Джон Р. Р. Толкин
Властелинът на Пръстените (33)

ГЛАВА 6
КРАЛЯТ НА ЗЛАТНИЯ ЗАМЪК

Те препускаха през залеза, през бавно падащия здрач и прииждащата нощ. Когато най-сетне спряха и слязоха от конете, дори Арагорн бе морен и вцепенен. Гандалф им разреши само няколко часа почивка. Леголас и Гимли заспаха, Арагорн се изпъна по гръб, ала Гандалф остана прав и подпрян на жезъла, се загледа из мрака на изток и на запад. Всичко тънеше в тишина, не се виждаше, ни чуваше жива твар. Когато отново станаха на крака, нощта бе прорязана от дълги облаци, подгонени от мразовит вятър. Под хладната луна продължиха пътя си също тъй стремително, както и през деня.

Часовете отлитаха, а те препускаха и препускаха. Гимли клюмаше и би паднал от седлото, ако не го разтърсваха яките ръце на Гандалф. Морни, но горди, Азуфел и Арод следваха неуморния си предводител — едва забележима сива сянка сред здрача. Отминаваха миля след миля. Лунният сърп потъна сред облаците на западния хоризонт.

Пронизващ хлад изпълни въздуха. На изток мракът бавно се преля в студена дрезгавина. Далече наляво червени лъчи избликнаха над черните стени на Емин Муил. Зората изгря ясна и светла, бръснещ вятър пресичаше пътя им и отминаваше над полегналите треви. Изведнъж Сенкогрив се закова на място и изцвили. Гандалф посочи напред.

— Вижте! — извика той и всички вдигнаха морни очи. Пред тях се издигаха планините на Юга — увенчани с бяло, изпъстрени с черно. Степите се простираха до хълмовете в подножието им и се преливаха в многобройни долини — все още смътни и мрачни, недокоснати от утринни лъчи, те се виеха към сърцето на великите планини. Най-широката се разтваряше право пред пътниците като дълъг залив сред хълмовете. Далече напред зърнаха безредно нахвърлян планински масив с единствен висок връх, край входа на долината се възправяше като страж самотно възвишение. В подножието му като сребърна черта се лееше река, извираща от закътаните поля, нейде далече на склона съзряха сияние, златист отблясък в лъчите на изгряващото слънце.

— Говори, Леголас! — каза Гандалф. — Кажи ни що виждаш пред нас!

Засенчвайки очи от косите лъчи на младото слънце, Леголас се вгледа напред.

— Виждам бял поток да се спуска от снеговете — каза той. — Там, където напуска сянката на долината, откъм изток се издига зелен хълм. Ограден е с ров, могъща стена и остра ограда. Отвътре се подават покриви на къщи, а в средата, върху зелена тераса се извисява огромен човешки дворец. И ако не ме лъжат очите, покривът му е златен. Надалеч огрява блясъкът му. Златни са и колоните край портата. Там са застанали мъже в искрящи ризници, но всички останали още спят по къщите.

— Едорас се нарича този град — каза Гандалф, — а онзи златен замък е Медуселд. Там живее Теоден, син на Тенгел, крал на Роханските предели. Дойдохме с изгрева. Сега можем ясно да видим пътя си. Но ще трябва да яздим по-предпазливо — войната чука на прага и Рохиримите, Повелители на конете, не спят, макар отдалеч да изглеждат заспали. Не докосвайте оръжието, не изричайте надменни слова, докато не се изправим пред трона на Теоден — това ви съветвам.

Разливаше се светло, ясно утро и птиците пееха, когато пътниците стигнаха до потока. Той бързо се лееше към равнината и отвъд подножието на хълмовете завиваше в широка дъга на изток, за да се влее в далечния, обрасъл с тръстики Ентомил. Земите тук бяха зелени — безброй върби растяха из влажните ливади и по тревистите речни брегове. Из южните области те вече усещаха наближаващата пролет и протягаха дълги пръсти със зачервени връхчета. Нагоре по течението между два ниски бряга имаше брод, дълбоко утъпкан от минаващите коне. Пътешествениците пресякоха и излязоха на широк коларски път, водещ към възвишенията.

В подножието на оградения хълм пътят навлизаше в сянката на високи зелени могили. По западните им склонове тревата белееше, сякаш наръсена със сняг — дребни цветчета бяха нацъфтели там като безброй звезди сред зеленината.

— Вижте! — каза Гандалф. — Колко красиви са тия ясни очи сред тревата. Вечен спомен, симбелмине ги наричат хората по този край, защото цъфтят през всички сезони и растат само там, където мъртвите намират покой. Гледайте! Стигнахме до величавите могили, в които спят прадедите на Теоден.

— Седем могили отляво и девет отдясно — каза Арагорн. — Много поколения са отминали, откакто е изграден златният дворец.

— Петстотин пъти се рониха оттогава червени листи в моя роден Мраколес — каза Леголас, — ала за нас това изглежда само кратък миг.

— Но на конниците от Пределите им се струва толкова отдавна — добави Арагорн, — че само песните носят спомена за изграждането на този дворец, а годините преди него се губят в мъглите на времето. Сега наричат тия земи свой роден край, а езикът им се е откъснал от речта на северните им братя.

И той запя тихо и бавно на някакъв незнаен за елфа и джуджето език; и все пак те се заслушаха, защото в мелодията имаше скрита мощ.

— Това, предполагам, е езикът на Рохиримите — каза Леголас, — защото прилича на тия земи — на места богат и необятен, другаде твърд и суров като планините. Но не мога да отгатна какво означава, освен че е изпълнен със скръбта на простосмъртните.

— Ето какво гласи на Общия език — каза Арагорн, — доколкото мога да го преведа.

Где ли е конят с ездача? Рогът засвирил къде е?

Где ли е бронята, шлемът, где ли косата се вее?

Где е ръката със арфа, где ли огнището грее?

Где ли са пролет и лято, где ли пшеницата зрее?

Дъжд ги отнесе и вятър над планини и над степи;

дни отминават на запад в хълмове мрачни и слепи.

Кой ще повика обратно дим на изтлели дървета,

времето кой ще завърне иззад далечни морета?

Тъй е говорил в древни времена отдавна забравен рохански певец, припомняйки си как снажен и красив е бил Еорл Млади, който препуснал насам откъм Севера; крилати били нозете на неговия жребец Фелароф, бащата на конете.

С тия думи пътниците отминаха безмълвните могили. Следвайки криволичещия път по зелените плещи на хълмовете, най-сетне стигнаха до брулените от вятъра мощни стени и до портите на Едорас.

Насядалите там мъже в лъскави ризници мигом скочиха на крака и преградиха пътя с копията си.

— Стойте, незнайни нам странници! — викнаха те на езика на Ездитните предели и запитаха за имената и целта на чужденците В очите им блестеше удивление, но не и дружелюбност, а към Гандалф се вгледаха мрачно.

— Добре разбирам речта ви — отвърна той на същия език, — ала малцина чужденци биха я проумели. Ако очаквате отговор, защо тогава не говорите на Общия език, както е обичайно из Запада?

— Крал Теоден повели през тия порти да минава само онзи, който е приятел и познава нашия език — отвърна един от стражите. — В дни на рат тук никой не е желан гост освен нашите сънародници и ония, що са дошли от Мундбург в страната Гондор. Кои сте вие, че идвате нехайно през степта в тъй необичайно облекло и яздите коне като нашите? Отдавна стоим на стража тук и ви гледахме отдалече. Никога не сме виждали тъй странни ездачи и тъй величав кон като този, който те носи. Той е от Меарасите, стига някаква магия да не е заблудила очите ни. Кажи, не сте ли магьосници, съгледвачи на Саруман или сътворени от него видения? Говори сега, без да се бавиш!

— Не сме видения — каза Арагорн — и очите не ви лъжат. Наистина яздим ваши коне, както сигурно сте разбрали още преди да запитате. Но конекрадец рядко се завръща към конюшнята. Ето Азуфел и Арод, с които само преди два дни ни услужи Еомер, Трети воевода на Пределите. Сега ги водим обратно, както му обещахме. Нима Еомер не се е завърнал да предупреди за идването ни?

Смут замъгли погледа на стражника.

— За Еомер нищо не мога да кажа — отвърна той. — Ако говорите истината, Теоден несъмнено ще да е чул за вас. Може идването ви да не е било съвсем неочаквано. Само преди две нощи Змийския език дойде да ни каже, че Теоден повелява ни един чужденец да не мине през тия врати.

— Змийския език? — повтори Гандалф, пронизвайки стражника с поглед. — Ни дума повече! Нямам работа със Змийския език, а с Владетеля на Пределите. Бързам. Няма ли да отидеш, или да пратиш някого с вестта, че сме дошли?

Той втренчи поглед към войника и очите му просветнаха изпод гъстите вежди.

— Да, ще отида — бавно отговори пазачът. — Но чии имена да съобщя? И какво да кажа за теб? Стар и морен изглеждаш сега, ала ми се чини, че отвътре си суров и безпощаден.

— Добре виждаш и добре говориш — отвърна вълшебникът. — аз съм Гандалф. Завърнах се. И гледай! Аз също връщам кон. Ето великия Сенкогрив, когото чужда ръка не ще укроти. А до мене е Арагорн, син на Араторн, наследник на Кралете, и той отива към Мундбург. Тук са и нашите другари — елфът Леголас и джуджето Гимли. Иди сега да кажеш на господаря си, че чакаме пред портите, че искаме да говорим с него, ако разреши да влезем в покоите му.

— Странни имена изричаш! Но ще ги съобщя, както заръчваш, и ще узная волята на господаря — каза стражникът. — Почакайте малко тук и ще се върна с вест какво е благоволил. Но не хранете надежди! Мрачни дни настанаха.

Той бързо се отдалечи, оставяйки чужденците под зорката охрана на другарите си. След малко се върна и изрече:

— Последвайте ме! Теоден ви разрешава да влезете, но ще трябва оставите на прага всяко оръжие, та било то и проста пръчка. Привратниците ще го съхранят.

Мрачната порта се открехна. Пътниците влязоха в колона подир своя водач. Озоваха се на широка алея, покрита с дялани камъни, която ту се виеше нагоре, ту изкачваше кратки, умело разположени стълбища. Отминаха много дървени къщи и сенчести порти. В каменен канал край пътя искряха и бълбукаха водите на чист поток. Най-сетне стигнаха до короната на хълма. Тук, над зелена тераса, се издигаше висока платформа, а в подножието й, от камък, издялан като конска глава, бликаше бистър извор; под него имаше просторен басейн, откъдето водата преливаше, за да подхрани бързия поток. По зелената тераса се издигаше широка каменна стълба и от двете страни на последното стъпало имаше каменни пейки. Тук отново седяха стражи с голи мечове на коленете. Златисти коси се разстилаха по раменете им, слънце бе емблемата на зелените им щитове, дългите им ризници бяха огледално излъскани, а когато се изправиха, те сякаш се извисиха на ръст над простосмъртните.

— Ето вратата пред вас — каза водачът. — Сега трябва да се връщам на пост пред градските порти. Сбогом! И дано Владетелят на Пределите бъде благосклонен към вас!

Той се обърна и бързо заслиза по пътя. Под погледите на снажните стражници четиримата се изкачиха по дългата стълба. Безмълвно се извисяваха пазачите и не изрекоха нито дума, докато Гандалф не стъпи на покритата с плочки площадка в края на стълбата. Тогава изведнъж произнесоха със звънки гласове любезно приветствие на своя език.

— Привет, странници от далечен край! — казаха те и в знак на мир обърнаха мечовете си с дръжките към пътешествениците. Слънцето заискри по украсата от зелени камъни. После единият от стражниците пристъпи напред и заговори на Общия език.

— Аз съм привратникът на Теоден — каза той. — Хама е името ми. Тук трябва да ви помоля да оставите всякакво оръжие, преди да влезете.

Леголас му подаде своя кинжал със сребърна дръжка, колчана и лъка.

— Пази ги добре — каза той, — защото идват от Златната гора и са ми подарък от Владетелката на Лотлориен.

Изумление изпълни погледа на снажния мъж и той бързо положи оръжията край стената, сякаш се боеше да ги докосне за по-дълго.

— Никой не ще ги пипне, обещавам ти — каза той.

Арагорн се поколеба.

— Не ми е по волята — каза той — да свалям меча си или да предам Андурил в чужди ръце.

— Такава е волята на Теоден — отвърна Хама.

— Не съм сигурен дали волята на Теоден, син на Тенгел, та бил той и господар на Пределите, може да надделее над волята на Арагорн, син на Араторн и наследник на Елендил Гондорски.

— Тук е дворецът на Теоден, а не на Арагорн, та бил той дори крал на Гондор в престола на Денетор — изрече Хама, пристъпвайки бързо към вратата, за да препречи пътя. Сега бе стиснал меча и острието сочеше към чужденците.

— Празни приказки — каза Гандалф. — Безсмислена е заповедта на Теоден, но няма и смисъл да възразяваме. Безумие или мъдрост, но всеки крал заповядва в своя дворец.

— Вярно — каза Арагорн. — И аз бих изпълнил каквото ми заръча стопанинът, та дори това да бе проста дърварска колиба, стига да носех, който и да било меч освен Андурил.

— Както и да го наричаш — каза Хама, — тук ще го положиш, ако не искаш да се биеш сам срещу всички мъже на Едорас.

— Не сам! — възрази Гимли, опипвайки острието на секирата и гледайки мрачно към стражника, сякаш той бе младо дръвче, което Гимли си бе наумил да отсече. — Не сам!

— Хайде, хайде! — рече Гандалф. — Тук всички сме приятели. Или поне би трябвало да бъдем; единствено смехът на Мордор ще ни възнагради, ако се скараме. Задачата ми е спешна. Във всеки случай ето ти моя меч, добри ми Хама. Пази го добре. Гламдринг се нарича и елфи са го изковали в древни времена. А сега ме пусни да мина. Хайде, Арагорн!

Арагорн бавно разкопча пояса си и сам облегна меча, изправен до стената.

— Тук го оставям — каза той, — ала заповядвам да не го докосваш и да не разрешаваш ничия друга ръка да стори това. В тая елфическа ножница се крие Мечът, що бе строшен и наново изкован. Телчар пръв го е създал в незнайни времена. Смърт ще сполети всеки, който изтегли Елендиловия меч, без да е наследник на Елендил. Пазачът отстъпи и смаяно изгледа Арагорн.

— Ти май си долетял с крилете на песента от забравени дни — каза той. — Ще бъде както заповядваш, повелителю!

— Е, добре — каза Гимли, — щом Андурил ще й прави компания, значи и моята секира може да постои тук, без да се срамува. (Той остави оръжието си на плочките.) А сега, ако всичко е както искаше, пусни ни да говорим с господаря ти.

Стражникът продължаваше да се колебае.

— Жезълът — обърна се той към Гандалф. — Прости ми, но и той трябва да остане пред вратата.

— Безумие! — възкликна Гандалф. — Предпазливостта е едно, грубостта — съвсем друго. Аз съм стар. Ако не мога да се подпирам на тоягата си, за да крача, тогава ще седя отвън, докато Теоден сам реши да докуцука насам, та да поговорим.

Арагорн се разсмя.

— Всеки си има нещо прекалено скъпо, за да го повери на чужди ръце. Но нима ще лишите стареца от опора? Хайде, няма ли да ни пуснеш да влезем?

— В ръцете на вълшебник жезълът може да бъде и нещо повече от опора за старите нозе — отвърна Хама. Той втренчено изгледа ясеновия жезъл, на който се подпираше Гандалф. — Ала в труден миг достойният мъж трябва да се довери на мъдростта си. Вярвам, че сте приятели без зъл умисъл и заслужавате уважение. Можете да влезете.

Стражите вдигнаха тежките резета на портите, натиснаха навътре и те със скърцане се завъртяха бавно на огромните си панти. Пътниците влязоха. След чистия въздух над хълма вътре им се стори мрачно и задушливо топло. Залата бе дълга, просторна, изпълнена със сенки и мъждиви светлинки, мощни колони поддържаха високия свод. Но тук-там ярки слънчеви лъчи проникваха като сияйни копия през източните прозорци, разположени високо под стряхата. В центъра на свода имаше куличка за проветрение и сред излитащия през отвора рядък дим се мяркаше късче бледосиньо небе. Когато очите им посвикнаха с полумрака, пътниците различиха, че подът е покрит с многоцветни плочки, разклонени руни и странни емблеми се преплитаха под нозете им. Сега забелязаха, че колоните са богато гравирани и мътно блестят от злато и едва забележими багри. Множество гоблени висяха по стените и по просторните им платна крачеха фигури от древни легенди — някои замъглени от времето, други от сянката. Но една от тях бе огряна от слънцето — млад мъж на бял кон. Той свиреше с огромен рог и вятърът развяваше жълтата му коса. Конят бе вдигнал глава с широко разтворени, зачервени ноздри; той цвилеше, надушвайки далечна битка. Зелено-бяла пенеста вода струеше край коленете му.

— Вижте Еорл Млади! — каза Арагорн. — Така препускал той от Севера към битката сред Полята на Келебрант.

Четиримата другари закрачиха напред покрай буйния огън, пламтящ в дългото огнище насред залата. После спряха. В дъното, отвъд огнището, имаше подиум с три стъпала, обърнат на север, към вратата; в средата на подиума се издигаше голям позлатен трон. На него седеше мъж, дотолкова прегърбен от старост, че едва ли не приличаше на джудже, но белоснежната му коса се спускаше дълга и гъста на тежки плитки изпод тънкия златен обръч на челото му. Над веждите му сияеше самотен бял диамант. Като сняг лежеше брадата по коленете му, ала запазили и досега яркия си плам, очите му просветнаха, щом се взря в пришълците. Зад трона стоеше жена в бяло. На стъпалото до нозете му седеше съсухрено старче с бледо, хитровато лице и тежко отпуснати клепачи.

Настъпи мълчание. Старецът не помръдваше на трона. Най-сетне Гандалф заговори:

— Привет, Теоден, син на Тенгел! Аз се завърнах. Виж! Бурята се задава и днес всички приятели трябва да опрат рамо до рамо, за да не загинат един по един.

Старецът бавно стана на нозе, подпирайки се тежко на къс черен жезъл с дръжка от бяла кост и сега пришълците видяха, че макар и прегърбен, той все още е висок, а на младини навярно е бил снажен и величав.

— Поздравявам ви — изрече той, — а навярно чакате да ви кажа и „добре дошли“. Но, честно казано, съмнявам се дали си добре дошъл тук, уважаеми Гандалф. Винаги си бил вестоносец на бедите. Злочестия те следват като гарвани — все по-чести и по-лоши. Не ще си кривя душата — когато чух, че Сенкогрив се е завърнал без ездач, зарадвах се на коня, но още по-радостен бях, че липсва ездачът, а когато Еомер донесе вестта, че най-сетне си отминал към вечния си дом, аз не се нажалих. Но рядко са верни вестите отдалеч. Ето те пак! И както можеше да се очаква, с теб идат още по-страшни беди. Защо да си ми добре дошъл, Гандалф Буревестник? Кажи. И той бавно се отпусна на трона.

— Право думаш, господарю — обади се бледото старче на подиума. — Няма и пет дни, откакто пристигна скръбната вест, че в Западните предели е загинал син ти Теодред, твоя дясна ръка и Втори воевода на Пределите. На Еомер не можеш да се довериш. Малцина ще останат да пазят стените ти, ако му дадеш власт. А току-що узнахме от Гондор, че Мрачния владетел се е раздвижил на изток. Ето в какъв час е избрал да се завърне тоя скитник. Наистина, защо да си ни добре дошъл, уважаеми Буревестнико? Латспел бих те нарекъл аз, Зловест, а нали поговорката казва: „Зла вест — зъл гост“.

Той мрачно се разсмя и за миг надигна тежките си клепачи, за да стрелне чужденците със злобен поглед.

— Смятат те за мъдър, приятелю Змийски език, и ти несъмнено си могъща опора за господаря си — меко отвърна Гандалф. — Ала има два начина човек да идва със зли вести. Може да е творец на злото, а може и да е от ония, които не досаждат никому и идват само за да помогнат в труден час.

— Така е — каза Змийския език, — но има и трети вид — осквернители на кости, грабители на чуждата мъка, лешояди, тлъстеещи подир битките. Каква помощ си ни донесъл някога, Буревестнико? И каква помощ ни носиш сега? Сам потърси помощ, когато бе тук за последен път. Тогава господарят ти предложи да избереш който кон пожелаеш и да се махаш, а ти смая всички с безочието да избереш Сенкогрив. Болезнено бе това оскърбление за господаря, ала някои си помислиха, че цената не е прекомерна, щом тъй бързо сме те прокудили от страната. Предполагам, че пак ще запееш същата песен — не носиш помощ, а помощ търсиш. Водиш ли хора? Ще ни дадеш ли коне, мечове, копия? Това бих нарекъл помощ, това ни трябва сега. Но кого влачиш подир себе си? Трима парцаливи скитници в сиво, а ти най-дрипав от четиримата!

— Напоследък любезността в двореца ти малка е позападнала, Теоден, син на Тенгел — каза Гандалф. — Нима пратеникът от портата не ти е казал имената на моите спътници? Рядко е посрещал някой от владетелите на Рохан трима подобни гости. Пред прага ти положиха оръжия, достойни за най-могъщия от простосмъртните. Сиви са одеждите им, защото елфи ги облякоха в тях, та през сенките на велики заплахи да стигнат до твоя дом.

— Значи е вярно онова, що съобщи Еомер, че сте в съюз с магьосниците от Златната гора? — каза Змийския език. — Нищо чудно, лукави мрежи се плетат открай време в Дуиморден.

Гимли пристъпи напред, но изведнъж усети как в рамото му се вкопчва десницата на Гандалф и застина като камък.

Сред Дуиморден, във Лориен,

не стъпва от жена роден

и рядко смъртен е видял

светлика, онзи край огрял.

Галадриел! Галадриел!

Чист извор, светлина поел;

звезда във бяла длан сияй,

кристално чист е онзи край

сред Дуиморден, във Лориен

в прекрасния и вечен ден.

Тихичко пропя Гандалф тази песен и изведнъж се преобрази. Отметна дрипавия плащ настрани, изправи се без помощта на жезъла и подхвана с хладен, ясен глас:

— Мъдреците говорят само за онуй, що знаят, Грима, сине на Галмод. А ти си се превърнал в глупава змия. Тъй че мълчи и дръж зад зъбите раздвоения си език. Не съм минал през огън и смърт, за да си подмятам лъжовни слова с някакъв жалък слуга, додето мълнията се изсипе над нас.

Той надигна жезъла. Отекна гръмотевица. Изведнъж секнаха слънчевите лъчи откъм източните прозорци и сякаш нощен мрак обви залата. Огънят помръкна над потъмнялата жарава. Само Гандалф се виждаше, извисен и бял пред почернялото огнище.

В мрака изсъска гласът на Змийския език:

— Не те ли съветвах, господарю, да му отнемеш жезъла? Онзи глупак, Хама, ни е предал!

Избухна ослепителен блясък, като че мълния бе разцепила свода. После всичко замлъкна. Змийския език се просна по очи.

— Ще ме изслушаш ли сега, Теоден, сине на Тенгел? — изрече Гандалф. — Искаш ли помощ? — Той вдигна жезъла си и посочи към един висок прозорец. Мракът там сякаш се проясни и през отвора се виждаше нейде далече из висините късче ясно небе. — Не всичко тъне в мрак. Сбирай смелост, Владетелю на Пределите; по-добра помощ не ще намериш. Нямам съвети за ония, що се отчайват. Ала съвет мога да дам и да ти изрека ясни слова. Ще ги изслушаш ли? Те не са за всяко ухо. Моля те да излезеш на прага си и да погледнеш надалеч. Предълго си седял в сенките, заслушан в лъжовни истории и неверни съвети.

Теоден бавно се надигна от трона. Слаба светлина огря отново залата. Жената побърза да застане край краля, пое ръката му и старецът с колебливи стъпки се спусна от подиума и закрачи неуверено през залата. Змийския език остана да лежи на пода. Стигнаха до вратата и Гандалф почука.

— Отворете! — извика той. — Идва Владетелят на пределите! Вратите се отдръпнаха и отвън със свистене нахлу свеж въздух. Над хълма вееше вятър.

— Отпрати стражите си в подножието на стълбата — каза Гандалф — А ти, благородна лейди, остави го за малко с мен. Аз ще се грижа за него.

— Върви, Еовин, сестрина дъще моя! — промълви старият крал. — Отмина времето на страховете. Жената се обърна и бавно влезе в двореца. Пристъпвайки през прага, тя се обърна да погледне назад. С тежък, замислен взор обгърна тя стария крал и в очите й блестеше хладна жалост. Прекрасно бе нейното лице, а дългите й коси се лееха като златна река. Стройна бе висока в бялата си рокля със сребърен пояс, ала изглеждаше силна и твърда като стомана — дъщеря на крале. И тъй Арагорн съзря за пръв път в лъчите на белия ден Еовин, принцеса на Рохан, и си помисли че е красива, красива и хладна като утрото на бледа пролет, неузряла още до своята женственост. А тя внезапно го откри — снажен потомък на крале, помъдрял от много отминали зими, укрил под сивия си плащ могъщество, което тя вече усещаше. За миг застина като камък, сетне бързо се обърна и изчезна.

— Сега, господарю — каза Гандалф, — погледни към земите си! Вдъхни пак волния въздух!

От колонадата на високата тераса се виждаше как отвъд потока зелените поля на Рохан се губят в далечна мъгла. Косо се сипеха шибани от вятъра дъждовни завеси. Отгоре, на запад, небето все още бе мрачно и гръмовито, в далечината проблясваха мълнии сред върховете на забулени хълмове. Но вятърът бе повял откъм севера и бурята, придошла от Изтока, вече отстъпваше, търкаляше се на юг към морето. Внезапен слънчев лъч се промуши през процеп в облаците зад тях. Пороят сребристо засия и далечната река грейна като лъскаво стъкло.

— Тук не е толкова мрачно — каза Теоден.

— Не е — отвърна Гандалф. — А и годините не тежат на плещите ти толкова, колкото биха искали да те убедят някои. Хвърли бастуна! Черният жезъл се търкулна от десницата на краля и изтропа на плочките. Той се разкърши бавно, като човек, вдървен от дълго привеждане над някакъв монотонен труд. Възправи се висок и снажен, а щом погледна към разчистеното небе, синева изпълни очите му.

— Мрачни сънища ме мъчеха напоследък — изрече той, — ала сега се чувствувам като новороден. Жалко, че не дойде по-рано, Гандалф. Боя се, че вече си закъснял и идваш само да видиш сетните дни на моя род. Не ще се извисява за дълго мощната стена, изградена от Брего, син на Еорл. Огън ще погълне високия трон. Що можем да сторим?

— Много — каза Гандалф. — Но първо прати да доведат Еомер. Правилно ли се досещам, че си го затворил според съвета на Грима, когото всички освен теб наричат Змийски език?

— Вярно — каза Теоден. — Той се разбунтува против волята ми и в самия дворец заплаши Грима със смърт.

— Човек може да те обича и въпреки това да не обича нито Грима, нито съветите му — възрази Гандалф.

— Може би. Ще сторя каквото молиш. Повикайте Хама. Щом се оказа несигурен привратник, нека сега да стане вестоносец. Виновен да доведе виновния на съд — каза Теоден и гласът му бе суров, ала той погледна Гандалф с усмивка и при това безброй угрижени бръчки изчезнаха, за да не се завърнат вече.

Когато Хама бе повикан и изтича със заръката, Гандалф отведе Теоден до каменната пейка и седна пред краля на най-горното стъпало. Арагорн и другарите му стояха наблизо.

— Няма време да ти разкажа всичко, което би трябвало да чуеш — каза Гандалф. — Ала ако надеждата ми не е била напразна, не след дълго ще дойде час да заговоря по-нашироко. Гледай! Дебне те по-страшна заплаха, отколкото дори коварният шепот на Змийския език би могъл да изтъче в сънищата ти. Но виж! Вече не сънуваш. Ти живееш. Гондор и Рохан не са сами. Несметна е силата на врага, ала той не подозира къде е нашата надежда.

Гандалф заговори бързо. Гласът му бе тих и потаен и никой освен краля не дочу словата му. Но след всяка дума светлината в очите на Теоден засияваше все по-ярко, докато накрая той се изправи в пълен ръст. Гандалф застана до него и двамата се взряха от възвишението към изтока.

— И наистина — изрече Гандалф с пълен глас, — там е нашата надежда, където са и най-големите ни страхове. Съдбата все още виси на косъм. Ала надеждата ще оцелее, стига само за малко да устоим непокорени.

Останалите също обърнаха взор на изток. В далечината, отвъд делящите ги необятни равнини, очите им опряха в пределите на видимото, а страхове и надежди отнесоха мислите им по-нататък, зад мрачните планини — към Страната на Сянката. Къде ли бе сега Носителят на Пръстена? Колко тънък бе наистина косъмът, на който висеше съдбата! Леголас напрегна зоркия си поглед и му се стори, че долавя бял проблясък — може би в далечината слънчев лъч играеше по високото острие на Стражевата кула. А още по-далеч, на неизмерно разстояние и все пак с несъмнена заплаха, потрепваше огнено езиче.

Теоден бавно седна, сякаш въпреки волята на Гандалф умората все още се бореше да го овладее. Обърна се и огледа величествения си дворец.

— Уви! — каза той. — Отредено било тия черни дни да ме сполетят на стари години вместо покоя, който съм заслужил. Уви за храбреца Боромир! Младите загиват, а съсухрените старци остават.

И той обгърна коленете си със сбръчкани ръце.

— Пръстите ти лесно ще си припомнят древната сила, щом стиснат дръжката на меч — каза Гандалф.

Теоден се изправи и посегна към пояса си; ала там не висеше меч.

— Къде ли го е забутал Грима? — промърмори той.

— Вземи този, скъпи господарю! — изрече ясен глас. — Той винаги е служил само на теб.

Двама мъже се бяха изкачили тихо по стълбата и сега стояха само на няколко стъпала от върха. Единият бе Еомер. Нямаше ни шлем на главата, ни ризница на гърдите, ала в ръката си стискаше гол меч и като коленичи, подаде дръжката на господаря си.

— Как така? — строго запита Теоден. Той се обърна към Еомер и всички смаяно изгледаха гордо изправения крал. Къде бе старецът, който до неотдавна се свиваше на престола или едва креташе, подпрян на бастун?

— Аз го направих, господарю — отвърна разтрепераният Хама. — Разбрах, че трябва да освободя Еомер. Такава радост обзе сърцето ми, че може и да съм сбъркал. Но щом като отново бе свободен и е Воевода на Пределите, изпълних молбата да донеса меча му.

— За да го положа в нозете ти, господарю — добави Еомер. В краткия, безмълвен миг Теоден сведе очи към коленичилия пред него Еомер. Никой не помръдваше.

— Няма ли да вземеш меча? — запита Гандалф. Теоден бавно протегна ръка. На присъствуващите им се стори, че щом пръстите докоснаха дръжката, твърдост и сила се завърнаха в крехката старческа десница. Изведнъж той вдигна меча и го завъртя из въздуха сред блясък и свистене. Сетне нададе мощен вик. Ясно се понесе гласът му, запял на рохански език бойния призив:

На крак, на крак, о, Конници на Теоден!

Приижда ужасът и изтокът е мрачен.

Конете оседлайте, рог да свири!

Напред, Еорлинги!

Мислейки, че ги призовават, стражниците се втурнаха нагоре по стълбата. Те смаяно изгледаха своя владетел, сетне като един изтеглиха мечовете си и ги положиха в нозете му.

— Заповядвай! — изрекоха те.

— Весту Теоден, хал! — извика Еомер. — Каква радост е да те видим отново такъв, какъвто беше. И нека вече никой не казва, Гандалф, че носиш само скръб!

— Вземи си меча, Еомер, сестрин сине мой! — каза кралят. — Хама, бягай да потърсиш моя! Грима го съхраняваше. Доведи и него. А ти, Гандалф, казваше, че можеш да дадеш съвет, ако желая да го изслушам. Какво ще ме посъветваш?

— Ти вече сам реши — отвърна Гандалф. — Да се довериш на Еомер, а не на човек с коварни замисли. Да отхвърлиш печал и страх. Да пристъпиш към дела. Всеки, що може да се държи в седлото, незабавно да потегли на запад, както те посъветва Еомер — първо трябва да се справим със заплахата откъм Саруман, докато още имаме време. Ако загинем, ще дойде краят. Ако успеем — ще се обърнем към следващата задача. А дотогава всички, които остават от народа ти, жени, деца и старци, да избягат в планинските убежища. Не сте ли ги изградили тъкмо за такива черни дни? Нека да вземат запаси, ала да не се бавят и да не се товарят със съкровища, били те големи или малки. Става дума за живота им.

— Добър ми се струва този съвет — каза Теоден. — Нека се приготви народът. Но вие, гости мои… вярно казваше, Гандалф, позападнала е любезността в моя дворец. Препускали сте цяла нощ, а вече и утрото отминава. Не сте видели ни сън, ни трапеза. Да се приготвят гостните покои — там ще отпочинете подир трапезата.

— Не, владетелю — каза Арагорн. — Няма покой за морните. Роханското войнство трябва да потегли днес и с него ще препуснем ние — секира, меч и лък. Не сме ги донесли, за да почиват край стената ти, Владетелю на Пределите. Пък и аз обещах на Еомер, че мечовете ни ще заблестят заедно.

— Сега наистина можем да се надяваме на победа! — възкликна Еомер.

— Да се надяваме, да — каза Гандалф. — Но Исенгард е могъщ. А и други заплахи се задават все по-наблизо. Не се бави, Теоден. Щом потеглим, тутакси отведи своя народ към твърдината Черноден сред хълмовете!

— O, не, Гандалф! — възрази кралят. — Ти дори не знаеш какъв изкусен целител си. Не ще те послушам. Аз сам ще тръгна на рат и ако ми е писано — ще падна на бойното поле. Така сънят ми ще е по-спокоен.

— Тогава дори и гибелта на Рохан би се прославила в песни — каза Арагорн. Край тях стражниците задрънкаха с мечове и закрещяха:

— Владетелят на Пределите ще ни води! Напред, Еорлинги!

— Но ти не можеш да оставиш народа си без оръжие и без пастир — каза Гандалф. — Кой ще води хората, кой ще ги управлява вместо теб?

— Ще се погрижа за това, преди да тръгна — отговори Теоден. — Ето че идва съветникът ми.

В този миг Хама отново се появи откъм двореца. Подир него, свит между двама стражници, се задаваше Грима, Змийския език. Лицето му бе пребледняло като платно. Очите му премигваха от слънцето. Хама коленичи и поднесе на Теоден дълъг меч в позлатена ножница, украсена със зелени скъпоценни камъни.

— Ето, господарю, верния ти меч Херугрим — каза той. — Намерихме го в сандъка му. С голяма неохота ни даде ключовете. Много други неща има там, изгубени от нашите хора.

— Лъжеш — обади се Змийския език. — А този меч ми бе поверен от самия господар.

— И сега той отново си го иска — каза Теоден. — Дразни ли те това?

— Как щяло, господарю! — възкликна Змийския език. — Та аз се грижа за теб и твоя род, доколкото ми позволяват силите. Но недей да се мориш, не пренапрягай мишците си. Остави други да се занимават с тия досадни гости. Трапезата вече те чака. Няма ли да похапнеш?

— Ще похапна — отвърна Теоден. — И нека приготвят на трапезата до мен места за моите гости. Днес ятото излита. Разпратете вестоносци! Нека свикат всички, що живеят по възвишенията! Всеки мъж и укрепнал юноша, годен да носи оръжие, всички, що имат коне, да чакат на седло край портите, преди да е отминал вторият час подир пладне!

— Мили господарю! — викна Змийския език. — Сбъдват се страховете ми. Тоя чародей те е оплел в магиите си. Никой ли не ще остане да пази Златния замък на твоите прадеди и всичките ти съкровища? Никой ли няма да охранява Владетеля на Пределите?

— Ако това е магия — каза Теоден, — то тя ми се струва по-здравословна от твоя шепот. От твоите церове малко оставаше да проходя на четири крака като добиче. Не, никой не ще остане, дори и Грима. И Грима ще препусне на бой. Бягай! Имаш още време да изчистиш ръждата от меча си!

— Благодаря, господарю! — изхленчи Змийския език и се провлачи по земята. — Съжали стареца, изхабил силите си за твое благо. Не ме отпращай от себе си! Аз поне ще стоя край теб, когато всички други си заминат. Не отпращай верния си Грима!

— Жал ми е за теб — каза Теоден. — И не те отпращам. Аз сам потеглям на бой с мъжете си. Предлагам ти да дойдеш с мен и да докажеш верността си.

Змийския език се озърна към обкръжилите го лица. В очите му блестеше дивият поглед на звяр, търсещ пролука в пръстен от врагове. Той облиза устни с дълъг белезникав език.

— Трябваше да очакваме подобна решителност от един владетел от Еорловия род, колкото и да е стар. Но който наистина го обича, би опазил залеза на годините му. Ала виждам, че съм дошъл твърде късно. Вече са го убедили други, за които навярно не ще е тъй скръбна гибелта на господаря ми. Ако не мога да се преборя със стореното, чуй поне това, господарю! Трябва да оставиш в Едорас някого, който да познава мислите ти и да почита твоята воля. Назначи верен управник. Остави своя съветник Грима да движи делата, додето се завърнеш… от все сърце се моля да те видим пак, макар че никой разумен човек не би се надявал.

Еомер се разсмя.

— А ако тази молба не те отърве от сраженията, благородни ми Змийски език, коя ли не тъй почетна длъжност ще приемеш? Може би да носиш торба с храна към планините… ако има кой да ти я повери?

— Не, Еомер, ти не разбираш докрай замислите на уважаемия Змийски език — каза Гандалф, обръщайки проницателен взор към предателя. — Той е лукав и дързък. Дори в този миг играе на зарове с опасността и спечели едно хвърляне. Отне цели часове от безценното ми време. Долу, змийска твар! — изрева той изведнъж със страховит глас. — По корем! Откога ти плаща Саруман? Каква награда ти обеща? Когато всички загинат, да получиш своя дял от съкровището и жената, която желаеш? Отдавна я гледаш изпод вежди и се влачиш по петите й.

Еомер сграбчи меча.

— Така си и знаех. — изръмжа той. — Затова щях да го заколя, забравяйки дворцовите закони. Ала има и други причини. Той пристъпи напред, но Гандалф го задържа.

— Вече нищо не заплашва Еовин — каза той. — Но ти, Змийски език, стори каквото можа за истинския си господар. Най-сетне заслужи награда. Ала Саруман е свикнал да пренебрегва сделките. Бих те посъветвал да побързаш да му напомниш, иначе, току-виж, забравил вярната ти служба.

— Лъжеш — каза Змийския език.

— Прекалено често и лесно излита от устните ти тая дума — отвърна Гандалф. — Не лъжа. Виж змията, Теоден! Опасно ще е да я вземеш със себе си, не можеш и да я оставиш тук. Право ще е да я съсечеш. Ала това създание не винаги е било такова. Някога е било човек и ти е служило по свой начин. Дай му кон и го отпрати незабавно накъдето пожелае. Съди го по избора.

— Чу ли, Змийски език? — изрече Теоден. — Ето избора: да поемеш с нас на бой и в сраженията да покажеш дали си ни верен; или да си тръгнеш сега накъдето пожелаеш. Ала срещнем ли се пак, ще бъда безмилостен.

Змийския език бавно се надигна. Огледа ги с присвити очи. Накрая впи взор в лицето на Теоден и отвори уста, сякаш за да заговори. После изведнъж се изправи в цял ръст. Ръцете му се раздвижиха. Очите му заблестяха. Толкова злоба имаше в тях, че всички отстъпиха назад. Той се озъби, после със съскане се изхрачи пред нозете на краля кръшна настрана и хукна по стълбата.

— След него! — заповяда Теоден. — Вижте да не стори зло някому, ала не го закачайте и не му пречете. Дайте му кон, ако желае.

— И ако някой кон благоволи да го носи — добави Еомер. Един от стражите изтича по стълбата. Друг излезе до извора в подножието на терасата и донесе в шлема си вода. С нея изми плочките, които Змийския език бе осквернил.

— А сега елате, скъпи гости! — каза Теоден. — Елате и се освежете, доколкото позволява времето.

Отново влязоха във величествения дворец. Откъм града вече се надигаха виковете на глашатаите и песента на бойните рогове. Кралят щеше да потегли незабавно, щом се сберяха с оръжие в ръка всички мъже от града и околностите.

На кралската трапеза седнаха Еомер, четиримата гости и лейди Еовин, която се грижеше за краля. Хранеха се набързо. Всички мълчаха, докато Теоден разпитваше Гандалф за Саруман.

— Кой ли може да се досети откога е започнала измяната му? — въздъхна Гандалф. — Невинаги е бил зъл. Не се съмнявам, че някога беше приятел на Рохан; и дори когато охладня сърцето му, все още намираше полза във вас. Но отдавна вече готви вашата гибел, надянал дружеска маска, додето всичко бъде готово. През тия години задачата на Змийския език е била лесна и всичките му дела бързо са се научавали в Исенгард; земите ви са открити и чужденците бродят на воля из тях. И през цялото време шепотът на Змийския език е отеквал в ушите ти, тровел е мислите ти, смразявал сърцето, отнемал силата на ръце и нозе, а другите гледали и не можели нищо да сторят, защото волята ти се покорявала нему. Но когато избягах и те предупредих, маската се разкъса за всички, що можеха да виждат. Оттогава Змийския език се втурна в опасна игра — непрестанно се мъчеше да те забави, да не ти позволи да сбереш цялата си мощ. Той бе изкусен в лукавството — замъгляваше умовете на хората или използуваше страховете им, както се случеше. Не си ли спомняш как пламенно настояваше да не сваляш нито човек от безсмислената охрана на северните области, докато истинската заплаха идваше от запад? Той те убеди да забраниш на Еомер да преследва върлуващите орки. Ако Еомер не се бе разбунтувал против словата на Змийския език, изречени през твоята уста, орките вече щяха да бъдат в Исенгард с безценна плячка. Наистина не плячката, за която Саруман жадува над всичко, но все пак двамина от моя Отряд, знаещи за тайната надежда, що дори и с теб, кралю, не мога още да споделя открито. Смееш ли да си помислиш през какви мъки биха минали, или какво би изкопчил от тях Саруман за наша погибел?

— Много дължа на Еомер — каза Теоден. — Зад дръзкия език често се крие вярно сърце.

— Кажи още — добави Гандалф, — че в замъглени очи истината често е с грозно лице.

— Да, очите ми бяха почти слепи — каза Теоден. — И най-много дължа на теб, гостенино мой. Пак се явяваш навреме. Преди да потеглим, искам да ти дам дар, какъвто си избереш. Само посочи от всичко що имам. Единствено меча си не давам!

— Тепърва ще видим дали съм дошъл навреме — каза Гандалф. — А колкото до дара ти, кралю, ще избера онзи, от който се нуждая — бърз и верен. Дай ми Сенкогрив! Предния път само ми услужи с него, ако можем да го наречем услуга. Но сега ще го яздя през велики премеждия, изправили сребро против черен мрак — не бих искал да рискувам чуждото. И нека той бъде връзка на вечна дружба помежду ни.

— Добре избираш — каза Теоден — и с радост го давам сега. Ала дарът е голям. Няма друг като Сенкогрив. В неговия облик се е завърнал някой от могъщите жребци на древността. Не ще видим втори като него. А на вас, гости, предлагам каквото намерите в моята оръжейница. Мечове не ви трябват, ала там има шлемове и изкусно изплетени ризници, гондорски дарове за прадедите ми. Изберете измежду тях, преди да тръгнем, и дано ви послужат добре!

Скоро стражите донесоха от кралската съкровищница купища бойни доспехи и стъкмиха Арагорн и Леголас в лъскави ризници. Избраха шлемове и кръгли щитове — издатините в центъра бяха позлатени и обсипани със зелени, червени и бели скъпоценни камъни. Гандалф не взе доспехи, а Гимли не се нуждаеше от броня, дори и да бяха намерили нещо по мярка, защото в цялата съкровищница на Едорас не се намираше по-добра изработка от неговата къса ризница, изкована на север под Планината. Но си избра шлем от желязо и кожа, който добре подхождаше на кръглата му глава, взе и малък щит с емблемата на Еорловия род — препускащ бял кон на зелено поле.

— Нека те пази добре! — каза Теоден. — Изработиха го за мен по времето на Тенгел, когато бях малко момче. Гимли се поклони.

— Гордея се, Владетелю на Пределите, да нося твоя герб. Не ще и дума, предпочитам аз да нося кон, отколкото кон да ме носи. По си харесвам нозете. Но и аз бих дошъл там, където ще мога да се бия пеш.

— И това може да стане — отвърна Теоден. После кралят се изправи и тутакси Еовин се приближи с бокал вино.

— Ферту Теоден хал! — рече тя. — Поеми този бокал и пий на добър час. Здравето да те съпровожда навсякъде!

Теоден отпи от бокала, сетне Еовин го поднесе на гостите. Пред Арагорн се задържа и го изгледа със сияен взор. А той сведе поглед към прекрасното й лице и се усмихна, но когато приемаше бокала, ръката му срещна нейната и той разбра, че девойката тръпне от допира.

— Наздраве, Арагорн, сине на Араторн! — каза тя.

— Наздраве, роханска принцесо! — отвърна той, но смутно бе лицето му сега и без усмивка.

Когато всички пиха, кралят се запъти към вратата. Там го очакваха стражи и вестоносци, на стъпалата се бяха сбрали всички благородници и вождове от Едорас и околностите.

— Вижте! — обърна се към тях Теоден. — Потеглям на поход и може би ще е за сетен път. Нямам деца. Син ми Теодред загина. Определям сестриния си син Еомер за свой наследник. Ако и той не се завърне, ще изберете нов владетел по своя воля. Но сега напускам народа си и трябва да поверя някому властта. Кой от вас ще остане?

Всички мълчаха.

— Няма ли да посочите някого? Кому вярва народът?

— На Еорловия род — отвърна Хама.

— Но аз не мога без Еомер, пък и той не би останал — каза кралят, — а той е последен в рода.

— Не говоря за Еомер — отвърна Хама. — И той не е последен. Тук е и Еовин, негова сестра и дъщеря на Еомунд. Тя е сърцата и безстрашна. Всички я обичат. Нека тя да бъде владетелка на Еорлингите, докато ни няма.

— Тъй да бъде — каза Теоден. — Нека глашатаите обявят, че лейди Еовин ще води народа!

После кралят седна на пейката пред вратите, а Еовин коленичи пред него и взе от ръцете му меч и бляскава ризница.

— Сбогом, сестро-дъще моя! — каза той. — Мрачен е този час, но може и да се завърнем в Златния замък. Ала в Черноден хората могат да издържат дълга обсада, а ако гибел ни сполети в битките, там ще се сберат всички оцелели.

— Не говори така! — отвърна тя. — Година ще ми се струва всеки ден, докато се завърнеш.

Но докато изричаше тези думи, очите й се стрелнаха към застаналия наблизо Арагорн.

— Кралят ще се завърне — каза той. — Не бой се! Не на Запад, а на Изток ни чака съдбата.

Кралят и Гандалф се спуснаха по стълбата. Подир тях идваха останалите. Крачейки, Арагорн се озърна към портата. В края на стълбата Еовин стоеше самотна на прага на двореца; бе подпряла длани върху дръжката на изправения меч. Сега бе облечена в ризница и сияеше като сребърна статуя под слънцето.

С топор на рамо Гимли крачеше край Леголас.

— Е, най-сетне потегляме! — подхвърли той. — Много приказки им трябват на хората, докато пристъпят към дела. Секирата вече не трае в ръцете ми, макар да не се съмнявам, че е свирепа десницата на тия Рохирими, щом се стигне до сеч. Все едно, не ми допада тяхното военно изкуство. Как да отида на бой? Бих искал да крача, а не да се подмятам като чувал пред седлото на Гандалф. — Това място ми се струва по-безопасно от много други — отвърна Леголас. — Но не ще и дума, че Гандалф с удоволствие би те свалил на земята, щом вземат да се сипят удари, пък и Сенкогрив би го сторил. Секирата не е оръжие за конник.

— А джуджетата не са ездачи. Шиите на орки искам да сека, а не да бръсна човешки глави — каза Гимли, потупвайки дръжката на секирата.

Пред градските порти завариха множество мъже — млади и стари, всички вече яхнали конете. Бяха се сбрали над хиляда бойци. Копията им се издигаха като млада гора. С гръмки и радостни викове приветствуваха идването на Теоден. Неколцина вече бяха приготвили кралския кон Снежногрив, а край него държаха конете на Арагорн и Леголас. Гимли стоеше намръщен и потиснат, ала към него се зададе Еомер, повел коня си.

— Привет, Гимли, сине на Глоин! — подвикна той. — Нямах време да се науча на благи приказки под пердаха ти, както ми бе обещал. Дали да не отложим спора? Вече никога не ще спомена със зло Горската Владетелка.

— Засега ще забравя гнева си, Еомер, сине на Еомунд — каза Гимли, — но ако някога ти се удаде да видиш с очи Владетелката Галадриел, тогава ще я признаеш за най-прекрасна — или край на приятелството ни.

— Тъй да бъде! — каза Еомер. — Но дотогава те моля да ми простиш и в знак на прошка да яздиш с мен. Гандалф ще бъде начело с Владетеля на Пределите, но ако искаш, моят кон Пламоног ще носи и двама ни.

— Благодаря от все сърце — отвърна Гимли с явно задоволство. — С радост ще те придружа, ако моят другар Леголас може да язди до нас.

— Така и ще бъде — каза Еомер. — Леголас отляво, Арагорн отдясно и никой не ще дръзне да се изпречи отпред!

— Къде е Сенкогрив? — запита Гандалф.

— Бясно препуска из степта — отвърнаха от тълпата. — Не дава никой да го пипне. Ето го там, край брода, носи се като сянка из върбите.

Гандалф изсвири и гръмко призова жребеца по име. Макар и далече, Сенкогрив наостри уши, изцвили и се понесе към войската като стрела.

— Така би се явил дъхът на Западния вятър, ако някога реши да си избере тяло — каза Еомер, гледайки как могъщият жребец препуска нагоре, докато спря пред вълшебника.

— Подаръкът, изглежда, сам е избрал притежателя си — каза Теоден. — Но слушайте всички! Тук, пред вас, обявявам своя гост Гандалф Сивоплащ за най-мъдър от съветниците, най-желан сред пришълците, благородник на Пределите и вожд на Еорлингите, додето трае нашият род; подарявам му Сенкогрив, принц на конете.

— Благодаря ти, кралю Теоден — изрече Гандалф. После изведнъж отметна сивия си плащ, захвърли шапката и скочи в седлото. Нямаше нито шлем, нито ризница. Снежнобялата му коса се вееше свободно по вятъра, бялата дреха сияеше ослепително под слънцето.

— Гледайте Белия конник! — извика Арагорн и всички подеха думите му.

— Нашият крал и Белия конник! — крещеше народът. — Напред, Еорлинги!

Отекнаха тръби. Конете цвилеха и се надигаха на задни крака. Копия зазвъняха по щитове. Сетне кралят вдигна ръка и последната армия на Рохан препусна устремно и гръмовно към Запада като внезапно връхлитащ ураган.

Застанала сама и неподвижна пред прага на замлъкналия замък, Еовин видя копията им да блестят далече в равнината.