Харолд Робинс
Пиратът (25)

ДЕВЕТА ГЛАВА

От единия ъгъл на стаята Баидр наблюдаваше Джордана. Чувстваше се доволен. Изборът му беше правилен. Джордана осигуряваше точно баланса, който му беше необходим. Сега тя пожелаваше лека нощ на семейство Хъчинсън. Беше впечатлила съпругите и това несъмнено щеше да се отрази на отношенията му с управниците на банката. Сега бяха един екип.

Разбира се, новото предложение за подялба на печалбата помогна много. Никой не възразяваше петнайсет процента от печалбата да се разпределят сред служителите на стоково дивидентна база. Има нещо, което обединява всички хора — алчността.

Джо Хъчинсън се приближи до него.

— Радвам се, че успяхме да се срещнем — каза той със сърдечния си калифорнийски глас. — Наистина е хубаво да знаеш, че човекът, с когото работиш, мисли по същия начин като теб.

— Аз също съм много доволен, приятелю — отговори Баидр.

— И жените изключително си допаднаха — отбеляза Хъчинсън, хвърляйки поглед към съпругата си. — Вашата госпожа покани Доли да й гостува следващото лято в Южна Франция.

— Чудесно — Баидр се засмя. — Заповядайте и вие. Ще прекараме весело.

Калифорниецът намигна и се ухили.

— Чух за френските мацки — каза. — Вярно ли е, че по плажовете всички се разхождат без сутиени?

— По някои плажове.

— Ще дойда, бъдете сигурен. През войната не успях да стигна до Европа. Бях в противовъздушната артилерия в Северна Африка и единствените момичета, които видях, бяха местни курви. Никой уважаващ себе си мъж не би ги докоснал. Или имат трипер, или пък някой туземец те чака зад ъгъла, за да те намушка с нож.

Очевидно Хъчинсън не осъзнаваше, че говори за арабски страни. В съзнанието си не правеше връзка между обитателите на Северна Африка и мъжа, който стоеше пред него.

— Лоши времена бяха по време на войната — каза Баидр.

— Вашето семейство пострада ли?

— Не точно. Нашата държава е малка и предполагам, че никой не е сметнал за важно да се сражава срещу нея. — Не спомена, че принц Фейяд бе подписал споразумение, което предвиждаше, че ако Германия спечели войната, тя ще отговаря за цялостната разработка на петролните находища в Близкия изток.

— Какво мислите? — запита Хъчинсън. — Дали ще има нова война в Близкия изток?

Баидр го погледна право в очите.

— Колкото вие знаете, толкова и аз.

— Е, все пак ако нещо стане — настоя Хъчинсън, — надявам се да ги сразите. Крайно време е някой да постави тези евреи на мястото им.

— Нямаме много евреи клиенти, нали? — запита Баидр.

— Не, сър — отговори ентусиазирано банкерът. — Просто не ги насърчаваме.

— Не смятате ли, че това е причината да изпуснем сделката с Ранчо дел сол? — продължи Баидр. — Защото хората, които се занимават с разработката, са евреи?

— Сигурно — каза бързо Хъчинсън. — Искаха да въртят бизнес с еврейските банки в Лос Анжелис.

— Интересно. Някой ми каза, че подбили цената. Банките от Лос Анжелис им отпуснали заема при изгодни условия, а ние сме искали пункт и половина повече.

— Евреите нарочно са го направили така, за да подбият цената ни — поясни Хъчинсън.

— Следващият път направо намалете цената. Искам банката ни да бъде конкурентоспособна. Това е единственият начин да привлечем големи инвестиции.

— Дори и ако са на евреи.

Гласът на Баидр се изостри.

— Не се смущавайте. Говорим за долари. Американски долари. За три години тази сделка можеше да ни донесе два милиона при изгодни лихвени условия. Ако бяхме намалили с един пункт, пак щяха да бъдат милион и половина. Не бих искал да пропускаме такива суми.

— Но евреите при всяко положение щяха да подбият цената.

— Вероятно — каза Баидр. — Но просто трябва да помним, че отсега нататък ние ще бъдем заемодател, който предлага на равностойни начала.

— Окей — съгласи се Хъчинсън. — Вие сте шефът.

— Между другото — продължи Баидр, — все още ли е твърда последната сума, която ми споменахте за Лижър сити?

— Да, дванайсет милиона долара. Японците изкуствено я покачиха.

— Тогава заковете на тази цифра.

— Но почакайте. Ние нямаме толкова пари в наличност — запротестира Хъчънсън.

— Казах да спрете на нея, а не да купувате. Смятам, че до края на седмицата е възможно да имаме партньор.

— Задържането ще ни коства десет процента — тоест милион и двеста хиляди. Ако партньорът не се появи, ги губим. По този начин годишната ни печалба отива на кино. На ревизорите няма да им хареса.

— Ще рискувам. Ако се случи най-лошото, аз самият ще повиша цената. — Ако всичко се развиеше както трябва, нямаше да се наложи нито той, нито банката да повишават цената. Японците щяха да авансират шест милиона, а останалите шест щяха да дойдат от неговата близкоизточна групировка, която банката в Ню Йорк беше готова да финансира, и така той щеше да ги получи три пъти. На банката се падаше лихва от сумата и от чистата стойност, той щеше да вземе активите от своя дял в японския консорциум, а притежавате активи и в близкоизточната групировка. Изглежда, парите имат необикновената сила да се самозахранват и да се множат.

Най-накрая Хъчинсънови си отидоха. Джордана се върна в стаята. Отпусна се изтощена в един стол.

— Господи — възкликна, — не ми се вярва!

Той се усмихна.

— Какво не ти се вярва?

— Че на света все още има хора като тях. Мислех, че вече са изчезнали. Спомням си ги от времето, когато бях дете.

— Ще разбереш, че всъщност хората не се променят.

— Мисля, че се променят. Ти се промени. Аз се промених.

Погледите им се срещнаха.

— И не непременно за добро, нали?

— Зависи как разбираш нещата. Не смятам, че бих могла да се върна към онзи начин на живот. Нито пък ти да се прибираш и да си стоиш вкъщи.

Той замълча. В известно отношение беше права. Нямаше начин да се върне назад и да заживее като баща си. Толкова много неща ставаха в света.

— Пуши ми се — каза тя и го погледна. — Дали Джабир няма от неговия хашиш?

— Сигурен съм, че има — отвърна Баидр и плесна с ръце.

Джабир се появи от съседната стая.

— Да, господарю?

Баидр бързо заговори на арабски. След малко Джабир се върна със сребърна кутия за цигари. Отвори я и я поднесе на Джордана. Цигарите бяха красиво завити, с коркови филтри. Тя внимателно взе една. Той се извърна и протегна кутията към Баидр, който също си взе. Джабир я постави върху масичката за кафе пред Джордана и запали клечка кибрит. Поднесе пламъка на такова разстояние, че до цигарата стигаше само върхът му, но не и нагорещената му част. После запали цигарата на Баидр по абсолютно същия начин.

— Благодаря — каза Джордана. Джабир се поклони в знак на почит.

— Моите уважения, господарке. — И излезе тихо от стаята.

Джордана пое дима дълбоко. Почувства успокоителното му действие.

— Хубаво е — отбеляза тя. — Като че ли никой не ги прави като Джабир.

— Семейството му отглежда хашиш в стопанството си недалеч оттам, където е роден баща ми. Арабите го наричат нещото, от което са изтъкани сънищата.

— Прави са. — Тя внезапно се засмя. — Знаеш ли, замаях се. Вече не усещам умора.

— Нито пък аз. — Баидр седна на стола срещу нея, остави цигарата в пепелника, наведе се напред и пое ръката й. — Какво ти се иска да правим?

Тя го погледна в лицето. Изведнъж очите й се напълниха със сълзи.

— Искам да се върнем назад — промълви, — когато се срещнахме за първи път, и да започнем всичко отначало.

Той помълча малко, а след това заговори.

— И аз — каза нежно. — Но не можем.

Тя се втренчи в него, а сълзите се рукнаха по страните й. Зарови лице в шепи.

— Баидр, Баидр — ридаеше. — Какво стана с нас? Къде сгрешихме? Едно време толкова се обичахме.

Той придърпа главата й към гърдите си и се загледа мрачно в пространството. Гласът му тихо отекна в ушите й.

— Не знам — отрони, сещайки си колко красива беше първия път, когато я видя.

Спомни си мразовитата заслепяваща светлина, Която се отразяваше в снега и белите сгради около Избирателните пунктове. Беше януари 1961 година. Най-великата страна в света избираше своя нов президент — един млад мъж на име Джон Ф. Кенеди. Шест месеца по-рано никой в Близкия изток не беше чувал името на младия мъж. После той внезапно бе издигнат за кандидат на Демократическата партия, а върху бюрото на Баидр се появи телеграма от принца: „Каква е политиката на Кенеди по отношение на Близкия изток?“

Отговорът беше лаконичен: „Произраелска. Не се знае много повече.“

На следващия ден телефонният разговор беше също така кратък. Обади се самият принц.

— Намери начин да внесеш един милион долара за кампанията на Никсън — каза принцът.

— Няма да е лесно — отговори Баидр. — Съединените щати имат особени закони за даренията на кампаниите.

Принцът лукаво цъкна с език.

— Навсякъде политиците са едни и същи. Сигурен съм, че ще намериш начин. Мистър Никсън и мистър Айзенхауер много добре се отнесоха към нас, когато през петдесет и шеста англичани и французи искаха да поемат контрола върху Суецкия канал. Поне би трябвало да покажем, че сме благодарни.

— Ще го уредя — отговори Баидр. — Но искам да предложа да направим символично дарение и за кампанията на Кенеди, за всеки случай.

— Защо? — запита принцът. — Смяташ ли, че има някакви шансове?

— Според предвижданията не, но това е Америка. Човек никога не знае.

— Оставям на теб — заяви принцът. — Вече започвам да мисля, че си повече американец отколкото арабин.

Баидр се засмя.

— Американците не смятат така.

— Как са жена ти и дъщерите ти?

— Добре са. Говорих с тях снощи. В Бейрут са. По-хубаво се върни вкъщи — каза принцът.

— Все още се надявам на наследника, който ми обеща. Не искам да чакам много. Не се подмладявам.

— Аллах те закриля — отвърна Баидр. — Ще живееш вечно.

— В рая, надявам се — тихият смях на принца прозвуча като ехо в слушалката, — а не на земята.

Замислен Баидр затвори телефона. Принцът никога не казваше нищо случайно. Чудеше се дали не е чул, че след раждането на второто момиче Мариам не можеше повече да забременява. Ако беше чул, нямаше да пита за наследник.

Би настоявал Баидр да се разведе и да се ожени повторно. Според мюсюлманския закон имаше право да получи развод, щом жена му не е способна вече да ражда. Баидр се колебаеше. Не че обичаше Мариам. Подобно нещо между тях не съществуваше и колкото по-дълго бяха женени, толкова по-малко неща ги свързваха. Тя беше твърде провинциална, въобще не й хареса нито Европа, нито Америка. Беше истински щастлива в собственото си обкръжение, в свят, който й беше близък. Това действително представляваше проблем, мислеше си Баидр. Твърде много беше арабка. Мисълта, че трябва да се ожени за друга арабка, просто не му допадаше.

Може би принцът беше прав. Вероятно прекалено се беше американизирал. Тъй като определено предпочиташе западните жени пред своите сънароднички. В тях имаше живот, стил, представителност, свобода на поведението, каквито арабките не притежаваха.

Баидр намери способ да направи даренията. И двете. Имаха много приятели сред бизнесмените в двете партии. Символичната помощ даде резултат и се получи специална покана от изборния комитет. Принцът отклони поканата поради влошено здраве и определи Баидр за свой специален представител на изборите.

Баидр се намираше в сектора за представители на чужди държави и много близо до самата изборна трибуна. Чувстваше се извънредно неприятно в мразовития студ, независимо от топлото бельо под официалния фрак, бисерносивите жилетка и панталон. Цилиндърът, дълбоко нахлупен, за да не го отвее силният вятър, не допринасяше особено да държи главата му топла.

Озърна се. Някои други дипломати и съпругите им се бяха подготвили по-добре от него. Бяха по-възрастни, а вероятно бяха присъствали и друг път на подобна церемония. Наблюдаваше ги как си сръбваха от малки сребърни шишенца, съвсем явно се виждаха и много термоси.

Погледна часовника си. Беше почти дванайсет и четвърт. Закъсняваха. Церемонията трябваше да започне в дванайсет. Бръкна в джоба си за тъмните очила. Очите му се бяха уморили от примижаването срещу слънцето и снега, но промени решението си. Никой от останалите не беше с такива очила. Настана оживление. Когато започнаха ръкоплясканията, той вдигна очи. Избраният президент се приближаваше към трибуната.

В него имаше нещо много младежко и уязвимо, докато вървеше с твърда крачка, а вятърът развяваше косата му. Като че ли студът не го безпокоеше. Единствен той от всички на трибуната не носеше нито палто, нито шапка.

След малко един свещеник излезе напред и произнесе молитва. Гласът му беше напевен и монотонен като на всички свещеници, независимо от вярата им, а младият президент стоеше изпънат, със сключени ръце и почтително сведена глава. Аллах не би настоявал за толкова дълга молитва в студено време, помисли си Баидр.

Когато свещеникът свърши, друг мъж пристъпи напред. Беше възрастен, белокос, а лицето му изглеждаше изсечено от същия гранит като сградата зад гърба му. Баидр чу шушукания наоколо. Човекът беше Робърт Фрост — един от най-големите американски поети.

Старецът започна да говори, дъхът му вдигаше пара в мразовития зимен въздух. Баидр не различаваше, думите. След малко поетът засече. Сякаш се бе сблъскал с някакъв проблем.

Друг мъж застана до него и протегна шапка над катедрата. Очевидно слънцето бе заслепило стареца и той не можеше да прочете написаното на листа пред него. Из сектора се разнесе шепот. Мъжът, който държеше шапката, беше Линдън Джонсън — бъдещият вицепрезидент. Старецът каза нещо, избраният вицепрезидент отстъпи назад и поетът започна да рецитира стихове по памет. Гласът му кънтеше от микрофоните, но Баидр вече не слушаше. Бе забелязал едно момиче на трибуната три реда зад президента.

Изглеждаше висока, но не можеше да определи със сигурност. Трибуната беше издигната, за да виждат всички и да бъдат наблюдавани. Беше гологлава, с дълга права руса коса и златиста кожа. Ясносините й очи бяха разположени над високи скули, а плавните линии на страните завършваха с почти квадратна брадичка. Докато слушаше напрегнато поета, устните й бяха полуотворени и разкриваха равни бели зъби. Когато той свърши, тя се усмихна, засмя се и ентусиазирано изръкопляска. Кой знае защо, Баидр си помисли, че е от Калифорния.

После президентът положи клетва. Самата церемония трая може би миг, след което той се приближи до катедрата и започна речта си. Баидр се заслуша внимателно.

Имаше едно изречение, което го накара да се замисли дали президентът не е чел Корана. Би могло да е взето от тази свещена книга. „Учтивостта не е белег на слабост, а искреността винаги е предмет на доказване.“

Когато президентът замлъкна, Баидр потърси с поглед момичето, но го нямаше. Опита се да го открие в тълпата, която се изтегляше от трибуната, но никъде не я забеляза.

Лицето й обаче все изникваше пред очите му, Докато следобед си почиваше в апартамента на хотела. Няколко пъти проследи изборната церемония по телевизията с надеждата да я зърне отново, Но всеки път камерата снимаше от друг ъгъл.

Имаше само още един шанс. Върху бюрото на Баидр бяха пръснати покани за четири бала в чест на изборите и на всеки от тях бе обещано, че ще присъства и президентът. Вероятно тя е от екипа му, мислеше си той. Но каква беше? Това бе въпросът.

Отговорът беше прост. Трябваше да отиде на четирите бала. Ако президентът можеше да го направи, значи и той можеше.