Харолд Робинс
Пиратът (44)

ЕДИНАЙСЕТА ГЛАВА

Около четири часа следобед Баидр влезе в кабинета на Дик. Беше в банката по обяд, а след това проведе няколко срещи. Озърна се.

— Къде е Лайла?

Дик го погледна изненадан.

— Сутринта замина за Бейрут.

— За Бейрут ли?

По израза му Дик отгатна, че недоумява.

— Мислех, че знаете. Замина с Джордана и децата. Каза ми, че вие нямате нищо против, тъй като ще пътува с двама свои приятели. Искала да се прибере вкъщи за уикенда.

— Сигурно остарявам. Чудно, че не си спомням. Влезе в своя кабинет и затвори вратата след себе си. Дик се загледа подир шефа си и някакво необяснимо опасение започна да се прокрадва у него. Не беше в стила на Баидр да забравя каквото и да е. Телефонът звънна, той вдигна слушалката. Заслуша се малко, после натисна едно копче и влезе в кабинета на Баидр.

Баидр го стрелна иззад бюрото.

— Да?

Дик овладя гласа си да звучи спокойно.

— На линията е нашият човек на бейрутското летище. Там е от един часа и самолетът още не е пристигнал.

Баидр вдигна слушалката и закри микрофона с ръка.

— Кога трябваше да кацне?

— Около един и половина.

Баидр леко побледня. Отстрани ръката си от микрофона.

— Ал Фей на телефона — каза. — Свържи се с авиоконтрольора и разбери дали са се обадили. Няма да затварям.

Погледна Дик и отново затисна микрофона.

— Дано нищо не се е случило.

— Не се тревожете — успокои го Дик. — Анди е твърде добър пилот, за да се случи нещо лошо.

По линията отново се чу глас. Баидр се заслуша, а след това сякаш се поотпусна.

— Окей, благодаря много.

Затвори. Лицето му имаше озадачен израз.

— Не разбирам. Авиоконтрольорът в Бейрут казал, че пилотът поискал въздушен коридор за Дамаск.

Дик не отговори.

— Позвъни в Дамаск и разбери дали са кацнали там.

— Веднага, шефе. — Дик се върна в своя офис и вдигна телефона. Нужни му бяха двайсет минути, за да се свърже с пътническия авиоконтрол в Дамаск. Заслуша се, кимна, обади се още веднъж и се върна в кабинета на Баидр.

— Кацнали ли са там? — запита Баидр. Дик поклати глава.

— Не. Казаха ми, че са осигурили на самолета коридор Багдад — Техеран.

Баидр кипна.

— Хаят е полудял! Само да ми се обади! — После се поуспокои. — Поръчай разговори с тези летища и да видим какво можем да открием.

— Вече го направих — отвърна Дик.

— Добре. Веднага щом научиш нещо, ми кажи. — Облегна се на стола и видя как вратата се затвори след Дик. Имаше една-единствена причина за промяната на полета. Джордана. Опитваше се да отведе децата далеч от него. Ядоса се на собствената си глупост. Не биваше да й вярва, че ще изпълни заръката му. След всичко, което се случи.

След половин час Каридж се появи отново. Лицето му беше мрачно.

— Не са кацнали в Техеран, а от Багдад докладваха, че с радар не са ги уловили да навлизат в иракска територия. Проверих и в Дамаск — оттам казаха, че не са получавали съобщение за неприятности или за каквото и да е, откакто са прелетели над тях около два часа този следобед.

— Самолетът не може да изчезне току-така, без да остави някаква следа. — Баидр помълча малко. — Смятам, че е по-добре да обявим търсене.

— Преди да го направим, тук отвън има един човек, с когото смятам, че трябва да поговорите — рече Дик.

— Кажи му да си върви — отряза го Баидр. — Съзнанието ми е заето с по-важни неща от бизнеса!

— Мисля, че онова, което има да съобщи, би могло да има някаква връзка с изчезването на самолета.

Баидр се втренчи в него.

— Покани го.

Дик отвори вратата.

— Заповядайте, мистър Дюпре. — Влезе мъж със среден ръст и в невзрачен сив костюм. Дик го придружи до бюрото.

— Мистър Дюпре, мистър Ал Фей.

Дюпре се поклони.

— За мен е чест, мосю.

Баидр кимна, но не отговори. Гледаше въпросително Дик:

— Каква връзка има той със самолета?

— Вероятно никаква — бързо изрече Дик. — Но по-добре първо да ви обясня.

Баидр кимна.

Дик преглътна. Явно се чувстваше неудобно.

— Мистър Дюпре е частен детектив. Използвали сме го няколко пъти досега при поверителни дела и е доказал, че напълно можем да му имаме доверие. Поради някои забележки, които направи Лайла, в началото на седмицата на своя глава го наех да я следи.

— Защо? — запита резервирано Баидр. Дик го погледна в очите.

— Защото в деня, когато спряхте доставките на „Арабски кукли“, тя поиска от мен да ги продължим. Когато отказах — тъй като щях да наруша заповедите ви — тя ми каза, че семействата на Риад и Мафрад отдавна били близки и че дядо й щял да се разтревожи. Заяви ми че мога да продължа доставките, без вие никога да научите. — Пое дълбоко въздух. — Когато вие ми съобщихте, че семействата не са в приятелски отношения, реших да науча каквото мога за нея.

Баидр се обърна към частния детектив.

— Какво открихте?

Мистър Дюпре извади от вътрешния си джоб някакви книжа и ги разгърна. Постави едното копие върху бюрото пред Баидр, даде едно и на Дик, а третото задържа.

— На този лист са записани имената на всички, с които вашата дъщеря е контактувала през седмицата, а също часовете и местата, където са се състояли срещите.

Баидр хвърли поглед към листа. Едно име изпъкваше над всички: Али Ясфир. Лайла се беше виждала с него пет пъти през седмицата, а само предния ден — два пъти. Няколко други имена се повтаряха, но те не му бяха известни. Вдигна очи към частния детектив.

— Страхувам се, че дъщеря ви е поддържала връзки с опасни личности, мосю — заяви детективът. — Почти всички имена в списъка са на известни арабски терористи или партизани и като такива те са били под зоркото наблюдение на швейцарската полиция. Става дума за млади хора, а мъжът на име Ясфир, изглежда, им е оказвал финансова подкрепа. Ето защо швейцарската полиция си отдъхнала, когато Фуад Азис и Рамадан Сидки, двамата, които минават за най-опасни, тъй като и двамата са специалисти по използване на бомби и оръжия, се качили на самолета заедно с дъщеря ви и напуснали страната. Бъдете сигурен, че никога повече няма да им бъде дадена входна виза.

Баидр разучаваше списъка.

— Има ли още нещо?

— Само следното, мосю — отговори Дюпре: — позволих си да се обадя в училището, което е посещавала дъщеря ви в Монтрьо. Надявах се да получа информация от няколко момичета, с които е била по-близка. Но те нищо не можаха да ми кажат освен че не са я виждали от май месец, когато напуснала училището в компанията на един господин на име Ясфир, който се представил за ваш съдружник. Обяснили на училищното ръководство, че идват при вас на филмовия фестивал в Кан. Оттогава тя не се е връщала там.

Баидр погледна Дик, после отново частния детектив.

— Благодаря ви много, мосю Дюпре. Оказахте ни голяма помощ.

Детективът въздъхна.

— Ех, тези днешни деца. — Разтвори ръце по типично галски маниер. — Аз самият имам дъщеря — тийнейджър. Човек никога не знае как ще постъпят. — Поклони се. — Ако има още нещо, което бих могъл да направя за вас, мосю Ал Фей, не се колебайте да ми се обадите. — Поклони се на Дик и излезе от кабинета.

— Не ми харесват предположенията, които ми идват, а на вас? — обади се Дик.

— Не — Баидр въздъхна дълбоко. — Сега поне ни е ясно, че нищо не се е случило със самолета, само дето не знаем къде е.

— Това е голяма машина. Не могат дълго да крият самолет с тези размери.

— Може би. — Тонът на Баидр не беше убеден.

— Какво ще правим сега?

— Ще чакаме.

— Да чакаме? — изненада се Дик.

— Да. — Баидр го погледна. — Ще видим какъв ще е следващият ход на Ясфир. Сега знаем. Скоро той ще се свърже с нас, за да ни каже какво иска.

Стояха в края на малка горичка и гледаха сребристия боинг 707. Девет души пълзяха върху самолета и го камуфлираха, за да не се вижда от въздуха. Друг самолет можеше да го забележи само ако прелетеше на не повече от шест метра от него.

Джордана се обърна към Хаят, който бе застанал наблизо и гледаше самолета.

— Приземихте го великолепно, капитане. Благодаря ви.

— В един момент беше много рисковано. Мислех, че ще налетим на онези дървета в края на пистата. — Обърна се отново към машината. — Защо според вас са направили такава писта на подобна височина? Ако се съди по вида й, се използва поне от три години.

— Не знам, капитане — отвърна тя. Мъжът на име Фуад пристъпи към тях.

— Окей. Да тръгваме. — Говореше английски с американски акцент. С дулото на оръжието посочи гората.

Джордана отиде при децата, които стояха между гувернантката си и прислужницата й Магда. Момчетата наблюдаваха с голям интерес камуфлирането на самолета. Тя ги хвана за ръце и зачака.

Пред тях имаше двама войници, облечени в груби, зле ушити униформи. По дрехите им нямаше никакви опознавателни знаци от коя армия са. При сигнал, даден от Фуад, те поеха напред. Още няколко войници се приближиха и тръгнаха отстрани, а други — зад тях. Всички те ги държаха на мушка.

Джордана мълчаливо крачеше с децата. Лайла и Рамадан не се виждаха никъде. Те първи бяха слезли от самолета — няколко минути след кацането — и бяха изчезнали.

Гората се сгъстяваше, а клоните на дърветата и храстите закачаха и разкъсваха дрехите им. Джордана се опитваше да предпазва децата, но след десет минути лицата и ръцете им бяха издрани. Тя извика на гувернантката:

— Ан, ако ти, Магда, Маргарет и аз вървим напред, а децата точно зад нас, няма да се драскат толкова.

Гувернантката кимна и другите жени ги настигнаха и образуваха полукръг, в центъра на който бяха децата.

— Няколко минути по-късно излязоха от гората на тесен кален път. Там чакаха два джипа с шофьори.

— В колите — изкомандва Фуад. — Жените и децата в първата, мъжете във втората.

След малко колите поеха по пътя. Той беше тесен и неравен, с много дупки и завои, така че ту влизаше, ту излизаше от гората, но непрекъснато се изкачваше нагоре в планината. След десетина минути въздухът захладя.

Джордана погледна към небето. Беше тъмно. Свечеряваше се. Обърна се към децата и съжали, че не беше се сетила да вземе палтата им. Но те бяха останали в самолета, както и всичко друго.

След пет минути излязоха от гората и се озоваха на едно сечище. В края на сечището се издигаха няколко порутени дървени сгради. Бяха заобиколени от ниска стена с монтирани върху нея картечници. До всяка картечница имаше по двама войници. На всеки ъгъл бяха закачени прожектори.

Когато навлизаха в лагера, Джордана вдигна очи към войниците, а те я изгледаха с нескрит интерес. Няколко от тях подхвърлиха неприлични забележки, но те не стигаха до слуха й поради шума от моторите на колите.

Джиповете спряха пред най-голямата сграда. Шофьорът направи на пътниците знак да слязат.

Двама мъже излязоха от сградата и застанаха да ги наблюдават. Рамадан, вече облечен в униформа, беше единият. Джордана трябваше да се взре повторно, за да разпознае другия. Отначало униформата я беше подвела. Вторият войник беше Лайла.

Лайла се приближи към нея. В униформа изглеждаше някакси по-едра и по-груба. Всичко красиво, което Джордана беше виждала у нея, се губеше под резките й маниери.

— Ти и децата заедно с другите жени ще заемете една барака — каза Лайла. — Мъжете — друга. Вечерята ще ви бъде донесена след час. След като се нахраните, лампите се загаснат за през нощта. След стъмване не се разрешава никакво пушене. От небето понякога огънче на цигара е забележимо от мили разстояние. Всяко нарушение на правилата ще бъде строго наказвано. Разбрахте ли?

— Няма да се отървеш лесно — каза Джордана.

— Когато баща ти научи, нито на земята, нито на небето ще намериш място, където да се скриеш.

Лайла я изгледа презрително.

— Баща ми ще направи каквото му кажат — ако иска някога отново да ви види живи.