Джон Р. Р. Толкин
Властелинът на Пръстените (19)

ГЛАВА 2
СЪВЕТЪТ НА ЕЛРОНД

Рано на следващия ден Фродо се събуди бодър и отпочинал. Разходи се по терасите над шумното течение на Бруинен, гледайки как бледото, хладно слънце изгрява над далечните планини и косите му лъчи пронизват тънката сребриста мъгла; в пожълтелите листа блещукаше роса и по всеки храст искряха воалите на есенните паяжини. Сам крачеше до него, без да каже нищо, само вдишваше дълбоко и сегиз-тогиз се озърташе със смаяни очи към величествените върхове на изток. Снегът се белееше по тях.

На издялана от камък скамейка край един завой на алеята завариха Гандалф и Билбо, увлечени в разговор.

— Хей! Добро утро — каза Билбо. — Готов ли си за Великия съвет?

— Готов съм за всичко — отвърна Фродо. — Но най-много ми се иска днес да тръгна на дълга разходка из долината. Бих искал да стигна до ония борови гори. — И той посочи нагоре, към далечните северни склонове на Ломидол.

— По-нататък може и да ти се удаде случай — каза Гандалф. — Но засега не можем да кроим планове. Много има да се изслуша и да се реши днес.

Докато разговаряха, внезапно се разнесе звънък камбанен удар.

— Това е поканата за Съвета на Елронд — възкликна Гандалф. — Хайде, идвай! Канени сте двамата с Билбо.

Фродо и Билбо бързо последваха вълшебника по лъкатушната алея към дома; зад тях, неканен и временно забравен, припкаше Сам.

Гандалф ги водеше към колонадата, където предната вечер Фродо бе намерил приятелите си. Сега в долината грееха лъчите на ясното есенно утро. Откъм пенливото речно корито долиташе шумът на бързите води. Птиците пееха, мир и покой изпълваха местността. Опасното бягство и слуховете за прииждащия мрак във външния свят вече се превръщаха за Фродо в далечни спомени от неспокоен сън; ала когато влязоха, към тях се обърнаха сериозни, напрегнати лица.

Тук бе Елронд и още неколцина седяха мълчаливо край него. Фродо видя Глорфиндел и Глоин; в един самотен ъгъл седеше Бързоход, отново облечен във вехтите си пътни дрехи. Елронд покани Фродо до себе си и го представи на присъстващите с думите:

— Това, приятели мои, е хобитът Фродо, син на Дрого. Малцина са минавали през по-големи заплахи с по-важна мисия.

После той посочи и назова ония, с които Фродо още не се бе срещал. До Глоин седеше по-младо джудже — синът му Гимли. Край Глорфиндел имаше още неколцина съветници от дома на Елронд, начело с Ерестор; а заедно с него бе и Галдор, елф от Сивите заливи, дошъл със заръка от Кирдан Корабостроителя. Имаше и един странен елф, облечен в зелено и кафяво — Леголас, пратеник на баща си Трандуил, Крал на елфите от Северен Мраколес. А малко настрани седеше висок тъмнокос и сивоок мъж с прекрасно благородно лице и горд и твърд поглед. Той носеше плащ и ботуши като за многодневна езда; и наистина, макар одеждите му да бяха скъпи и плащът подплатен с кожи, дългото пътуване бе оставило следи по тях. На врата му висеше сребърна верига с един-единствен бял камък; къдриците му бяха подрязани над раменете. На коленете му лежеше огромен, инкрустиран със сребро рог с дълъг презрамен ремък. Мъжът изгледа Фродо и Билбо с внезапна изненада.

— Това — каза Елронд, обръщайки се към Гандалф — е Боромир, човек на Юга. Той пристигна призори да търси съвет. Помолих го да присъства, защото тук ще получи отговор на въпросите си.

Не всичко изречено и обсъждано на Съвета се нуждае от описание. Много бе говорено за събитията из външния свят, особено из Юга и из дивите земи източно от планините. Фродо вече бе чул доста слухове за тия събития, но разказът на Глоин бе нов за него и когато джуджето заговори, той заслуша внимателно. Оказваше се, че джуджетата от Самотната планина са обхванати от тревога сред великолепните плодове на своя труд.

— Вече много години отминаха — каза Глоин, — откакто сянката на безпокойството се спусна над нашия народ. Откачало не усетихме откъде иде тя. Тайно се разнесе шепот — той твърдеше, че ние се свираме натясно, а широкият свят крие безброй богатства и величие. Някои заговориха за Мория — могъщо дело на дедите ни, наричано на нашия език Хазад-дум; заявяваха, че най-сетне сме достатъчно могъщи и многобройни, за да се завърнем.

Глоин въздъхна.

— Мория! Мория! Чудо на Северния свят! Прекалено дълбоко копахме ние там и разбудихме безименния ужас. Отдавна лежаха пусти просторните подземни замъци след бягството на чедата на Дурин. Но сега ние отново заговорихме за тях с копнеж, ала и със страх, защото много крале бяха царували оттогава и ни едно джудже не бе дръзнало да прекрачи портите на Хазад-дум освен единствен Трор, а той загина. Най-сетне обаче Балин се вслуша в шепота и реши да замине; и макар Дайн да не бе дал разрешение, той взе със себе си Ори, Оин и мнозина от нашия народ и потегли на юг. Това бе преди тридесет години. Известно време получавахме новини и те изглеждаха добри: вестите разказваха, че Мория е овладяна и в нея започват велики дела. После настъпи мълчание и до днес от Мория няма никаква вест. И ето че преди около година при Дайн се яви пратеник, ала не от Мория — от Мордор дойде конник в нощта и призова Дайн при портата. Владетелят Саурон Белия, рече той, бил възжелал нашата дружба. Щял да се отплати с пръстени за нея, както в древността. И срочно искал да узнае всичко за хобитите, що за народ са те и къде обитават. „Защото Саурон знае — добави той, — че някога сте познавали един от тях.“ Това дълбоко ни смути и ние не отговорихме. Тогава свирепият му глас омекна и ако можеше, той дори би го направил сладък като мед. „В дребен знак на нашата дружба Саурон иска само едно — рече той, — да намерите онзи крадец (такива бяха словата му) и с добро или със зло да изтръгнете от него най-дребния от пръстените, едно нищожно пръстенче, което някога е откраднал. То е дреболия, прищявка на Саурон, ала и залог за добрата ви воля. Намерете го и трите пръстена, притежавани някога от владетелите на джуджетата, ще се завърнат при вас, а царството Мория ще бъде ваше навеки. Издирете само вести за крадеца — жив ли е още и къде е — и ще получите щедра награда и вечната дружба на Владетеля. Откажете — и нещата ще тръгнат зле. Отказвате ли?“ При тези думи дъхът му изсъска като змия и всички наоколо изтръпнаха, ала Дайн рече: „Ни да отвръщам аз, ни не. Трябва да обмисля що значи това послание и що крие под прекрасните си одежди.“ — „Мисли добре, но не се бави много“ — заръча онзи. „Аз определям времето на размислите си“ — отвърна Дайн. „Засега“ — рече пратеникът и препусна в мрака. И натежаха от онази нощ сърцата на нашите вождове. И без лютия глас на вестоносеца бихме разбрали, че заплаха и лукавство се крият в словата му; защото вече знаехме, че силата, навлязла отново в Мордор, не се е променила, а открай време тя винаги ни е предавала. На два пъти се завърна пратеникът и двата пъти си замина без отговор. Третият и последен път, казва той, щял да дойде скоро, преди края на годината. И затова най-сетне Дайн ме изпрати да предупредя Билбо, че Врагът го търси, и да разбера, ако мога, защо толкова желае този пръстен, най-нищожния от всички. А също и да измоля съвет от Елронд, защото сянката расте и наближава. Открихме, че пратеници са идвали и при крал Бранд в Дейл и той се бои. Страхуваме се, че може да не издържи. Войната вече е надвиснала над източните му граници. Ако не отговорим, Врагът може да прати подвластните си хора на щурм срещу крал Бранд и Дайн.

— Добре си сторил, че дойде — каза Елронд. — Днес ще чуеш всичко необходимо, за да разберете целта на Врага. Нямаме друг избор освен съпротивата — със или без надежда. Ала не ще бъдете сами. Ще узнаете, че вашата беда е само част от бедата на целия западен свят. Пръстенът! Що да сторим с Пръстена, най-нищожния от пръстените, дребната прищявка на Саурон? С него ще трябва да решим съдбата си. Това е целта, за която сте сбрани тук. Сбрани, казвам, макар да не съм ви сбирал, странници от далечни земи. Сякаш случайно дойдохте и се срещнахте тук тъкмо в този съдбовен час. И все пак не е тъй. Вярвайте по-скоро, че така е било писано — не други, а ние, които седим тук, да подирим спасение от гибелта на света. И тъй, сега открито ще бъде изречено онова, що до днес бе укрито от всички освен малцина избрани. За да разберете опасността, най-напред ще разкажем Историята на Пръстена от началото до наши дни. И аз ще започна тази история, но друг ще я завърши.

И всички слушаха как Елронд разказва с ясен глас за Саурон и Всевластните Пръстени, изковани в древни времена, през Втората епоха на света. Някои от присъстващите знаеха част от историята, но никой не я познаваше изцяло и много погледи се обърнаха с изумление и страх към Елронд, докато говореше за елфите ковачи в Ерегион, за тяхната дружба с Мория и за жаждата им за знания, която Саурон превърнал в клопка. Защото по ония времена той още не бил зъл и грозен на вид и те приели помощта му и станали могъщи и изкусни, докато той узнал всичките им тайни, предал ги и тайно изковал в Огнената планина Единствения Пръстен, за да бъде техен властелин. Ала Келебримбор усетил това и скрил Трите, които бил изработил; избухнала война, страната била опустошена и портите на Мория се затворили завинаги.

През дългите по-сетнешни години той търсел дирите на Пръстена, но тъй като тази история е изложена другаде, както сам Елронд я е описал в премъдрите книги, не ще я описваме тук. Защото разказът е дълъг, изпълнен с велики и страшни дела, и макар Елронд да говореше накратко, слънцето се издигна в небето и утрото отмина, преди той да свърши.

За Нуменор разказа той, за неговото величие и гибел, за връщането на Човешките крале, полетели с крилете на бурята от дълбините на Морето към Средната земя. Тогава Елендил Високи и могъщите му синове Исилдур и Анарион станали велики владетели, създали Северното царство в Арнор и Южното царство в Гондор над устието на Андуин. Ала Саурон Мордорски ги нападнал, те сключили Последния съюз на елфи и хора и войнството на Гил-галад и Елендил се сбрало в Арнор.

Подир тези слова Елронд помълча и въздъхна.

— И днес виждам величието на знамената им — каза той. — То ми напомняше славата на Старите времена и войнството на Белерианд, тъй много велики принцове и пълководци се бяха сбрали. И все пак не тъй много, не тъй прекрасни, както в дните, когато рухна Тангородрим и елфите вярваха, че злото е свършило завинаги, ала не бе тъй.

— И днес виждаш? — неусетно изрече на глас мисълта си смаяният Фродо. — Но аз мислех… — заекна той, докато Елронд се обръщаше към него — аз мислех, че гибелта на Гил-галад е била в безкрайно далечна епоха.

— Наистина е тъй — тържествено отвърна Елронд. — Ала мойте спомени стигат чак до Старите времена. Мой отец бе Еарендил, роден в Гондолин преди разрухата му, а майка ми бе Елвинг, дъщеря на Диор, син на Лутиен Дориатска. Видял съм три епохи в Запада на този свят, много поражения и много безплодни победи. Аз бях вестоносец на Гил-галад и крачих с неговото воинство. Участвах в битката на Дагорладските поля пред Черната Порта на Мордор, където надделяхме, защото никой не можете да устои пред Копието на Гил-галад и Меча на Елендил — Аиглос и Нарсил. С очите си видях сетната сеч по склоновете на Ородруин, където загина Гил-галад и Елендил рухна, и Нарсил се пречупи под него; ала самият Саурон бе повален и Исилдур отсече Пръстена от десницата му с остатъка от бащиния си меч и го взе за трофей.

Тук се намеси чужденецът Боромир.

— Значи това се е случило с Пръстена! — извика той. — Ако някога из Юга е била разказвана подобна легенда, то тя отдавна е забранена. Чувал съм за Великия Пръстен на онзи, когото не назоваваме; ала ние вярвахме, че той е изчезнал от света сред разрухата на първото му царство. Исилдур го е взел! Наистина удивителна новина.

— Уви, да! — каза Елронд, — Исилдур го взе, а не биваше. Трябваше тогава да го запратят в огъня на Ородруин, там, где бе сътворен. Ала малцина забелязаха що стори Исилдур. Той единствен стоеше до баща си в оная сетна борба на живот и смърт, а край Гил-галад бяхме само Кирдан и аз. Но Исилдур не послуша съвета ни. „Ще го взема като кръвен откуп за баща си и брат си“ — каза той; и щем или не щем, той го прибави към съкровищата си. Ала скоро бе предаден от него и загина; и на Север, нарекоха Пръстена „Злото на Исилдур“. Все пак може би смъртта бе по-добра от другото, що можете да го сполети.

Само на Север стигнаха тия вести и само малцина ги узнаха. Нищо чудно, че не си ги чувал, Боромире. От клането на Перуникови поля, където загина Исилдур, се завърнаха само трима мъже след дълго скитане из планините. Един от тях бе Отар — оръженосецът на Исилдур, който носеше парчетата от меча на Елендил; той ги връчи на Валандил, наследника на Исилдур, оставен тук в Ломидол, защото бе още малко дете. Ала Нарсил бе строшен, светлината му изгасна и до днес не са го изковали наново.

Безплодна ли нарекок победата на Последния съюз? Не съвсем, ала все пак тя не постигна целта си. Саурон бе погубен, но не унищожен. Пръстенът му бе изчезнал, но не разбит. Черната кула бе срутена, но основите й оставаха в земята, защото са били сътворени от силата на Пръстена и ще траят, докато той съществува. Много елфи, много могъщи мъже и много от техните другари загинаха във войната. Анарион бе погубен, Исилдур бе погубен, Гил-галад и Елендил напуснаха този свят. Никога вече не ще има такъв съюз на елфи и хора, защото хората се множат, а Първородните намаляват и двата рода все повече се разделят. От онзи ден нататък народът на Нуменор западна и земните му години се скъсяват от век на век.

На Север, след войната и клането на Перуникови поля, хората от Задмория взеха да чезнат и градът им Аннуминас край езерото Бледоздрач потъна в разруха; потомците на Валандил се преместиха във Форност на високите Северни ридове, а днес и там е само пустош. Хората я наричат Насипа на мъртвите и се боят да пристъпят там. Защото народът на Арнор се стопи, враговете му го погубиха и владичеството му отмина, оставяйки само зелени могили по тревистите хълмове.

На Юг царството Гондор изтрая по-дълго; известно време величието му нарастваше, напомняйки донякъде могъществото на Нуменор преди неговата гибел. Високи кули съгради този народ, и мощни крепости, и пристанища с безброй кораби; и народи, говорещи многобройни езици, се прекланяха пред крилатата корона на Кралете Човешки. Престолен град им бе Осгилиат, Цитаделата на Звездите, посред която минаваше Реката. И на изток изградиха Минас Итил, Кулата на Изгряващата Луна върху склона на Планината на Сянката; а на Запад, в подножието на Белите планини, издигнаха Минас Анор, Кулата на Залязващото Слънце. Там, в двореца на Краля, растеше бяло дърво от семето на онова дърво, което Исилдур бе донесъл през морските дълбини, а семето на онова дърво идваше от Ересея, а преди това — от Най-далечния Запад в Деня преди дните от младостта на света.

Но сред бързия бяг на годините в Средната земя родът на Менелдил, син на Анарион се прекъсна, Дървото изсъхна и в жилите на Нуменорците се вля кръв от по-слаби хора. Сетне стражата по стените на Мордор задряма и мрачни създания отново пропълзяха към Горгорот. И след време зли твари излязоха оттам, превзеха Минас Итил, превърнаха я в свое свърталище и в място, изпълнено с ужас; и днес я наричат Минас Моргул, Кула на Магията. Тогава Минас Анор бе преименувана Минас Тирит, Кула на Стражата; и вечно воюват тия две крепости, ала Осгилиат, който лежеше помежду им, бе изоставен и само сенки бродят из руините му.

Много човешки поколения отминаха оттогава. Но Владетелите на Минас Тирит все тъй смело се сражават, отблъскват нашите врагове и удържат Реката от Аргонат до Морето. И ето че тая част от разказа, която се падаше на мен, отива към своя край. Защото в дните на Исилдур Пръстенът-Повелител изчезна незнайно къде и Трите бяха освободени от неговата власт. Ала в ден-днешен над тях отново надвисва заплаха — за наша скръб Единственият е бил намерен. Други ще разкажат как, тъй като в намирането му моята роля е малка.

Той свърши, но мигом пред тях се възправи Боромир, висок и горделив.

— Разреши ми, благородни Елронде — рече той, — първо да разкажа още нещо за Гондор, защото наистина от Гондор идвам аз. И добре би било всички за знаят що става там. Малцина, мисля, познават делата ни и още по-малко се досещат какви заплахи ги дебнат, ако най-сетне рухнем под тежките удари.

Не вярвайте, че в земите на Гондор е секнала кръвта на Нуменор, нито че гордостта и достойнството му са забравени. Нашата доблест все още възпира дивите орди от Изтока и удържа на разстояние ужаса на Моргул; и само тъй се съхраняват мирът и свободата в земите зад нас, твърдината на Запада. Но що ще стане, ако не устоим и Реката бъде прекосена?

И все пак може би не е далече този час. Безименният Враг отново се възправи. И пак се издига дим над Ородруин, наричан от нас Съдбовната планина. Мощта на Черната страна расте и ние сме в тежка обсада. Когато Врагът се завърна, народът ни бе изтласкан от Итилиен, нашето прекрасно владение източно от Реката, макар че удържахме там предмостие и гарнизон. Ала през юнските дни на тая година внезапна сеч връхлетя от Мордор и ни помете. Врагът ни превъзхождаше многократно, защото Мордор се бе съюзил с Източното племе и жестоките Харадрими, но не броят ни погуби. Сила имаше там, каквато не бяхме срещали преди.

Някои казваха, че можела да се види като огромен черен конник, като тъмна сянка в лунния сумрак. Където се мяркаше той, безумие изпълваше враговете ни, ала и най-храбрите сред нас тръпнеха в страх, коне и хора отстъпваха и побягваха. Само шепа мъже от Източния ни гарнизон се завърнаха, унищожавайки последния мост, оцелял дотогава сред руините на Осгилиат.

Аз бях в отряда, който удържаше моста, докато други зад нас го рушаха. Само четирима се спасихме с плуване — ние с брат ми и още двамина. Но и сега продължаваме битката и удържаме от край до край западния бряг на Андуин; и чуят ли имената ни, ония, що се прикриват зад нас, изричат възхвали — много възхвали пращат, но малко помощ. Единствени ездачите от Рохан се отзовават днес на повика ни.

През много дълги и опасни левги дойдох в този тежък час с послание за Елронд; сто и десет дни пътувах сам-самичък. Ала не търся съюзници във войната. В мъдростта е могъществото на Елронд, а не в оръжията, твърди мълвата. Идвам да моля за съвет и за тълкуване на заплетени слова. Защото в навечерието на внезапното нападение странен сън споходи моя брат в неспокойната му дрямка, а подир туй го спохождаше често, веднъж го сънувах и аз.

В този сън ми се стори, че източното небе потъмня и отекнаха все по-мощни гръмотевици, ала на запад все още се крепеше бледа светлина и чух как откъм нея вика далечен, но ясен глас:

Във Имладрис идете

за Меч, що бе строшен;

там сбира се Съвета

за сетен бой свещен

и своя знак съдбата

ще ви посочи с пръст —

на Исилдур Злината

ще вдигне Полуръст.

Малко можехме да разберем от тия думи и ги разказахме на баща си, Денетор, Владетел на Минас Тирит, по-мъдър от мъдрите в Гондор. Едно каза той, че в древни времена Имладрис било елфическото име на далечна северна долина, където живеел Елронд Полуелф, най-велик сред властелините на мъдростта. И тъй, виждайки в колко отчаяно положение сме изпаднали, брат ми пламна от нетърпение да послуша съня и да потърси Имладрис, но пътят бе несигурен и опасен, затова го поех аз. С болка на сърце ме пусна баща ми и дълго бродих по забравени друмища, дирейки дома на Елронд, за който мнозина бяха чували, ала малцина знаеха где се намира.

— И тук, в дома на Елронд, още много неща ще ти се разкрият — изрече Арагорн, ставайки на крака. Той хвърли меча си на масата пред Елронд и острието му беше пречупено на две. — Ето Меча, що бе строшен!

— А ти кой си и що общо имаш с Минас Тирит? — запита Боромир, оглеждайки учудено изпитото лице на Скиталеца и овехтелия му плащ.

— Той е Арагорн, син на Араторн — каза Елронд, — подир безброй прадеди последен носител на наследството на Елендиловия син — Исилдур от Минас Итил. Той е Вожд на Дунеданците от Севера, а малцина са останали днес от този народ.

— Значи изобщо не е мой, на теб принадлежи! — възкликна изуменият Фродо и рипна на нозе, сякаш очакваше незабавно да му поискат Пръстена.

— Не принадлежи на никого от нас — отвърна Арагорн, — ала е било предопределено ти да го носиш донякъде.

— Извади Пръстена, Фродо! — тържеетвено изрече Гандалф. — Удари часът. Повдигни го и тогава Боромир ще разбере остатъка от загадката си.

Настъпи тишина и всички погледи се обърнаха към Фродо. Внезапно засрамен и боязлив, той бе изпълнен от могъщо нежелание да разкрие Пръстена и дори да го докосне. Искаше му се да е нейде далеч оттук. Пръстенът сияйно заблещука, когато го издигна пред Съвета в трепереща длан.

— Вижте Злото на Исилдур! — каза Елронд.

Боромир се взря в древния предмет и очите му проблеснаха.

— Полуръстът! — промърмори той. — Нима най-сетне иде съдбата на Минас Тирит? Но защо тогава да търсим счупен меч?

— Думите не споменаваха съдбата на Минас Тирит — каза Арагорн. — Но наистина ни чакат съдбовни велики дела. Защото Мечът, що бе строшен, е Мечът на Елендил, който се пречупил под мъртвото му тяло. Наследниците му го съхраниха като съкровище дори когато изгубиха цялото останало наследство; от древността се говори сред нас, че той отново ще бъде изкован, когато се намери Пръстенът, Злото на Исилдур. Що ще запиташ сега, когато видя търсения меч? Желаеш ли родът на Елендил да се завърне в Гондорското царство?

— Не бях пратен да прося благодеяния, а само да потърся смисъла на загадката — горделиво отвърна Боромир. — Ала тежка е нашата участ и Мечът на Елендил би бил помощ, на каквато не се и надявахме — ако подобно чудо наистина може да се завърне от сенките на миналото.

Той изгледа Арагорн и в очите му тегнеше съмнение.

Фродо усети как Билбо нетърпеливо се размърда до него. Очевидно той се обиждаше от отношението към приятеля му. Изведнъж се изправи и избухна:

Не всякое злато сияе,

не всеки скиталец е враг;

здрав старец не вехне до края,

не жари слана корен як.

Ще лумне пак пламък изгаснал,

над сянката — лъч засиял;

строшеният меч ще зарасне,

сваленият пак ще е крал.

— Може и да не е много добро, но е точно… ако ти е нужно още нещо освен думите на Елронд — добави той. — Ако си е струвало да пропътуваш сто и десет дни, за да го чуеш, то постарай се да го изслушаш.

Сетне изсумтя, седна и прошепна на Фродо:

— Аз лично го съчиних за Дунадан — много отдавна, когато за пръв път ми разказа историята си. Почти съжалявам, че приключенията са привършили и че не ще потегля с него, когато часът му удари.

Арагорн се усмихна на Билбо, после отново се обърна към Боромир.

— Лично аз ти прощавам съмненията. Не приличам твърде на величествените образи на Елендил и Исилдур, изсечени в покоите на Денетор. Не съм Исилдур, а само негов наследник. Тежък и дълъг живот преживях; левгите оттук до Гондор са само частица в списъка на пътешествията ми. Много планини и реки пресякох, много равнини пребродих, чак до далечните земи на Рун и Харад, където звездите са чужди. Ала доколкото мога да имам родина, тя е на север. Защото тук са живели, баща подир баща, син подир син, безброй поколения наследници на Валандил. Помрачняха нашите дни и изгубихме миналото величие, но Мечът неизменно се предаваше на новия хранител. И още нещо ще ти кажа, Боромире, преди да свърша. Самотни мъже сме ние, Скиталци из Пущинака, ловци — ала ловци на слугите на Врага; защото те са на много места, не само в Мордор. Ако Гондор, Боромире, е бил непоклатима твърдина, то ние изиграхме друга роля. Има много зло, което вашите яки стени и бляскави мечове не могат да удържат. Малко знаете за земите отвън границите ви. Мир и свобода ли рече? Не би ги видял Северът без нас. Страхът щеше да ги смаже. Но когато мрачни създания идват от бездомните хълмове или изпълзяват от сумрачните лесове, те бягат от нас. Кой би дръзнал да броди по друмищата, колко покой би останал нощем из тихите земи или в домовете на простите хорица, ако Дунеданците заспяха или до един потънеха в гроба? И въпреки това получаваме по-малко благодарност от вас. Пътниците ни гледат изпод вежди, селяните ни подхвърлят обидни имена. „Бързоход“ ме нарича онзи дебел мъж, живеещ само на един ден път от врагове, които биха смразили кръвта му, с огън и меч биха съсипали неговото градче, ако не бдяхме неуморно. Ала друго не можем да сторим. Не мъчат грижа и страх простите хорица и нека си останат прости, а ние сме длъжни да ги охраняваме тайно. Расте тревата, годините летят, а това си остава вечна задача на моя род. Но сега светът отново се мени. Нов час наближава. Злото на Исилдур е намерено. Чака ни сражение. Мечът ще бъде изкован наново. Аз ще дойда в Минас Тирит.

— Злото на Исилдур е намерено, казваш — рече Боромир. — Видях лъскаво пръстенче в десницата на полуръста; но казват, че Исилдур загинал още преди да започне нашата епоха на света. Откъде знаят Мъдреците, че това е неговият пръстен? И как е преминал през годините, додето го донесе тук толкова странен пратеник?

— Ще чуеш и това — каза Елронд.

— Но не сега, моля те, Владетелю! — обади се Билбо. — Вече наближава пладне и имам нужда да се подкрепя.

— Не съм те назовал — усмихна се Елронд. — Ала ще го сторя сега. Хайде! Разкажи ни историята си. И ако още не си я описал в стихове, можеш да я изложит с прости думи. Колкото по-кратък бъдеш, толкова по-скоро ще се подкрепиш.

— Много добре — каза Билбо. — Ще сторя както повеляваш. Ала сега ще разкажа истинската история и ако някои са ме чували да я описвам другояче — той изви очи към Глоин, — моля ги да забравят и да ми простят. В ония дни само желаех да обявя правата си над съкровището и да се очистя от името „крадец“, с което бях опетнен. Но може би сега разбирам нещата малко по-добре. Както и да е, ето какво се случи.

За някои от присъстващите историята на Билбо бе съвсем непозната и те с изумление слушаха как старият хобит — а той съвсем не бе недоволен — разказва до най-дребни подробности приключението си с Ам-гъл. Не пропусна нито една от гатанките. Ако му бяха разрешили щеше да опише и празника, и изчезването си от Графството, но Елронд вдигна ръка.

— Чудесни слова, приятелю мой — каза той, — ала стига засега. Достатъчно е да знаем, че Пръстенът е преминал у Фродо, твоя наследник. Нека говори той!

Далеч не тъй охотно, както Билбо, Фродо разказа за отношенията си с Пръстена от онзи ден, когато го бе получил на съхранение. Присъстващите разпитваха и обсъждаха всяка негова стъпка по пътя от Хобитово до Бруиненския Брод, проучиха всичко, което можете да си спомни за Черните конници. Най-после той отново си седна.

— Бива си те — прошепна Билбо. — Хубав разказ щеше да направиш, ако не те бяха прекъсвали през цялото време. Опитах да запиша туй-онуй, но ако трябва да го включа в книгата си, ще се наложи да прегледаме заедно записките по някое време. Докато стигнеш дотук, си натрупал материал за цели глави!

— Да, доста дълго разказвах — отговори Фродо. — Но историята все още не ми изглежда завършена. Още много искам да узная, особено за Гандалф.

Галдор от Заливите, който седеше наблизо, го чу.

— Взе ми думите от устата — възкликна той и като се обърна към Елронд, добави: — Може би Мъдреците имат солидни причини да вярват, че находката на полуръста наистина е въпросният Велик Пръстен, колкото и невероятно да изглежда на непосветените. Но не можем ли да чуем доказателствата? И още нещо бих запитал. Какво ще речете за Саруман? Той е изучил всички премъдрости за Пръстените и все пак не е сред нас. Какъв е неговият съвет… ако знае онуй, що чухме?

— Въпросите, които задаваш, Галдор, са свързани помежду си — каза Елронд. — Не съм ги пропускал и те ще получат отговор. Но на Гандалф се пада да ги изясни; и аз го призовавам последен, защото това е почетното място, а в тия събития той бе главен.

— Някои, Галдор — каза Гандалф, — биха приели вестите на Глоин и преследването на Фродо като достатъчно доказателство, че находката на полуръста е безценна за Врага. Ала тя беше пръстен. И що? Назгулите пазят Деветте. Седемте са отнети или унищожени. — Тук Глоин се размърда, но премълча. — За Трите знаем. Какъв е тогава този пръстен, който той желае тъй силно? Вярно, безкрайната шир на времето се простираше от Реката до Планината, от загубата до находката. Но празнината в знанията на Мъдреците най-сетне е запълнена. И все пак прекалено бавно. Защото Врагът бе плътно по петите ни, по-плътно дори, отколкото се боях. И добре, че едва тази година, това лято, както изглежда, узна той цялата истина. Някои тук ще си припомнят, че преди много години аз сам дръзнах да прекрача прага на Некроманта в Дол Гулдур, тайно проучих обичаите му и открих, че с право се боим — той не бе никой друг освен Саурон, нашият древен Враг, който малко по малко отново придобиваше плът и могъщество. Някои ще си припомнят също, че Саруман ни разубеди от открити действия срещу него и за дълго ние само го наблюдавахме. Ала най-сетне, когато сянката му се извиси, Саруман отстъпи. Съветът сбра цялата си сила и прогони злото от Мраколес… и това бе в същата година, когато се намери този Пръстен — странна случайност, ако случайност е било. Но както предсказваше Елронд, ние закъсняхме. Саурон също ни бе наблюдавал и отдавна се бе подготвил за нашия удар, управлявайки отдалече Мордор чрез Минас Моргул, където обитаваха Деветте му слуги, докато всичко бе готово. Тогава той отстъпи пред нас, ала избяга само привидно и скоро подир туй пристигна в Черната кула и открито се обяви пред света. Тогава Съветът се сбра за сетен път, защото вече знаехме, че той все по-жадно дири Единствения. Тогава се страхувахме, че той е открил незнайни за нас вести. Но Саруман рече „не!“ и повтори онуй, що бе ни казвал и преди: че Единственият вече никога не ще бъде открит в Средната земя. „В най-лошия случай — рече той — Врагът ни знае, че той не е у нас и че до ден-днешен е изгубен. Ала изгубеното може да бъде открито, мисли той. Не бойте се! Надеждата ще го измами. Та нима не съм изучил най-добросъвестно този въпрос? В Андуин Велик падна той, и в древни времена, додето Саурон спеше, Реката го отнесе в Морето. Нека си лежи там до Края на дните.“

Гандалф утихна, загледан през колонадата на изток, към далечните върхари на Мъгливите планини, в чиито велики корени тъй дълго се бе крила заплахата за света. Въздъхна.

— И тук е моята вина — каза той. — Словата на Саруман Мъдрия приспаха съмненията ми, а трябваше по-рано да подиря истината и днес опасността щеше да е по-малка.

— Всички бяхме виновни — каза Елронд — и може би ако не бе твоята бдителност, Мракът вече щеше да е над нас. Но продължавай!

— Още от самото начало сърцето ми предчувстваше злината въпреки всички доводи — продължи Гандалф — и аз пожелах да узная как този предмет е попаднал у Ам-гъл и колко дълго го е притежавал. И тъй, задебнах го, защото се досещах, че не след дълго ще изпълзи от мрака да дири съкровището си. Той дойде, ала избяга и не бе открит. И тогава, уви, аз изоставих нещата и само бдях и чаках, както прекалено често постъпвахме всички. Времето отминаваше с безбройните си грижи, докато един ден съмненията ми отново се разбудиха и изведнъж прераснаха в страх. Откъде идваше пръстенът на хобита? Що можете да се стори с него, ако страхът ми бе основателен? Трябваше да реша. Ала не споделих опасенията си с никого, знаейки каква заплаха крие ненавреме нашепнатото слово, ако се разчуе. През всички дълги войни с Черната кула предателството е било най-големият ни враг. Това бе преди седемнадесет години. Скоро разбрах, че всевъзможни съгледвачи, дори зверове и птици се трупат около Графството, и страхът ми нарастна. Потърсих помощ от Дунеданците и стражата им се удвои и аз открих сърцето си пред Арагорн, наследника на Исилдур.

— А аз — каза Арагорн — те посъветвах да тръгнем по следите на Ам-гъл, колкото и късно да изглежда. И тъй като ми се стори справедливо наследникът на Исилдур да поправи неговата грешка, потеглих с Гандалф на дълго и безнадеждно издирване.

След това Гандалф разказа как са претърсили всяко кътче на Дивите земи, чак до Планините на Сянката и стените на Мордор.

— Там чухме слухове за него и се досетихме, че дълго е обитавал из мрачните хълмове, ала не го открихме и накрая аз се отчаях. Тогава, в отчаянието си, отново си спомних за пробата, която би могла да направи ненужно издирването на Ам-гъл. Самият пръстен можете да покаже дали е Единственият. Припомних си думи, изречени пред Съвета — думи на Саруман, небрежно изслушани навремето. Сега ясно ги чувах в сърцето си. „Всеки от Деветте, Седемте и Трите има свой собствен камък — бе казал той. — Единственият — не. Той беше кръгъл и без украса, сякаш бе някой от по-дребните пръстени, ала създателят му бе вградил в него знаци, които може би и днес изкусният ще види и разчете.“ Какви са тия знаци, Саруман не бе казал. Кой ли щеше да ги знае сега? Създателят. А Саруман? Макар и велика, неговата премъдрост трябваше да има извор. Чия ръка освен Сауроновата бе държала този предмет, преди да се изгуби? Единствено ръката на Исилдур. С тази мисъл аз изоставих гонитбата и спешно заминах за Гондор. В прежни дни там приемаха охотно членовете на моя орден и най-вече Саруман. Той често гостуваше за дълго на Владетелите на града. Ала Владетелят Денетор ме прие не тъй дружелюбно, както преди и неохотно ми разреши да подиря из свитъците и книгите в хранилищата. „Чети, ако наистина търсиш, както твърдиш, само записи за древните дни и за основаването на Града — рече той. — За мен миналото е по-ясно от онова, що предстои и там е моята грижа. Но не ще откриеш нищо неизвестно за мен, мъдреца на този Град, освен ако си по-изкусен дори от Саруман, който дълго проучваше нашите записи.“ Тъй рече Денетор. И все пак в хранилищата му лежат летописи, които днес малцина, та били те и мъдреци, могат да разчетат, защото писмената и езикът им са станали неясни за родените отпосле. И още, Боромире, откакто загинаха кралете, до ден-днешен в Минас Тирит лежи непрочетен от никого, освен от Саруман и мене, един свитък, написан от самия Исилдур. Защото Исилдур не си е заминал веднага подир Мордорската битка, както разказват някои.

— Някои на Север може би — прекъсна го Боромир. — Всички в Гондор знаят, че най-напред той отишъл в Минас Анор и поживял там с племенника си Менелдил, за да го обучи, преди да му повери властта над Южното Кралство. По онова време посадил там в памет на брат си последната фиданка от Бялото Дърво.

— Ала по онова време е изписал и този свитък — каза Гандалф — а това, изглежда, не се помни в Гондор. Защото свитъкът се отнася до Пръстена и ето що е изписал в него Исилдур:

Сега Великият Пръстен ще замине към съкровищниците на Северното Кралство, ала записите за него ще останат в Гондор, където живеят и наследниците на Елендил, та да не идва време, когато да избледнее споменът за великите събития.

А подир тия думи Исилдур описва Пръстена такъв, какъвто го е намерил:

Горещ бе той изпървом, когато го взех, горещ като жарава и обгори ръката ми, та не вярвам някога да се освободя от болката в нея. Ала сега, когато пиша тия слова, той е изстинал и сякаш се свива, ако и да не губи ни красота, ни форма. Писмената върху му, що преди бяха ясни като багрен пламък, вече бледнеят и с мъка велика се разчитат. Извезан е надписът с елфическите писмена на Ерегион. защото нямат букви в Мордор за дело тъй тънко; езикът обаче е незнаен за мен. Смятам, че ще да е от словесата на Черното царство, понеже е скверен и недодялан. Що за зло изрича той, не знам, ала го изписвам наново тук, та да не избледнее съвсем и да изчезне от паметта човешка. Не достига му може би жарта на десницата Сауронова, що бе черна и все пак гореше като огън и тъй бе погубен Гил-галад, а може би сгрее ли се златото наново, и писмената ще се освежат. Но самият аз не бих посмял да увредя този предмет — единствената хубост сред всички дела на Саурон. Безценен е той за мен, ако и да го заплащам с мъки превелики.

— Прочетох тия думи и диренето ми приключи — продължаваше Гандалф. — Защото, както се бе досещал Исилдур, надписът беше на езика на Мордор и слугите на Кулата. И онова, което казваше, вече бе известно. Понеже в деня, когато Саурон за пръв път надянал Единствения на пръста си, Келембримбор, създателят на Трите, го забелязал и отдалеч го чул да изрича тия думи и тъй се разкрили злите му замисли. Аз незабавно се сбогувах с Денетор, но докато пътувах на север, ме пресрещнаха вести от Лориен, че Арагорн е минал по този път и че е намерил създанието, наричано Ам-гъл. Тогава най-напред отидох да се срещна с него и да изслушам разказа му. На какви смъртни заплахи се е изложил сам-самичък, не смеех и да помисля.

— Едва ли е нужно да говорим за тях — каза Арагорн. — Ако дългът повелява някому да мине пред взора на Черната Порта или да тъпче смъртоносните цветя на Моргулската долина, тогава ще има и заплахи. Аз също се бях отчаял най-сетне и бях наченал пътя си към дома. И тогава случайно се натъкнах на онова, което дирех — отпечатъци от меки нозе край едно кално езерце. Но сега следата бе свежа и устремена, не водеше към Мъртвите блата, а оттам. Проследих я покрай Мъртвите Блата и там го застигнах. Залових го, залових Ам-гъл, додето се спотайваше, надникнал в застоялите води сред падащия здрач. Той бе покрит със зелена тиня. Боя се, че никога не ще ме обикне; ухапа ме и аз не се церемоних с него. Нищо друго не изкопчих от неговата уста освен белега от зъбите му. За мен най-лошата част от странстването бе пътят назад — бдях над него ден и нощ, карах го да върви пред мен с примка на шията, със затъкната уста, докато се укроти от глад и жажда, и все го водех напред, към Мраколес. Най-сетне го доставих там и го предадох на елфите, както се бяхме разбрали; и с радост се отървах от компанията му, защото вонеше. Колкото до мен, надявам се да не го видя никога вече, но Гандалф дойде и търпеливо се впусна в дълги разговори с него.

— Да, дълги и уморителни — каза Гандалф, — но не безполезни. Преди всичко разказът му за загубата съвпадаше с онова, което Билбо за пръв път бе признал наскороq но това нямаше голямо значение, тъй като вече се бях досетил. Ала едва тогава узнах, че пръстенът на Ам-гъл идва от Великата река край Перуникови поля. Узнах още, че го е притежавал дълго. Много по-дълго от жизнения срок на дребния му род. Могъществото на пръстена бе разтегнало годините му далеч над положения срок, ала такова могъщество владеят само Великите Пръстени. И ако това доказателство не ти стига, Галдор, остава другата проба, за която споменах. Върху същия този пръстен, който се издигна пред погледите ви кръгъл и неукрасен, още могат да се разчетат думите, описани от Исилдур, стига човек да има сила да хвърли за малко златната дреболия в огъня. Аз сторих това и ето какво прочетох:

Аш назг дурбатулук, аш назг гимбатул, аш назг тракатулук аг бурзум-иши кримпатул.

Промяната в гласа на вълшебника бе поразителна. Внезапно той стана заплашителен, могъщ, груб като камък. Сякаш сянка премина над слънчевото пладне и за миг колонадата притъмня. Всички потрепераха, а елфите притиснаха ушите си с длани.

— Ничий глас не е дръзнал до днес да изрече думи на този език в Имладрис, Сиви Гандалфе — проговори Елронд, когато сянката отмина и всички отново си поеха дъх.

— И да се надяваме, че вече никой не ще ги изрече пак — отвърна Гандалф. — Въпреки всичко не моля за прошка, Владетелю Елронд. Защото, ако не искаме скоро този език да се чува из всяко кътче на Запада, нека всички отхвърлим съмненията и повярваме, че този предмет е наистина онова, което обявиха Мъдреците — съкровището на Врага, преизпълнено с цялата му злоба и в него се крие огромна част от древната му сила. От Черните години идат думите, които чували Ковачите от Ерегион и разбрали, че са предадени:

Единствен пръстен ли владее, Единствен той ще ги открие, Единствен вси ще ги сбере и в тъмнина ще ги обвие.

Знайте също, приятели мои, че научих още нещо от Ам-гъл. Неохотно говореше той и разказът му бе неясен, но извън всякакво съмнение той е отишъл в Мордор и там са изкопчили от него всичко, що е знаел. И тъй, Врагът знае днес, че Единственият е намерен, че дълго е стоял в Графството и след като слугите му го преследваха почти до вратите ни, той скоро ще узнае, а може би и знае вече, докато говоря, че Пръстенът е тук.

Всички дълго седяха мълчаливо, докато накрая заговори Боромир:

— Значи казваш, че този Ам-гъл бил дребна твар? Дребна твар, но велик злодей. Какво стана с него. Каква участ му избрахте?

— В тъмница е и нищо повече — каза Арагорн. — Той много бе изстрадал. Няма съмнение, че са го измъчвали и черен страх от Саурон тегне в сърцето му. И все пак аз поне съм доволен, че бдителните елфи от Мраколес го пазят на сигурно място. Велика е злобата му и тя му придава невероятна сила за тъй мършаво и съсухрено създание. На свобода би могъл да стори още много злини. А и не се съмнявам, че са му разрешили да напусне Мордор с някакъв зловредна заръка.

— Уви! Уви! — извика Леголас и огромна скръб изкриви прекрасното му елфическо лице. — Сега трябва да изрека вестите, с които бях изпратен. Те не са добри, но едва тук узнах колко злощастни ще бъдат за това събрание. Смеагол, наречен сега Ам-гъл, избяга.

— Избяга? — викна Арагорн. — Наистина лоша вест. Боя се, че всички горчиво ще се каем за това. Как тъй народът на Трандуил изневери на дълга си?

— Не от липса на бдителност — каза Леголас, — а навярно от прекалена добрина. Боим се, че пленникът е имал помощници и че навън се знае повече за делата ни, отколкото бихме желали. По молба на Гандалф ние пазехме това създание ден и нощ, колкото и изморителна да бе задачата. Но Гандалф ни заръча да се надяваме, че то все още може да бъде излекувано и сърце не ни даваше да го държим вечно в подземни тъмници, където отново щеше да изпадне в прежните си черни мисли.

— Не бяхте тъй нежни към мен — обади се Глоин и очите му блеснаха, щом се разбудиха старите спомени за затворничеството в дълбоките зандани под двореца на елфическите крале.

— Хайде, хайде! — каза Гандалф. — Моля те, добри ми Глоине, не прекъсвай. Това печално недоразумение отдавна бе уредено. Ако трябва тук да разчистваме всички стари сметки между елфи и джуджета, по-добре да прекратим тоя Съвет. Глоин стана, поклони се и Леголас продължи:

— Когато времето беше хубаво, ние извеждахме Ам-гъл на разходка из гората; имаше едно самотно високо дърво, по което обичаше да се катери. Често го пускахме да се изкачва до най-високите клони, за да усети волния вятър, но оставяхме стража в подножието на дървото. Един ден отказа да слезе, а стражите нямаха желание да се катерят подир него: той се бе научил да се вкопчва в клоните с ръце и крака; тъй че те останаха край дървото до късно през нощта. И тъкмо в тази безлунна и беззвездна лятна нощ ненадейно ни налетяха орките. След известно време ги прогонихме; те бяха много и свирепи, ала идваха от планините и не бяха свикнали с дъбравите. Когато битката свърши, открихме, че Ам-гъл е изчезнал, а стражите му са изклани или пленени. Тогава ни се стори ясно, че атаката е имала за цел да го спаси и той е знаел за нея предварително. Как е било замислено това, не можем и да предполагаме, ала Ам-гъл е лукав и много са съгледвачите на Врага. Мрачните изчадия, прогонени в годината на Сауроновата гибел, са се завърнали още по-многобройни и извън нашето царство Мраколес отново е скверно място. Не успяхме да заловим Ам-гъл. Открихме дирята му сред стъпките на множество орки — тя потъваше в горските дебри и отиваше на юг. Но не след дълго я изгубихме и не посмяхме да продължим преследването, защото наближавахме Дол Гулдур, а той все още е много зло място; ние не ходим натам.

— Добре де, значи е изчезнал — каза Гандалф. — Нямаме време да го търсим отново. Да прави каквото ще. Но може би тепърва ще изиграе роля, която нито той, нито Саурон е предвиждал. А сега ще отговоря и на другите въпроси на Галдор. Какво ще река за Саруман? Какви са съветите му в нашата беда? Тази история ще трябва да разкажа изцяло, защото само Елронд я е чувал засега, и то накратко, а тя се отнася до всичко, което трябва да решим. Тя е последната глава на Разказа за Пръстена до този момент.

Към края на юни аз бях в Графството, ала тревожен облак тегнеше в мислите ми и заминах към южните граници на малката държавица; предчувствах някаква опасност, все още скрита от мен, но бавно наближаваща. Там ме споходиха вести за война и поражение в Гондор и когато чух за Черната Сянка, хлад удари сърцето ми. Но намерих неколцина бежанци от Юга; и все пак ми се стори, че върху им тегне страх, за който не смеят да приказват. Тогава се насочих на изток и на север и минах по Зеления път. Недалече от Брее застигнах един пътник, седнал на крайпътния насип, докато конят му пасеше наблизо. Това бе Радагаст Кафявия, кой-то едно време живееше в Росгооел, близо до Мраколес, Той е от моя орден, но дълги години не го бях виждал.

„Гандалф! — викна той. — Търсех те. Но аз съм чуждекец из тия места. Знаех само, че можеш да бъдеш открит в някаква си дива област със странното название Графство.“

„Сведенията ти са били верни — казах аз. — Но не ги излагай по този начин, ако срещнеш някой от местните жители. Сега си близо до границите на Графството. Какво искаш от мен? Трябва да е срочно. Ти никога не си бил пътешественик, ако не те тласка крайна необходимост.“

„Имам неотложна задача — отвърна той. — Лоши вести нося. — После се озърна, сякаш и плетовете имаха уши, и прошепна: — Назгули. Деветте отново са излезли. Тайно са пресекли Реката и идват на запад. Предрешени са като ездачи в черно.“

Тогава разбрах от какво съм се опасявал, без да го зная. „Врагът трябва да е подгонен от някаква крайна нужда или цел — каза Радагаст, — но не мога да се досетя какво го кара да търси тия далечни и запустели места.“

„Какво искаш да кажеш?“ — запитах аз.

„Казаха ми, че където и да отидат, Конниците разпитват за страна, наречена Графство.“

„Графството“ — поправих го аз, ала сърцето ми изтръпна. Защото дори и Мъдреците могат да се боят от сблъсък с Деветте, когато са сбрани около безпощадния си предводител. Велик крал и магьосник бе той в древни времена, а днес оръжие му е смъртният ужас. „Кой ти го каза и кой те изпрати?“ — запитах. „Саруман Белия — отвърна Радагаст. — Заръча ми още да ти кажа, че ако си в нужда, той ще ти помогне, но трябва да потърсиш помощта му незабавно, за да не стане късно.“

И тази вест ми възвърна надеждата. Защото Саруман Белия е най-велик в моя орден. Разбира се, Радагаст е достоен вълшебник, господар на формите и цветовете, знае много премъдрости за билките, а зверовете и особено птиците са му другари. Но Саруман дълго е изучавал изкуството на самия Враг и тъй често сме успявали да предугадим злините му. Именно чрез хитрините на Саруман успяхме да го изхвърлим от Дол Гулдур. Може би той и сега бе открил някакви оръжия, които да отблъснат Деветте.

„Ще отида при Саруман“ — рекох аз.

„Тогава трябва да тръгнеш сега — каза Радагаст, — защото много време изгубих да те диря и дните ни изтичат. — Заръчано ми бе да те намеря до средата на лятото, а тя вече дойде. Дори да потеглиш незабавно, трудно ще стигнеш при него, преди Деветте да открият страната, която търсят. Аз ще се връщам още сега.“

С тия думи той яхна коня си и се приготви да препусне. „Постой за миг! — казах аз. — Ще се нуждаем от твоята помощ и помощта на всички създания, които се съгласят. Разпрати зов до всички зверове и птици, с които дружиш. Кажи им да носят вести за всичко, свързано с този въпрос на Саруман и Гандалф. Да пращат съобщенията си до Ортанк.“

— Ще го сторя — рече той и препусна, сякаш Деветте бяха по петите му.

Не можех да го последвам начаса. Този ден вече бях яздил много дълго и двамата с коня бяхме изтощени, пък и трябваше да размисля. Прекарах нощта в Брее и реших, че нямам време да се връщам в Графството. Никога не съм допускал по-голяма грешка!

Написах обаче писмо до Фродо и поверих на моя приятел, ханджията, да го изпрати. Потеглих призори и подир дълъг път най-сетне стигнах до Сарумановата обител. Тя е далеч на юг, в Исенгард, в края на Мъгливите планини, близо до Роханския пролом. Боромир ще ви каже, че това е голяма открита долина между Мъгливите планини и най-северните хълмове на Еред Нимраис, Белите планини в неговия роден край. Ала Исенгард е пръстен от отвесни скали, обграждащи като стени една долина, а сред нея се издига каменна кула, наречена Ортанк. Не Саруман я е изградил, а хората от Нуменор в древни времена; много висока е тя и крие много тайни, и все пак не изглежда дело на вълшебници. До нея може да се стигне само през Исенгардския пръстен, а той има една-единствена порта.

В късна лятна вечер аз стигнах до портата, прорязваща скалната стена като огромна арка; силна стража я охраняваше. Но стражниците бяха предупредени за идването ми и казаха, че Саруман ме очаква. Минах с коня си под арката, портата безшумно се затвори зад гърба ми и изведнъж се изплаших, макар да не разбирах защо.

Въпреки това се приближих до подножието на Ортанк и стигнах стълбището на Саруман; той ме посрещна там и ме отведе във високите си покои. На пръста си носеше пръстен.

„Значи дойде, Гандалф“ — рече той сериозно, но в очите му долових бял блясък, сякаш хладен смях се криеше в душата му.

„Да, дойдох — отвърнах аз. — Дойдох за помощта ти, Бели Сарумане.“

И тази титла като че го разгневи.

„Тъй ли било, Сиви Гандалфе? — присмя ми се той. — За помощ? Рядко се е чувало помощ да търси Гандалф Сивия, тъй изкусен и тъй мъдър скитник из равнините, който се бърка навсякъде независимо дали му е работа, или не.“

Гледах го и се дивях.

„Но ако не съм се измамил — рекох, — сега се задават събития, който ще изискват да обединим цялата си сила.“

„Може и тъй да е — отвърна той, — но доста време ти трябваше, за да го проумееш. Колко дълго, питам се, си крил от мен, предводителя на Съвета, въпрос от първостепенна важност? Какво те води сега от бърлогата ти в Графството?“

„Деветте отново се излезли — казах аз. — Пресекли са реката. Тъй ми съобщи Радагаст.“

„Радагаст Кафявия! — изсмя се Саруман, вече без да крие подигравката. — Радагаст Укротителя на птици! Радагаст Наивника! Радагаст Глупака! Но все пак му стигна умът, за да изиграе ролята, която му отредих. Защото ти дойде и това бе единствената цел на посланието ми. И тук ще останеш, Сиви Гандалфе, да си починеш от странстванията. Защото аз съм Саруман Мъдреца, Саруман Твореца на Пръстени, Саруман Многоцветния!“

Взрях се тогава и видях, че одеждите му не са бели, както изглеждаха, а изтъкани от всички багри и когато се раздвижеше, те трептяха, променяха цвят и объркваха окото.

„Повече харесвах бялото“ — казах аз.

„Бялото! — надсмя ми се той. — То служи за начало. Бялото платно може да се обагри. Бялата страница може да се изпише, а бялата светлина да се пречупи.“

„При което вече не е бяла — казах аз. — А онзи, що чупи нещо, за да види какво е, напуска пътеката на мъдростта.“

„Няма нужда да ми говорит като на някой от глупците, с който се сприятеляваш — рече той. — Не съм те докарал тук, за да ме учиш, а за да ти предложа избор. — После се изправи и започна да декламира, сякаш държеше дълго репетирана реч: — Старите времена отминаха. Средните дни отминават. Започват Младите дни. Времето на елфите свършва, но нашето време е близко; иде светът на хората, над който ние трябва да властваме. Ала ни е нужна сила, силата да заповядваме всичко, както пожелаем в името на онова добро, което само Мъдрите могат да видят. И слушай, Гандалфе, стари мой приятелю и помощнико — рече той, като се доближи и сниши глас. — Казах ние, защото именно ние можем да бъдем, ако се присъединиш към мен. Нова Мощ се надига. Срещу нея старите съюзи и тактики изобщо няма да ни помогнат. Не ни остава надежда нито в елфите, нито в загиващия Нуменор. Тъй че ето го избора пред теб, пред нас. Ние можем да се присъединим към тая Мощ. Това би било мъдро, Гандалф. В тази посока има надежда. Победата на Мощта е близка и тогава ще има щедри награди за ония, който са и помогнали. С издигането на Мощта ще се издигат и изпитаните и приятели, а с търпение Мъдрите като теб и мен биха успели накрая да насочват пътя й, да я контролират. Можем да изчакаме времето си, да стаим мислите в сърцата си, оплаквайки може би стореното по пътя зло, ала одобрявайки високата крайна цел: Знание, Власт, Порядък; всичко онова, което досега напразно се стремим да постигнем, по-скоро възпирани, отколкото подпомагани от слабите си и лениви приятели. Не трябва и няма да има никаква истинска промяна в нашите планове, а само в средствата.“

„Сарумане — казах аз, — чувал съм и преди подобни речи, но единствено от устата на емисари, пратени от Мордор да подлъжат невежите. Не мога да повярвам, че си ме довел тъй далече само за празни приказки.“

Той ме изгледа косо и помълча в размисъл.

„Е, виждам, че това мъдро поведение не ти се нрави — рече той. — Не сега? Не, ако може да се измисли някакъв по-добър път? — Той се приближи и положи дългата си ръка на рамото ми. — Защо не? Пръстенът-Повелител? Ако можем да го командваме, тогава Мощта ще премине у нас. Ето защо наистина те доведох тук. Защото много очи ми служат и вярвам, че знаеш къде се крие сега този скъпоценен предмет. Не е ли тъй? Или защо Деветте разпитват за Графството и каква работа имаш там?“

И при тия думи внезапно в очите му пламна страст, която не можеше да прикрие.

„Сарумане — отвърнах аз, като станах и се отдръпнах от него, — само една ръка може да носи Единствения и ти добре го знаеш, тъй че не си прави труда да казваш ние\ Но аз не ще го дам, о, не, не ще ти съобщя и вести за него, след като узнах какво си наумил. Ти беше предводител на Съвета, ала най-сетне разкри лика си. Добре, изглежда, изборът е между подчинението на Саурон или на тебе. Не ще приема нито едното, нито другото. Имаш ли още нещо да предложиш?“

„Да — каза той и сега бе студен и заплашителен. — Не очаквах да проявиш мъдрост дори в свой собствен интерес, ала ти дадох шанса да си помогнеш доброволно и тъй да си спестиш много неприятности и болки. Третият избор е да останеш тук до края.“

„До кой край?“

„Докато ми разкриеш къде може да бъде намерен Единственият. Бих измислил начини да те убедя. Или докато той бъде открит въпреки волята ти и Господарят отдели време за по-дребни въпроси: например да изнамери подходяща награда за препятствията и наглостта на Гандалф Сивия.“

„Този въпрос може да се окаже не от най-леките“ — казах аз, но той се изсмя, защото знаеше, че изричам празни думи.

Отведоха ме и ме затвориха сам на върха на Ортанк, на мястото, откъдето Саруман имаше обичая да наблюдава звездите. Нямаше друг изход освен тясно стълбище с много хиляди стъпала и долината долу изглеждаше безкрайно далеч. Вгледах се в нея и видях, че вместо зелена и прекрасна както някога, сега тя е изпълнена с шахти и ковачници. Вълци и орки се бяха настанили в Исенгард, защото Саруман сбираше огромна армия за своя сметка — не като васал, а като съперник на Саурон. Черен пушек надвисваше над творенията му и се виеше край стените на Ортанк. Аз стоях сам на островче сред облаците; нямах шанс за бягство и горчилка изпълваше дните ми. Студът ме пронизваше, а разполагах със съвсем малко място, където да крача напред-назад, замислен за идването на Конниците на север.

Бях уверен, че Деветте наистина са се надигиали, не само заради думите на Саруман, които можеха да са лъжливи. Много преди да дойда в Исенгард, бях чул по пътя вести, които не можеха да са погрешни. В сърцето ми тегнеше вечен страх за мойте приятели от Графството, ала все още имах известна надежда. Надявах се, че Фродо е потеглил незабавно, както настоявах в писмото си, и че е стигнал до Ломидол, преди да поеме смъртоносната потеря. Както страхът, така и надеждата ми се оказаха безпочвени. Защото надеждата ми се градеше върху един дебел мъж от Брее, а страхът ми — върху лукавството на Саурон. Ала дебелите мъже, които търгуват с пиво, имат да изпълняват много поръчки, а могъществото на Саурон все още не е тъй голямо, както изглежда в очите на страха. Но впримчен и самотен сред пръстена Исенгард, трудно можех да си помисля, че ловците, от които всички бягат или загиват, ще се провалят в далечното Графство.

— Видях те! — извика Фродо. — Ти крачеше напред-kазад. Луната сияеше в косата ти.

Гандалф замлъкна смаян и го погледна.

— То беше само сън — добави Фродо, — но изведнъж си го припомних. Съвсем бях забравил. Сънувах го преди известно време — след като напуснах Графството, мисля.

— Значи е позакъснял, както ще видиш — каза Гандалф, — Аз бях в окаяно положение. А ония, които ме познават, ще се съгласят, че рядко съм изпадал в такава безизходица и трудно понасям злощастията. Гандалф Сивия, омотан като муха в предателската паяжина! Ала и най-изкусните паяци могат да пропуснат слаба нишка.

Както Саруман несъмнено бе замислил, отначало аз се боях, че Радагаст също се е поддал. При срещата обаче не бях доловил ни следа от нещо нередно в гласа и погледа му. Иначе никога нямаше да отида в Исенгард или щях да го сторя по-предпазливо. Саруман се бе досетил за това и бе прикрил мисълта си, за да заблуди пратеника. При всички случаи би било безполезно да се мъчи да склони честния Радагаст към предателство. Той ме бе потърсил с открито сърце и тъй ме бе убедил. И това провали заговора на Саруман. Защото Радагст нямаше причина да не стори онова, за което го бях помолил; и той препуснал към Мраколес, където имаше много стари приятели. И Планинските Орли полетели надлъж и шир и видели много неща: вълчите глутници и дружините орки; Деветте Конници, препускащи насам-натам из равнините; чули и вестта за бягството на Ам-гъл. И ми изпратили вестоносец с тия новини.

И тъй се случи, че когато лятото взе да чезне, в една лунна нощ до Ортанк долетя нечакан Гуаихир Господаря на вятъра, най-бьрзият от Великите Орли и ме откри изправен на върха. Тогава заговорих с него и той ме отнесе, преди Саруман да разбере. Докато вълците и орките изскочиха от портата да ме преследват, аз вече бях далече.

„Още колко можеш да ме носиш?“ — запитах аз.

„Много левги — рече той, — но не до края на света. Пратиха ме да нося вести, а не товари.“

„Тогава трябва да си намеря кон — казах аз, — и то изключително бърз, защото никога до днес не съм имал такава нужда от бързина.“

„Тогава ще те отнеса до Едорас, където Владетелят на Рохан седи в чертога си — отвърна той. — Не е много далече.“

И аз бях доволен, защото в Ездитните предели на Рохан живеят Рохиримите — Повелители на конете — и в цял свят няма жребци като ония, що се отглеждат в просторната степ между Мъгливите и Белите планини.

„Мислиш ли, че още може да се вярва на мъжете от Рохан?“ — запитах аз, защото предателството на Саруман бе разтърсило вярата ми.

„Те плащат данък в коне — отговори Гуаихир — и всяка година изпращат цели хергелета в Мордор, поне така се говори, но още не са изцяло подвластни. Ала ако Саруман се е поддал на злото, както твърдиш, тогава съдбата им няма да закъснее.“

Преди разсъмване той ме спусна в равнините на Рохан и вече прекалено разтегнах разказа си. Останалото трябва да е по-кратко. В Рохан открих, че злото вече действа — след лъжите на Саруман кралят не пожела да се вслуша в предупрежденията ми. Предложи ми да си взема кон и да се махам; и аз избрах един, който най-много ми хареса, ала не се понрави твърде на краля. Взех най-добрия жребец в страната му и никога не съм виждал друг като него.

— Тогава наистина трябва да е благородно животно — каза Арагорн — и толкова повече ме наскърбява, че Саурон получава такъв данък. Не бе тъй, когато за сетен път посетих ония места.

— Не е тъй и сега, кълна се — каза Боромир. — Тая лъжа идва от Врага. Аз познавам мъжете от Рохан — честни и храбри наши съюзници, те още живеят из земите, които сме им дали в древни времена.

— Сянката на Мордор е плъзнала над далечни страни — отвърна Арагорн. — Саруман падна под нея. Рохан е обсаден. Кой знае какво ще завариш, ако някога се завърнеш там.

— Всичко друго, но не и това — да откупват живота си с коне. Те бичат конете наравно със семействата си. И ненапразно, защото конете на Ездитните предели идват от степите на Севера, далеч от Сянката, и расата им, както и расата на техните господари, произхожда от някогашните свободни времена.

— Това е самата истина! — каза Гандалф. — А сред тях има един, роден сякаш в зората на света. Конете на Деветте не могат да му съперничат; неуморен, бърз като литналия вятър. Наричат го Сенкогрив. Денем козината му блести като сребро, а нощем минава невидим като сянка. Меки са стъпките му! Никой дотогава не го бе яздил, но аз го взех, укротих го и тъй бързо ме понесе, че стигнах до Графството, когато Фродо беше по Могилните ридове, макар да бях тръгнал от Рохан едновременно с неговото потегляне от Хобитово.

Ала докато яздех, страхът ми растете. Колкото по на север отивах, толкова повече вести чувах за Конниците и макар да ги настигах ден след ден, те още бяха пред мене. Узнах, че са разделили силите си: неколцина останали по източните граници, недалече от Зеления път, а други нахлули в Графството от юг. Пристигнах в Хобитово и Фродо бе заминал, но разговарях със стария Майтапер. Много приказки, малко полза. Той имаше доста да разкаже за кусурите на новите собственици на Торбодън.

„На стари години не мога да търпя промени — рече той, — особено пък промени за зла беда.“ Неведнъж повтори тия думи — „промени за зла беда“.

„Зла беда е лоша дума — казах му аз — и се надявам да не доживееш да видиш какво представлява.“

Но най-сетне изкопчих от приказките му, че Фродо е напускал Хобитово преди по-малко от седмица и че същата вечер на Хълма дошъл Черен конник. Обзет от страх, препуснах по-нататък. Достигнах Фуков край и го заварих преобърнат с главата надолу, цареше паника, като в разбутан с пръчка мравуняк. Отидох до къщата на Щурчов дол — тя бе празна и с разбита врата, ала на Прага лежеше един от плащовете на Фродо. Тогава за малко надеждата ме изостави и аз не отидох да потърся новини, иначе щях да се успокоя; вместо това препуснах по дирите на Конниците. Трудно бе да ги следвам, защото се разпръскваха и ме объркваха. Но ми се стори, че един или двама са отишли към Брее; натам се запътих и аз, че имах да кажа туй-онуй на ханджията.

„Мажирепей го наричат — мислех си. — Ако това закъснение е по негова вина, ще стопя всичко каквото има за мазане в него. Ще изпека дъртия глупак на бавен огън.“ Той, изглежда, очакваше нещо подобно, защото, щом зърна лицето ми, се просна по очи и взе да се топи начаса.

— Какво му стори? — разтревожено викна Фродо. — Той наистина бе много любезен с нас и направи всичко каквото можете.

— Не бой се! — разсмя се Гандалф. — Не го ухапах и лаях съвсем малко. Тъй се възрадвах от новините, които изкопчих от него, след като спря да се тресе, че разцелувах горкия човечец. Тогава не можех да се досетя как е станало, но узнах, че предната нощ си бил в Брее и сутринта си потеглил с Бързоход.

„Бързоход!“ — радостно изкрещях аз.

„Да, сър, боя се, че тъй беше, сър — рече Мажирепей, който ме бе разбрал погрешно. — Въпреки всичките ми усилия той се докопа до тях и те потеглиха с него. Много чудновато се държаха през цялото време, докато бяха тук — като че ли нарочно го правеха.“

„Магаре! Глупак! Трижди достойни и любими Пиволее! — рекох аз. — Това са най-добрите новини, които получавам от средата на лятото насам; струват поне една жълтица. Нека седем години над пивото ти се простира магията на най-превъзходното великолепие! Сега мога да си почивам цяла нощ за пръв път, не помня вече откога.“

И тъй, прекарах там нощта, питайки се загрижено какво е станало с Конниците; изглежда, само двамина се бяха появили в Брее. Но през нощта чухме и други. Не по-малко от петима долетяха от запад, изкъртиха портите и профучаха през Брее като виещ вятър; местните жители и до днес треперят и чакат края на света. Станах преди разсъмване и тотеглих подир тях.

Не знам точно, но ми се струва, че е станало следното. Предводителят им се е укрил южно от Брее, докато двама са минали през селото, а трима други са нахлули в Графството. Но след неуспехите в Брее и Щурчов дол те се завърнали с вести при предводителя си и тъй оставили за малко Пътя само под надзора на съгледвачите си. Предводителят изпратил неколцина от тях на изток, направо през пущинака, а той, кипнал от ярост, препуснал заедно с останалите по Пътя.

Аз вихрено се понесох към Бурния връх и преди залез на втория си ден след Брее стигнах там — но те ме бяха изпреварили. Побягнаха, защото усещаха как се задава гневът ми и не смееха да се изправят пред него, докато грее слънцето. Но през нощта се събраха наоколо и аз бях обсаден на върха на хълма, в древния пръстен на Амон Сул. Изпитанието наистина бе тежко за мен — такива светлини и пламъци не са се виждали по Бурния връх от времето на някогашните бойни сигнални клади.

По изгрев слънце се изскубнаха и побягнаха на север. Нямах надежда да сторя нещо повече. Невъзможно бе да те намеря из пущинака, Фродо, пък и би било безумие да опитвам, с Деветте по петите си. Тъй че трябваше да вярвам в Арагорн. Но се надявах да отвлека неколцина от тях и въпреки това да стигна до Ломидол преди вас и да изпратя помощ. Четирима Конници наистина ме подгониха, ала подир известно време обърнаха гръб и като че се насочиха към Брода. Това донякъде помогна, защото са били само петима, когато са нападнали бивака ви.

След дълъг и тежък път покрай Скрежноблик, през Голо бърдо и пускане от север, най-сетне пристигнах тук. Това ми отне почти четиринадесет дни след Бурния връх, защото не можех да яздя сред скалите на троловите бърда и Сенкогрив си замина. Отпратих го при господаря му, ала велика дружба се роди помежду ни и при нужда той ще долети на зова ми. Ала тъй се случи, че пристигнах в Ломидол само три дни преди Пръстена и новините за опасността вече бяха стигнали дотук… което наистина се оказа добре.

И това, Фродо, е краят на разказа ми. Дано Елронд и останалите ми простят за дължината му. Но не се бе случвало до днес Гандалф да не отиде на среща, когато е обещал. Мисля, че бе нужно да се даде отчет на носителя на Пръстена за едно тъй странно събитие.

Е, разказът вече е изречен от игла до конец. Ето ни всички тук, ето го и Пръстена. Но още не сме направили и крачка към целта си. Що да правим с него?

Настъпи мълчание. Най-после Елронд заговори отново:

— Скръбни са тия вести за Саруман; вярвахме му и той бе неразделен участник във всички наши съвети. Опасно е да се изучава прекалено дълбоко изкуството на Врага, за добро или за зло. Но такива падения и предателства, уви, са се случвали и преди. От разказите, които чухме този ден, най-странен за мен бе разказът на Фродо. Освен присъстващия Билбо познавах малцина хобити и сега ми се струва, че той може би не е толкова единствен и изключителен, колкото смятах. Много се е променил светът, откакто за сетен път бях по западните пътища. Ние познаваме Могилните твари под най-различни имена; много приказки се разказват за Старата гора — всичко съхранено днес е само късче от северните и покрайнини. Имаше времена, когато от дърво на дърво катеричките можеха да стигнат от Графството до страната Дун западно от Исенгард. Из тия земи пътувах някога и множество диви и странни създания видях. Но бях забравил за Бомбадил, ако наистина това все още е същият, който в древни времена бродеше из гори и хълмове и дори тогава бе от старите по-стар. Тогава не го наричаха така. Ярвен Бен-адар бе името му, най-стар и без баща. Но оттогава други народи са му дали още много имена: джуджетата — Форн, Северните хора — Оралд… Странно същество е той, но може би трябваше да го поканя на Съвета ни.

— Той нямаше да дойде — каза Гандалф.

— Не можем ли все още да пратим послание и да получим помощта му? — запита Ерестор. — Изглежда, той има власт дори и над Пръстена.

— Не, аз не бих казал така — възрази Гандалф. — Да речем по-скоро, че Пръстенът няма власт над него. Той сам си е владетел. Но не може да унищожи Пръстена, нито да пречупи властта му над другите. А сега се е оттеглил в една малка област, чиито граници сам е очертал, макар че никой не може да ги види; и няма да ги престъпи, в очакване може би на нови времена.

— Но в тия граници като че нищо не го плаши — каза Ерестор. — Не би ли се съгласил да вземе Пръстена и да го пази там завинаги обезвреден?

— Не — каза Гандалф, — не доброволно. Може би ще го стори, ако всички свободни народи на света го помолят, ала не ще разбере нуждата. И ако му дадем Пръстена, той скоро ще го забрави или по-вероятно ще го захвърли. Подобни неща не се задържат в ума му. Той би бил най-несигурният пазач; и това само по себе си е достатъчен отговор.

— Във всеки случай — каза Глорфиндел — да му изпратим Пръстена, би означавало само да отложим деня на злото. Той е далече. Не можем сега да върнем Пръстена при него незнайно, незабелязани от съгледвачи. И дори да можехме, рано или късно Властелинът на Пръстените ще узнае за скривалището му и ще насочи цялата си мощ към него. Би ли могъл Бомбадил сам да устои на тази мощ? Мисля, че не. Мисля, че накрая, когато всички други бъдат покорени, Бомбадил ще рухне. Последен, както е бил Пръв; и тогава ще настъпи Нощта.

— За Ярвен не знам почти нищо освен името — каза Галдор, — но мисля, че Глорфиндел е прав. Няма в него сила да устои на Врага, освен ако в самата земя има такава сила. И все пак виждаме, че Саурон може да измъчва и унищожава дори хълмовете. Колкото мощ е останала, тя е събрана в нас — тук в Имладрис, в Заливите при Кирдан и в Лориен. Но имат ли те силата, имаме ли ние силата да устоим пред Врага, пред набега на Саурон накрая, когато всички други бъдат съкрушени?

— Аз нямам силата — каза Елронд — и те също.

— Тогава, том Пръстенът не може да се опази от него дори със сила — каза Глорфиндел, — остава ни да опитаме само две неща: да го изпратим отвъд Морето или да го унищожим.

— Но нали Гандалф ни разкри, че не можем да го унищожим с никое от уменията, що притежаваме тук — каза Елронд. — А ония, що обитават отвъд Морето, няма да го приемат: за добро или за зло, той принадлежи на Средната земя; именно ние, които още живеем тук, трябва да се справим с него.

— Тогава — рече Глорфиндел — нека го захвърлим в морските дълбини и тъй да се сбъднат лъжите на Саруман. Защото сега е ясно, че дори и в Съвета той вече е крачел по кривата пътека. Знаел е, че Пръстенът не е изгубен завинаги, но е желаел да мислим тъй, защото е започнал сам да жадува за него. Ала в лъжата често се крие истината: в Морето ще е на сигурно място.

— Не завинаги — каза Гандалф. — Много създания има в дълбините, а морета и земи се менят. И не ни е задачата тук да мислим само за един сезон, за няколко човешки поколения или за мимолетна световна епоха. Трябва да дирим веднъж завинаги край на тая заплаха, дори ако няма надежда за успех.

— И не ще го намерим по пътищата към морето — каза Галдор. — Ако завръщането при Ярвен се смята за прекалено опасно, то бягството към Морето е изпълнено с най-гибелни заплахи. Сърцето ми предчувства, че Саурон ще очаква да поемем на запад, когато узнае какво се е случило. А това ще е скоро. Наистина Деветте бяха свалени от конете, но това е само отсрочка, докато намерят нови и по-бързи жребци. Единствено слабеещата мощ на Гондор стои днес между него и завоевателния поход покрай бреговете на север, а ако дойде и връхлети Белите кули в Заливите, елфите могат да останат без път за бягство от притъмняващите сенки на Средната земя.

— Още дълго ще се отлага този поход — възрази Боромир. — Гондор слабее, казваш ти. Но Гондор не отстъпва и е могъщ дори в края на силите си.

— И все пак неговата бдителност вече не може да удържи Деветте — каза Галдор. — А онзи може да открие и други пътища, незащитени от Гондор.

— Тогава — каза Ерестор, — както вече обяви Глорфиндел, има само два пътя: да скрием Пръстена завинаги или да го унищожим. Ала и двата са извън силите ни. Кой ще ни разплете тази загадка?

— Никой тук не може да го стори — мрачно отвърна Елронд. — Или поне никой не може да предскаже що ще се случи, ако изберем единия или другия път. Но сега ми се струва ясно кой път трябва да поемем. Западният изглежда най-лесен. Затова трябва да го избегнем. Над него ще има надзор. Прекалено често елфите са бягали по този път. От днес нататък трябва да поемем по тежките, непредвидени друмища. Там е нашата надежда, ако има надежда. Да тръгнем срещу заплахата — към Мордор. Трябва да изпратим Пръстена в Огъня.

Отново настана мълчание. Дори в този прекрасен дом с изглед към слънчева долина, изпълнена с шума на бистри води, Фродо усети в сърцето си мъртвешки мрак. Боромир се размърда и Фродо погледна към него. Намръщен, той опипваше огромния си рог. Най-сетне заговори:

— Не разбирам всичко това. Саруман е предател, но не е ли съзрял мъдростта? Защо говорите все за криене и унищожаване? Защо не помислим, че Великият Пръстен е попаднал в ръцете ни, за да ни послужи тъкмо в час на нужда? Владеейки го, Свободните Владетели на Свободните хора сигурно могат да разбият Врага. Смятам, че той най-много се бои от това. Мъжете на Гондор са храбри и никога не ще се покорят, но могат да бъдат победени. Доблестта се нуждае първо от сила и после от оръжие. Щом Пръстенът има такава мощ, каквато казвате, нека той да е нашето оръжие. Вземете го и тръгнете към победата!

— Уви, не — каза Елронд. — Не можем да използваме Пръстена-Повелител. Сега го знаем прекалено добре. Той е сътворен единствено от Саурон, нему принадлежи и зло го изпълва от край до край. Силата му, Боромире, е прекалено могъща, за да я овладее който и да било, освен ония, които сами вече притежават велика мощ. Но за тях в него се крие още по-смъртна заплаха. Самото желание да го притежаваш покварява сърцето. Виж Саруман. Ако с този Пръстен някой от Мъдреците низвергне Властелина на Мордор, използвайки собствените му хитрини, тогава той сам ще се настани на Сауроновия трон и нов Мрачен Владетел ще се въздигне. И това е още една причина да унищожим Пръстена: докато го има на този свят, той ще бъде заплаха дори за Мъдрите. Защото нищо не е зло отначало. Дори Саурон не бе. Боя се да взема Пръстена, за да го скрия. Не бих го взел, за да го владея.

— Нито пък аз — каза Гандалф.

Боромир ги огледа със съмнение, но склони глава.

— Тъй да бъде. Значи в Гондор трябва да се доверим само на оръжията, с които разполагаме. И докато Мъдрите пазят този Пръстен, ние поне ще се сражаваме. Може би Мечът, що бе счупен, ще съумее да удържи прилива — ако десницата, що го държи, е наследила не само титла, но и силата на Кралете човешки.

— Кой би могъл да каже? — отвърна Арагорн. — Но някой ден ще я подложим на изпитание.

— И дано този ден не се бави много — каза Боромир. — Защото макар да не моля за помощ, тя ни е нужна. Би ни било утеха да знаем, че и други се сражават с всички възможни средства.

— Утешете се тогава — каза Елронд. — Защото има други сили и царства, незнайни и скрити за вас. Край много брегове тече Великият Андуин, преди да стигне до Аргонат и Портите на Гондор.

— И все пак за всички би било добре — обади се джуджето Глоин, — ако тия сили се обединят и задружно използват цялата си мощ. Може да има и други, не тъй вероломни пръстени, на които да се спрем при нужда. Седемте са изгубени за нас… ако Балин не е намерил пръстена на Трор, който бе последен; нищо не се чу за него, откакто Трор загина в Мория. Всъщност сега мога да разкрия, че Балин потегли отчасти и заради надеждата да намери този пръстен.

— Балин няма да намери никакъв пръстен в Мория — каза Гандалф. — Трор го даде на сина си Траин, ала от Траин той не попадна у Торин. С мъчения го изтръгнаха от Траин в тъмниците на Дол Гулдур. Аз пристигнах прекалено късно.

— Ах, уви! — извика Глоин. — Кога ще дойде ден за мъст? Но все пак остават Трите. Какво ще речете за Трите елфически Пръстена? Казват, че били много могъщи. Не ги ли пазят елфическите владетели? Та нали те също са били изработени в древни времена от Мрачния владетел. Без дело ли стоят? Виждам тук елфически владетели. Няма ли да кажат нещо?

Елфите не отговориха.

— Не ме ли изслуша, Глоин? — каза Елронд. — Трите не са създадени от Саурон, той дори не ги е докоснал. Ала за тях не ни е разрешено да говорим. В тоя час на съмнения мога да кажа само толкова. Те не стоят без дело. Но те не бяха създадени като оръжия за война или завоевание — не това е тяхната мощ. Ония, що ги създадоха, не желаеха сила, потисничество или струпани богатства, а разбирателство, творчество и лечение, за да съхранят всичко неопетнено. Макар и с много скръб, елфите от Средната земя донякъде постигнаха това. Но всичко сътворено от ония, що владеят Трите, ще се обърне в разруха, умовете и сърцата им ще се разкрият пред Саурон, ако той си възвърне Единствения. По-добре Трите да не бяха съществували никога. Такава е целта му.

— Но тогава какво ще стане, ако Пръстенът-Повелител бъде унищожен, както ни съветваш? — запита Глоин.

— Не знаем със сигурност — печално отвърна Елронд. — Някои се надяват, че тогава Трите Пръстена, които Саурон никога не е докосвал, ще се освободят и владетелите им ще могат да изцелят света от раните, що той е нанесъл. Но може би когато Единственият изчезне, ще угаснат и Трите и безброй прелести ще повехнат и ще потънат в забрава. Така вярвам аз.

— И все пак всички елфи са готови да поемат този риск — каза Глорфиндел, — ако с цената му можем да разбием мощта на Саурон и завинаги да прогоним страха от неговото владичество.

— С това отново се връщаме към унищожаването на Пръстена — каза Ерестор, — ала не помръдваме нито крачка напред. Каква сила имаме да намерим Огъня, в които е бил изкован? Това е пътеката на отчаянието. На безумието, бих казал, ако не ме възпираше вековната мъдрост на Елронд.

— Отчаяние или безумие? — каза Гандалф. — Не е отчаяние, защото отчаянието е само за ония, които виждат края извън всякакво съмнение. С нас не е така. Мъдрост е да признаеш необходимостта, когато си обмислил всички останали пътища, колкото и безумна да изглежда за ония, що се вкопчват във фалшивата надежда. Добре, нека безумието да бъде наш плащ, було пред взора на Врага! Защото той е премъдър и мери всичко до съвършенство в рамките на своето лукавство. Ала единствената мяра, която познава, е жаждата, жаждата за власт; тъй преценява и всички други сърца. Не ще се прокрадне в душата му мисъл, че някой ще се откаже, че притежавайки Пръстена, би потърсил да го унищожи. Ако потърсим това, ще объркаме сметките.

— Поне за известно време — допълни Елронд. — Този път трябва да се следва, ала ще е много тежък. И ни сила, ни мъдрост ще ни отведат надалеч по него. Слабите могат да предприемат този поход с толкова надежда, колкото и силните. Ала често така се движат делата, що въртят колелата на света: малките ръце ги вършат, защото са длъжни, докато очите на великите са обърнати другаде.

— Добре де, добре, благородни Елронде! — внезапно се обади Билбо. — Не говори повече! Ясно е накъде биеш. Глупавият хобит Билбо започна тая история, значи Билбо трябва да тури края — на нея или на себе си. Тук ми беше много удобно и добре се справях с книгата. Ако искаш да знаеш, тъкмо и пиша края. Мислех да сложа: и оттогава насетне той живя щастливо чак до края на дните си. Добър край, нищо, че е употребяван и преди. Сега ще трябва да го променя — няма изгледи да се сбъдне; и във всеки случай очевидно ще трябва да се добавят няколко глави, ако доживея да ги напиша. Ужасно досадно. Кога трябва да потегля?

Боромир изненадано погледна Билбо, но смехът застина на устните му, когато видя, че всички останали гледат стария хобит с дълбоко уважение. Само Глоин се усмихваше, ала усмивката му бе породена от стари спомени.

— Разбира се, скъпи Билбо — каза Гандалф. — Ако ти наистина бе започнал тази история можеше да се очаква и да я довършиш. Но ти добре знаеш, че започването е прекалено голямо, за да претендира за него който и да било, а също, че всеки герой играе само малка роля във великите дела. Не се покланяй! Ала ти говореше от сърце и ние не се съмняваме, че под формата на шега правиш храбро предложение. Предложение над възможностите си, Билбо. Не можеш отново да вземеш този предмет. Той е минал в други ръце. Ако още се нуждаеш от мнението ми, бих казал, че твоята роля е свършила, освен като летописец. Довърши си книгата и остави края както си е! Но бъди готов да напишеш продължение, когато те се завърнат.

— Не помня досега да си ми давал приятен съвет — разсмя се Билбо. — И тъй като всичките ти неприятни съвети бяха добри, питам се дали този не е лош. Както и да е, не вярвам да са ми останали сили или късмет, за да се справя с Пръстена. Той е пораснал, а аз не. Но кажи ми, кои имаш предвид, като казваш те!

— Пратениците, които ще заминат с Пръстена.

— Точно така! И кои ще бъдат те? Струва ми се, че това и само това трябва да реши нашият Съвет. Елфите могат да се хранят с приказки, а джуджетата понасят велика умора, но аз съм само един стар хобит и не мога без трапезата по пладне. Не можете ли да измислите някакви имена? Или да отложите за следобеда?

Никой не отговори. Камбаната удари за пладне. Все още никой не продумваше. Фродо се взираше във всички лица, но те не бяха обърнати към него. Целият Съвет седеше със сведени очи, сякаш потънал в дълбоки размисли. Обзе го велик ужас, като че очакваше да изрекат някаква участ, която отдавна е предвиждал. Неудържим копнеж да си почине и да остане при Билбо в Ломидол изпълваше цялото му сърце. Най-сетне той заговори с усилие и удивен чу собствените си думи, сякаш нечия чужда воля използваше слабия му гласец.

— Аз ще понеса Пръстена, макар и да не зная пътя — каза той.

Елронд вдигна очи, погледна го и Фродо усети как внезапната проницателност на този поглед прободе сърцето му.

— Ако правилно съм разбрал всичко, което чух, мисля, че тази задача е отредена за теб, Фродо; никой не ще открие пътя, ако не го откриеш ти. Ударил е часът на народа на Графството часът, в който ще се надигнете и ще разтърсите кулите и Съветите на Великите. Кой сред Мъдреците би могъл да го предвиди? И ако наистина са мъдри, защо им е да го знаят преди да е ударил часът? Ала бремето е тежко. Тъй тежко, че никой не би могъл да го възложи на чужди плещи. Не го възлагам върху твоите. Но ако го вземеш доброволно, бих казал, че изборът ти е правилен; и даже да бяха сбрани тук всички могъщи приятели на елфите от древността, Хадор, Хурин, Туркил, дори самият Берен, твоето място щеше да е сред тях.

— Но вие сигурно няма да го изпратите сам Владетелю? — извика Сам, който повече не можеше да се сдържа и изскочи от ъгълчето, където бе седял кротко на пода.

— Наистина не — усмихнато се обърна към него Елронд. — Поне ти ще тръгнеш с него. Едва ли е възможно да те откъснем даже когато той е поканен на таен съвет, а ти не.

Сам се изчерви и седна.

— В хубава каша се забъркахме, господин Фродо! — промърмори той, клатейки глава.