Харолд Робинс
Пиратът (10)

ДЕВЕТА ГЛАВА

Както повечето ливанки Мариам Риад беше ниска, не повече от метър и петдесет и два и имаше големи тъмни очи. Носеше черната си коса по последна парижка мода, вдигната на главата си, което създаваше илюзия за по-висок ръст.

Кожата й беше бледоматова. Мариам имаше склонност към напълняване, но непрекъснато се бореше с нея чрез диети за голямо разочарование на родителите си, които предпочитаха закръглени арабки. Говореше свободно френски, английски с неудоволствие, мразеше да посещава Американския девически колеж и непрекъснато натякваше на родителите си, че е трябвало да отиде в швейцарско или френско училище като децата на другите заможни семейства.

На това недоволство баща й противопоставяше един отговор. Момичетата не се нуждаят от образование, защото след като се омъжат, ще гледат само къща и деца. С горчивина гледаше как братята й заминаваха да учат в чужбина, докато тя оставаше вкъщи, без дори да й се разрешава свободата, на която се радваха многото й приятелки от колежа. След часовете тя беше длъжна да се прибира направо у дома, не й позволяваха срещи и не можеше да излиза, освен ако не е придружавана от някого, и то със съгласието на баща си.

В лимузината по пътя към дома на Баидр баща й я оглеждаше доволен.

— Е, дъще — каза той тежко в своя стил — сигурно разбираш защо родителите ти се грижиха за тебе така. Вероятно сега ще ни оцениш по-добре.

Тя извърна глава от прозореца.

— Да, татко — потвърди покорно.

— Смяташ ли, че щеше да бъдеш избрана за тази женитба от самия принц, ако не беше учила в чужди училища? — запита той. — Не — отговори си сам. — Той търсеше истинска арабка, а не някоя покварена от чуждото влияние.

Тя хвърли поглед на майка си, която мълчеше. Майка й никога не говореше в присъствието на баща й.

— Да, татко — повтори тя.

— Сега искам да си припомниш доброто възпитание — продължи баща й. — Най-вече, дръж се с уважение и благоприличие. И никакви от онези лекомислени обноски, които си научила от приятелките си в колежа.

— Да, татко — отегчено каза тя за трети път.

— Тази женитба ще бъде най-важната за държавата — поясни баща й. — Всички знаят, че първородният ти син ще стане наследник на принца.

Тя стрелна баща си с крайчеца на окото си.

— А ако имам само момичета?

Баща й се стресна.

— Ти ще имаш синове! — извика той, като че ли искаше да й внуши, че така ще бъде. — Чуваш ли ме? Ще имаш синове!

— Ако Аллах позволи — продума тя и скришом се усмихна.

— Да бъде Неговата воля — каза майка й автоматично.

— Такава е волята на Аллаха — заяви той убедено. — Иначе защо Той уреди тази женитба?

Мариам бе дълбоко впечатлена от това, което видя, докато колата минаваше през портите на голямото имение. Баща й, който беше сред най-богатите хора в Бейрут в сравнение с Шамир бе направо скромен. Тук имаше безброй слуги и стражи. Тя като че попадаше в съвсем различен свят.

Поради важността на събитието семейството бе облечено в традиционно облекло, но в куфарите си всички носеха дрехи по последна парижка мода. С тях щяха да се нагласят за тържествената вечеря.

— Сложи фереджето си — каза майка й, когато колата спря и един слуга се приближи, за да отвори вратата.

Мариам бързо покри лицето си така, че се виждаха само очите й. Поглеждайки нагоре към стълбите, тя видя, че доктор Ал Фей слиза към тях. Едно стъпало зад него вървеше Баидр. Дъхът й спря. Те също носеха традиционно облекло и нещо в държането на годеника й говореше за пустинен произход. Само истински шейх можеше да изглежда така.

Баща й излезе от колата. Шамир се приближи към него с протегнати ръце.

— Ахлан, Ахлан.

— Ахлан фикум. — Двамата мъже се прегърнаха и целунаха по двете бузи.

Шамир се обърна и представи сина си. Баидр направи движение с ръка в израз на покорство и уважение, поздравявайки бъдещия си тъст с добре дошъл. Сетне протегна ръка по западен обичай.

Здрависаха се и застанаха гърбом към колата. Мисис Риад излезе и Шамир я приветства. След малко слезе и Мариам.

Баща й я заведе при доктора.

— Спомняш ли си доктор Ал Фей?

Тя вдигна поглед за миг, после сведе очи, както се полагаше. Кимна и се поклони почтително. Шамир пое ръката й.

— Дете мое — каза той. — Бъди добре дошла. Нека нашият дом стане завинаги твой.

— Благодаря — прошепна тя. — Да бъде волята на Аллаха.

Шамир направи знак и Баидр се приближи. Тя скромно сведе очи надолу, така че видя само върховете на обувките му под развяващата се джелаба.

— Мариам — обърна се той към нея, — да ти представя моя син Баидр — бъдещия ти съпруг.

Тя се поклони, преди да погледне нагоре, и след това вдигна глава. За момент се стъписа. Никой не й беше казвал, че очите му са сини. Сърцето й се разтуптя и тя почувства как се изчервява под фереджето. Много неща не й бяха казали за него. Толкова висок. И толкова красив. Тя сведе поглед и едва чу думите му за добре дошла, тъй като учестените удари на сърцето й кънтяха в ушите й. За пръв път в живота си беше искрено благодарна на родителите си, че не я бяха изпратили да учи в чужбина. Влюби се безнадеждно.

Вечерята беше строго официална. Шамир бе поръчал френският готвач да дойде от дома им в Бейрут, за да я приготви. Вместо обичайните ливански мезета, ордьоврите бяха пастет от гъши дроб и едрозърнест ирански хайвер. На мястото на традиционния мулукиех, заек с ориз, основните ястия бяха петел, задушен с вино, и овнешки бут. Десертите обаче бяха типични — баклава и още двайсетина други видове сладки баници.

По време на цялата вечеря сервираха шампанско — единственото изключение от мюсюлманския закон. Жените — с дълги парижки рокли, а мъжете — в смокинги водеха обикновен, учтив разговор, докато двете семейства се опознаят.

Към края на вечерята мистър Риад се изправи на крака.

— Ако ми е позволено — заяви той много важно, — бих искал да предложа тост за нашия изискан домакин, прекрасния доктор Ал Фей. Дано Аллах излее върху него и семейството му своята благодат.

Той вдигна чаша и пийна от шампанското.

— И още един тост — добави бързо, все още държейки чашата си. Усмихна се към Баидр. — За моят бъдещ зет, когото вече смятам за свой син, и за моята дъщеря. Дано Аллах благослови съюза им с много синове.

Всички се засмяха, а Мариам усети, че се изчервява. Не посмя да погледне Баидр, който седеше срещу нея на масата. Баща й продължи:

— И въпреки че между нашите семейства не е възниквал въпросът за зестрата, аз не бих искал да пренебрегвам този древен и почитан обичай. Как другояче човек би могъл да покаже привързаността към дъщеря си и високата оценка за нейния съпруг?

Шамир се изправи, възразявайки.

— Не, Мохамед, фактът, че ни даряваш дъщеря си, е достатъчно богатство.

— Мили мой докторе — банкерът се усмихна, отхвърляйки протеста му. — Би ли ми отказал това просто удоволствие?

— Разбира се, че не. — Шамир отново седна.

— Сине мой — каза Риад, обръщайки се към Баидр. — В деня на вашата сватба в моята банка в Бейрут ще бъде открита сметка на твое име, възлизаща на един милион ливански лири. Парите са твои, за да правиш каквото с тях каквото желаеш.

Преди да стане и да благодари на бъдещия си тъст, Баидр хвърли поглед към Мариам през масата. Лицето й беше пламнало и тя не вдигаше очи. Той се обърна към банкера.

— Уважавани татко — започна бавно, — нека Аллах бъде свидетел на щедростта и добротата ти. Има само още едно нещо, за което бих искал да те помоля, и то е да ме удостоиш с твоите напътствия, за да мога мъдро да използвам подаръка ти.

— Ще ги имаш — отговори бързо Мохамед. Беше доволен. Всичко се развиваше според плановете му. Беше сигурен, че тази сметка щеше да бъде едва началото на бизнеса, който неговата банка щеше да осъществява с фамилията Ал Фей.

Шамир се надигна. Вечерята бе свършила. Той погледна Баидр.

— Би било добре да покажеш градината на годеницата си — каза той, — а в това време ние ще отидем в библиотеката, за да отдъхнем.

Баидр кимна, заобиколи масата и държа стола на Мариам, докато тя се изправяше. Усмихна й се.

— Те като че ли искат да се отърват от нас.

Тя направи знак на съгласие. Той я хвана за ръка и двамата се запътиха към вратата за градината.

Докато излизаха, мисис Риад се извърна към Набила.

— Нали са красива двойка? — запита тя.

Докато стигнаха басейна в края на градината, никой от тях не продума. Тогава заговориха почти едновременно.

Мариам млъкна. Отрони:

— Съжалявам.

— Моя е грешката — каза бързо Баидр. — Какво искаше да кажеш?

— Нищо важно — махна с ръка тя. — А ти какво се канеше да кажеш?

Засмяха се, всеки се чувстваше неловко от другия. Той я погледна.

— Чудех се какво ли си мислиш. За това, че ще се женим.

Тя сведе очи. Не отвърна.

— Не е нужно да ми отговаряш — рече той припряно. — Не беше честно от моя страна. Нямаш голям избор, нали?

Тя вдигна поглед.

— А ти?

Той на свой ред не отговори. Ровеше из джобовете си и извади пакет цигари. Поднесе й го.

— Пушиш ли?

Тя поклати глава.

Той запали и всмукна дълбоко. Изпускаше дима бавно.

— Малко старомодно е, не смяташ ли?

— Да.

— Докато бях в Америка, почти бях забравил как е тук.

— Винаги съм искала да отида в чужбина — каза тя. — Но баща ми не ме пускаше. Хареса ли ти там?

— Да. Там хората се държат по-просто. Почти винаги знаеш какво мислят.

Тя се поколеба.

— Там имал ли си приятелка?

— Не интимна. Но съм се срещал с много момичета. А ти?

— Баща ми е много строг. Почти не ми позволяваха да излизам. Дори се стигна до голяма разправия, когато поисках да отида в колежа.

Двамата отново млъкнаха. Той гледаше горящия край на цигарата си. Този път тя проговори първа.

— Имаш сини очи.

— Да — рече той. — Баща ми казва, че това се среща в рода от времето на свещените войни. Оттогава в семейството сегиз-тогиз се появяват сини очи.

Тя се извърна и се взря в морето. Промълви съвсем тихо:

— Сигурно за теб съм голямо разочарование след всички момичета, които си срещал на Запад.

— Не е вярно — бързо възрази той. — Никога не съм ги приемал насериозно. Те са твърде празноглави. Не са като нас.

— Но все пак те са красиви. И високи.

— Мариам — каза той. Тя се обърна към него. — Ти също си много красива.

— Така ли? — запита тя. — Наистина ли го мислиш?

— Да, мисля го. — Той я хвана за ръката. — Все още ли ти се иска да отидеш в чужбина?

— Да.

Той се усмихна.

— Тогава ще прекараме медения си месец в Европа.

Точно тъй и направиха. Ожениха се в края на юли, а месец август пътуваха из Европа. Когато през септември Баидр върна Мариам обратно в Бейрут и я остави, за да продължи образованието си в Америка, тя вече беше бременна.