Харолд Робинс
Пиратът (50)

СЕДЕМНАЙСЕТА ГЛАВА

Дик Каридж вървеше бавно из лагера. През отворения портал видя как другите поеха по пътя към пистата. Но той още не беше готов за тръгване. Имаше да свърти още нещо.

От време на време се чуваха изстрели от различни краища на лагера. Йеменците си гледаха работата. Бавно и предпазливо Дик отваряше една по една вратите на бараките. Никаква следа от него.

Все пак трябваше да е някъде тук. Не бе възможно да се е измъкнал преди атаката. Никой не можеше да напусне лагера, без да го забележат. Освен това чу как Хамид обясни на генерала, че го е видял петнайсет минути преди да започне всичко.

Обърна се, за да погледне отново в бараката на командирите. Пред нея бяха трите изгорели джипа. Замислен тръгна натам.

Веднъж вече бе прегледал бараката, но може да е пропуснал нещо.

Предпазливо приближи до вратата. С автоматичния пистолет в ръка застана от едната й страна и я разтвори. Изчака малко. Отвътре не се чуваше никакъв звук.

Влезе. Първата стая беше в пълна бъркотия. Ракетите бяха пробили дупки в стените. Хартии и мебели бяха пръснати из стаята, като че ли беше минал ураган.

Влезе в другата стая. Озърна се бавно. Невъзможно. Просто нямаше къде да се скрие. Тръгна да излиза, но спря.

Косата му настръхна. Той беше тук. Инстинктът му го подсказваше. Нямаше значение, че не го откриваше. Той беше тук.

Обърна се и отново обходи с очи помещението. Нищо. За момент застина, после отиде до пейката, където забеляза няколко газени лампи.

Счупи ги и бързо разля газта из стаята, после взе един стол, сложи го пред отворената врата и седна на него с лице към стаята. От джоба си извади кибрит, драсна една клечка, подържа я, докато се възпламени цялата кутия, и я хвърли в стаята.

Огънят бързо плъзна по пода, а после започна да обхваща и стените. Пушекът изпълни помещението, но той продължаваше да седи. Ставаше все по-горещо, ала той не мърдаше.

Изведнъж чу някакъв слаб звук отвътре. Опита се да се взре през пламъците, но не забеляза нищо. Звукът се чу отново, някакъв скърцащ звук, като че ли се отваряше врата с ръждясали панти. Погледна и към другата стая, но нямаше други врати.

Нещо на пода се размърда. Дик се изправи на крака. Част от дървения под като че се раздвижваше. С безшумни котешки стъпки той се приближи.

Спря до края на дървения капак. Извади носната си кърпичка, запуши с нея носа и устата си, за да се предпази от дима. Внезапно капакът се отметна настрани, един мъж седна отгоре му и се разкашля.

Агентът на Израел доволно кимна на себе си. Беше дошъл заради този мъж. Човек не бива да се страхува от идеалисти, а само от онези, които компрометират идеалите. Този човек носеше покварата. Бавно, съзнателно, преди онзи да разбере, че той е там, Дик изпразни в него пълнителя на автомата си.

После тръгна и без да се обръща назад, излезе от бараката и се отправи към пътя, оставяйки мъртвия Али Ясфир да лежи в огнения си ковчег.

Беше изминал четвърт миля надолу по пътя, когато ги настигна. Тъкмо отминаваше един завой, когато те се показаха от гората. Спряха и се втренчиха.

— Лайла! — извика Дик.

Хамид се обърна към нея. Забеляза странния й израз, но не продума.

— Дик… — започна тя с усилие. — Аз…

Звукът на изстрел я прекъсна. Лицето на Дик се изкриви в гримаса на изненада. След това изведнъж от ъгълчето на устата му шурна кръв и той бавно се строполи на пътя.

Хамид реагира незабавно. Бутна Лайла на земята, просна се по корем в посоката, откъдето бе дошъл изстрелът. След малко забеляза мъжа сред дърветата. Внимателно насочи дулото на автомата си между двете дървета, откъдето щеше да мине. Изчака го да дойде в центъра и тогава натисна спусъка. Автоматът почти разряза човека на две.

Обърна се към Лайла.

— Хайде! — каза дрезгаво. — Да се махаме!

Дик стенеше.

— Не можем да го оставим тук — каза Лайла. — Ще умре!

— Той така или иначе ще умре — отвърна Хамид безчувствено. — Хайде да вървим.

— Няма. Трябва да ми помогнеш да го отведем при другите.

— Да не си луда? Знаеш ли какво ще се случи с теб, ако се върнеш? Ако не те обесят, остатъка от живота си ще прекараш в затвора!

— Не ме е грижа — настояваше тя. — Ще ми помогнеш ли или не?

Хамид я погледна и кимна. Даде й автомата.

— Ето, носи това. — Наведе се, вдигна Дик на раменете си. — Давай да вървим. След няколко минути и други ще последват онзи.

Бен Езра погледна часовника си. Беше почти четири часът.

— Къде се бави този проклет хеликоптер? Едва бе изрекъл думите, когато в далечината се чу шум на самолет. Той се взря в небето, но след като луната беше залязла, не се виждаше нищо освен тъмнината на нощта.

След десет минути звукът се чу над главите им. Малко по-късно отмина планинския хребет и заглъхна.

Пукотът на пушечни изстрели долетя откъм пътя през гората. Дотича ефрейторът-евреин.

— Напредват по пътя след нас.

— Задръжте ги. Хеликоптерът ще кацне всяка минута.

Но огънят от картечниците ставаше все по-наситен, а хеликоптерът не кацаше. От време на време се долавяше пърпоренето на моторите му, но след това шумът се отдалечаваше.

Ефрейторът се върна.

— По-добре да побързаме, генерале — каза. — Този път наистина слизат с тежката си артилерия.

— Върни се обратно — отсече Бен Езра. Пак погледна към небето. — Знаеш ли какво мисля? Че тоя проклет глупак горе се е заблудил и не може да ни открие в тъмнината.

— А ако запалим огън? — предложи Баидр. — Той ще го привлече.

— Добра идея — отсъди генералът. — Но нямаме с какво да направим толкова голям огън. Ще ни трябва един час, за да съберем достатъчно съчки, а впрочем те няма и да горят. От росата всичко е твърде мокро.

— Знам нещо, което ще гори.

— Кое?

Баидр посочи боинга 707 под защитната дегизировка.

— Той ще гори страхотно.

— Сериозно ли говориш? — запита Бен Езра. Пукотевицата наближаваше.

— Дойдох да прибера семейството си и тъкмо това ще направя.

Обърна се към капитан Хаят.

— Анди, как би го подпалил?

Пилотът го изгледа.

— Не се шегувам, Анди — рязко каза Баидр. — Животът ни зависи от това!

— Да отворим резервоарите на крилата и да ги възпламеним — каза Хаят.

— Отворете ги — нареди Баидр.

Анди и вторият пилот притичаха до самолета. Изкачиха се в кабината. Тръгнаха към двете крила. Върнаха се след по-малко от десет минути.

— Сега сме готови — рече Анди. — По-добре се отдалечете от пистата в случай, че самолетът избухне.

Бен Езра изкрещя заповедите. Почти за пет минути се придвижиха до другия край на пистата.

— Всички долу — изкомандва той и даде сигнал на стрелците.

Автоматичните оръжия зареваха и затракаха. След малко се чу някакво съскане, след това нещо като стенание и огромният самолет избухна. Огнен гейзер се издигна на трийсетина метра нагоре към небето.

— Ако и това не видят, значи са слепи — каза печално Хаят.

Баидр забеляза израза на лицето му.

— Не тъжи. Това са само пари — отрони. — Ако се измъкнем оттук, ще ти купя друг.

Хаят се усмихна апатично.

— Ще стискам палци, шефе.

Баидр отправи мрачен поглед към небето. Зад тях стрелбата приближаваше. Отиде до Джордана.

— Добре ли си?

Тя кимна, а децата се държаха за нея. Всички гледаха към небето.

— Струва ми се, че го чувам! — извика Мохамед.

Заслушаха се. Слабият звук на мотори се приближаваше към тях и непрекъснато се усилваше. След две минути беше над главите им и хеликоптерът се отрази в светлината на горящия самолет. Бавно започна да се спуска.

Припламванията на изстрелите бяха стигнали почти до пистата, докато войниците задържаха настъплението според плана.

Хеликоптерът кацна. Първият, който слезе, беше бащата на Баидр. Двете момченца се затичаха към него.

— Дядо!

Той ги прегърна, а Баидр и Джордана се отправиха към него. Всички се насочиха към хеликоптера. Качваха се бързо, а само няколко души все още задържаха партизаните.

Баидр стоеше в подножието на рампата до Бен Езра.

— Всички ли се качиха? — запита генералът.

— Да — отговори Баидр.

Бен Езра сви ръце около устата си.

— Насам, ефрейтор! — извика гръмогласно, така че да го чуят из цялото поле.

Още един резервоар с гориво избухна в самолета, окъпвайки цялата местност с ярка като дневна светлина. Баидр видя как войниците заднишком излизат от гората, а пушките им все още стреляха към дърветата.

След малко бяха вече в подножието на рампата. Първият от тях се обърна и заизкачва стъпалата. Бен Езра го сръчка одобрително със сабята.

Жълтата светлина от горящия самолет заля и края на гората. Баидр гледаше натам и му се стори, че някой го вика. И тогава изведнъж я забеляза да тича откъм гората. Зад нея някакъв мъж носеше на раменете си друг.

Машинално един войник насочи оръжието си към нея. Баидр удари пушката така, че дулото й се обърна към небето.

— Стой! — изкрещя.

— Татко! Татко! — викаше Лайла.

Баидр се затича към нея.

— Лайла! Насам! — извика.

Тя се обърна, спусна се и се хвърли в прегръдките му. Един войник се втурна към тях.

— Трябва да изчезваме оттук, сър!

Баидр посочи към Хамид.

— Помогни му — каза на войника.

Обърна се и прегърнал дъщеря си с една ръка, се изкачи в самолета. Хамид и войникът, понесли Дик, ги следваха. Бен Езра тръгна по рампата и застана пред отворената врата.

Хамид и войникът бяха положили Дик върху носилка, а доктор Ал Фей и медицинският екип закачаха системите за плазма и глюкоза.

— Вдигай! — изрева Бен Езра.

Отгоре големите перки се завъртяха лениво, а Хамид се върна при генерала. Зад гърба му видя как партизаните тичат по полосата.

— Ако бях на ваше място, генерале, не бих стоял там — каза той с уважение.

— Къде, по дяволите, беше цяла нощ? — извика гневно Бен Езра, докато хеликоптерът се издигаше тежко.

— Просто изпълнявах заповедите ви, сър — отговори Хамид, гледайки го право в очите. Махна с ръка към Лайла, коленичила край Дик. — Направих така, че нищо лошо да не й се случи.

— Беше ти заповядано да седиш до моя… — Гневът в гласа на стареца се уталожи, замести го нотка на изненада. — О, Боже! — изхлипа. Ятаганът падна от внезапно обезсилената му ръка. Колебливо пристъпи към сириеца и започна да се свлича.

Хамид го прихвана с протегнатите си ръце. Усети как кръвта на стареца шурти през тънката бедуинска роба. Хамид залитна и едва не падна, докато хеликоптерът се издигаше във въздуха.

— Застреляха генерала! — извика той.

Баидр и баща му се оказаха до него още преди да изрече думите. Внимателно положиха Бен Езра върху носилка. Ал Фей го претърколи на една страна, разкъсвайки бързо робата.

— Не се тревожи, приятелю — прошепна генералът. — Погрижи се за младия човек там.

— Младият човек ще се оправи! — отвърна почти сърдито Шамир.

— И аз също — каза тихичко Бен Езра. — След като видях сина си, вече не се страхувам да умра. Ти постъпи правилно, приятелю. Отгледал си мъж.

Шамир почувства, че сълзите замъгляват погледа му. Коленичи и приближи устните си до ухото на стария човек.

— Твърде дълго му позволих да живее в лъжа. Време е да научи истината.

Лека усмивка се появи върху устните на умиращия войн.

— Каква е истината? Ти си неговият баща. Той трябва да знае само това.

— Ти си му баща, не аз! — настоятелно прошепна Шамир. — Той трябва да знае, че твоят Бог го е довел на тоя свят!

Бен Езра вдигна очите си, които вече се изцъкляха. Обърна ги към Баидр, а после пак към доктора. Гласът му беше съвсем слаб и той събра всичката си сила в последния дъх. Издъхна в мига, когато от устните му се отрониха думите:

— Има само един Бог…