Харолд Робинс
Пиратът (42)

ДЕВЕТА ГЛАВА

Баидр седеше сам в обърнатата към градината ниша, където закусваха, четеше парижкото издание на „Хералд Трибюн“ и пиеше кафето си, когато влезе снобеещият английски иконом. Човекът се изкашля леко и Баидр вдигна очи.

В гласа на иконома, който точно отразяваше становището му, се долавяше неодобрителна нотка.

— Някакви господа от полицията желаят да се срещнат с ваше превъзходителство.

Баидр го погледна. Колкото и пъти да обясняваше на иконома, че не притежава ранг, който изисква да го наричат превъзходителство, човекът отказваше да се обръща към него другояче. Последният му работодател бил претендентът за испанския трон, а превъзходителство според него беше най-ниската степен, до която можеше да слезе след височество.

— Покани ги в библиотеката — каза Баидр. — Ще отида при тях след малко.

— Да, ваше превъзходителство. — Икономът излезе от стаята, изправил масивните си рамене, като че с тях искаше да изрази някакъв стаен укор.

Баидр бавно сгъна вестника и го остави на масата. Изпи последната глътка кафе, стана и отиде в библиотеката.

Полицаите бяха двама — единият в униформа, а другият — цивилен. Цивилният се поклони. Заговори на английски.

— Мистър Ал Фей?

Баидр кимна.

— Позволете да се представим. Аз съм инспектор Фрьолих, а това е моят колега — сержант Вернер.

Полицаят отново се поклони.

— Какво мога да направя за вас, господа?

— Първо, трябва да ви се извиня, че прекъснахме закуската ви, но се страхувам, че ви носим много неприятна новина. Познавате ли мистър Юсеф Зиад?

— Да. Той е директор на офиса ми в Париж. Снощи се срещнахме тук. Защо питате за него? Да не би да има някакви неприятности?

— Не, мистър Ал Фей, той въобще няма никакви неприятности. Мъртъв е — каза инспекторът.

— Мъртъв ли? — Баидр се направи на изумен. — Какво се е случило?

— Очевидно е загубил контрол върху колата си и е излязъл от пътното платно. Колата му е паднала от близо двеста метра височина и се е разбила.

Баидр се вторачи в него, после заобиколи бюрото и седна. Лицето му беше мрачно.

— Извинете ме, господа — каза. — Но за мен това е истински шок. Мистър Зиад е мой отдавнашен и ценен сътрудник.

— Разбираме, сър — отговори учтиво полицаят в цивилните дрехи. — Имаме няколко рутинни въпроса към вас, но ще бъдем колкото се може по-кратки. — Извади бележниче от джоба си и го отвори. — Споменахте, че сте се срещнали със Зиад снощи. По кое време пристигна тук?

— Около дванайсет и половина.

— Имаше ли някаква специална причина за късното му идване?

— Налагаше се да обсъдим важни въпроси от бизнеса. За съжаление съпругата ми и аз имахме гости за вечеря и това изключи възможността да се срещнем по-рано.

— Кога приблизително си тръгна?

— Мисля, около два часа.

— Мистър Зиад пи ли нещо, докато беше тук?

— Не много.

— Вихте ли били по-точен?

— Имаше бутилка „Дом Периньон“. Изпи я почти цялата. Но това не може да му се е отразило. Мистър Зиад редовно изпиваше такова количество. Беше любимото му вино.

— Имал е добър вкус — обади се инспекторът. Погледна униформения сержант. Размениха си неуловим сигнал. Инспекторът затвори бележника и се обърна към Баидр.

— Мисля, че с това нашите въпроси завършват, мистър Ал Фей — каза доволен. — Благодаря ви за съдействието.

Баидр се изправи.

— Длъжен съм да направя необходимото за погребението. Тялото му трябва да се пренесе в родината. Къде е в момента?

— В полицейската морга. — Сержантът проговори за пръв път. — Това, което е останало от него.

— Толкова ли зле е паднал? Инспекторът поклати тъжно глава.

— Събрахме каквото успяхме да открием. Идентифицирахме го по портфейла и паспорта. Самата кола се е разбила на хиляди парчета. Колко лошо, че хората не разбират какво значение има най-малкото количество алкохол по заледен път през нощта.

След като полицаите си тръгнаха, Баидр поседя малко, после взе телефона и се обади на Дик в Женева.

— Обади ми се отново с включено устройство — каза, когато Дик отговори. След малко звънна другият телефон и той го вдигна.

— Дик?

— Да.

Баидр изрече с безизразен глас.

— Полицията тъкмо си тръгна. Юсеф изхвърчал от пътя миналата нощ и се разбил.

— Господи! Какво се е случило?

— Пътят бил заледен и полицаите смятат, че е пийнал малко повечко. Беше доста разтревожен, когато си тръгна и изпи почти цяла бутилка шампанско.

Дик замълча за миг.

— Научи ли от него нещо за „Арабски кукли“?

— Твърди, че е въвлечен от Али Ясфир.

— Значи сме били прави. Призна ли си, че му е плащано?

— Не. Закле се, че не е получавал пари от тях.

— Не вярвам.

— Няма значение вече, нали? Умря и всичко свърши.

— Така ли? — отговори Дик. — Още не сме наясно какво ще направи Ясфир сега.

— Няма много възможности. Знае, че не може да ни окаже принуда.

— Надявам се. Но човек никога не е сигурен как ще постъпи този кучи син. Каква ще е следващата му стъпка.

— Когато му дойде времето, ще преговаряме с него — каза спокойно Баидр. — Точно сега имаме някои неотложни дела. Вероятно следващата седмица ще те прехвърля в офиса в Париж да поемеш работата, докато му намерим заместник.

— Добре.

— Междувременно уведоми семейството му и офиса в Париж за случилото се. Уреди също с някое погребално бюро да приберат останките му от Гщаат и да ги изпратят на близките му.

— Ще се погрижа.

— Информирай екипажа да подготви самолета за полет до Бейрут в петък. Джордана и децата си заминават.

— Това не е ли една седмица по-рано от планираното, шефе?

Гласът на Баидр стана раздразнителен.

— Просто прави каквото ти казвам. Смятам, че по-добре ще бъдат у дома. — Тресна слушалката и застина с вперен във видео касетофона очи.

Внезапно стана и заключи вратите. После извади ключа от джоба си, отключи средното чекмедже на бюрото и извади касетата. Пъхна я в машината И натисна копчето „старт“.

За момент екранът побеля, после се появиха картина и звук. Баидр седеше почти като парализиран, докато лентата се въртеше пред очите му. Там имаше всичко, което познаваше и той. Красивото й тяло, упоителните й чувствени движения, думите, тихичките животински звуци, издигащи се до необузданите викове в кресчендо. Всичко имаше там, но този път тя не беше с него. С друг. Евреин.

Екранът побеля в момента, когато възелът в стомаха му като че експлодира в агонизираща болка. Той яростно стовари юмрука си върху копчето „стоп“ и едва не счупи машината. След това погледна ръцете си и забеляза, че пръстите му треперят.

Сви ги в юмруци и започна да удря бюрото. Блъскаше и повтаряше думите: „Проклета да си! Проклета да си! Проклета да си!“, докато накрая ръцете го заболяха и отекоха.

Пак се загледа в ръцете си, а после във видеото.

— Джордана! — извика, като че ли тя беше вътре. — Затова ли се превърнах в убиец?

Екранът не му отговори. Беше тъмен. Отпусна лице върху бюрото и заплака както не бе плакал от дете. Започна да мълви една молитва, която не беше казвал от детинството си:

В името на Аллах, Благородния, Милостивия. Търся спасение в Отеца на хората, В Господаря на човечеството, В Бога на човеците. От злото, което прокрадващият се дявол нашепва в сърцата на людете.

Успокоението от молитвата се вля в тялото му. Сълзите секнаха, а обидата и болката го напуснаха. Човек твърде лесно пренебрегва мъдростта на Аллах, разкрита от Мохамед. И още по-лесно забравя, че законите на Аллах, разбулени от неговия пророк, са дадени на хората, за да живеят според тях.

Много дълго се бе опитвал да живее като неверник, но това не беше за него. Отсега нататък щеше да живее както се полага. Според единственият истински закон. Този на Аллах.

Джордана влезе в библиотеката. Гласът й все още бе изумен.

— Току-що чух за Юсеф — каза. — Не мога да повярвам.

— Той беше лайно — заяви Баидр студено. — Но сега стои пред престола на Съдника и сам ще отговаря за греховете си. Дори Аллах, най-милостивият сред всички, няма да му прости. Със сигурност ще се пече на вечния огън в ада.

— Но той беше твой приятел. — Тя не разбираше промяната, настъпила у Баидр. — Служи ти много години.

— Той служи само на себе си. Не беше приятел на никого освен на себе си.

Тя се озадачи.

— Какво се е случило между вас? Какво е направил?

Лицето му беше като непроницаема маска, очите му — безизразни.

— Предаде мен, както и теб.

Тя го зяпна.

— Сега вече съвсем не знам за какво говориш.

Погледна я така, сякаш не я виждаше.

— Тъй ли?

Тя поклати глава мълчаливо.

— Тогава ще ти покажа. — Върна се до бюрото и натисна копчето на видеокасетофона. — Ела.

Тя застана до бюрото зад него и се взря в малкия екран. За кратко беше бял и блестящ, а после се появи картина.

Сподави вик, дъхът заседна в гърлото й от шока на изумлението.

— Не! — възкликна високо.

— Да — каза той тихо.

— Няма да гледам — заяви и се обърна, за да си тръгне.

Той я сграбчи здраво за ръката, толкова силно, че тя почувства болка чак в рамото си.

— Ще останеш, жено, и ще гледаш.

Тя затвори очи и извърна глава. Пръстите му като железни нокти хванаха брадичката й и извиха лицето й към екрана.

— Ще гледаш — повтори студено. — Всичко. Да видиш целия си срам. Както направих и аз.

Докато лентата се въртеше, тя седя безмълвно. Като че ли нямаше край. Усети, че й призлява. Беше дивотия. Цялото това нещо. През всичкото време над тях е снимала камера. Само по един начин можеше да се направи. Самият Съливан я е задействал.

Спомни си всичко. Че беше излязъл от стаята, преди да започнат. Тогава е пуснал машината. И как настояваше тя да остане в горната част на огромното легло. Изглежда, камерата е била фиксирана така, че да обхваща само това място. Сигурно е извратен, по-извратен от всички, които познаваше.

Най-накрая свърши. Екранът почерня и Баидр изключи уреда. Тя се обърна и го погледна. Лицето му беше каменно.

— Помолих те да бъдеш дискретна. Не си била. Специално те предупредих за евреите. Този мъж е евреин.

— Не е! — извика тя. — Актьор е и се казва Рик Съливан.

— Знам името му. Истинското му име е Израел Соломон.

— Нямах представа.

Той не отговори. Явно не й вярваше. Внезапно тя си припомни. Юсеф беше на партито.

— Юсеф ли ти донесе касетата?

— Да.

— Това беше преди повече от три месеца. Защо е изчакал толкова дълго, за да ти я даде?

Той не отговори.

— Сигурно е бил виновен за нещо — предположи тя напосоки. — Смятал е, че ще се възползва от записа, за да се измъкне.

— Каза, че е бил притиснат до стената от човек, който му връчил касетата. И дал съгласието си, за да не те изложи.

— Не вярвам! Той беше единственият там, който е имал интерес да я вземе. Излъгал те е.

Той отново не отговори. Думите й само потвърждаваха неговото мнение.

— Има ли други копия?

— Надявам се не, заради децата ми и заради теб. Не бих искала да научат, че майка им е извършила прелюбодеяние с евреин.

За пръв път болката, която го беше завладяла, се прокрадна в гласа му.

— Знаеш ли какво си направила, жено? Ако това беше станало публично достояние, Мохамед никога нямаше да бъде обявен за наследник на трона. В момент, когато воюваме с Израел, как един арабин може да приеме, че майката на духовния му водач е извършила прелюбодеяние с евреин? Дори легитимността му би била поставена под въпрос. С това действие не само щеше да лишиш сина си от наследството, за което е предопределен, но и да причиниш и загубата на всичко, за което моят баща и аз сме се борили през целия си живот.

— Съжалявам, Баидр — промълви тя. — Ние толкова сме се отдалечили един от друг, та сметнах, че вече нищо между нас няма значение. Знаех за жените около теб. Дори приемах това положение. Сега разбирам, че дори не съм имала правото да се възползвам от възможностите, които ми даде. Вероятно ако бях арабка, щях да го знам. Но аз не съм. И никога не бих могла да живея и да се преструвам, както постъпват те — да виждат какво става, а да се правят, че не виждат, да вярват на думите, които скриват делата.

— За това вече е твърде късно. Вече наредих ти и децата да се върнете в Бейрут вдругиден. Ще останеш там в дома ни в усамотение. До януари, когато Мохамед официално ще бъде провъзгласен за принц и наследник на трона, ти няма да излизаш от къщата, няма да се виждаш с никого, няма да кореспондираш или да разговаряш с когото и да е по телефона, освен с членовете на семейството и със слугите.

— А след това?

— В деня след провъзгласяването ще получиш разрешение да се върнеш в Америка при родителите си. Ще живееш там тихо, докато получиш документите за развода ни.

— А децата?

Очите му притъмняха като син лед.

— Никога повече няма да ги видиш.

Болката в сърцето й я задуши.

— А ако откажа? — успя да запита. Той беше непреклонен като никога.

— Нямаш избор. Според ислямските закони наказанието за прелюбодеяние е убийство с камъни. Би ли искала децата ти да го видят?

— Няма да го направиш! — извика тя ужасена. Погледът му беше неумолим.

— Ще го направя.

Внезапно тя прозря истината.

— Юсеф! Ти си го убил.

— Юсеф сам се уби — отговори презрително той, посочвайки видеокасетофона. — С това.

Беше победена. Не можеше повече да сподавя сълзите си и да го гледа, падна на колене и закри лице с ръце. Тялото й се разтърси от ридания.

Той стоеше и я наблюдаваше безучастно, само тупкането на слепоочията му показваше усилието му да се самоконтролира.

Слез малко тя спря да плаче и се взря в него. Очите й бяха подути, а лицето й — изкривено от болка.

— Какво ще правя? — прошепна дрезгаво почти на себе си. — Как ще живея без тях?

Той не отговори.

Тя се изправи бавно на крака и тръгна към вратата. По средата на пътя се обърна.

— Баидр — промълви, а в очите и гласа й се четеше молба.

— Не си губи времето, жено, не моли за прошка. Върви си и благодари на Аллах за милостта му — каза той студено и непоколебимо.

Погледите им се срещнаха за миг, а после тя сведе очи. Не можеше повече да се бори. Бавно излезе от стаята.

Той заключи вратата след нея и се върна до бюрото. Дълго гледа видеокасетофона, после включи копчето „старт“. Но моментално натисна друго копче: за изтриване.

Лентата се превъртя през машината десет пъти по-бързо от нормалното. Четирийсетминутната лента мина през машината за четири минути. Чу се цъкане и той натисна „стоп“. След малко отново натисна „старт“. Този път лентата се движеше нормално. Но екранът остана празен.

Лентата беше изчистена.

Баидр натисна „стоп“. Машините правят всичко толкова лесно.

Де да имаше някакво копче, което да натиснеш и цялата лента на живота ти да се изтрие, за да започнеш отново.