Харолд Робинс
Пиратът (33)

НЯКЪДЕ ДРУГАДЕ:
Октомври 1973 година

Прашният фолксваген с цвят на фъшкия, с боя, олющена от годините, прекарани сред вятъра и пясъка на пустинята, се задави, изскърца и спря на няколко метра от входа за паркинга. Лостовите наблюдаваха с любопитство как старият човек в също така прашна роба излезе от колата и я заобиколи. Отвори задния капак и се загледа тъжно в мотора.

Един от тях се приближи.

— Какво става, старче?

— Само ако знаех. Дори и камилата има нужда от време на време от вода. А това тук — да ти кажа право, има нещо безбожно в творение, което не поема вода. Ако беше камила, щях да съм наясно какво да направя.

Младият войник се разсмя.

— Ако беше камила, какво щеше да направиш?

— Щях да й дам вода. А ако това не помогне, щях да я ритна по задницата.

— Тогава защо не опиташ? — предложи войникът.

— Опитах. Не се получава. Никакъв ефект.

Войникът остави стареца да се взира в мотора и хвърли поглед в колата. Отвътре беше така скапана, както и отвън. Тапицерията се цепеше на ленти, а таблото беше покрито със слой прах. Войникът протегна ръка, избърса мръсотията от показателя за горивото, изправи се и се обърна към стареца.

— Свършил ти е бензинът.

— Не мога да разбера как. Досега никога не се е случвало.

— Но сега се е случило — каза войникът с леко снизходителен вид.

Старецът сви рамене.

— Е, хубаво, радвам се, че не е нещо сериозно. Уплаших се, че е умряла, бедничката. — Той тръгна към вратата. — Бутнете я настрани — извика през рамо. — Ще изпратя някой да я напълни.

— Хей, почакай, старче! — Часовият го настигна и му препречи пътя. — Не можеш да влезеш без пропуск. Тук е строго секретен обект.

— Аз имам пропуск — каза старецът и протегна ръка. Слънцето се отрази в пластмасовата карта като огледало.

Часовият пое пропуска, погледна го и застана мирно.

— Извинявам се, генерале — каза и отдаде чест. Бен Езра отвърна на поздрава.

— Добре, войник. Свободно.

Младият мъж се отпусна.

— Знаете ли пътя, сър? — запита почтително.

— Познавам го — усмихна се Бен Езра. Пресегна се. — Мога ли да получа обратно пропуска си?

— Да, сър — бързо отговори войникът. — И не се безпокойте за колата, сър. Ще се погрижим за нея.

Генералът се усмихна.

— Благодаря. — Обърна се и тръгна, а бедуинската му роба се развя леко.

— Кой беше този? — запита с любопитство другият часови.

Първият каза тихо и с уважение:

— Генерал Бен Езра.

— Пустинния лъв? — В гласа на другия войник се четете изненада. Извърна се и се втренчи в стареца. — Мислех, че е умрял.

— Е, както виждаш, не е — каза първият. — Хайде. Помогни ми за колата на генерала.

Само пет души седяха около масата в конферентната зала. Тримата американци, които присъствала и на първото събрание, Бен Езра и генерал Ежнев.

— Съжалявам за малобройния екип, господа — извини се генерал Ежнев, — но всички останали са на фронта.

— Няма нужда да се извинявате — каза Уейгрин. — Разбираме положението. — Усмихна се. — Между другото — поздравления. Вашите момчета добре се справят с отблъскването на Трета Египетска армия.

Ежнев кимна мрачно.

— Това са ваши предвиждания. Още не сме толкова сигурни.

— Спечелихте — поверително рече американският полковник.

— Все още имаме нужда от помощ — отговори Ежнев. — Голяма помощ. Платихме твърде висока цена за това, че ги оставихме да ни нападнат.

— Кой някога би сметнал, че ще нападнат навръх празника Йом Кипур? — запита Харис от Държавния департамент, опитвайки се да звучи успокоително.

Гласът на Бен Езра беше сух.

— Аз. Казах го много ясно на последната ни сбирка.

— Но това беше безумно предположение — заяви отбранително Харис.

— Всичко е предположение — рече тихо Бен Езра. — Но дори и да не беше така, вие нямаше да предприемете нищо, нали?

Харис не отговори.

— Кажете ми — гласът на стария генерал беше поверителен, — докладвахте ли на шефа си?

Харис кимна.

— Разбира се.

Бен Езра го погледна. Тъжно поклати глава.

— Цялата тази трагедия можеше да бъде предотвратена.

— Не виждам как — отвърна Харис.

— Трябваше да постъпим като последния път. Войната вече щеше да е свършила.

— А световното обществено мнение щеше да е против вас — каза Харис.

— А сега сякаш световното обществено мнение много ни подкрепя — отвърна Бен Езра. — Не виждам армии да са се стекли да ни помагат.

— Говорим след като всичко е станало вече — намеси се бързо Ежнев. — Не това е целта на нашето събиране, генерале. Тук сме, за да чуем вашата оценка за настоящото положение.

— За да не й обърнете внимание, както последния път — обади се саркастично Бен Езра. Съзря обида в погледа на Ежнев и моментално се разкая. — Съжалявам, приятелю — добави с по-мек тон. — Забравих, че имате по-големи грижи от моите.

Ежнев не отговори.

Бен Езра се взря американците през масата.

— Човек се чувства самотен, когато остарее — промълви.

Никой не продума.

— Господа, ще бъдете ли така добри да ми отговорите на един въпрос? — запита той. — Кажете ми защо сте дошли на това събрание? За вас трябва да е така очевидно, както и за мен, че нищо няма да излезе, нищо няма да се промени, нищо няма да се направи.

— Не е вярно, генерал Бен Езра — каза бързо полковник Уейгрин. — Ние дълбоко уважаваме становището и идеите ви.

Бен Езра се усмихна.

— И аз вашите. Само ако ги разбирах. Все още не мога да разбера вие обичате ли ни, или ни мразите.

Ежнев отново се опита да върне присъстващите към темата.

— Получихте ли документацията на Ал Фей?

— Да — Бен Езра кимна.

— До какви изводи стигнахте?

— Ако арабите бяха достатъчно умни, щяха да разпуснат армиите си, щяха да намерят още трима като него и щяха да победят света без нито един изстрел.

— Как биха постигнали това? — озадачи се Харис.

Бен Езра си позволи една усмивка.

— Много просто. Биха купили света.

Никой не се засмя.

— Войната вече е загубена, това ви е известно — промълви старият човек.

— Какво искате да кажете? — запита Уейгрин.

— Още не е свършила. Израелските войски навлизат в Египет и Сирия. Садат вече говори за мир. Той може да прецени кога е победен.

— Той знае и кога печели — отвърна сухо Бен Езра. — Искаше да възстанови гордостта на арабите. Направи го. Арабските войници се биха смело. Възвърнаха си честта. Такава беше целта му. — Бръкна в робата си и извади един лист. — Ние все още сме в състояние да спечелим тази война, но зависи колко време ще ни дадете.

— Не разбирам напълно — каза Харис.

— Имаме нужда от още две седмици — обясни Бен Езра. — Египет вече не е важен. Трябва да преминем оттатък Кайро, да окупираме Либия и да завземем Сирия. Ако успеем, разкъсваме петролната блокада, с която ни заплашват, а ако не, ще бъдем изолирани и всичко е само въпрос на време.

— Какво трябва да направим, за да ви дадем време? — запита Харис. — Русия вече упражнява натиск за спиране на огъня.

Бен Езра го изгледа.

— Не очаквах да сте толкова недосетлив. — Поклати тъжно глава. — Къде беше Русия, когато арабите печелеха? Опита ли се да ни защити с изискване за спиране на огъня? Не. Мълчеше си, докато в събитията не настъпи обрат. Сега иска спиране на огъня, за да защити придобивките си. Арабите излязоха с по-добро оръжие, отколкото са мечтали — петролното ембарго. То ще спре западния свят по-бързо, отколкото атомната бомба.

— Ако контролираме петрола в Либия и сирийския петролопровод, ембаргото ще се провали. Бихме могли да снабдяваме целия свят с петрол, ако се наложи. Иран вече е към западния лагер, Йордания бързо ще се присъедини и няма да ни заплашва повече. Ако не предприемем това, цялата световна икономика ще затъне до уши. Арабите ще разделят света. Франция незабавно ще се опита да направи пробив и да разруши европейския съюз. Япония ще бъде принудена да се съобразява, тъй като получава осемдесет процента от петрола си от арабите. Малко по малко арабите ще отвърнат от нас държавите от целия свят. Не бих ги обвинил, тъй като и за тях е въпрос на оцеляване, както и за нас.

— Ако пренесете войната в Сирия и Либия, Русия сигурно ще се намеси — обади се Харис.

— Съмнявам се — заяви Бен Езра. — Руснаците се страхуват от конфронтация като вас.

— Това е ваше мнение — каза студено Харис.

— Вярно е — потвърди старецът. — И все пак ако вашият мистър Кисинджър позабави нещата, бихме могли да постигнем резултат.

Харис погледна Ежнев.

— За щастие, политиката на вашето правителство не е такава.

Ежнев кимна неохотно.

— Не е.

Харис отново се обърна към Бен Езра.

— Мистър Кисинджър се надява до два дни да се сключи ефективно споразумение за спиране на огъня.

— Поздравете мистър Кисинджър — обади се Бен Езра саркастично. — Все още има време той да се окаже Невил Чембърлейн на седемдесетте години.

— Смятам, че този спор е извън темата на нашата среща — отсече Харис категорично — и би трябвало да се отнесе на по-високо равнище. В момента най-много се интересуваме какво може да се каже за Ал Фей.

Бен Езра го изгледа.

— Не смятам, че има нещо, което бихме могли да направим по отношение на него освен да се молим да продължава да отстоява на натиска отляво и да се придържа възможно най-близо към центъра. Той със сигурност няма намерение повече от който и да било от другите богати шейхове да предаде богатството и властта си на масите. Но всички те се движат по една много тясна пътечка. Колко дълго ще успеят да я следват, никой не е в състояние да отгатне. — Обърна се към Ежнев. — Имате ли някаква нова информация за него, след като започна войната?

— Много ограничена — отговори Ежнев. — Съобщенията са затруднени. Тъкмо преди конфликта Ал Фей беше извикан в страната си и оттогава е там. Известно ни е, че ще оглави обединения инвестиционен комитет на всички страни-петролопроизводителки, но действителните преговори за петрола ще бъдат водени от един общ комитет на външните министри на тези държави. Те много внимават за разделянето на експлоатацията на петрола като политическо оръжие, както и за използването на парите, които получават от продажбите. Вътрешно наблягат на печалбите. Новият им лозунг е „Петрол за справедливост“.

— Смятате ли, че ще има влияние върху политиката с петрола? — запита Харис.

— В началото слабо — отвърна Ежнев. — По-късно влиянието му вероятно ще нарасне, когато проумеят, че ако спрат световната икономика или я парализират, това ще доведе само до загуби на собствените им инвестиции. Мисля, че Ал Фей и принц Фейяд го осъзнават и това е причината той да оглави комитета, а не да играе някаква политическа роля. След като не е свързан с политиката, той ще бъде в добра позиция свободно да преговаря с двете страни.

— Къде е семейството му? — намеси се Бен Езра.

— Съпругата и синовете му още са в Бейрут — отговори Ежнев, — а също бившата му съпруга и дъщерята.

— Онази, която беше в швейцарското училище? — полюбопитства старецът.

— Да — отвърна Ежнев.

— Не е вече там — обади се за пръв път агентът на ЦРУ. — По-малката дъщеря Лайла замина със самолет за Рим. С нея бяха още едно момиче и един млад мъж.

Ежнев се изненада.

— Как успяхте да откриете?

— Чрез мъжа — отвърна Смит. — Отдавна го държим под око. Беше замесен в трафика на наркотици във Виетнам, а напоследък се прехвърли в Близкия изток. — Запали цигара. — Беше свързан с мафията, а от неотдавна работи за Али Ясфир.

— Каква е връзката с дъщерята на Ал Фей? — осведоми се старецът.

— Тъкмо проверяваме — каза Смит. — Вече имам някаква информация. Миналата пролет тя е напуснала училище и е преминала през лагер за обучение. Кой знае защо след това прекара цялото лято у дома си. После този мъж влезе в контакт с нея и след по-малко от седмица тръгнаха.

— Нашето разузнаване разполага ли с тази информация? — се поинтересува Ежнев.

— Да. Предадох я в деня, в който я получих.

— Все още ли са в Рим? — запита Ежнев.

— Не знам — отговори Смит. — На летището се разделиха. Момичетата се качиха в едно такси, а мъжът — в друго. Моят човек успял да проследи само едното — това с мъжа.

— Той още ли е в Рим? — попита Ежнев.

— Да. В моргата. Беше убит два часа след пристигането. Полицията смята, че е работа на организираната престъпност. И вероятно е така. В надпреварата мафията не обича да губи своите войници.

— Трябва да издирим момичето — обади се старецът.

— Вече съм наредил на хората си — отговори Ежнев. Стана на крака. — Смятам, че това е всичко, господа. Освен ако имате въпроси.

Американците се спогледаха. Събранието бе приключило. Изправиха се и се ръкуваха. Полковник Уейгрин и Харис се сбогуваха много официално със стария човек, но Смит се държа по-различно.

Свъси вежди, вторачен в Бен Езра.

— Знаете ли, генерале — продума с носовата си интонация на човек от Средния запад, — вие сте абсолютно прав. Бих желал повече от вашите хора да се вслушват в мнението ви.

— Благодаря ви, мистър Смит. И аз бих желал да е така.

— Имате визитната ми картичка — продължи служителят на ЦРУ. — Обадете ми се, ако има нещо, което бих могъл да сторя за вас.

— Отново ви благодаря — отговори Бен Езра. Американците излязоха от стаята, а двамата евреи се спогледаха.

— Какво мислиш, Исая? — запита Ежнев. Старецът сви рамене.

— Говориш ли идиш. Лев?

— Не — отговори Ежнев. — Аз съм сабра. Не успях да го науча.

— Има една поговорка — каза старият човек. — Мисля, че произхожда от Полша или Русия при някой от погромите там преди много години. Шверцу зан а ид.

— Какво означава това? — запита Ежнев. Старецът се усмихна, но без сянка от хумор.

— Трудно е да си евреин — отговори.