъй си помислих и аз — кимна Арагорн, — но не мога да разгадая гатанката, докато не се завърнат. Хайде! Зората бързо просветлява. Първо да огледаме, а после ще мислим! Ще почнем оттук, край нашия бивак, внимателно ще претърсим всичко наоколо и ще продължим нагоре към гората. Каквото и да мислим за снощния посетител, задачата ни е да открием хобитите. Ако случайно са избягали, трябва да са се скрили сред дърветата, иначе щяха да ги видят. Не намерим ли нищо от тук до горските покрайнини, тогава ще претърсим за сетен път бойното поле и пепелта. Но там надеждата е слаба — Роханските конници са си свършили работата твърде добре.

Тримата другари дълго пълзяха и опипваха земята. Дървото скръбно надвисваше над тях, вяло отпуснатите сухи листа потракваха сред мразовития източен вятър. Арагорн бавно се отдалечи. Стигна до пепелта от стражевия огън край реката, после продължи да дири назад, към могилката, където бе станало сражението. Внезапно се приведе ниско и едва не зарови лице в тревата. Сетне повика другите. Те дотичаха мигом.

— Най-после тук откриваме нещо ново! — каза Арагорн и вдигна пред очите им смачкан лист — широк и бледозлатист, но сега повехнал и потъмнял. — Малорнов лист от Лориен и по него има трошици, има ги и в тревата. И вижте! Наблизо се търкалят прерязани въжета!

— А ето и ножа, който ги е прерязал! — добави Гимли. Той се приведе и измъкна късо, назъбено острие от туфата, където се бяха вдълбали нечии тежки нозе. Отчупената дръжка лежеше наблизо.

— Оркско оръжие — каза Гимли, държейки предпазливо острието, и огледа с отвращение гравираната дръжка — тя бе оформена като грозна глава с кривогледи очи и злобно ухилена уста.

— Е, от всички загадки, които открихме, тая е най-странната! — провикна се Леголас. — Вързан пленник да избяга и от орките, и от обкръжаващите конници. После да спре на открито и да пререже въжетата с оркски кинжал. Но как и защо? Ако краката му са били вързани, то как е вървял? А ако са били вързани ръцете му, как е рязал с ножа? И ако не са били вързани нито ръцете, нито краката му, защо изобщо е срязал въжетата? После, доволен от сръчността си, сяда и спокойно си хапва питка! Това поне стига за доказателство, че е бил хобит, даже и да го нямаше малорновия лист. След това, предполагам, е превърнал ръцете си в криле и с чуруликане е хвръкнал към дърветата. Лесно ще го намерим — трябва само и ние да се снабдим с криле!

— Не ще и дума, тук е имало магия — каза Гимли. — Какво правеше онзи старец? Ти, Арагорн, какво ще речеш за тълкуването на Леголас? Можеш ли да добавиш нещо?

— Може и да успея — усмихна се Арагорн. — Наблизо има и други белези, които не забелязахте. Съгласен съм, че пленникът е бил хобит и че трябва да е освободил ръцете или краката си, преди да попадне тук. Ръцете, бих казал, защото така гатанката става по-проста, а и защото, както разчитам белезите, бил е донесен дотук от орк. Кръв се е проляла на няколко крачки от това място, оркска кръв. Наоколо има дълбоки отпечатъци от копита и следи от влачене на нещо тежко. Конниците са съсекли орка, а по-късно са отмъкнали трупа до огъня. Но хобита не са забелязали: той не е стоял „на открито“, нали е било тъмно, а и го е прикривал елфическият плащ. Бил е изтощен и гладен, значи няма нищо чудно, че щом прерязал въжетата с ножа на загиналия враг, похапнал и си отпочинал, преди да пропълзи по-надалеч. Избягал е без раница, без багаж, но поне едно ме утешава — че той е имал в джоба си малко лембас; навярно и това е типично за хобит. Казвам той, макар да се надявам и предполагам, че Мери и Пипин са били тук заедно. Нищо обаче не го доказва със сигурност.

— А как си е развързал ръцете някой от нашите приятели, какво предполагаш? — запита Гимли.

— Не знам как се е случило — отговори Арагорн. — Нито пък знам защо ги е отнасял оркът. Сигурно не за да им помогне в бягството. Не, сега ми се струва, че започвам да разбирам онова, което ме озадачаваше от самото начало: защо след гибелта на Боромир орките се задоволиха с Мери и Пипин? Те не търсиха останалите, не нападнаха бивака ни; вместо това побягнаха стремглаво към Исенгард. Дали не са предполагали, че са пленили Носителя на Пръстена и верния му другар? Не ми се вярва. Техните господари не биха се осмелили да дадат на орки толкова ясни заповеди, макар и да са знаели много; не биха им разказали открито за Пръстена — орките са неверни слуги. Но мисля, че им е било наредено на всяка цена да заловят хобитите — живи. Преди битката е бил направен опит за бягство с безценните пленници. Предателство навярно, какво друго да се очаква от подобни твари; сигурно някой едър и самонадеян орк е опитал да измъкне плячката за свои цели. Такава е моята версия. Възможни са и други. Но на едно можем да разчитаме при всички случаи: поне един от нашите приятели е избягал. Наш дълг е да го открием и да му помогнем, преди да се завърнем в Рохан. Нека не се плашим от Ветроклин, щом неволята го е тласнала към тия мрачни места.

— Не знам какво ме плаши повече — Ветроклин или мисълта за дългия път, който ще трябва да изминем пеш през Рохан — обади се Гимли.

— Тогава да вървим към гората — каза Арагорн.

Не след дълго Арагорн откри свежи дири. Близо до брега на Ентомил се натъкна на стъпки — хобитови стъпки, ала твърде неясни, за да подскажат нещо повече. После отново намери отпечатъци край дънера на едно голямо дърво досами края на гората. Сухата твърда почва не разкриваше много.

— Поне един хобит е постоял тук и се е огледал, после се е отправил към гората — каза Арагорн.

— Значи и ние трябва да влезем навътре — рече Гимли. — Но не ми харесва видът на тоя Ветроклин, пък и ни предупредиха да се пазим. Бих предпочел гонитбата да ни отведе където и да било, само не натам.

— Каквото и да разправят приказките, не усещам от гората да долита зло — каза Леголас. Той бе застанал под горския покров и приведен напред, сякаш се вслушваше и се взираше с широко разтворени очи към сенките. — Не, не е зло, или ако има зло, то е надалече. Долавям само слаби отгласи от мрачни места, където сърцата на дърветата са почернели. Няма злоба наблизо, но има бдителност и гняв.

— Е, срещу мен няма за какво да се гневят — каза Гимли. — Никому не съм сторил зло.

— И добре, че е тъй — отвърна Леголас. — Но, така или иначе, гората много е страдала. Нещо става вътре или скоро ще се случи. Не усещате ли напрежението? Дъхът ми спира от него.

— Усещам, че въздухът е застоял — каза джуджето. — Тая гора е малко по-светла от Мраколес, но е занемарена и плесенясала.

— Стара е, много стара — каза елфът. — Тъй стара, че ми възвръща младостта по-силно дори от пътешествието с деца като вас. Стара и пропита от спомени. Тук бих могъл да намеря щастие, ако бях дошъл в мирни дни.

— Сигурно, няма да споря — изсумтя Гимли. — Във всеки случай ти си горски елф, макар че елфите изобщо са странен народ. Но малко ми поолекна на сърцето. Където отидеш, ще дойда и аз. Само дръж лъка си готов за стрелба, а аз ще поразхлабя секирата на пояса си. Не за дърветата — бързо добави той, вдигайки очи към дървото, под което бяха застанали. — Не искам ненадейно да срещна онзи старец, без да съм си приготвил тема за разговор, това е. Хайде да вървим!

И тримата ловци потънаха в горите на Ветроклин. Леголас и Гимли оставиха на Арагорн да издирва следите. Дори и неговият поглед не откриваше много. Горската почва беше суха и покрита с дебел слой листа, но предполагайки, че бегълците ще се придържат към водата, той често се завръщаше към речния бряг. Така се натъкна на мястото, където Мери и Пипин бяха спрели да се напият и да изплакнат нозете си. Тук всички видяха ясно стъпките на двама хобити, единият малко по-дребен от другия.

— Добра вест — каза Арагорн. — Ала следите са отпреди два дни. Изглежда, че тук хобитите са се откъснали от речния бряг.

— Какво да правим тогава? — запита Гимли. — Не можем да ги гоним из дебрите на Ветроклин. Пристигнахме без никакви запаси. Ако не ги открием скоро, не виждам каква помощ ще им окажем, освен да седнем край тях и дружно да умрем от глад.

— И трябва да го сторим, ако наистина само това ни остава — каза Арагорн. — Да вървим.

Най-сетне те стигнаха до отвесния край на Дървобрадовия хълм и вдигнаха очи към скалната стена с грубите стъпала, водещи към високата площадка. Слънчеви проблясъци пронизваха забързаните облаци и сега гората не изглеждаше тъй сива и нерадостна.

— Да се качим и да поогледаме наоколо! — каза Леголас. — Все още се задъхвам. С удоволствие бих подишал малко чист въздух.

Пътниците се изкатериха нагоре. Арагорн дойде последен, с бавна крачка — той внимателно проучваше стъпалата и издатините.

— Почти съм уверен, че хобитите са се изкачили дотук — каза той. — Но има и други следи, много странни следи, които не разбирам. Питам се дали от този ръб ще зърнем нещо, което да ни подскаже пътя занапред.

Той се изправи и огледа наоколо, ала не видя нищо съществено. Площадката беше обърната на юг и изток, но само към изток гледката бе открита. Натам дървесните корони се спускаха редица подир редица към равнината, откъдето бяха дошли.

— Голяма обиколка направихме — каза Леголас. — Всички заедно можехме безопасно да стигнем дотук, ако бяхме напуснали Великата река на втория или третия ден, за да поемем на запад. Малцина са способни да предскажат накъде ще ги отведе пътят им, додето не стигнат неговия край.

— Но нали не искахме да идваме във Ветроклин — обади се Гимли.

— Ала ето че сме тук… и с двата крака в капана — каза Леголас. — Гледай!

— Какво да гледам? — запита Гимли.

— Там, сред дърветата.

— Къде? Нямам елфически очи.

— Шшш! По-тихо! Виж! — прошепна Леголас и посочи с ръка. — Долу в гората, точно където минахме преди малко. Той е. Не го ли виждаш как минава от дърво до дърво?

— Виждам, виждам сега! — изсъска Гимли. — Гледай, Арагорн! Не ти ли казвах? Ето го стареца. Цял омотан в мръсни сиви дрипи — затова не го забелязах отначало.

Арагорн се вгледа и съзря бавно крачещ прегърбен силует. Той не бе далече. Приличаше на стар просяк, който крачи морно и се подпира на чепата тояга. Клюмналата му глава не поглеждаше към тях. По други места навярно биха го посрещнали с любезни слова, но сега стояха мълчаливо и усещаха как ги изпълва странно очакване — задаваше се нещо, изпълнено със скрита мощ… или заплаха.

Гимли дълго гледа с широко разтворени очи как силуетът наближава крачка по крачка. Изведнъж не издържа и избухна:

— Лъкът ти, Леголас! Опъни го! Приготви се! Това е Саруман. Не го оставяй да заговори или да ни урочаса! Стреляй пръв!

Леголас хвана лъка и го натегна бавно, сякаш се бореше с нечия чужда воля. С хлабави пръсти измъкна стрела, но не я намести на тетивата. Арагорн стоеше безмълвно, напрегнат и съсредоточен.

— Какво чакаш? Какво ти става? — изрече Гимли със съскащ шепот.

— Леголас е прав — отвърна спокойно Арагорн. — Не можем да застреляме непознат старец така, изневиделица и без предизвикателство, колкото и да ни мъчат страхове и съмнения. Гледай и чакай!

В този миг старецът ускори крачка и с изненадваща бързина достигна подножието на скалната стена. После внезапно надигна поглед, докато тримата стояха неподвижно и се взираха надолу. Из въздуха тегнеше мълчание.

Не можеха да видят лицето му — той бе придърпал качулката надолу, а върху нея бе надянал широкопола шапка, тъй че сянката поглъщаше всичките му черти освен крайчеца на носа и сивата брада.

И все пак Арагорн имаше чувството, че съзира проблясъка на зорки и ясни очи под надвиснали тежки вежди. Най-после старецът наруши мълчанието.

— Добра среща, приятели — изрече той с кротък глас. — Бих искал да си поговорим. Ще слезете ли, или аз да се кача? И без да чака отговор, той взе да се катери.

— Сега! — викна Гимли. — Спри го, Леголас!

— Не казах ли, че искам да си поговорим? — запита старецът. — Махни тоя лък, уважаеми елфе!

Лък и стрела се отрониха от дланите на Леголас и ръцете му безволно увиснаха.

— А ти, уважаемо джудже, ако обичаш, дръпни ръка от дръжката на секирата, докато се добера нагоре! Тя не ще ти потрябва за разговора.

Гимли трепна и застина като камък, само очите му следяха как старецът подскача като планински козел по грубите стъпала. Умората сякаш го бе напуснала. Нещо проблесна, когато той стъпи на площадката, но видението бе прекалено кратко, за да бъдат уверени — мимолетно се бе мярнала белота, сякаш за миг се бе разкрила някаква дреха, обвита в сивите парцали. В тишината се раздаде съскане — Гимли си поемаше дъх.

— Добра среща, казвам пак! — изрече старецът, приближавайки към тях. Когато вече ги деляха само няколко крачки, той спря, облегна се на жезъла и протегнал глава напред, ги огледа изпод качулката — И какво ли дирите по тоя край? Елф, човек и джудже, всички облечени в елфическа носия. Не ще и дума, тука има някаква история, която си струва да се чуе. Насам рядко виждаме такива чудесии.

— Говориш като човек, който добре познава Ветроклин — рече Арагорн. — Така ли е?

— Не чак толкова добре — отвърна старецът, — тая гора трябва да се опознава с векове. Но сегиз-тогиз идвам насам.

— Можем ли да узнаем името ти, а после да чуем какво имаш да ни кажеш? — запита Арагорн. — Утрото отминава, а ни чака неотложна задача.

— Колкото до това, каквото имах да кажа, вече го чухте: какво дирите и какво можете да разправите за себе си? А пък името ми!…

Вместо да продължи, той избухна в дълъг, тихичък смях. При този звук по тялото на Арагорн пробяга тръпка, странен хладен трепет и все пак не усещаше страх или ужас — това бе по-скоро като внезапната целувка на мразовит въздух, като плясъка на хладен дъжд, разбуждащ заспалия от неспокойна дрямка.

— Името ми! — повтори старецът. — Не се ли досещате вече? — мисля, че сте го чували и преди. Да, чували сте го. Но хайде сега, какво ще ми разправите?

Тримата другари стояха безмълвно.

— Някой друг на мое място би се усъмнил дали задачата ви е почтена, щом я криете — каза старецът. — За щастие аз знам нещичко. Ако не греша, търсите следите на двама млади хобити. Да, хобити. Не ме зяпайте, като че никога не сте чували това странно име. Чували сте го, и аз също. Е, оня ден те се изкатериха дотук и имаха нечакана среща. Олекна ли ви сега? Сигурно ще искате и да узнаете къде са ги отвели? Добре, добре, може и да ви кажа туй-онуй. Но защо стоим? Вашата задача, виждате ли, вече не е толкова срочна, колкото си мислите. Дайте да седнем и да се настаним удобно.

Старецът им обърна гръб и се отдалечи към купчина нападали камъни и скали в подножието на канарата. И тутакси магията сякаш изчезна, тримата се отпуснаха и се раздвижиха. Ръката на Гимли мигом падна върху дръжката на секирата. Арагорн изтегли меча си. Леголас грабна лъка.

Без да им обръща внимание, старецът се наведе и седна на един широк, нисък камък. Сивият плащ се отметна и сега нямаше съмнение — отдолу той бе облечен в бяло.

— Саруман! — викна Гимли и с топор в ръка се хвърли към него. — Говори! Казвай къде си скрил приятелите ни! Какво си им сторил? Говори или така ще ти цепна шапката, че и вълшебник трудно ще я закърпи!

Старецът бе по-бърз. Той скочи на крака и се метна върху една грамадна скала. Изправи се там и изведнъж израсна, надвисна отгоре им. Плащът и сивите парцали отхвръкнаха настрани. Белите му одежди засияха. Той вдигна жезъла, секирата излетя от ръката на Гимли и със звън падна на скалата. Внезапен огън запламтя по меча в неподвижната десница на Арагорн. Леголас изкрещя и отпрати стрелата право нагоре — тя изчезна в огнено сияние.

— Митрандир! — извика елфът. — Митрандир!

— Добра среща за трети път, Леголас! — каза старецът.

Тримата се втренчиха в него. Косата му беше бяла като сняг под слънцето, сияйно бяла бе дрехата му, очите под гъстите вежди бяха пронизващо ясни като слънчеви лъчи, власт се криеше в десницата му. Разкъсвани от изумление, радост и страх, тримата стояха и не намираха думи.

Най-после Арагорн пристъпи от крак на крак.

— Гандалф! — изрече той. — Не сме се и надявали, но ето че в тежък час отново се завръщаш! Какво ли бе замъглило погледа ми? Гандалф!

Гимли не каза нищо, само падна на колене и закри очи.

— Гандалф — повтори старецът, като че диреше в старите спомени отдавна неизричана дума. — Да, това бе името. Аз бях Гандалф.

Той слезе от скалата, вдигна сивия плащ и се омота в него — засиялото слънце сякаш отново потъна в облак.

— Да, можете постарому да ме наричате Гандалф — промълви той с познатия глас на техния стар приятел и водач. — Стани, добри ми Гимли! Не те упреквам, пък и нищо не си ми сторил. Всъщност, приятели, нито едно от оръжията ви не може да ми причини зло. Радвайте се! Отново се срещаме. И то когато отливът започва. Велика буря се задава, но отливът започна.

Той положи ръка върху главата на Гимли, джуджето вдигна очи и изведнъж се разсмя.

— Гандалф! Но ти си в бяло от глава до пети!

— Да, сега съм бял — кимна Гандалф. — И всъщност не ще е грешка да се каже, че наистина съм Саруман — Саруман такъв, какъвто би трябвало да бъде. Но хайде сега, разкажете ми за себе си! Откакто се разделихме, минах през огън и водни бездни. Забравих много от онова, що мислех, че зная, и в замяна узнах много, що бях забравил. Виждам безброй далечни неща, но често не съзирам най-близките. Разкажете ми за себе си!

— Какво искаш да узнаеш? — запита Арагорн. — Дълъг ще е разказът за всичко, що се случи подир раздялата ни на Моста. Няма ли първо да споделиш вестите за хобитите? Намери ли ги и в безопасност ли са сега?

— Не, не съм ги намерил — каза Гандалф. — Мрак покриваше долините на Емин Муил и аз не знаех, че са пленени, додето не ми го каза орелът.

— Орелът! — възкликна Леголас. — Виждах един орел да се рее нависоко и надалече — за сетен път го съзрях преди три дни над Емин Муил.

— Да — каза Гандалф, — това бе Гуаихир, Господаря на вятъра, който ме спаси от Ортанк. Изпратих го напред да бди над реката и да събира вести. Остър е взорът му, ала не може да види скритото зад дърво и хълм. Нещичко откри той, нещичко разбрах сам. Пръстенът е отминал надалеч и вече нямаме сили да му помогнем — нито аз, нито който и да било от дружината, що потегли от Ломидол. Безумно близо се разкри на Врага, ала успя да избяга. И аз имах пръст в това: от едно възвишение се преборих с Черната кула и Сянката отмина. После бях изтощен, много изтощен и дълго бродих из мрачни видения.

— Значи знаеш за Фродо! — рече Гимли. — Как са нещата към него?

— Не мога да кажа. Той се изскубна от страшна заплаха, но още много опасности го дебнат. Реши да отиде в Мордор сам и потегли на път — само това знам.

— Не е сам — възрази Леголас. — Мислим, че и Самознай е тръгнал с него.

— Тъй ли! — рече Гандалф, очите му проблеснаха и усмивка огря лицето му. — Тъй ли било? За пръв път го чувам, но не се изненадвам. Добре! Много добре! Олекна ми на душата. Трябва да ми разкажете по-подробно. Сега седнете край мен и разправяйте за пътешествието си.

Тримата другари насядаха на земята край нозете му и Арагорн подхвана разказа. Гандалф дълго слуша мълчаливо, без да задава въпроси. Бе отпуснал ръце на коленете си, очите му бяха притворени. Най-после, когато Арагорн спомена за смъртта на Боромир и сетния му път по Великата река, старецът въздъхна.

— Не доизказваш всичко, за което знаеш или се досещаш, приятелю Арагорн — кротко изрече той. — Бедният Боромир! Не можех да видя какво му се е случило. Тежко изпитание за мъж като него — воин и владетел. Галадриел ми каза, че го дебне заплаха. Но той се е изтръгнал в последния миг. Радвам се. Ненапразно тръгнаха с нас младите хобити, стига и това, що сториха за Боромир. Но ролята им не свършва дотук. Съдбата ги доведе до Ветроклин и идването им бе като търкулване на дребни камъчета, с които започва планинска лавина. Дори сега, докато си говорим тук, чувам първия тътен. Тежко на Саруман, ако бентът се отприщи и го завари далеч от дома!

— В едно не си се променил, скъпи приятелю — каза Арагорн, — вечно говориш със загадки.

— Какво? Със загадки ли? — сепна се Гандалф. — Не! Говорех си сам. Стар навик да разговарям с най-мъдрия, който ми е подръка, уморяват ме дългите обяснения, нужни за по-младите.

Той се разсмя, но сега смехът бе топъл и дружески като слънчев светлик.

— Вече не съм млад, дори по летоброенето на Древните родове — възрази Арагорн. — Няма ли да ми откриеш по-ясно мисълта си?

— Какво да кажа аз тогава? — рече Гандалф и умислено помълча. — Ето как виждам нещата за момента, щом държиш да узнаеш мислите ми колкото се може по-ясно. Врагът, разбира се, отдавна знае, че Пръстенът е на път и че го носи хобит. Знае в каква численост потегли нашият Отряд от Ломидол и какъв е всеки от нас. Но той все още не проумява целта ни. Предполага, че всички заедно отиваме към Минас Тирит; точно това би сторил той на наше място. И според черната му мъдрост това би нанесло тежък удар по неговата мощ. Наистина велик страх го е обзел, като не знае кой ли исполин ще се яви изведнъж с Пръстена на ръката и ще го призове на бой, за да го низвергне и да заеме мястото му. И мисъл не минава през ума му, че бихме желали да го низвергнем и вече никой да не заеме трона му. И в най-черните сънища не го спохожда представата, че ще опитаме да унищожим самия Пръстен. Тъкмо тук несъмнено ще видите нашия шанс, нашата надежда. Мислейки само за война, той започна сражението, защото вярваше, че няма време за губене; ако първият удар е достатъчно мощен, може да няма нужда от втори. И той раздвижва преждевременно силите, които отдавна сбираше. Обезумял мъдрец. Ако бе впрегнал цялата си мощ да пази Мордор тъй, че никой да не може да влезе, ако бе вложил цялото си лукавство в издирването на Пръстена, тогава надеждата ни наистина щеше да посърне — нито Пръстен, нито носител щяха да му се изплъзват за дълго. Но сега окото му е забравило своя дом и се взира навън, а най-жадно гледа той към Минас Тирит. Скоро силата му ще връхлети като буря над крепостта. Защото той вече знае, че слугите, изпратени да погубят Отряда, отново са се провалили. Не са открили Пръстена. Не са довели и хобити за заложници. Само това да бяха сторили, за нас ударът можеше да е тежък, дори пагубен. Но нека не помрачаваме сърцата си с мисълта как Черната кула би ги съдила за тяхната доброта и вярност. Врагът се провали… поне засега. Благодарение на Саруман.

— Значи Саруман не е предател? — запита Гимли.

— О, предател е — отвърна Гандалф. — Двоен. И не е ли чудно? Нито едно от последните ни изпитания не изглеждаше тъй скръбно като измяната на Исенгард. Дори само като владетел и пълководец Саруман бе станал твърде силен. Той заплашва народа на Рохан и осуетява помощта му за Минас Тирит, докато главният удар наближава от Изтока. Ала предателското оръжие винаги е опасно за десницата, що го държи. На Саруман също му бе хрумнало да си присвои Пръстена или поне да хване един-двама хобити за злокобните си цели. Тъй че с общи усилия двамата ни врагове успяха само в едно — удивително бързо и точно навреме да доставят Мери и Пипин във Ветроклин, където иначе и кракът им нямаше да стъпи! И още — взаимно се изпълниха с нови съмнения, които разстройват плановете им. Благодарение на Роханските конници Мордор не ще чуе вест за битката, ала Мрачният владетел знае, че двама хобити са били заловени край Емин Муил и поведени към Исенгард против волята на собствените му слуги. Сега ще трябва да се бои както от Минас Тирит, така и от Исенгард. Ако повали Минас Тирит, тепърва ще си има работа със Саруман.

— Жалко, че по средата са нашите приятели — обади се Гимли. — Ако нищо не делеше Исенгард и Мордор, те щяха да се бият, а ние — да гледаме и да чакаме.

— Победителят би излязъл по-могъщ откогато и да било и освободен от товара на съмненията — каза Гандалф. — Но Исенгард не може да се сражава с Мордор, освен ако Саруман пръв се добере до Пръстена. Това вече никога не ще му се удаде. Той още не знае каква заплаха го дебне. И още много неща не знае. Толкова жадуваше да се докопа до плячката, че не можа да изчака у дома си и избърза насам, за да срещне и проследи пратениците си. Но този път закъсня. Още преди да стигне до тия места, битката вече бе свършила и нищо не можеше да се промени. Той не се задържа тук. Надничам в мислите му и виждам съмнения. Горите не са му подвластни. Той вярва, че конниците са изклали и изгорили всичко живо на бойното поле, но не знае дали орките са водили пленници. Не знае и за спречкването между неговите слуги и орките от Мордор, не знае за Крилатия пратеник.

— Крилатия пратеник! — провикна се Леголас. — Аз стрелях по него с лъка на Галадриел над Сарн Гебир и го повалих от висините. Той ни изпълваше с ужас. Що за ново страшилище е това?

— Такова, че стрелите са безсилни против него — отвърна Гандалф. — Ти си погубил само звяра, що го носи. Добро дело, но Конникът скоро е литнал наново. Защото той е Назгул, един от Деветте, яхнали сега крилати твари. Сянката на техния ужас скоро ще падне над последните армии на нашите приятели, закривайки слънцето. Но още не им е разрешено да пресичат Реката и Саруман не знае за новата форма, която са приели Духовете на Пръстена. Мисълта му лети все към Пръстена. Бил ли е на бойното поле? Намерен ли е? Ами ако Теоден, владетелят на Пределите, се добере до него и узнае за силата му? Само тази опасност вижда и сега бяга към Исенгард, за да удвои и утрои щурма си против Рохан. А през цялото време по-отблизо го дебне друга опасност, но унесен в трескави мисли, той не я вижда. Забравил е за Дървобрад.

— Пак си говориш сам — усмихна се Арагорн. — Не познавам тоя Дървобрад. А за Сарумановото двойно предателство донякъде се досещах, ала не виждам за какво е допринесло пристигането на двама хобити във Ветроклин, освен да ни тласне към дълга и безплодна гонитба.

— Чакай малко! — викна Гимли. — Друго искам да узная най-напред. Гандалф, тебе ли видяхме снощи или Саруман?

— Със сигурност не съм бил аз — отговори Гандалф, — следователно трябва да предположа, че сте видели Саруман. Явно толкова си приличаме, че мога да извиня желанието ти да пробиеш в шапката ми непоправима дупка.

— Добре де! — рече Гимли. — Радвам се, че не си бил ти.

— Да, добро ми джудже — отново се разсмя Гандалф, — утеха е да знаеш, че поне в това не грешиш. Та не знам ли и аз тегобата на грешките! Но, разбира се, не съм и помислил да те осъждам за посрещането. Как бих могъл, след като толкова често съм съветвал другарите си да подозират даже собствените си ръце, щом имат работа с Врага. Жив да си ми, Гимли, сине на Глоин! Дано някой ден ни видиш един до друг и да разбереш разликата!

— Ами хобитите! — намеси се Леголас. — Дълъг път извървяхме да ги видим, а ти, изглежда, знаеш къде са. Кажи!

— При Дървобрад и ентите — каза Гандалф.

— Ентите! — възкликна Арагорн. — Значи верни са старите легенди за обитателите на горските дебри и великаните — пастири на дърветата? Има ли още енти на тоя свят? Мислех, че те са само спомен от древни времена, ако изобщо някога са били нещо друго освен роханска легенда.

— Роханска легенда ли? — провикна се Леголас. — O, не, всеки елф от Дивите земи е пял песни за древните Онодрими и вековната им скръб. Ала дори и за нас те са само спомен. Ако можех да срещна някой от тях да крачи до днес по света, тогава наистина пак бих се почувствувал млад! Но Дървобрад… това е само другото име на Ветроклин, както го наричат в Общия език, а ти като че говореше за отделна личност. Кой е този Дървобрад?

— А! Сега питаш прекалено много — каза Гандалф. — Знам съвсем малко за неговата дълга, бавна история, ала и то е толкова много, че нямаме време за подобен разказ. Дървобрад е Ветроклин, пазач на гората, най-стар от ентите, най-старото живо същество, което още крачи под слънцето из Средната земя. И наистина се надявам да го видиш, Леголас. Мери и Пипин имаха късмет — срещнаха го тъкмо тук, където седим. Преди два дни той дойде насам и ги отнесе към своето жилище, далеч край корените на планините. Често му се случва да намине тук, особено когато духът му е неспокоен и смутен от слухове за външния свят. Преди четири дни го видях да крачи сред дърветата, мисля, че и той ме видя, защото се спря, но не го заговорих, бях дълбоко унесен в мисли и скован от умора подир борбата с окото на Мордор; той също не заговори и не изрече името ми.

— Може и той да те е помислил за Саруман — каза Гимли. — Но ти говориш за него като за приятел. Аз пък мислех, че Ветроклин е опасен.

— Опасен! — възкликна Гандалф. — Та не съм ли опасен и аз — по-опасен от всичко, що бихте срещнали, освен ако попаднете живи пред трона на Мрачния владетел. И Арагорн е опасен, и Леголас. Опасности те обграждат, Гимли, сине на Глоин, защото и ти си опасен по свой начин. Гората на Ветроклин несъмнено е опасна… не на последно място за ония, които прибързват със секирата, а и самият Ветроклин е страховит, ала въпреки това е мъдър и любезен. Сега обаче чашата на бавния му, тежък гняв прелива и изпълва цялата гора. Хобитите пристигнаха и вестите, които донесоха, бяха последната капка — тя скоро ще се превърне в потоп, но вълната е обърната срещу Саруман и секирите на Исенгард. Назрява нещо, което не се е случвало от Стари времена — ентите ще се събудят и ще открият, че са силни.

— Какво ще сторят? — смаяно запита Леголас.

— Не знам — рече Гандалф. — Мисля, че и те не знаят. Питам се…

Той замълча, привел замислено глава.

Тримата го гледаха. През бягащите облаци слънчев отблясък падна върху ръцете му, отпуснати на скута с дланите нагоре — сякаш светлина ги изпълни като вода в прозрачна чаша. Най-после той вдигна очи и се загледа право в слънцето.

— Утрото отминава — каза той. — Скоро ще трябва да вървим.

— Ще идем ли да намерим нашите приятели и да видим Дървобрад? — запита Арагорн.

— Не — отговори Гандалф. — Не натам е пътят ви. Словата ми бяха изпълнени с надежда. Ала само с надежда. А тя не е победа. Войната връхлетя върху нас и нашите приятели, война, в която само употребата на Пръстена би ни осигурила победата. С велика скръб и велик страх ме изпълва това — много ще трябва да унищожим и можем всичко да загубим. Аз съм Гандалф, Гандалф Белия, ала Черното все още е по-могъщо.

Той се изправи и засенчвайки очи, се загледа на изток, сякаш различаваше в далечината нещо невидимо за тях. После поклати глава и продължи с тих глас:

— Не, вече е недосегаем за нас. Поне от това да сме доволни. Пръстенът вече не може да ни изкушава. Ще трябва да преминем през тежки изпитания, на косъм от отчаянието, ала поне тая гибелна заплаха отмина. — Той се обърна. — Хайде, Арагорн, сине на Араторн! Не съжалявай за избора си в долината на Емин Муил и не мисли, че гонитбата е била напразна. Сред съмненията ти избра пътеката, която изглеждаше вярна — праведен бе изборът и заслужи награда. Така се срещнахме навреме, а иначе би станало късно. Но търсенето на другарите приключи. Дадената дума ще ви посочи накъде да потеглите сега. Трябва да стигнете до Едорас и да посетите Теоден в двореца му. Защото сте нужни. Сега Андурил трябва да разкрие блясъка си в битката, която тъй дълго чака. В Рохан нахлу война и още по-страшно зло: Теоден е болен.

— Значи вече никога не ще видим веселите млади хобити? — запита Леголас.

— Не казах такова нещо — рече Гандалф. — Кой знае? Имайте търпение. Идете където трябва и се надявайте! Към Едорас! И моят път е натам.

— Дълъг е този път за пешеходец, бил той млад или стар — каза Арагорн. — Боя се, че докато стигнем, битката отдавна ще е свършила.

— Ще видим, ще видим — каза Гандалф. — Идвате ли с мене?

— Да, ще потеглим заедно — каза Арагорн. — Но не се съмнявам, че можеш да стигнеш там преди мене, стига да поискаш.

Той се изправи и дълго гледа към Гандалф. Останалите мълчаливо се дивяха на тия двама, застанали един срещу друг. Сивият силует на човека, Арагорн, син на Араторн, бе висок и суров като камък, десницата му лежеше на дръжката на меча, сякаш могъщ крал бе пристъпил от морските мъгли към бреговете на простосмъртния народ. Пред него се извисяваше старият силует — бял, засиял, като че незнайна светлина пламтеше в него, прегърбен под товара на годините, ала изпълнен с недостъпна за кралете мощ.

— Не казвам ли истината, Гандалф — изрече най-сетне Арагорн, — че можеш да отидеш където пожелаеш по-бързо от мене? И това ще кажа още: ти си наш предводител и знаме. Мрачният владетел има Деветте. Но ние имаме Един, по-могъщ от тях — Белия конник. Той е минал През огън и бездни и те ще тръпнат пред него. Нека ни води — ние ще го следваме.

— Да, ще те следваме заедно — каза Леголас. — Но преди това би ми олекнало на сърцето, Гандалф, ако чуя какво ти се случи в Мория. Няма ли да ни разкажеш? Не можеш ли да се задържиш поне за да споделиш с приятелите си как се избави? Прекалено много се задържах вече — отвърна Гандалф. — Времето не чака. Но и цяла година да имах, пак нямаше да ви кажа всичко.

— Тогава разкажи каквото желаеш и колкото позволява времето! — обади се Гимли. — Хайде, Гандалф, кажи ни как се пребори с балрога!

— Не го споменавай! — каза Гандалф и сякаш за миг болезнен облак засенчи лицето му; той поседя мълчаливо и изглеждаше стар като смъртта. — Дълго падах аз — бавно изрече той най-сетне, като че мъчително се бореше със спомените. — Дълго падах и той падаше с мен. Неговият огън ме обвиваше. Изгарях. После рухнахме в дълбоки води и настана мрак. Студено бе там като прииждаща смърт — едва не замръзна сърцето ми.

— Дълбока е бездната под Дуриновия мост и никой не я е измерил — промълви Гимли.

— И все пак има дъно, далеч от светлина и хорски взор — каза Гандалф. — Там стигнах накрая, до последните каменни основи. А той все така бе до мен. Огънят му бе изгаснал, ала сега той се бе превърнал в слузеста твар, по-мощна от змия удушвач. Сражавахме се далеч от живата земя, в дълбините, где времето няма мяра. Все тъй ме притискаше той, все тъй го сечах аз, додето най-сетне побягна из мрачни тунели. Те не са дело на Дуриновия народ, Гимли, сине на Глоин. Далече, далече под най-дълбоките галерии на джуджетата, безименни твари гризат света. Дори и Саурон не ги познава. По-стари от него са те. Аз бродих там, ала не ще помрача белия ден с разказа си. Сред онова отчаяние врагът бе единствената ми надежда и аз го гоних по петите. И тъй най-после той ме изведе към тайните проходи на Хазад-дум — прекалено добре ги познаваше. Издигахме се все нагоре и нагоре, додето стигнахме Стълбата без край.

— Незнайна е тя от древни времена — каза Гимли. — Мнозина казваха, че никога не е била изграждана и съществува само в легендите, но други твърдят, че е била унищожена.

— Изградена е и никога не е била унищожавана — отвърна Гандалф. — От най-дълбоката тъмница до най-високия връх се катереше тя в непрестанна спирала, издигаше се на хиляди и хиляди стъпала, додето излезе най-накрая в Дуриновата кула, изсечена от живата скала на Зиракзигил, непристъпния Среброзъб.

Там, върху Келебдил, имаше самотно прозорче сред снега, а пред него се разстилаше тясна площадка, шеметно зловеща над мъглите на света. Ослепително грееше слънцето там, ала долу всичко тънеше в облаци. Той изскочи навън и избухна в нови пламъци, щом го последвах. Нямаше кой да ни види, иначе навярно и след векове щяха да се пеят песни за Битката на Върха. (Гандалф изведнъж се разсмя.) Но какво ли биха казали в тия песни? Ония, що гледаха от далечните низини, мислеха, че буря е увенчала планината. Гръмотевици чуваха, мълнии, казваха те, блъскат Келебдил и строшени отскачат на дълги огнени езици. Какво още? Огромен облак от дим и пара се надигна край нас. Лед се сипеше като дъжд. Аз низвергнах врага си, той рухна от висините и разби планинския склон, където намери гибелта си. Сетне мракът ме обгърна, отлъчи ме от мислите, от времето и ме залута надалеч по друмища, за които не ще говоря. Гол се завърнах — за кратко, додето изпълня дълга си. И гол лежах на планинския връх. Зад мен кулата бе стрита на прах, прозорецът бе изчезнал, ожарени и строшени камъни задръстваха срутената стълба. Бях сам, забравен, без път за спасение от коравия рог на света. Лежах там, отправил взор нагоре, а звездното колело се въртеше над мен и всеки ден бе дълъг като цял земен живот. До ушите ми неясно долитаха сбраните звуци на всички земи — покълване и смърт, песен и ридание, бавният вечен стон на претоварения камък. И тъй накрая отново ме намери Гуаихир, Господаря на вятъра, взе ме и ме отнесе.

— Така ми било писано, все да ти бъда товар, мой другарю в нужда — казах аз.

— Товар си бил — отвърна той, — но не и днес: Като лебедов пух си лек в ноктите ми. Слънцето прозира през теб. Всъщност мисля, че вече не съм ти нужен — ако те пусна, ще полетиш по вятъра.

— Не ме изпускай! — изпъшках аз, защото усещах как се завръща животът. — Отнеси ме в Лотлориен!

— Точно тъй заръча и Владетелката Галадриел, която ме прати да те диря — отвърна той.

Така пристигнах в Карас Галадон и открих, че току-що сте си заминали. Задържах се там, сред вечното време на тая страна, където дните носят изцеление, а не разруха. Изцелих се и бях облечен в бяло. Съвети дадох и съвет получих. По незнайни пътища дойдох сетне насам и нося вести за някои от вас. На Арагорн ми заръчаха да кажа това:

Где са твоите Дунеданци, Елесар, Елесар

Чака ги да се завърнат отдалеч пътят стар.

За Изгубените иде час да вдигнат глави,

Сивият отряд от север все напред ще върви.

Но съдбата днес за тебе отреди мрачен път —

път незнаен към Морето, там где Мъртвите бдят.

За Леголас Владетелката праща тия слова

Леголас Зеленолист, рожба на горите,

радостно до днес живя. Бягай от вълните!

Ако чуеш да крещят чайки над морето,

няма да намери мир в лес зелен сърцето.

Гандалф замълча и притвори очи.

— Значи за мен не е пратила вест? — промълви Гимли и сведе глава.

— Мрачни са нейните слова — каза Леголас — и неясни за онзи, комуто са посветени.

— Това не ме утешава — отвърна Гимли.

— Че какво? — запита Леголас. — Би ли желал да ти разкаже открито за идната гибел?

— Да, ако няма що друго да ми каже.

— Какво, какво? — прошепна Гандалф и отвори очи. — Да, мисля, се досещам що могат да значат словата й. Прости ми, Гимли! За кой ли път вече размишлявах над вестите. Разбира се, че прати думи и за теб и те не са нито мрачни, нито печални. „На Гимли, син на Глоин — каза тя, — предай поздрав от неговата Владетелка. Носителю на къдрицата, където и да отидеш, мислите ми ще са с теб. Но избирай добре срещу кое дърво ще надигнеш секирата!“

— В щастлив час се завръщаш при нас, Гандалф — викна джуджето и заподскача с гръмка песен на някакъв странен джуджешки език. — Хайде, хайде! — изкрещя той, размахвайки секирата. — Щом главата на Гандалф вече е неприкосновена, дайте да намерим някоя друга, подходяща за цепене!

— Не ще се наложи да дириш далече — каза Гандалф и се надигна от камъка. — Хайде! Изтече времето, отредено за дружеска среща подир раздялата. Сега е нужна бързина.

Той пак се омота в стария дрипав плащ и поведе другарите си. Бързо се спуснаха от високата площадка и отново пресякоха гората по брега на Ентомил. Не изрекоха нито дума, докато не стъпиха на тревата отвъд зеления свод на Ветроклин. От конете нямаше и следа.

— Не са се завърнали — каза Леголас. — Тежък път ни чака.

— Аз няма да вървя пеш. Времето напредва — каза Гандалф. Той вдигна глава и протяжно изсвири с уста. Звукът бе тъй ясен и остър, че тримата се смаяха, чувайки подобна мелодия от старите брадати устни. Изсвири трикратно, сетне им се стори, че с източния вятър откъм равнините се носи далечно и глухо конско цвилене. Зачакаха, изпълнени с удивление. Не след дълго долетя тропот на копита — отначало само лека тръпка в земята, доловима единствено за Арагорн, който се бе изпънал на тревата, сетне все по-гръмко и ясно отекнаха бързите удари.

— Конят не е сам — каза Арагорн.

— Разбира се — отвърна Гандалф. — Тежички сме за един кон.

— Три са — каза Леголас, отправил поглед към равнината. — Вижте как препускат! Ето Азуфел, ето и моя приятел Арод до него!

Но още един се носи край тях — огромен кон. Никога не съм виждал такъв.

— Няма и да видиш — каза Гандалф. — Това е Сенкогрив. Той е предводител на Меарасите, властелин сред конете, и дори Теоден, кралят на Рохан, не е виждал по-съвършен жребец. Нима не лъщи като сребро, не препуска ли плавно като поток? За мене идва — конят на Белия конник. Заедно потегляме на бой.

Още преди старият вълшебник да довърши думите си, огромният жребец се зададе с мощни крачки по склона; козината му блестеше, гривата му се вееше от бързия бяг. Не след дълго дотичаха и другите два. Щом зърна Гандалф, Сенкогрив забави ход и гръмко изцвили, после леко изприпка напред, приведе гордата си глава и притисна ноздри към шията на стареца.

— Дълъг е пътят от Ломидол, друже мой — погали го Гандалф, — но ти си умен и бърз, знаеш кога да дойдеш. А сега да препуснем двама надалеч и нека вече никога не се разделяме!

След малко другите коне дотичаха и кротко спряха край пътниците, сякаш чакаха заповеди.

— Незабавно тръгваме към Медуселд, двореца на вашия владетел Теоден — тържествено се обърна към тях Гандалф и те сведоха глави. — Времето не чака, тъй че ще ни разрешите да ви яздим, приятели. Молим ви да покажете на какво сте способни. Азуфел ще носи Арагорн, а Арод — Леголас. Гимли ще сложа пред себе си и вярвам, че Сенкогрив не ще възрази да ни носи и двамата. Ще се забавим само колкото да утолим жаждата.

— Сега разбирам част от снощната загадка — каза Леголас и леко се метна върху гърба на Арод. — Не знам от страх ли са избягали снощи, или не, ала конете са срещнали своя вожд Сенкогрив и радостно са го приветствували. Гандалф, знаеше ли, че той се навърта насам?

— Да, знаех — отвърна вълшебникът. — Отправих мисълта си към него и го помолих да бърза; вчера той бе далече на юг от тия земи. И нека отново ме понесе вихрено назад!

Гандалф пошепна нещо на Сенкогрив и конят препусна с бърза стъпка, но без да изпреварва останалите. След малко рязко свърна настрани, избра един нисък бряг, прегази реката и ги поведе право на юг през просторни голи равнини. Вятърът гонеше сиви вълни из безкрайната степ. Не се виждаше ни път, ни диря, ала Сенкогрив не спря и за миг да избере посоката.

— Сега се е насочил право към двореца на Теоден под склоновете на Белите планини — каза Гандалф. — Тъй ще спестим време. Главният северен път минава по сигурните земи покрай реката в Източен Емнет, но Сенкогрив познава всяка пътека сред блата и низини.

Час след час яздиха през пасища и речни долини. Често тревата се издигаше над коленете на ездачите и конете им сякаш плуваха в сивозелено море. Неведнъж се натъкваха на прикрити блата и просторни поляни, обрасли с острица, трептяща над влажни, коварни мочури, но Сенкогрив намираше път и останалите коне следваха дирята му. На запад слънцето бавно се търкулна от небето. Зареяли взор надалеч из необятната равнина, ездачите го видяха за миг да потъва сред тревата като червен пламък. На границата на хоризонта от двете му страни едва забележимо проблесна пурпур по плещите на планините. Сякаш дим се надигна и помрачи с кървав цвят слънчевия диск, като че светилото бе подпалило тревата, преди да се провали в земните недра.

— Натам е Роханският пролом — каза Гандалф. — Сега е точно на запад от нас. Там се крие Исенгард.

— Виждам грамаден облак дим — каза Леголас. — Какво ли значи това?

— Война и сражение! — отвърна Гандалф. — Препускай!