Харолд Робинс
Пиратът (46)

ТРИНАЙСЕТА ГЛАВА

Баидр се втренчи в двамата мъже на вратата. Ако не друго, приличаха на араби повече отколкото той и баща му. Възрастният беше висок. Покривалото на главата почти скриваше лицето му с изключение на големия орлов нос, а прашната му джелаба се влачеше по земята. Младият мъж беше тъмнокос и мургав, с големи мустаци над устните. Носеше избеляла риза и панталон в цвят каки.

Баидр и баща му се изправиха, докато генерал Ежнев им ги представяше.

— Доктор Ал Фей, мистър Ал Фей — генерал Бен Езра.

Генералът се загледа в Шамир, а после се усмихна.

— Мина много време, приятелю.

Внезапно Шамир побледня. Почувства как вътрешно се разтреперва. С ъгълчето на окото си стрелна Баидр с надеждата, че той няма да забележи нервността му. Баидр се взираше в генерала.

— А това е твоят син — каза генералът. — Аллах беше добър към теб. Хубав мъж.

Шамир се успокои.

— Радвам се да те видя, генерале.

Баидр погледна баща си.

— Познавате ли се?

Баща му кимна.

— Веднъж в пустинята пътищата ни се пресякоха. Преди много години.

Генерал Ежнев заговори бързо.

— Ще повторя официалното положение, господа, за да се разбере ясно. В момента съществува много деликатно прекратяване на огъня и по тази причина не смеем да извиним каквото и да е официално действие, което би включвало навлизане във вражеската територия. Подобна постъпка би разрушила искрено полаганите усилия да се поддържа мира, за който Израел така дълбоко мечтае.

Спря да си поеме дъх.

— Но нищо не бихме могли да сторим срещу индивидуални действия на някои лица, докато не сме известени за тях. Достатъчно ясен ли съм?

Другите кимнаха.

— Добре — каза. — Генерал Бен Езра, разбира се, е частно лице. Той се пенсионира от израелската армия преди много години. Както и този млад човек с него. Бивш първи сержант в сирийската армия, той беше взет като затворник на Голанските възвишения и беше освободен под гаранция по молба на генерала. Отговаря на името Хамид. Сириецът се поклони с уважение.

— Имам чест.

— Честта е наша — отговориха Баидр и баща му.

— А сега, господа, аз трябва ви напусна — каза генерал Ежнев. — За съжаление имам задължения на друго място.

Когато вратата се затвори след него, те насядаха около малката кръгла масичка. Изпод джелабата си Бен Езра измъкна няколко свитъка с карти. Разтвори ги върху масата.

— Преди една седмица, след пристигането ви в Тел Авив, ми съобщиха за вашия проблем. На своя глава се заех да изследвам възможностите за спасителен план. Знаех обаче, че първо трябва да открием местоположението на лагера, в който държат затворниците. За да се извърши това, поисках Хамид да бъде освободен под моя гаранция. Преди много години, когато и двамата бяхме млади, дядото на Хамид и аз служихме заедно в Британската армия и според семейната традиция Хамид беше възпитан като професионален войник. Известно ми беше, че преди войната Хамид последно е служил като инструктор в един лагер, където Братството тренираше женските части, подобни на тези от Ал Фатах. Той беше разрушен.

Погледна Баидр, а после продължи със същия равен тон.

— Дъщеря ви Лайла прекара три месеца в този лагер. Хамид ми докладва, че е била добър войник, много по-сериозна в старанието си и много по-идеалистична в разбиранията си от останалите. След разрушението на лагера Хамид я придружил до Бейрут, където останал, докато решил да се върне в Сирия и да постъпи на военна служба, понеже не съществували повече възможности за наемници при федаините.

Баидр погледна Хамид.

— В такъв случай вие познавате дъщеря ми?

— Да, сър.

— Тя говореше ли за мен?

— Не, сър.

— А за какво говореше?

— Най-вече за освобождаването на Палестина — отвърна Хамид. — Според нея не само евреите задържат освобождението, но също така и богатите араби от върхушката, които искат да разпрострат властта си над земята и народа.

— Смятате ли, че ме е причислявала към тази категория?

Хамид се поколеба, а после кимна.

— Да, сър, мисля, че да.

Баидр се обърна към Бен Езра.

— Извинявайте, генерале, но аз все още се опитвам да разбера какво се е случило.

Генералът кимна. Сведе поглед към картата и посочи едно място.

— Смятаме, че открихме единия лагер, където биха могли да бъдат. Казвате, че самолетът ви е Боинг 707?

— Да.

— В такъв случай съм сигурен, че сме го намерили — каза с победоносна нотка в гласа си. — Има един стар лагер, строен от сирийците и изоставен преди десетина години. Разположен е право на север от границата с Йордания, на запад от вашата държава. Когато са го строили, са планирали да го използват като база за гигантски бомбардировачи, но след като не успяха да купят самолетите, целият план пропадна. Но пистата все още си стои и в околността се носеха слухове, че лагерът е завзет от Братството. Съществува обаче една голяма трудност: пистата е в планините на едно плато, разположено на седемстотин метра височина, а самият лагер се намира на сто и петдесет метра по-високо. Има само два начина да се проникне дотам. Единият е по въздух, но шумът от самолетите ще бъде за тях по-ясен от предупреждение и те ще екзекутират заложниците, преди да успеем да стигнем до тях. Другият начин е пеш. За да не ни заловят, ще трябва да се установим поне на петдесет мили от лагера, денем да се крием, а нощем да се придвижваме по много тежък терен. Трябва да прекараме две нощи в усилено ходене и да атакуваме през третата. Според размера на лагера изчислявам, че там вероятно има стотина души. Дори да успеем да освободим пленниците, все пак ще остане проблемът да ги отведем в безопасност, преди да тръгнат да ни преследват.

Вдигна поглед към останалите.

— Казах каквото имах. Някакви въпроси?

— Откъде знаем, че отиваме където трябва? Или пък, че ще бъдат там, когато се доберем?

Генералът заговори решително.

— Не знаем. Но поемаме риска. Точно сега това е единствената възможност, която имаме. Освен ако ви е известно някое друго място, където може да се приземи Боинг 707.

— Не знам за друго място.

— Тогава вие трябва да решите да тръгваме или не.

Баидр погледна баща си за миг, а после отново генерала.

— Казвам да тръгваме.

Генералът се усмихна.

— Добре речено. Тъй като това е неофициална акция, ще се наложи да съберем доброволци. Между петнайсет и двайсет души. По-голямата бройка ще ни направи твърде трудноподвижни и видими. Трябва да се плащат добри пари за подобна опасна операция.

— Ще платя колкото поискат.

— Добре. Познавам десет мъже, за които съм сигурен.

— Бих искал да се включа — обади се Хамид. — Веднъж вече съм бил в този лагер. Познавам разположението му.

— Прието — каза генералът мрачно. — Въпреки че си бил изтеглен оттам.

— Моят принц обеща да ми даде колкото души ми потрябват — обяви Баидр.

— Добри ли са?

— В личната му охрана има само войници-планинари от Йемен.

— Те ще свършат работа — съгласи се генералът. — Йеменските планинари минават за най-добрите бойци в целия ислямски свят. — Ще ни е нужна екипировка — оръжия, гранати, преносими ракетохвъргачки, храна, вода и други припаси, както и самолети, за да ни прекарат до началния пункт. Ще бъде скъпо.

— Ще имате всичко.

— И още нещо. Ще имаме нужда от хеликоптер, за да ни вземе оттам. Ще планираме пристигането му на пистата според атаката.

— Готово — заяви Баидр. Генералът кимна.

— Колко време ще е нужно за подготовка? — запита Баидр.

— Три дни, ако дотогава успеете да доведете хората си.

— Ще бъдат тук — отговори Баидр. Обърна се към баща си. — Ще бъдеш ли така добър да се видиш с принца и да поискаш помощта, която ни обеща? Бих искал да остана тук с генерала и да подготвим всичко.

Шамир кимна.

— Ще го направя.

— Благодаря ти, татко.

Шамир му хвърли поглед.

— Те са мои внуци. — Обърна се към Бен Езра. — Сърдечна благодарност, приятелю — каза. — Изглежда, Аллах отново те прати при мен в момент на нужда.

— Не ми благодари, приятелю — заяви Бен Езра на арабски. — Струва ми се, че и двамата сме благословени.