Харолд Робинс
Пиратът (32)

ШЕСТНАЙСЕТА ГЛАВА

Лайла погледна майка си.

— Мамо, няколко пъти ти казах. Хамид е само приятел и толкоз. Няма нищо сериозно помежду ни. Не възнамерявам да се омъжа за него. Той е просто приятел.

Мариам въздъхна тежко.

— Не знам какво ти става. Той е един най-обикновен сириец, дори не е от добро семейство. Не разбирам какво намираш у него.

Лайла запали цигара.

— Нужно ми е да си приказвам с някого.

— Има сума свестни момчета, с които можеш да дружиш. Моят баща ми каза, че индустриалецът Фаваз говорил с него. Синът му вече е на възраст за женене и се интересува от теб.

— Кой? — запита Лайла. — Фаваз или синът му?

— Не бъди непочтителна. Дядо ти ти мисли само доброто.

— Както и на теб, нали? — остро каза Лайла.

— Не беше негова грешката — заяви отбранително Мариам. — Никой от нас не знаеше какъв е баща ти. Ние направихме каквото бяхме длъжни. Никой не може да ни упрекне.

— Аз пък не виждам също някой да сочи баща ми с пръст — отбеляза Лайла. — Очевидно никой не се интересува какво вършиш, стига да имаш достатъчно пари.

Мариам поклати глава вбесена.

— Точно както винаги съм твърдяла — приличаш повече на баща си отколкото на мен. Виждат нещата само така, както желаеш да ги видиш. Не биваше да ти позволявам да ходиш на училище в Швейцария. Единственото, на което те научиха, е да отговаряш на майка си. Сестра ти не е такава.

— Сестра ми е глупачка! — сряза я Лайла. — Интересуват я само домът, децата и проблемите със слугите.

— Това е всичко, от което жената трябва да се интересува — каза Мариам. — Какво още има?

Лайла посочи прозореца.

— Там има цял свят, мамо. Не виждаш ли? Толкова години сме потискани, народът ни е поробен и е станал за посмешище. Братята ни стенат от игото на евреите в Палестина. А ти ме питаш какво още има.

— Това са проблеми, които мъжете трябва да решават — отвърна Мариам. — А на нас се полага да си гледаме нашата работа.

— Няма смисъл — каза възмутено Лайла. Тръгна към вратата. — Излизам.

— Къде отиваш? Отново ли на среща с Хамид?

— Не. Просто излизам и толкова.

— Тогава защо бързаш? Почти е време за вечеря.

— Не съм гладна. Не ме чакай.

Мариам видя как вратата се затвори зад нея. След няколко минути я чу, че пали мотора на колата пред къщата. Стана от стола и се приближи до прозореца тъкмо в момента, когато малкият мерцедес с подвижен покрив зави в улицата.

Лайла беше като баща си. Никой не можеше да говори с нея. Спомни си деня от миналия месец, когато изникна на вратата заедно с приятеля си — сириецът Хамид. Бяха толкова одърпани и мръсни, че в началото слугинята, която беше нова, не ги пусна в къщата. Най-накрая с неохота извика господарката си.

Мариам се изуми от вида на дъщеря си. Кожата й беше потъмняла и обрулена, като че ли се беше пекла с дни на слънцето в пустинята, по тялото й нямаше грам тлъстина. Беше станала тънка и плоска като момче.

— Какво се е случило? — извика тя.

— Нищо, мамо — отговори спокойно Лайла.

— Ама, погледни се. Цялата си в дрипи. И като че ли от месеци не си се къпала.

— Добре съм, мамо — настоя Лайла.

— Откъде идваш? Мислех, че още си в училището.

— Пътувахме на автостоп дотук — отговори Лайла.

— Защо? Само трябваше да звъннеш по телефона. Щяхме да ти купим билет.

— Ако исках билет, щях да се обадя. Исках да се върна така.

Чак сега Мариам забеляза Хамид, застанал на Прага. Погледна го, а после дъщеря си.

— Това е приятелят ми Хамид — обясни Лайла. Сириец.

Хамид пристъпи напред. Докосна челото си с пръст.

— Ташарафна.

— Хазали шараф — отвърна автоматично тя. Не добави останалите обичайни думи за добре дошъл.

— Срещнах Хамид на пътя — каза Лайла. — Връща се в Дамаск.

Мариам не отговори нищо.

— Много ми помогна — продължи Лайла. — Ако не беше той, щях да си имам сума неприятности.

Мариам отново се обърна към сириеца.

— Влез — каза — и се чувствай добре дошъл в нашия дом.

Той отново се поклони.

— Благодаря, госпожо, но имам приятели, при които ще отседна.

Тя не възрази. Изглеждаше много груб и прост. Както повечето сирийци.

— Радвам се, че вече си у дома — рече той на Лайла. — Сега трябва да тръгвам.

Лайла му подаде ръка.

— Ще ми се обадиш ли, преди да заминеш от Бейрут?

Той кимна и си стиснаха ръцете. Въпреки официалното им държане Мариам усети, че между тях има близост.

— Ще ти се обадя — обеща той.

Това се случи преди месец, а той все още не беше тръгнал от Бейрут. С какво се занимаваше, тя не знаеше. Но й беше известно, че той и Лайла се виждат почти всеки ден в хотел „Фениция“. Приятели й казаха, че ги забелязали да седят в кафенето и да пият кока кола.

Лайла паркира колата на улицата и влезе в кафенето през външната врата. Не обичаше да минава през натруфеното фоайе, пълно с тълпи американски и европейски туристи и багажите им. Той седеше на обичайното място в ъгъла, близо до прозореца. Пред него беше неизменната кока кола с резенче лимон. Вдигна очи, щом тя седна срещу него. Без да й поръчват, келнерката донесе още една кока кола.

Той изчака, докато момичето се отдалечи.

— Утре потеглям — заяви. Тя го погледна. Лицето му не изразяваше нищо.

— Вкъщи ли? — запита тя.

— Също би могло — отговори той. — Тук нищо не става, а получих писмо от мой братовчед. Възможно е да постъпя като сержант в армията, където ще ми признаят стажа, ще има и премиални. Приемат ветерани с опит.

— Не разбирам — започна тя. — На мен никой не ми се е обадил, а вече мина почти месец.

Той вдигна рамене.

— Може да си мислят, че съм убита заедно с другите — добави тя.

— Знаят, че си тук. Когато отидох да взема последната си заплата, им казах.

— Тогава защо не ми се обаждат? Вече полудявам от чакане. Майка ми непрекъснато ми натяква, че нищо не върша.

— Имат други грижи. Носеше се слух, че Ал-Иквах иска баща ти да се занимава с чуждите инвестиции.

— Знам. Той им отказа. Това беше преди да тръгна от Франция. — Всмукна от колата през сламка. — Те са луди. Баща ми няма да си мръдне пръста, за да помогне на някой друг освен на себе си.

— Отново ще ходят при него. Смятат, че е важна клечка.

— Дано успеят. Има само един начин да го накарат да им помогне. Като го изправят пред дулото на оръжие.

— Защо говориш така?

— Познавам баща си. Той все още смята, че с пари всичко се постига.

— Както и да е, утре тръгвам. Работата в армията е по-добра от нищо.

— Може би трябва да отида и да говоря с тях. Не ме обучиха, за да стоя в къщата на майка ми.

— Недей — каза той бързо. — Заповедта беше да чакаш, докато се свържат с теб.

Тя го погледна.

— Трябва ли да заминеш?

— Трябва да правя нещо. Парите ми са на свършване.

— Аз имам пари.

— Не.

Тя помълча, взирайки се в чашата си, а после вдигна очи към него.

— Надявах се, че ще ни изпратят заедно на някоя мисия.

— Аз не съм такъв тип — каза той. — На мисии обикновено пращат студенти. Хората им обръщат по-малко внимание.

— Ти не си толкова възрастен. Все още можещ да минеш за студент — каза бързо тя.

— Сигурно — засмя се той. — На тъмно.

— Ако се върнеш в сирийската армия, те вече няма да те пуснат.

— Предполагам, че и аз няма да поискам да си тръгна. С всичките тези строежи и начина, по който се подготвя Египет, има вероятност нещо да се случи. А ако има война, може да ме повишат в офицерски чин.

— Това ли искаш?

— Не.

— Тогава какво ли е желанието ти?

— Просто да имам много нари — усмихна се той. — Като баща ти.

— Престани да ми говориш за него — сряза го тя и изведнъж се ядоса. — Където и да отида, все същото чувам. Баща ми това, баща ми онова. Дори майка ми не спира да приказва за него.

— Чете ли днешния вестник? — запита той.

— Не.

— Трябваше. Може би тогава щеше да разбереш защо толкова много говорят за баща ти.

— Какво е направил?

— Току-що е подписал най-голямата сделка за петролни танкери с Япония. Купил десет кораба, а му строят още двайсет. Само супертанкери. Това ще е най-голямата арабска линия за петрол в света.

— За слава на Аллаха — каза тя саркастично. — И още колко ще забогатее?

— Поне върши нещо. Няма защо гърците и всички останали да монополизират износа от пристанищата ни.

— А това как ще помогне на палестинците? — поинтересува се тя.

Той млъкна.

— Съжалявам — рече тя бързо. — Не исках да се караме. Ставам нервна от безделие.

— Всичко е наред.

Тя го погледна.

— Искаш ли да дойда в стаята ти?

— Окей — каза той и се усмихна. — Но имаш ли нещо против, ако първо отидем на кино? Филмите, които се прожектират в Дамаск, са почти отпреди десет години.

 

Баидр остави чашката и усети, че главата му забуча от топлото саке. Щом докосна масичката, гейшата, застанала на колене точно зад него, незабавно напълни миниатюрната чашка. Баидр я погледна. Не беше свикнал на пиене. От време на време по чаша шампанско, но не повече. Макар че изпи само три от тези напръстничета, той чувстваше въздействието им.

— Достатъчно — заяви, изправяйки се. Беше леко замаян. Щом протегна ръка, гейшата веднага му се притече на помощ. Усмихна й се.

— Да спя — каза.

Тя го погледна неразбиращо.

— Спи ми се — повтори той. Събра дланите на двете си ръце, постави ги отстрани на лицето си, затваряйки очи.

— Хай! Хай! Да спиш.

Той кимна.

Все още прихванала ръката му под лакътя, тя плъзна паравана, който разделяше стаите. Поведе го към спалнята. Леглото беше много ниско и като понечи да седне, той почти се прекатури назад. Стори му се много смешно и се разсмя. Тя се засмя с него.

— Почти паднах.

— Хай, хай — каза тя, пресегна се зад гърба му и дръпна колана, който придържаше робата му. Внимателно я свлече от раменете му и след като я смъкна, той се търкулна на леглото.

— Уморен — измърмори във възглавницата. Обърна се по корем и захлупи лице. Някъде отдалече като че чу шумоленето на кимоното й. Долови лекото ухание на пудра, което се носеше над кожата му като лек облак.

Ръцете й бяха като нежни перца, които леко галеха гърба му по протежение на гръбначния стълб, от врата до опашната кост. След малко започна да го масажира със затоплена мазнина. Той въздъхна доволен.

Ръцете й се спуснаха надолу, обхващаха и милваха бутовете му. После той усети как бавно ги раздели и с лекота пъхна пръста си в него. Напипа простатната му жлеза и започна да я масажира с кръгови движения.

Почти заспал почувства как се втвърдява и се извъртя встрани. Нежно, но неотстъпно, тя го задържа така, че да не мърда. Другата й ръка, потопена в топлата мазнина, взе да гали пулсиращия му фалос.

Той се опита да се раздвижи, но не успя. Тогава осъзна, че в стаята има две гейши. Втората се приближи от другата страна на леглото и коленичи пред него. Отгоре му вече сновяха четири ръце, а не две. Нямаше част от тялото му, която да не е докосвана, разтърквана и милвана едновременно.

Натискът върху простатата и тестисите, нарастващата бързина на движението на ръката върху пениса му дойдоха твърде много. Усети, че се сгърчва. Напрежението стана почти непоносимо. От устата му се изплъзна стон. Вдигна клепачи.

Дребната японка, все още облечена с кимоното, му се усмихна мило. След това отвори уста и леко очерта кръг около тестисите му. Като че експлодира, за миг се почувства близо до смъртта, докато спермата бликаше като фонтан. Спазмите следваха един след друг, докато изтече всичко и той усети сладостна приятна празнота.

Видя как дребната гейша се изправи на крака и тихо се отдалечи. Други ръце придърпаха меките чаршафи около него. Той затвори очи и потъна в сън без сънища.

Когато се събуди, му се стори, че е спал само няколко минути. Но навън беше светло, а Джабир се беше надвесил над леглото му.

— Съжалявам, че ви безпокоя, господарю — рече той, — но пристигна телеграма и мистър Каридж каза, че е много важно.

Баидр бавно седна и пое жълтия лист. Съобщението беше лаконично и само той и принцът можеха да го разберат.

ДАТАТА ЗА ИНВЕСТИТУРАТА НА СИНА ТИ КАТО МОЙ НАСЛЕДНИК Е ОПРЕДЕЛЕНА. МОЛЯ ВЪРНИ СЕ ВЕДНАГА ЗА ДА УРЕДИШ ВСИЧКО

(ПОДПИС) ПРИНЦ ФЕЙЯД

Вече се разбуди напълно. Знаеше, че това няма нищо общо със сина му. Много отдавна се бяха разбрали за значението на тъй формулираното съобщение.

Война. Война с Израел. Този път щяха да си отмъстят за поражението през 1967 година. Или пък така си мислеха. Обзе го тъга.

Беше твърде скоро. Прекалено скоро. Сигурно в началото щяха да отвоюват някоя малка победа, дао израелците бяха твърде опитни. Ако войната продължеше повече от седмица, това означаваше още едно поражение за арабите.

Дори и принцът беше съгласен с него по този въпрос. Но предстоеше много работа. Ако светът сметнеше, че арабите са съюзени, те вероятно щяха да постигнат нещо повече от дребна победа. Но не на бойното поле, където умираха хора, а в банките и в заседателните зали, където беше животът им.