Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Легендариум на Средната земя (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lord Of The Rings, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 261 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ВЛАСТЕЛИНЪТ НА ПРЪСТЕНИТЕ. ТОМ 1. ЗАДРУГАТА НА ПРЪСТЕНА. 1990. Изд. Нардно култура, София. Роман. Превод: от англ. Любомир НИКОЛОВ [The Lord Of The Rings: The Fellowsbip Of The Ring / J. R. R. TOLKIEN]. Предговор: Любомир НИКОЛОВ. Формат: 150×220 мм. Без тираж. Страници: 392. С подвързия. Цена: 4.98 лв.

ВЛАСТЕЛИНЪТ НА ПРЪСТЕНИТЕ. ТОМ 2. ДВЕТЕ КУЛИ. ЗАВРЪЩАНЕТО НА КРАЛЯ. 1991. Изд. Нардно култура, София. Роман. Превод: от англ. Любомир НИКОЛОВ [The Lord Of The Rings: The Two Towers. The Return of the King / J. R. R. TOLKIEN]. Формат: 150×220 мм. Без тираж. Страници: 600. С подвързия. Цена: 3.00 лв.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

ГЛАВА 7
КЪМ КРЪСТОПЪТЯ

Фродо и Сам се върнаха към наровете си и полежаха мълчаливо, докато бойците се раздвижваха и започваха ежедневната си работа. След малко им донесоха вода и ги отведоха до масата, сложена за трима. Фарамир закуси с тях. От мига на сражението не беше мигвал, ала не изглеждаше уморен.

Като привършиха, тримата станаха от масата.

— Дано не ви мъчи глад из пътя — каза, Фарамир. — Запасите ви са малки, но заръчах да сложат в раниците ви по нещичко, подходящо за пътници. Докато крачите из Итилиен, не ще ви липсва вода, ала не пийте от нито един поток, извиращ от Имлад Моргул, долината на живите мъртъвци. Още нещо трябва да ви кажа. Всичките ми стражи и съгледвачи се завърнаха, някои дори са се промъкнали чак дотам, откъдето се вижда Моранон. И всички съобщават нещо странно. Цялата област е опустяла. Никой не се мярка по пътя, никъде не се чува конски тропот, песен на рог или звън на тетива. Напрегнато мълчание тегне над Безименната страна. Не знам що вещае това. Но времето стремително наближава към някакъв величав завършек. Бурята се задава. Бързайте, докато още можете? Да вървим, ако сте готови. Слънцето скоро ще изгрее над сенките.

Донесоха раниците на хобитите (малко по-тежички, отколкото бяха преди) и две здрави тояжки от полирано дърво с железни шипове и красиво изрязани дръжки, през които бяха прекарани плитки от кожени ремъчета.

— Нямам с какво да ви даря на раздяла — каза Фарамир, — но вземете тези тояжки. Те могат да послужат на ония, що бродят и се катерят из пущинаците. С такива си служат хората от Белите планини, само че трябваше да ги подрежем според ръста ви и наново да сложим шиповете. Изрязани са от любимото на гондорските дърводелци прекрасно дърво лебетрон и народът казва, че имали чудодейната сила да намират верния път. Дано не се изгуби докрай тая сила сред Сянката, към която сте се запътили!

Хобитите се поклониха доземи.

— Прелюбезни стопанино — отвърна Фродо, — Елронд Полуелф ми бе казал, че ще открия по пътя си тайно и неочаквано приятелство. Наистина не съм се надявал на дружбата, която прояви към мен. Срещата с нея превръща изпитанията във велика добрина.

Вече трябваше да се готвят за тръгване. Доведоха Ам-гъл от някакво потайно кътче или пещерка — сега той изглеждаше по-доволен, отколкото преди, макар че все се увърташе около Фродо и отбягваше погледа на Фарамир.

— Трябва да вържем очите на твоя водач — каза Фарамир, — но ако искате, ще освободя теб и верния Самознай от това задължение.

Когато дойдоха да му вържат очите, Ам-гъл се сгърчи и запищя, вкопчен в нозете на Фродо.

— Вържете очите и на трима ни — каза Фродо. — Нека аз да съм пръв, може би тогава ще види, че не ни мислите злото.

Така и ги изведоха от пещерата на Хенет Анун. След като минаха по коридорите и стъпалата, усетиха наоколо хладния полъх на свеж и ароматен утринен въздух. Все още с вързани очи продължиха малко нагоре, сетне се спуснаха по полегат склон. Най-после гласът на Фарамир нареди да им махнат качулките.

Отново стояха под горските клонаци. Откъм водопада не долиташе нито звук, защото сега дългият южен склон ги делеше от клисурата, из която течеше потокът. На запад през дърветата прозираше светлина, сякаш там светът внезапно свършваше с ръб, отвъд който има само небе.

— Оттук пътищата ни се разделят — каза Фарамир. — Ако приемете съвета ми, засега не завивайте на изток. Продължавайте все напред, така още много мили ще останете под закрилата на гората. На запад местността се спуска към широки равнини, на места склоновете са отвесни, другаде хълмисти и полегати. Придържайте се към този ръб и към покрайнините на гората. Мисля, че в началото на пътя можете да вървите и по светло. Областта се е унесла в измамно спокойствие и засега злото се е оттеглило. На добър час, бързайте, докато още можете.

Той се приведе и по обичай на своя народ прегърна хобитите, като положи длани на раменете им и ги целуна по челата. Сетне промълви:

— Вървете и нека ви съпровожда благословията на всички добри хора.

Те отново се поклониха до земята. Фарамир се обърна и без да поглежда назад, закрачи към двамата стражи, които стояха малко настрана. Хобитите се смаяха, виждайки колко бързо се движат сега мъжете в зелени дрехи — само за миг те изчезнаха от поглед. Там, където бе стоял Фарамир, се простираше пуста и печална гора, като че бе отминал някакъв хубав сън.

Фродо въздъхна и се обърна на юг. Сякаш за да подчертае пренебрежението си към подобни любезности, Ам-гъл човъркаше земята край едно дърво. „Пак ли успя да огладнее? — помисли Сам. — Е, почна се тя отново!“

— Отидоха ли си най-сетне? — запита Ам-гъл — Мръсссни проклети хора! Смеагол още го боли шията, да, боли го. Хайде да вървим!

— Да, хайде да вървим — каза Фродо. — Но ако можеш само да одумваш ония, що проявиха милост към теб, по-добре си мълчи!

— Мил господар! — каза Ам-гъл. — Смеагол само се пошегува. Винаги прощава той, да, да, прощава даже дребните лъжи на милия господар. О, да, мил господар, мил Смеагол!

Фродо и Сам не отговориха. Нарамиха раниците, стиснаха тояжките и поеха напред из горите на Итилиен.

През този ден на два пъти спираха да похапнат от храната, с която ги бе снабдил Фарамир — сушените плодове и соленото месо щяха да им стигнат за дълго, хляб имаха колкото да, го свършат, преди да се развали. Ам-гъл не яде нищо.

Слънцето изгря, отмина над главите им, без да го видят, и взе да залязва. Откъм запад през дърветата се процеди златиста светлина, а пътниците все така крачеха из хладната зелена сянка и наоколо царуваше мълчание. Като че всички птици бяха отлетели или изгубили гласа си.

Здрачът рано обгърна безмълвната гора и преди да настъпи нощта, те спряха изтощени — откакто потеглиха от Хенет Анун, бяха извървели над седем левги. Фродо се просна на дебелата шума под едно старо дърво и проспа цялата нощ. Легнал до него, Сам бе по-неспокоен — често се будеше, ала нямаше и помен от Ам-гъл, който бе изкръшкал незабавно, щом спряха да починат. Дали бе спал сам в някоя близка яма, или бе бродил неспокойно да дебне плячка из нощта, така и не разбраха, ала още в ранни зори се върна и разбуди спътниците си.

— Трябва да стават, да, трябва! — каза той. — Още дълъг път ги чака, на юг и на изток. Хобитите трябва да бързат!

Този ден отмина почти като предния, само тишината изглеждаше по-плътна; въздухът натежа и под дърветата взе да става задушно. Сякаш назряваше гръмотевична буря. Ам-гъл често спираше, душеше въздуха, после си мърмореше нещо под носа и ги подканваше да побързат.

Към края на третия преход този ден, когато наближи вечерта, гората просветля, дърветата станаха по-високи и по-редки. Огромни зелени дъбове с дънери по няколко човешки обхвата се издигаха мрачни и величави по просторните поляни, а тук-там сред тях се мяркаха престарели ясени и гигантски дъбове с току-що наболи зеленокафяви пъпки. Край тях се простираха широки морави с гъста зелена трева, изпъстрена с жълтурчета и бели и сини анемони, вече склопили цветчетата си за сън; имаше поляни, гъсто осеяни с листата на горския зюмбюл — лъскавите камбанки вече пробиваха почвата. Не се виждаше жива твар, нито звяр, нито птица, но на откритото Ам-гъл се плашеше и сега тримата крачеха предпазливо, като притичваха от една дълга сянка към следващата.

Денят бързо гаснеше, когато стигнаха до края на гората. Тук седнаха под един стар, чворест дъб, разперил сгърчени като змии корени над стръмен, ронлив бряг. Напред лежеше дълбока сенчеста долина. От другата страна в навъсената вечер отново се сгъстяваха сивосинкави гори и продължаваха на юг. Надясно, под огнените пръски на западния небосклон, пламтяха планините на далечния Гондор. Наляво тегнеше мрак — там се извисяваха стените на Мордор; от този мрак изпълзяваше дългата долина и все по-широка и по-широка се спускаше стръмно към Андуин. По дъното й тичаше буен поток — Фродо дочуваше в тишината каменистия му глас; по отсрещния бряг като бледа панделка се виеше път и слизаше в мразовитите си мъгли, недокоснати от блясъка на залеза. И там, в далечината, Фродо сякаш съзря да плуват като над сенчесто море смътните високи покриви и разбитите кули на забравени и мрачни древни крепости.

— Знаеш ли къде сме? — обърна се той към Ам-гъл.

— Да, господарю. Опасни места. Тоя път идва от Лунната кула, господарю, и слиза към разрушения град край брега на Реката. Разрушеният град, да, много гнусно място, пълно с врагове. Не трябваше, да слушаме съвета на хората. Хобитите се отклониха далеч настрани. Трябва да вървим на изток сега, хей натам — размаха той мършава ръка към тъмнеещите планини. — И не можем да тръгнем по този път. О, не! Жестоки хора идват по него откъм Кулата!

Фродо сведе поглед към пътя. Поне засега по него не се движеше никой. Изглеждаше безлюден и изоставен в своя бяг към запустелите руини сред мъглата. Но из въздуха се носеше зловеща тръпка, сякаш можеше наистина невидими за окото създания да шетат нагоре-надолу. Загледан към далечните кули, които вече се губеха в нощта, Фродо потрепери и песента на водите му се стори студена и жестока — това бе гласът на Моргулдуин, скверния поток, извиращ от Долината на призраците.

— Какво ще правим? — запита той. — Дълъг и тежък път изминахме. Дали да не се върнем в гората да подирим потайно кътче за отмора?

— Няма смисъл да се крият в тъмното — отвърна Ам-гъл. — Сега хобитите трябва да се крият денем, да, денем.

— Я стига! — обади се Сам. — Трябва да си починем малко, пък ако се налага, ще станем и посред нощ. Така ще ни останат дълги часове до утрото — предостатъчно, за да ни поведеш на дълъг преход, стига да знаеш пътя.

Ам-гъл неохотно кимна, върна се към дърветата и закрачи на изток из оределите покрайнини на гората. Не искаше да спи на земята тъй близо до зловещия път, затова след кратък спор се изкатериха в чатала на един голям зелен дъб, чиито дебели клони предлагаха удобно и сигурно скривалище. Настана нощ и под свода на дървото съвсем се стъмни. Фродо и Сам похапнаха хляб и сушени плодове и утолиха жаждата си с глътка вода, а Ам-гъл се сгуши и веднага заспа. Хобитите не мигнаха.

Трябва да бе малко след полунощ, когато Ам-гъл се събуди — двамата внезапно откриха, че бледите му немигащи очи лъщят насреща. Той се ослуша и подуши наоколо — както бяха забелязали, това изглеждаше обичайния му метод да определя часа нощем.

— Починахме ли си? Изкарахме ли по един хубав сън? — запита той. — Хайде да вървим!

— Нито едното, нито другото — измърмори Сам. — Но щом си рекъл, да вървим.

Ам-гъл незабавно се изтърси от клона, приземи се на четири крака и хобитите го последваха, макар и по-бавно.

Щом слязоха, отново поеха на път. Застанал начело, Ам-гъл ги водеше на изток по мрачното нагорнище. Не виждаха почти нищо, нощта бе толкова гъста, че едва забелязваха дървесните дънери, преди да се блъснат в тях. Теренът стана по-неравен и пътниците крачеха с мъка, но това като че изобщо не смущаваше Ам-гъл. Той ги водеше през горички и къпинаци; ту покрай ръба на дълбока клисура или мрачна яма, ту към дъното на черна, обрасла с храсти долчинка и нагоре по отсрещния бряг, ала щом слезеха надолу, оттатък винаги ги чакаше още по-дълъг и стръмен склон. Изкачваха се упорито. На първата почивка се озърнаха и смътно различиха гората, която бяха напуснали, да се разстила като необятна сянка, като още по-мрачна нощ под здрачното небе. Откъм Изтока сякаш се извисяваше някаква огромна чернилка, поглъщаща бледите забулени звезди. По-късно залязващата луна се изтръгна от налетелите облаци, но я обвиваше кръг от болнаво жълтеникав светлик. Най-после Ам-гъл се обърна към хобитите.

— Денят наближава — каза той. — Хобитите трябва да бързат. Опасно е да се стои на открито из тия места. Бързайте!

Той ускори крачка и двамата морно го последваха. След малко се закатериха по един висок хребет. Почти навсякъде го покриваха гъсталаци от прещип, боровинки и ниски жилави тръни, само тук-там се отваряха белези от неотдавнашни пожари. Към върха прещиповите храсти се срещаха все по-често, бяха престарели и високи, отдолу суховати и длъгнести, но по-горе гъсти и вече покрити с жълти листа, които лъщяха в сумрака и пръскаха лек сладостен аромат. Толкова високи бяха трънливите храсталаци, че хобитите можеха да крачат изправени под тях по дълги закътани пътеки, застлани с дебел бодлив килим.

От другата страна на този широк хълм пътниците спряха и пропълзяха да се скрият под туфа преплетени трънки. По кривите, сведени до земята клони се бяха изкатерили безредно стари шипкови храсти. Дълбоко навътре имаше празно местенце със свод от сухи клони и къпини, над които се стелеха първите пролетни листа и пъпки. Проснаха се там, толкова уморени, че и не помислиха за храна; надничаха през пролуките на убежището си и чакаха бавно да се разгори новият ден.

Но не настъпи ден, а само мъртвешки кафеникав здрач. На изток под ниските облаци пламтеше мътно червено зарево — ала не се червенееше зората. Отвъд безредно разхвърляните низини се въсеха планините Ефел Дуат — черни и безформени долу, където плътно тегнеше неотминаващата нощ, назъбени горе по върховете и хребетите, които се очертаваха непристъпни и заплашителни на фона на огненото сияние. Далече надясно от сенките се възправяше могъщата черна планинска верига, устремена на запад.

— Накъде ще се упътим сега? — запита Фродо. — Онова там, оттатък черния масив, да не е входът към… към Моргулската долина?

— Трябва ли да го мислим отсега? — обади се Сам. — Нали няма да вървим по-нататък тоя ден, ако изобщо е ден?

— Може би не, може би не — каза Ам-гъл. — Но скоро ще трябва да тръгнем към Кръстопътя. Да, към Кръстопътя. Натам ще вървим, да, господарю.

Червеното зарево над Мордор помръкна. Здрачът се сгъсти от огромните облаци изпарения, които се надигаха от Изтока и пропълзяваха по небето. Фродо и Сам похапнаха, сетне легнаха да починат, но Ам-гъл не се свърташе на място. Не искаше да приеме от тяхната храна, само пийна малко вода и взе да лази из храстите наоколо, като душеше и си мърмореше. После изведнъж изчезна.

— Хукнал е на лов, предполагам — каза Сам и се прозина.

Падаше му се да спи пръв и той скоро се унесе в дълбок сън. Стори му се, че пак е в градината на Торбодън и търси нещо, но се е прегърбил под тежка раница. Всичко наоколо изглеждаше запуснато и буренясало, тръни и папрат бяха нахлули в лехите край оградата в дъното.

„Виждам, че яка работа ме чака, но съм толкова уморен“ — повтаряше си той. Внезапно си спомни какво търси. „Лулата ми!“ — възкликна и се събуди.

„Смешно! — рече си, като отвори очи и се зачуди защо ли е легнал под живия плет. — Ами че тя си е все там, в раницата!“ После осъзна, че първо — лулата може и да е в раницата, но няма Пушилист; и второ — че е на стотици мили от Торбодън. Надигна се и седна. Стори му си, че вече е съвсем тъмно. Защо господарят го бе оставил да спи чак до вечерта?

— Вие не дремнахте ли, господин Фродо? — запита той. — Кое време е? Късничко изглежда!

— Не, не е — отвърна Фродо. — Но вместо да просветлее, денят се смрачава — все тъмнее, тъмнее. Доколкото мога да преценя, още няма пладне и си спал само около три часа.

— Чудя се какво ни чака — каза Сам. — Буря ли се задава? Ако е тъй, ще да е най-страшната, откакто свят светува. Има да си мечтаем да сме в някоя дълбока дупка, а не заклещени из храсталака. — Той се ослуша. — Какво беше това? Гръмотевица ли, барабани ли, що ли?

— Не знам — каза Фродо. — Вече от доста време гръмоли. Понякога сякаш земята се разтърсва, друг път като че застоялият въздух те удря в ушите.

— Къде е Ам-гъл? — озърна се Сам. — Не се ли е върнал още?

— Не — каза Фродо. — Ни съм го чувал, ни съм го виждал.

— Не мога да го търпя — заяви Сам. — Правичката да си кажа, не помня да съм вземал за из път нещо, което с такова удоволствие бих изгубил някъде. Ама ще е тъкмо в неговия стил да ни води толкова мили и да се затрие тъкмо сега, когато ще ни е най-нужен… е, ако изобщо ще има полза от него, в което се съмнявам.

— Забравяш Блатата — напомни Фродо. — Надявам се да не му се е случило нещо.

— Аз пък се надявам да не ни готви някой номер. И във всеки случай, надявам се да не е попаднал в чужди ръце, дето се вика. Че ако попадне, големи неприятности ни чакат.

В този миг отново се раздаде тътен и грохот — вече по-мощен и плътен. Земята потръпна под нозете им.

— Мисля, че и бездруго, ни чакат неприятности — каза Фродо. — Боя се, че нашето пътешествие е към края си.

— Може би — отвърна Сам, — но има ли живот, има и надежда, както казваше моят Старик, и честичко добавяше: значи трябва да се подкрепим. Хапнете някой залък, господин Фродо. После дремнете.

Следобедът — поне Сам предполагаше, че трябва да го нарича така — бавно отмина. Надничайки извън прикритието, виждаше само кафеникав свят без светлини и сенки, който бавно сe преливаше в безформен, безцветен здрач. Фродо спеше неспокойно, мяташе се и мърмореше от време на време. На два пъти Сам като че го чу да изрича името на Гандалф. Времето сякаш се влачеше безкрай. Изведнъж Сам дочу зад гърба си съскане и ето че там беше Ам-гъл на четири крака, втренчил в тях лъскавите си очи.

— На крак, на крак! На крак, сънливци! — прошепна той. — На крак! Няма време за губене. Трябва да вървим, да, трябва веднага да вървим. Няма време за губене!

Сам го изгледа с подозрение — стори му се изплашен или развълнуван.

— Да тръгваме сега ли? Какви са тия игри? Още не е време. Не е дошло времето за чай, поне в ония прилични места, където се пие чай.

— Глупак! — изсъска Ам-гъл. — Тук не са прилични места. Не ни остава време, да, времето бяга. Няма време за губене. Трябва да вървим. Събуди се, господарю, събуди се!

Той се вкопчи в спящия. Стреснат, Фродо се надигна и го хвана за ръката. Ам-гъл се издърпа и отстъпи назад.

— Не бива да са глупави — изсъска той. — Трябва да вървим. Няма време за губене!

Нищо повече не можаха да изкопчат от него. Не казваше нито къде е бил, нито какво очаква да се случи, та толкова бърза. Сам не криеше, че е изпълнен с дълбоки подозрения, но Фродо не показваше какво му минава през ум. Той въздъхна, вдигна раницата и се приготви да потегли към прииждащия мрак.

Ам-гъл ги поведе крадешком надолу по склона на хълма. Използуваше всяко възможно прикритие, а през откритите места притичваше прегърбен почти до земята, но светлината вече бе толкова помръкнала, че и най-зорките зверове на пущинака едва ли биха забелязали хобитите, заметнати с тъмносивите плащове, нито пък биха ги чули, защото крачеха предпазливо, както умее дребният народ. Те отминаха и изчезнаха, без да пропука вейка или да шумне листец.

Около един час безмълвно крачиха в колона, потиснати от здрача и тишината из местността, нарушавана сегиз-тогиз само от неясния тътен на далечни гръмотевици или биенето на тъпани в някоя долина сред хълмовете. От скривалището се спуснаха надолу, после завиха на юг и по най-правия път, който Ам-гъл можеше да открие през дългия, неравен склон, се устремиха към планините. Скоро пред тях като черна стена се извиси редица дървета. Като наближиха, разбраха, че са огромни, много стари на вид и все още високи, макар върховете им да бяха пречупени и голи, сякаш бури и мълнии бяха бушували над тях, без да успеят да ги унищожат или да изтръгнат дълбоките им корени.

— Кръстопътят, да — прошепна Ам-гъл първите думи, откакто бяха напуснали скривалището. — Натам трябва да вървим.

Сега той зави на изток, поведе ги нагоре по склона и ето че внезапно пред тях се разкри Южният път, лъкатушещ в подножието на планините, за да потъне накрая сред широкия кръг от дървета.

— Няма друг път — прошепна Ам-гъл. — Няма пътеки отвъд пътя. Няма пътеки. Трябва да стигнем до Кръстопътя. Но бързайте? Пазете тишина!

Потайно, като съгледвачи във вражески стан, тримата пропълзяха към пътя и се прокраднаха от западната му страна под каменистия насип — самите те сиви като камък и леконоги като дебнещи котки. Най-после стигнаха до дърветата и видяха, че те растат в широк кръг като огромен шатър, открит в средата за мрачното небе; промеждутъците на грамадните дънери напомняха величави тъмни арки на някаква разрушена зала. Точно в средата се срещаха четири пътя. Зад гърба на пътниците лежеше пътят към Моранон; пред тях той продължаваше дългия си поход на юг; пътят от древния Осгилиат идваше отдясно, пресичаше и отминаваше на изток в мрака — там бе четвъртият път, онзи, по който щяха да поемат.

Както бе спрял за миг, изпълнен с ужас, Фродо забеляза, че е грейнала светлина — съзря я да облива лицето на застаналия до него Сам. Обърна се нататък и под клонестата арка видя пътят за Осгилиат да слиза като изпъната панделка надолу и надолу, все на запад. Там, в далечините отвъд обгърнатия в сянка печален Гондор, залязващото Слънце най-сетне бе намерило пролука в безбрежния, бавно пълзящ облачен покров и слизаше като зловещ пожар към все още неоскверненото море. Кратък отблясък падна върху една огромна седяща фигура, застинала тържествено като величавите каменни крале от Аргонат. Годините бяха я изгризали, ръце на злосториици бяха я осакатили. Главата й бе изчезнала и вместо нея бе сложен за присмех грубо издялан кръгъл камък, нескопосно нашарен от дивашки ръце като ухилено лице с едно-единствено, голямо червено око насред челото.

По коленете, по високия трон и по целия пиедестал се чернееха неграмотни драскулки наред със скверните символи, използувани от тварите на Мордор. Внезапно сред косите слънчеви лъчи Фродо зърна главата на древния крал да се търкаля край пътя.

— Виж, Сам! — смаяно викна той. — Виж! Кралят пак има корона!

Очите бяха кухи, каменната брада бе строшена, но около високото непреклонно чело се виеше корона от злато и сребро. Едно пълзящо растение с цветове като бели звездички се бе обвило над веждите, сякаш за да почете низвергнатия крал, а в пукнатините на каменната му коса искряха жълти лютичета.

— Не могат вечно да завоюват! — каза Фродо. Сетне мимолетното видение изведнъж изчезна. Слънцето се гмурна надолу и сякаш изгасна последната лампа. Настана черна нощ.