Харолд Робинс
Пиратът (35)

ВТОРА ГЛАВА

— Почти деветнайсетгодишна съм, татко, а в училище не ми е интересно — обясняваше тя. — Твърде много важни неща стават и искам да се включа в тях.

Той се усмихна. В нея имаше толкова много, което му напомняше за самия него. Същото нетърпение, същото любопитство и желание за участие.

— Какво точно искаш да правиш?

Тя отговори уклончиво.

— Не съм мислила. Знам само какво не искам да правя. Не искам да бъда като сестра си. Не желая бракът и семейството да бъдат единствените цели в живота ми. Вероятно има нещо, на което съм способна.

— Говорила ли си с майка си за това?

— Знаеш я мама. Не ме разбира. Смята, че трябва да правя точно това, което ти казах, че не искам. Дядо дори е намерил човек, за когото да се омъжа.

Баидр се забавляваше.

— Дядо ти не се е променил. Предполагам, че е някой богаташ от много добро семейство?

— Естествено. — Тя се разсмя. — Дядо Риад винаги го е бивало за такива неща.

Баидр се засмя.

— Аз би трябвало да съм най-наясно по въпроса. Но, сериозно, има доста неща, които би могла да правиш. Да станеш учителка. Имаме голяма нужда от учители.

— Имаш предвид общоприетите женски професии ли? — Тя не успя да сдържи леката презрителна интонация. — И това не искам. Просто не искам да правя онова, което се разрешава на жените от поколения насам. Искам да участвам в нещо истинско, нещо, което те движи напред. Бих искала да върша същото като теб, да помагам да се приобщаваме към днешната действителност и да внушим на света да ни приема така както ние желаем.

— Не е толкова лесно. Имаш ли представа колко много хора на този свят все още ни смятат за примитивни?

— Имам — отговори бързо тя. — И тъкмо това искам да променя. Сега, след като спечелихме войната, имаме възможност да накараме Запада да признае, че не сме по-долу от него.

— Вярваш ли, че сме спечелили войната? — запита Баидр с любопитство.

— Знам, че я спечелихме. Ако не беше наложено прекратяване на огъня, веднъж завинаги щяхме да разгромим израелската армия. Тя се придвижва тъкмо към капаните, които са заложени в Сирия и Египет.

Баидр я погледна. Толкова много неща не й бяха известни. Това беше стандартното мислене, насаждано от панарабските пропагандисти. Винаги го беше забавлявало, че по-голямата част от арабите им вярваха. Това че Израел беше откъснал Трета египетска армия и след няколко дни можеше да окупира Кайро и Дамаск, въобще не им стигаше до мозъците.

— Все пак не знам какво би могла да вършиш? — каза той.

— Имам идея.

— Каква?

— Бих могла да работя за теб. — Погледна го в очите.

Беше толкова напрегната, че той не се усмихна.

— И какво точно? — запита той предпазливо.

— Бих могла да ти бъда помощничка — отвърна тя сериозно. — Мама винаги казва, че е трябвало да се родя момче. Че много приличам на теб.

— Опасявам се, че няма начин — каза той добродушно. — Всичките ми сътрудници са специално обучени за длъжностите, които заемат. Голяма част от работата е специализирана и изисква висши технически познания.

— Нямам предвид да стане веднага — додаде тя бързо. — Бих могла да започна като обикновена служителка или секретарка, докато науча достатъчно.

— Умееш ли да стенографираш и да пишеш на машина? — запита той.

— Горе-долу пиша на машина.

Той помълча, после поклати глава.

— Съжалявам, но няма да стане. Дори за тези служби имаме нужда от хора с опит.

— Бих могла да работя в приемната. Искам да започна където и да е.

— Ти си ми дъщеря. Как си представяш, че ще изглежда в очите на хората?

— Не е необходимо да се знае. Ще го пазим в тайна.

— Не. Няма да се получи. В тая област няма тайни.

Тя се оклюма.

— Не желая да се връщам в онова училище — каза твърдоглаво. — Мразя го.

— Не се налага да се връщаш. Имам друга идея.

Тя го погледна с надежда.

— Ако говориш сериозно, мога да ти уредя да следваш в Щатите, където да специализираш управление на бизнеса. След няколко години ще знаеш достатъчно, за да те назначим в организацията.

— Но това ще стане след години — възрази нетърпеливо тя. — А сега? Докато завърша университета, всичко ще е свършено.

Той се засмя.

— Едва ли. Работа има повече от достатъчно за моя и за твоя живот.

— А не е ли възможно да уча тук? — попита тя. — По такъв начин бих работила след занятията и пак ще се образовам.

— Не е същото. Тук могат да те научат само на стенография, машинопис и вероятно елементарно счетоводство.

— Това ще бъде начало. Ако установя, че ми харесва, ще отида да уча в Щатите.

— Ще си помисля.

— Няма какво да мислиш — продължи тя уверено. — Чух, че твоят човек се обажда в банката да му пратят секретарки. Докато ги чакаш, бих могла да отговарям на телефоните и да работя в приемната. Много ме бива да говоря по телефона. Наистина.

Той се разсмя.

— Ти си много решителна млада дама.

Тя го погледна в очите.

— Дори не знаеш колко много.

— Започвам да възприемам идеята. — Изсмя се тихичко, но после усмивката му изгасна. — Разбираш, че трябва да обсъдя с майка ти този въпрос.

— Защо? По-рано никога не сте ме обсъждали?

— Така ли твърди тя?

— Да. — Лайла сведе поглед за малко, след това пак го вдигна. — Защо никога не поиска да ни видиш, след като си отиде?

Баидр издържа погледа й.

— Така ли казва майка ти?

Тя кимна.

Баидр замълча. Нямаше смисъл да й разправя за многото молби да я види или тя да му гостува, на които Мариам отказваше с отговора, че не желае да има повече нищо общо с него. Лайла знаеше само, че той ги е оставил и толкова. Той дълбоко си пое дъх и бавно го изпусна.

— Е, не е вярно — пророни тихо. Тя не отговори.

Той долови съмнението й.

— Но сега това няма значение — добави нежно. — Ти си тук, пред очите ми.

Тя кимна, все още смълчана.

— Кажи ми — запита той с неудобство, — как е сестра ти?

— Добре. Омъжена е. Не виждам често нито нея, нито съпруга й. Нямаме много общо. Те водят светски живот. А да, Амал смята, че е бременна.

Той се усмихна.

— Искаш да кажеш, че ще стана дядо?

— Възможно е.

Той подсвирна.

— Съвсем по американски — отбеляза тя бързо.

— Кое?

— Това подсвирване. Какво означава?

Той се засмя.

— Трябва да се настроя към положението. Първо да осъзная, че съм баща на деветнайсетгодишно момиче и като гръм от ясно небе — дядо.

Лайла се засмя.

— Не разчитай на това. Амал всеки месец смята, че е бременна. Може да се окаже както другите пъти.

— Знаеш, че имаш двама братя.

— Знам. Мохамед и Шамир.

— Дори са ти известни имената им?

— Не са тайна. Вестниците непрекъснато пишат за теб. Има и снимки.

— Те са добри момчета. Ще ти харесат.

— Искам да ги видя.

— Ще стане. Скоро. — Изправи се. — Къде си отседнала?

— У една приятелка. Семейството й живее в Женева.

— Швейцарка?

— Да.

— С нея ли предпочиташ да останеш или да се преместиш тук при мен?

— Както ти искаш — отговори тя и отмести погледа си от него.

— Тогава си събери нещата — каза той. — Ще успееш ли да се нанесеш преди вечеря?

Тя вдигна глава. Очите й се усмихваха.

— Мисля, че да.

— Окей, хайде. Имам работа.

Тя скочи на крака и го прегърна.

— Благодаря ти, татко.

Той я целуна леко по челото.

— Няма нужда да ми благодариш. Все пак съм ти баща, нали?

Тя застана на прага на кафенето и обходи с очи масите. Заведението беше полупразно, само няколко чиновници пиеха бавно сутрешното си кафе, преди да отидат на работа. Тя погледна часовника си. Единайсет часът. Трябваше да дойдат всеки миг. Отиде до една маса и седна.

Незабавно изникна келнер.

— Да, госпожице?

— Кола с лимон.

Той донесе питието и се отдалечи. Тя запали цигара и отпи от колата. Беше сладка. Не толкова сладка колкото в Ливан, но по-сладка отколкото във Франция. На повърхността плуваше малко парченце лед, което не беше достатъчно, за да изстуди питието.

Двама млади мъже и една млада жена се появиха на вратата. Бяха облечени почти като нея — джинси, риза и яке. Келнерът отново довтече. След малко донесе поръчаните кафета и изчезна.

Гледаха я с очакване. Тя се озърна, преди да заговори. Остави цигарата и вдигна двата си пръста в знак V.

Останалите се усмихнаха.

— Всичко ли мина добре? — попита жената на несигурен английски.

— Идеално.

— Някакви въпроси зададе ли ти?

— Само каквито баща може да зададе — отговори тя. Ухили се. — Разбираш, че първо трябва да обсъдя с майка ти този въпрос — изимитира тя баща си.

Лицето на жената стана загрижено.

— А ако го направи?

— Няма — отговори тя доверително. — Познавам майка си. Не му говори от десет години, така че и сега няма да му продума.

— Ще работиш ли за него? — намеси се един от младите мъже.

— На половин ден. Той смята, че трябва да отида в бизнес-училище, за да науча едно-друго. Едва после ще съм способна да работя пълноценно.

— А ще се запишеш ли? — заинтересува се жената.

— Разбира се. Ако не го направя, може да заподозре нещо. Пък и ще е за кратко.

— Как изглежда? — запита жената.

Лайла се втренчи в нея така, сякаш я виждаше за пръв път.

— Искаш да кажеш баща ми?

— А за кого друг говорим? — отвърна жената. — Прилича ли на героя от онези вестникарски статии, които сме чели за него? Нали разбираш, плейбой, на когото жените не могат да устоят, такива неща?

Очите на Лайла се вглъбиха.

— Предполагам — каза колебливо. — Но аз въобще не го възприемам така.

— А как?

Гласът на Лайла прозвуча хапливо.

— Възприемам го като всичко, срещу което се борим. Парите, властта, неговото себелюбие. Възприемам го като личност, която се грижи само за себе си. Той въобще не се интересува от борбата на нашия народ. Мисли само за печалбата, която тя може да му донесе.

— Наистина ли го вярваш?

— Ако не го вярвах — отговори Лайла твърдо и решително, — нямаше да бъда тук и да правя това, на което съм се съгласила.