Харолд Робинс
Пиратът (13)

ДВАНАЙСЕТА ГЛАВА

Майкъл Винсънт влезе в трапезарията на хотела. Очите му бяха подпухнали от липса на сън, а и от злоупотреба с уиски, бяха му се появили бръчки. В утринната слънчева светлина се озърна за Юсеф. Откри го на маса близо до прозореца.

Юсеф беше гладко обръснат. Очите му бяха бистри. На масата до кафето му лежеше бинокъл.

— Добро утро — усмихна се той.

— Добрутро — измърмори Винсънт, сядайки. Примигна. — Как го правите? Сигурно е било шест часът, когато си легнахте. Едва девет и половина е и свиквате съвещание.

— Когато шефът е наоколо, никой не спи — каза Юсеф. Взе бинокъла и го подаде на режисьора. — Вижте сам. Вече е навън с водни ски.

Винсънт погледна през бинокъла, нагласяйки фокуса, докато яхтата се видя ясно. Наблюдаваше как ривата плува в залива. Зад нея беше Баидр, хванал се за въже за теглене с една ръка, а с другата придържаше малко момченце, седнало на раменете му.

— Кое е момчето? — запита Винсънт.

— По-малкият син на шефа, Шамир — отговори Юсеф. — На четири години е и е кръстен на дядо си. По-големият — принц Мохамед — е на ски оттатък ривата зад баща си. Той е на десет години.

Винсънт, който следеше Баидр, не беше забелязал втората моторница. Той пренагласи бинокъла и се загледа в момчето. Десетгодишният Мохамед беше истинско копие на баща си — слаб и силен — и също се държеше за въжето с една ръка.

— Принц Мохамед ли? — запита той. — Да не би Баидр да е…

— Не — бързо отвърна Юсеф. — Баидр е първи братовчед на принц Фейяд, царуващият принц в момента. Тъй като той няма мъжка рожба, е определил синът на Баидр да наследи трона.

— Впечатляващо — отбеляза Винсънт. Свали бинокъла, тъй като келнерът се приближи до масата. — Не е ли много рано да си поръчам водка с доматен сок?

— Не и тук — Юсеф се усмихна. — Водка с доматен сок.

Келнерът кимна и изчезна. Юсеф се наведе към режисьора.

— Извинявайте, че ви обезпокоих толкова рано, но шефът се обади тази сутрин — налага се да замина с него за няколко дни, та реших, че е важно да сключим сделката.

— Смятам, че всичко беше съгласувано снощи — каза Винсънт.

Келнерът се върна с питието. Юсеф изчака той да си тръгне и Винсънт да отпие първата си глътка.

— Почти всичко — каза той меко. — Освен комисионната за агента.

— Аз нямам агент — бързо го прекъсна Винсънт. — Винаги водя преговорите сам.

— Този път имате — продължи Юсеф. — Разбирате ли, въпрос на обичай. А ние сме велик народ с обичаи.

Винсънт започваше да разбира, но искаше да го чуе от Юсеф.

— И кой е моят агент?

— Най-големият ви поклонник — рече Юсеф учтиво. — Човекът, който ви предложи за тази работа. Аз.

Винсънт замълча за миг, после пак отпи от водката. Усети как ума му се прояснява.

— Обичайните десет процента ли? — запита той.

Юсеф поклати глава, все още усмихвайки се.

— Така е според западния обичай. Според нашия е трийсет процента.

— Трийсет процента? — Тонът на Винсънт изразяваше изумление. — Това е нечувано.

— Не е нечестно, като се има предвид хонорарът за филма. Един милион долара е нечувана сума. По една случайност зная, че е пет пъти повече от онова, което сте взели за последния си филм. А вие нямаше да получите предложението, ако аз не знаех, че филмът е отдавнашна мечта на Баидр и че той би трябвало да се обърне към вас, за да осигури участието ви.

Винсънт изучаваше лицето на Юсеф. Арабинът все още се усмихваше, но очите му бяха съвсем сериозни.

— Петнайсет процента — предложи той.

— Аз имам много разходи — каза Юсеф. Разпери ръце, за да изрази съжаление. — Но вие сте мой приятел. Няма да се пазаря с вас. Двайсет и пет процента.

— Какви разходи? — полюбопитства Винсънт. — Мислех, че работите за Баидр. Той не ви ли плаща щедро?

— Достатъчно за добро съществуване. Но човек трябва да мисли за бъдещето. Имам голямо семейство, което издържам, а трябва да отделям някой и друг долар настрана.

Винсънт започна да рови из джобовете си за цигари. Юсеф го изпревари. Отвори златна табакера И я поднесе на режисьора.

— Красива табакера — отбеляза Винсънт, вземайки цигара.

Юсеф се усмихна. Постави я на масата пред режисьора.

— Ваша е.

Винсънт го зяпна от изненада. Въобще не разбираше този човек.

— Тя е от чисто злато. Не може да ми я подарявате току-така.

— Защо не? Нали я харесахте?

— Това още не е достатъчна причина — запротестира Винсънт.

— Вие имате свои закони, ние имаме наши. Да правиш подарък е един вид благословия.

Винсънт поклати глава примирително.

— Окей. Двайсет процента.

Юсеф се усмихна и протегна ръка.

— Съгласен.

Стиснаха си ръцете. Винсънт сложи цигарата в устата си, а Юсеф я запали със златна запалка „Дюпон“. Винсънт дръпна от цигарата, после се засмя.

— Не смея да се възхитя от запалката ви, иначе и нея ще ми подарите.

Юсеф се усмихна.

— Бързо свиквате с нашите обичаи.

— Налага ми се — отговори Винсънт, — ако ще снимам този филм.

— Съвсем вярно — отбеляза сериозно Юсеф. — Ще работим много тясно по филма и когато бъде готов, смятам, че ще успея да ви покажа как двамата можем да натрупаме доста пари.

Винсънт вдигна чашата си и отпи.

— По какъв начин? — запита.

— Сумите, които ще ви поискат да платите за обслужване и за материали, ще бъдат много по-големи, отколкото ако ги поискат от мен — каза Юсеф. — Заедно ние ще спестим на шефа много пари, а в същото време ще открием разумни облаги за усърдието си.

— Ще го запомня — каза Винсънт. — Вероятно ще ви се обаждам доста често.

— На ваше разположение съм.

Винсънт хвърли поглед през масата.

— Кога смятате, че договорът ще е готов за подпис?

— След около седмица. Ще го съставят в Лос Анжелис, а ние тук ще го получим по телекса.

— Защо в Лос Анжелис? В Париж няма ли добри адвокати?

— Естествено, че има, но вие трябва да разберете шефа. Той винаги иска най-доброто. А най-добрите филмови адвокати са в Холивуд. — Погледна часовника си. — Трябва да тръгвам — каза. — Закъснявам. Шефът иска да взема момичетата и да ги заведа на яхтата.

Винсънт се изправи заедно с него. Беше озадачен.

— Момичетата ли? А мисис Ал Фей няма ли да се възпротиви?

— Мисис Ал Фей реши да остане във вилата, за да даде на шефа възможност да прекара повече време със синовете си.

Стиснаха си ръцете и Юсеф излезе във фоайето. Колко много имаше да учи за тези хора. Не бяха така семпли както изглеждаха на пръв поглед. Келнерът дойде и той си поръча още една водка с доматен сок. Би могъл да започне деня както трябва.

Когато излезе от ресторанта, актрисите и Патрик чакаха във фоайето с багажа си. Юсеф нареди на Ели хората му да занесат багажа до кея и да го предадат на борда на ривата.

— Вие вървете напред — каза им той. — Ще ви настигна след минутка. Трябва да се обадя по телефона.

Изкачи се на малката площадка с телефоните и набра номера на Жак в „Мартинез“. Телефонът звъня десет пъти, докато се обади сънлив глас.

— Аз съм, Юсеф — рече. — Събудих ли те?

— Да — гласът на Жак беше кисел.

— Шефът ме накара да отида с него на яхтата за няколко дни. Тръгвам сега. Исках да зная дали стана работата с нея.

— Тя трябва да ми се обади.

— Мислиш ли, че ще се обади?

— Не знам. Не беше трудно да я накарам да ме изцеди.

— Тогава ще ти се обади — доволен каза Юсеф. — Първата стъпка, за да го пъхнеш между краката й, е да го сложиш в ръцете й.

— Кога ще се върнеш? — запита Жак.

— В неделя вечер. Шефът заминава за Женева през нощта. Ако дотогава не ти се е обадила, аз ще дам вечеря в чест на американския режисьор и пак ще я видиш.

— Няма да има нужда да идвам отново с принцеса Мара, нали? — попита Жак. — Не мога да понасям тази жена.

— Не. Този път ще дойдеш сам. — Юсеф излезе от кабината и връчи на телефонистката няколко франка бакшиш. Потърси табакерата в джоба си, после си спомни, че я подари. Изруга се, след това се усмихна, докато слизаше по стъпалата към улицата. Сделката не беше лоша. Тристадоларовата табакера му спечели последните пет процента. А петдесет хиляди долара не е сума за пренебрегване.

Тя стоеше до прозореца и гледаше морето, когато той влезе в стаята й.

— Готов ли е багажът? — запита той.

— Да — отговори тя, без да се обръща към него.

— Яхтата на баща ми отплува.

Той се приближи до прозореца и надзърна. Яхтата се обръщаше и се отправяше в открито море по посока на Естерел. Небето и водата бяха в един и същ син цвят, а слънцето светеше ярко.

— Днес ще бъде топло — отбеляза той. Тя не го погледна.

— Той караше водни ски със синовете си.

— С братята ти ли?

В гласа й имаше злоба.

— Те не са ми братя! Негови синове са. — Извърна се обратно към стаята. — Някой ден ще го разбере.

Али Ясфир мълчеше и я гледаше как прекосява стаята и потъва във фотьойла до леглото. Тя запали цигара. Не можеше да проумее колко много прилича на баща си. Слабото силно тяло не беше на майка й. Както повечето арабки, майка й беше пълна.

— Спомням си, че когато бях малка, той ни взимаше със сестра ми и карахме водни ски с него. Беше много добър и за нас беше голямо удоволствие. А след като се разведе с майка ми — нищо. Дори не е дошъл да ни види. Изхвърли ни като стари обувки.

Независимо от всичко Али откри, че защитава Баидр.

— Баща ти имаше нужда от синове. А майка ти не беше в състояние да му роди повече деца.

— Всички мъже сте еднакви. Може би някой ден ще разберете, че ние не сме просто същества, създадени за ваше удобство — каза Лайла презрително. — Дори сега жените работят повече за каузата отколкото мъжете.

По този въпрос той не искаше да спори с нея. Не беше негова работа. Трябваше да я заведе в Бейрут и оттам в планините — в тренировъчния лагер. Там щеше да спори колкото си иска. Натисна копчето за носача.

— С кой самолет ще летим? — запита тя.

— До Рим с Ер Франс, а после — с МЕА до Бейрут.

— Колко неприятно — каза тя. Изправи се, отиде до прозореца и се взря навън. — Чудя се какво ли ще си помисли баща ми, ако разбере, че съм била тук?