Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Pirate, 1974 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Красимира Икономова, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,2 (× 6 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Харолд Робинс. Пиратът
ИК „Фама“, София, 1993
Художник: Александър Петров
Редактор: Мария Коева
Художник: Александър Петров
Технически редактор: Олга Стоянова
ISBN: 954-597-011-1
История
- — Добавяне
СЕДМА ГЛАВА
Баидр вдигна телефона. Гласът на Юсеф звучеше весело.
— В хотела съм тук, в градчето, и имам нещо много специално за теб от Париж — каза. — Ще дойдеш ли да вечеряме?
— Едва ли ще мога.
— Шефе, познаваш ме. Когато казвам, че е нещо специално, наистина е така. Има невероятно тяло и е луда, абсолютно луда. Няма нещо, за което да си помислиш, и тя с удоволствие да не го направи.
— Отлага се. Друг път. Някои хора ще дойдат тук на вечеря.
— Може би сутринта.
— Също изключено. Тук в къщата имам няколко срещи сутринта.
— Тогава кога искаш да ме видиш? — запита Юсеф. — Утре на обяд?
— Целият ден съм зает. Трябва да стане довечера.
— Довечера? — загрижена нотка се появи в гласа на Юсеф.
— Да. Гостите сигурно ще си тръгнат до среднощ. Бъди тук в дванайсет и половина, да речем.
— Сигурен ли си, че не искаш да дойдеш? — предложи Юсеф. — Момичето ще се разочарова много. Казах й колко си страхотен.
— Купи й нещо от бижутерския магазин в хотела, предай й поздравите ми и й кажи, че аз съм толкова разочарован, колкото и тя.
— Окей, шефе. Довечера ще се видим. Дванайсет и половина, нали?
— Добре — заключи Баидр и затвори телефона. Все още седеше сред мрака на библиотеката, когато влезе Джордана.
— Момчетата си лягат — каза. — Питат дали ще се качиш, за да им пожелаеш лека нощ.
— Естествено — съгласи се той, изправяйки се. Мина покрай нея, но ръката й го спря.
— Има ли нещо? — запита тя, гледайки го в лицето.
— Защо смяташ така?
— Изглеждат разтревожен. Кой се обади?
— Юсеф. Ще дойде да се видим след като гостите ни си тръгнат.
— Аха.
— Ще дойде сам. Налага се да говорим нещо важно във връзка с бизнеса.
Тя млъкна.
— Не ти е симпатичен, нали?
— Никога не съм го харесвала — отговори тя. — Знаеш го. Прилича на повечето мъже, които те обкръжават. Събират се като хищни лешояди с надеждата да оберат огризките. Междувременно ти се подмазват, като че ли си някакъв бог. Има още един, когото срещнах два пъти — първия път на яхтата, а втория — в Калифорния, след като ти си тръгна. Али Ясфир. И той е такъв.
— Не знаех, че е бил в Калифорния — отбеляза Баидр.
— Беше. Видях го да влиза във фоайето на „Поло“ тъкмо когато си тръгвах. Беше с Юсеф. Не посмях да им обърна гръб.
Той се загледа в нея. Странно, че тя свързваше двамата. Знаеше повече, отколкото той предполагаше.
— По-добре се качи — подкани го тя. — Момчетата чакат и няма да имаш много време да се облечеш, преди да пристигнат гостите.
— Окей.
— Баидр…
Той отново се обърна.
— Благодаря ти.
— За какво?
— Децата никога не са били тъй щастливи. Знаеш ли, че през последните две седмици ти прекара повече време с тях отколкото през последните три години. Радват се, че баща им е тук. И аз също.
— И аз се радвам.
— Надявам се да продължи по-дълго. — Тя сложи ръка на рамото му. — Отдавна не е било като сега.
Той не помръдна.
— Смяташ ли, че по-често ще имаме такива периоди? — запита тя.
— Ще видим. Винаги има много работа.
Тя отдръпна ръката си. Нарочно внимаваше лицето й да не изрази нещо.
— По-добре побързай — каза, отвръщайки се от него. — Трябва за последно да проверя подготовката на вечерята.
Загледа се в нея, докато тя прекосяваше стаята и излизаше през вратата към салона. Чак след като я изгуби от очи, излезе в антрето и се изкачи по стълбата към стаята на момчетата.
Бяха седнали в леглата си и го чакаха. Той им заговори на арабски:
— Хубаво ли прекарахте днес?
Отговориха му на същия език почти в един глас.
— Да, татко.
— Майка ви ми каза, че искате да ме видите.
Децата се спогледаха.
— Ти му кажи — рече Мохамед.
— Не — отговори Шамир. — Ти. Ти си по-голям.
Баидр се засмя.
— По-добре някой от вас да се престраши, защото трябва да отида и да се облека.
— Попитай го. — Шамир молеше настойчиво брат си.
Мохамед погледна баща си. Очите му бяха широко отворени и сериозни.
— Тук ни харесва, татко.
— Радвам се.
Мохамед се взря в по-малкото си братче, търсейки поддръжка.
— И на мен ми харесва — обади се Шамир с тънкото си гласче. Хвърли поглед към брат си на другото легло. — Сега вече можеш да го питаш.
Мохамед си пое дълбоко дъх.
— Искаме да живеем тук, татко. С теб.
— А какво ще кажете за Бейрут?
— Там не ни харесва, тате — бързо отвърна Мохамед. — Няма какво да правим там. Няма нито сняг, нито нищо.
— А училището?
— Арабският ни сега е много по-добър, татко — светкавично се намеси Шамир. — Мислехме си дали не можем… — Гласът му заглъхна. Хвърли страхлив поглед към Мохамед.
— Мислим си — поде Мохамед — дали не може ли да пренесем училището тук? За да бъдем на сняг и пак да се подготвяме.
Баидр се засмя.
— Не е толкова лесно.
— Защо? — запита Шамир.
— Не може да се пренесе цяло училище. А какво ще правят останалите ученици? Няма да имат училище, в което да ходят.
— И тях ще ги вземем — каза Мохамед. — Обзалагам се, че и на тях тук ще им хареса повече.
— Гувернантката ни твърди, че ти си способен да направиш каквото поискаш — продължи Шамир.
Баидр се усмихна.
— Е, тя греши. Има някои неща, които дори аз не съм способен да направя. И това е едно от тях.
Забеляза разочарованието на лицата им.
— Знаете ли, обаче какво ще направя? — добави.
— Какво? — попита Мохамед.
— След около два месеца имате друга ваканция — каза. — Тогава пак ще ви доведа тук.
— Но може би снегът ще се е стопил — възрази Шамир.
— Няма. Обещавам ви. — Коленичи и целуна последователно двамата. — Хайде сега, спете. Ще говоря с инструктора по ски. Може утре да ни заведе на северния склон.
— Където карат големите момчета ли? — възбудено запита Мохамед.
— Да, но трябва да обещаете, че ще бъдете двойно по-внимателни.
— Обещаваме, татко — отвърнаха двамата едновременно.
— Тогава лека нощ.
— Лека нощ, татко — отговориха. Той тръгна към вратата.
— Татко — обади се Мохамед зад него.
— Да?
— Забравихме нещо. Благодарим ти, татко.
Той се закова за миг.
— Аллах да ви пази, синове мои. Спете добре.
Джордана чакаше в антрето, когато излезе от спалнята им.
— Заспиват ли?
Той се усмихна.
— Почти. Знаеше ли какво искат да ме питат?
— Не. Не ми казаха, само твърдяха, че е важно. Той тръгна по коридора към техните стаи. Тя вървеше до него.
— Казаха, че искат да живеят тук. Не желаят да се връщат в Бейрут.
Тя не отговори.
— Дори ме помолиха да преместя тук училището заедно с всички деца. — Засмя се. — Човек никога не знае какви шантави идеи хрумват на децата.
— Не са чак толкова шантави — отговори тя. — Не и когато децата знаят какво искат.
— А какво е то?
Тя го погледна в очите.
— Те те обичат — каза. — Ти си им баща и никой не е в състояние да те замени. Искат да живеят с теб.
— Не си ли им обяснила, че имам много работа? Сигурно ще могат да го разберат.
— Не е толкова лесно, колкото ти се струва — отвърна тя. — Как ще обясниш на едно дете, че слънцето на небето, на което се дължи животът, не може да ни огрява всеки ден?