Харолд Робинс
Пиратът (4)

ТРЕТА ГЛАВА

Щом самолетът спря на западния край на летището близо до склада, телексът веднага започна да трака. Дик Каридж освободи колана и отиде до машината. Изчака го да спре и тогава скъса съобщението, седна на бюрото и разтвори тетрадката с кодовете, която винаги носеше със себе си.

Баидр го погледна, а след това се обърна към двете момичета. Те вече бяха разкопчали коланите и се изправяха. Той стана заедно с тях и се усмихна.

— Надявам се, че ще бъдете доволни от престоя си на Ривиерата.

Русото момиче отвърна на усмивката му.

— Много сме развълнувани. Тук сме за първи път. Единственото, за което съжаляваме е, че няма да ви видим.

Той разпери ръце.

— Работа. Винаги работа. — Мислите му бяха насочени към съобщението. Трябва да е важно, след като телексът работи през уикенда. — Но ако имате нужда от нещо, обадете се на Каридж, той ще уреди всичко.

— Непременно — каза тъмнокосата. Тя протегна ръка официално. — Много ви благодарим за чудесното пътуване.

Баидр й се усмихна.

— Благодаря ви, че дойдохте.

Раул се приближи.

— Колата очаква дамите.

Баидр се загледа в жените, които последваха стюарда до изхода, и се обърна към Каридж. След малко младият човек свърши дешифровката. Откъсна страница от бележника и я подаде на Баидр.

Съгласно уговорката десет милиона лири стерлинги депозирани на Ваша сметка в „Банк де Сири“ в Женева. За по-нататъшни подробности се свържете с Али Ясфир, хотел „Мирамар“ в Кан.

(подпис) Абу Саад

Баидр невъзмутимо прочете съобщението, после внимателно го скъса на парченца. Каридж направи същото с изрезката от телекса и постави късчетата в плик. Върна се обратно до бюрото и изпод него издърпа обикновено на вид кошче за боклук с капаче с разрез. Отвори кошчето и хвърли хартиите в него, затвори го и натисна едно малко копче отстрани. За миг копчето светна червено после отново потъмня. Той отвори контейнера и надзърна вътре. От хартиите беше останала само сива къдрава пепел. Той кимна и се върна при Баидр.

— Кога бихте желали да се видите с мистър Ясфир? — запита.

— Довечера. Покани го на партито.

Каридж кимна и отново се върна при бюрото. Баидр се облегна назад на стола и се замисли. Винаги се случваше така. Колкото и внимателно да планираше почивките си, винаги изникваше нещо, което му попречваше. Но това беше важно и трябваше да се свърши. Абу Саад беше финансовият агент на Ал Иквах — една от най-силните федаистки отцепнически групировки и сумите, които минаваха през ръцете му, бяха астрономически. Помощи се получаваха от владетелите на богатите с петрол емирства и монархии като Кувейт, Дубай и Саудитска Арабия, които държаха образът им в мюсюлманския свят да остане непроменен. И с типична близкоизточна предпазливост част от парите се слагаше настрана за инвестиции на съхранение в случай, че движението се провали. Вероятно не повече от петдесет процента от получените суми отиваха за борбата за освобождение.

Баидр леко въздъхна. Действията на Аллах са странни. За арабския свят свободата винаги е била изплъзваща се мечта. Сигурно е писано така и да си остане. Със сигурност имаше и хора като него, на които Той се усмихваше, но за други животът беше само тежко съществуване и борба. Но дверите на рая са отворени за всички, които вярват. Някой ден те ще стигнат до тези двери. Може би.

Той се изправи на крака и отиде до бюрото.

— Извади огърлицата от сейфа — обърна се към Каридж. Пусна обшитата с кадифе кутийка в джоба на сакото си и се отправи към вратата на самолета. Погледна назад към Каридж.

— Ще се видим на яхтата в единайсет часа.

Каридж кимна.

— Да, сър.

Джабир го чакаше в подножието на рампата.

— Колата ви очаква да ви отведе до моторницата, господарю.

Голямата черна лимузина ролс ройс беше на пистата до самолета. До колата беше застанал Раул и мъж в униформата на френските митнически служби, В знак на бегъл поздрав мъжът докосна фуражката си.

— Имате ли нещо да декларирате, господине?

Баидр поклати глава.

— Не.

Митничарят се усмихна.

— Мерси, мосю.

Баидр се качи в колата. Джабир затвори вратата след него, а после влезе и седна до шофьора. Моторът беше запален, колата направи завой и се понесе към западния край на летището.

Моторницата „Сан Марко“ беше там, завързана за разнебитения стар кей. Двама моряци и помощник-капитанът на яхтата очакваха Баидр. Докато той излизаше от колата, помощник-капитанът му козирува.

— Добре дошли отново, мистър Ал Фей.

Баидр се усмихна.

— Благодаря ти, Джон.

Един от моряците подаде ръка, Баидр я пое и се качи в моторницата. Джабир го последва, а сетне моряците. Баидр отиде напред и застана пред контролните уреди.

Помощник-капитанът му подаде жълта мушама и шапка.

— Да не си намокрите дрехите, сър. Има вятър и малката прави много пръски.

Безмълвно Баидр протегна ръце, а морякът му помогна да навлече мушамата. Джабир също си взе мушама и я облече, както направиха и моряците. Баидр се обърна към контролните уреди и натисна стартера. С рев, който огласи нощта, двигателят се съживи. Баидр погледна на зад през рамо.

— Потегляме.

Морякът кимна и издърпа привързващото въже. Вълнообразно като змия въжето отскочи от колчето и морякът отблъсна лодката от кея.

— Всичко е чисто, сър — каза той изпънат и нави въжето в краката си.

Баидр включи амбреажа и голямата моторна лодка леко се придвижи напред. Даде малко газ и насочи лодката към открито море. Тя се плъзгаше по водата без никакво усилие. Баидр седна и закопча колана за седалката.

— Затегнете коланите — каза той. — Ще я пришпоря.

Зад гърба му се чу шум от движение, а след това гласът на помощник-капитана надвика рева на мотора.

— Всичко е готово, сър.

Баидр натисна газта докрай. С внезапни тласъци лодката като че ли се издигаше над водата, а пръските откъм носа образуваха над главите им искряща дъга. Вятърът брулеше лицето му и докато поемаше дъх, той оголваше зъбите си в гримаса. Един поглед към скоростомера му показа, че вече се движат със скорост от четирийсет възела. Почти се изсмя с глас, когато леко обърна кормилото и насочи лодката към Кан. Пръстите му контролираха силата на триста и двайсет коня, вятърът и водата шибаха лицето му. В някои отношения беше по-хубаво от секс.

Телефонът започна да звъни в апартамента на Али Ясфир. Пълният ливанец се заклати към телефона, вдигна слушалката и каза: — Ясфир.

Гласът на американеца пукаше в ефира. Той послуша за момент, после кимна.

— Да, естествено. С голямо удоволствие. С нетърпение очаквам да се срещна с негова светлост. — Затвори телефонната слушалка и се дотътри обратно при приятелите си.

— Готово — обяви той доволен. — Довечера ще се срещнем на яхтата му.

— За теб това е добре — обади се слабият тъмнокос французин на дивана. — Но то все още не разрешава нашия проблем.

— Пиер е прав — каза американецът със спортна риза в ярки цветове. — Моите хора в Америка имат по-сериозен проблем.

Али Ясфир се обърна към него:

— Ние разбираме и правим всичко възможно, за да го разрешим.

— Но не го правите достатъчно бързо — продължи американецът. — Налага се да търсим и други източници.

— По дяволите! — разгорещи се Пиер. — А беше време, когато преработвателните заводи вървяха по мед и масло.

— И нямаше недостиг на суровини — добави Али. — Фермерите преживяваха благополучно. Реколтата беше добра. Доставките за заводите тук не спираха. Струва ми се, Тони, че ние носим товара от неуспеха на вашата снабдителна система. Двете големи доставки от Франция бяха заловени в Съединените щати.

Лицето на американеца стана сурово.

— Информация изтича някъде оттук. Иначе федералните власти никога нямаше да ги хванат. Трябва да открием друг канал за влизане в страната.

— Откъм Южна Америка — предложи французинът.

— Няма да помогне — каза Тони категорично.

— Така действахме последният път и товарът бе заловен. Ако първопричината е тук, значи сме в беда.

Али се втренчи във французина.

— Във вашата организация вероятно има изтичане на информация.

— Невъзможно — възпротиви се французинът. — Всеки, който работи за нас, е проверен два пъти.

— Май нямаме избор — каза Али. — Не можем да продължаваме да финансираме операцията ви, ако стоката не стига до пазара.

Французинът помълча малко, докато размисляше.

— Да не избързваме — рече най-накрая. — Тази седмица тръгва нова доставка. Да видим какво ще стане.

Али Ясфир погледна американеца. Той кимна. Али се обърна към французина:

— Добре, Пиер. Ще почакаме и ще видим.

След като французинът си отиде, Тони се взря в Али.

— Какво мислиш?

Али сви рамене.

— Откъде да знам какво да мисля?

— Възможно е той да ни е предал — каза Тони.

— Стоката все още стига до Западното крайбрежие. Плащаме възнаграждения на тая сган там само и само да върви работата.

— Тяхната стока от Индокитай ли идва? — запита Али.

Тони кимна.

— И е по-евтина от нашата.

— Али поклати глава.

— С основание. Ако ни финансираше ЦРУ, разходите щяха да бъдат по-малки.

— Това е само част от проблема — каза Тони. — В Щатите сега кокаинът е на мода. А тъкмо тук сме слаби.

— Проучваме въпроса — осведоми го Али. — Имам известни връзки в Богота и самият аз отивам там другата седмица.

— Момчетата ще се зарадват да го чуят. По-добре да останем в бизнеса с теб, отколкото да търсим нови партньори.

Али се изправи. Срещата бе приключила.

— Дълго време ще бъдем заедно в бизнеса.

Отиде до вратата заедно с американеца. Стиснаха си ръцете.

— В началото на следващия месец ще се видим в Ню Йорк.

— Надявам се, че дотогава нещата ще потръгнат.

— Сигурен съм — отговори Али. Затвори вратата след него, заключи я и постави веригата. Отправи се направо към банята, където усърдно изми ръцете си и ги изсуши. След това отиде до вратата на спалнята и почука леко.

Вратата се отвори и на прага застана младо момиче. Имаше модерния за Сан Тропе вид — матова кожа, тъмни очи и дълга черна коса, облечено в риза и джинси с капси.

— Събранието свърши ли? — запита. Той кимна.

— Искаш ли да пиеш нещо разхладително?

— Имаш ли кола?

— Сигурно — отговори той. Отиде до кухнята и извади от хладилника кока-кола. Наля в чаша и й я подаде.

Тя я изпи жадно.

— Кога тръгваме? — запита тя.

— Резервацията е за утрешния самолет до Бейрут — отговори той. — Но може и да се забавим.

Тя го стрелна въпросително. Погледът му се впи в нейния.

— Довечера имам среща с баща ти.

В очите й се появи уплаха.

— Нали няма да ме издадеш? — Тя остави чашата. — Обещаха ми, че той няма да узнае. Иначе нямаше да напускам училището в Швейцария.

— Това няма нищо общо с тебе — увери я той. — Баща ти не подозира нищо. Имаме общ бизнес.

— Какъв бизнес? — В тона й се четеше подозрение.

— Баща ти се занимава с много от нашите инвестиции. Има достъп до сфери, където иначе не бихме проникнали. Освен това той е в състояние да купува суровини и материали, които ние не можем.

— Той наясно ли е, че е за каузата?

— Да.

На лицето й се изписа особен израз.

— Той симпатизира на движението — бързо добави Али.

— Не му вярвам! — разпалено каза тя. — Баща ми не симпатизира на друго освен на парите и властта. Страданията на хората и справедливостта не означават нищо за него.

— Баща ти е арабин! — заяви твърдо той. Тя се втренчи в него.

— Не е! По-скоро е западняк отколкото арабин. В противен случай нямаше да се разведе с майка ми и да се ожени за тази жена. Същото е и с бизнеса му. Колко време прекарва със собствения си народ, в собствената си страна? Две седмици на година? Няма да се изненадам, ако открия, че търгува дори с евреите. На Запад той има много приятели, които са евреи.

— По свой начин баща ти е направил много за каузата — Али се усети, че защитава човек, когото никога не беше виждал. — Битката ни не може да бъде спечелена само от войници.

— Битката ни ще бъде спечелена от онези, които желаят да пролеят кръвта си и да дадат живота си, а не от хора като баща ми, чиито единствен интерес в живота е в евентуалните печалби. — Тя сърдито изприпка до спалнята и тръшна вратата след себе си.

Той почука.

— Лайла — каза нежно. — Лайла, искаш ли да поръчам нещо за вечеря?

Гласът й едва се чу от стаята.

— Върви си. Остави ме на мира. Не съм гладна!

През вратата се долавяха слаби звуци от ридания.

За момент той постоя нерешително, после отиде в своята спалня да се преоблече за вечеря. Младите имат много идеали. За тях всичко е черно или бяло. Помежду им нямаше никакви нюанси. Това е и добро, и лошо.

Но той не беше в бизнеса заради мимолетни преценки. Каузата не се нуждае само от идеали. Младите никога не са знаели, че за да се постигне нещо, са необходими пари. Пари, с които се купуват униформите им, пари, с които се хранят, пари за оръжие и подготовка. Съвременната борба, дори партизанската съпротива, излиза скъпо. Това беше истинската причина, за да я внедрят. Бяха използвали негодуванието към баща й до момента, когато беше готова физически да се отдаде на движението Федаин. Не само заради онова, което тя лично можеше да извърши. Имаше много други момичета, които биха се справили със същата работа.

Но нито едно от тях нямаше баща, който да е сред най-богатите хора на света. Усети как въздъхна. Два дни по-късно тя щеше да се намира вече в тренировъчен лагер сред ливанските планини. Веднъж да стигне дотам и да бъде под техния контрол, вероятно Баидр Ал Фей ще се вслушва повече в някои планове, които по-рано бе отхвърлял. Тя щеше да окаже повече въздействие отколкото насочен към главата му пистолет.