Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Позитронни роботи (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Naked Sun, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 72 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
moosehead (2020)

Източник: http://bezmonitor.com (през http://sfbg.us)

 

Издание:

ГОЛОТО СЛЪНЦЕ. 1984. Изд. Хр. Г. Данов, Пловдив. Превод: От англ. Юлия КЕНОВА [The Naked Sun / Isaak ASIMOV]. Художник: Димо КЕНОВ. Формат: 84×108/32. Печатни коли: 14. Страници: 224. Цена: 1,42 лв.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне
  3. — Корекция на правописни грешки

Статия

По-долу е показана статията за Голото слънце от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Голото слънце
The Naked Sun
АвторАйзък Азимов
Създаване1956 г.
САЩ
Първо издание1957 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрнаучна фантастика
Видроман
ПоредицаЦикъл „Роботите“
ПредходнаСтоманените пещери
СледващаРоботите на Зората

ПреводачЮлия Кенова

Голото слънце (на английски: The Naked Sun) е вторият роман от цикъла „Роботите“ на американския писател фантаст Айзък Азимов. За първи път сюжетът на творбата е публикуван между октомври и декември 1956 г. като серия от публикации в американското списание Astounding Science Fiction, а година по-късно е издаден и като цяла книга. Подобно на своя предшественик, Стоманените пещери, романът съчетава елементи на научнофантастичния и криминалния литературен жанр.

Главни действащи лица

  • Илайджа Бейли: Полицейски детектив от Ню Йорк, натоварен с разследване убийството на Рикейн Делмар.
  • Р. Даниил Оливо: Хуманоиден робот и партньор на Бейли в разследването на убийството.
  • Албърт Миним: Заместник министър в земното Министерство на правосъдието.
  • Гладиа Делмар: Съпруга на Рикейн Делмар и главна заподозряна за убийството му.
  • Ханис Груър: Началник на Соларийската служба за сигурност.
  • Алтим Тул: Солариански лекар.
  • Коруин Атълбиш: Главният адютант на инспектор Груър.
  • Анселмо Куемът: Солариански социолог.
  • Клориса Канторо: Асистентка на доктор Рикейн Делмар.
  • Джотан Лийбиг: Солариански робоспециалист, работил заедно с Рикейн Делмар.

Сюжет

Хронологически сюжетът на Голото слънце се развива около една година след разрешаването на случая с мистериозното убийство на доктор Родж Немену Сартън (в Стоманените пещери) от нюйоркския полицейски детектив Илайджа Бейли. Добил слава дори във враждебно настроените към Земята Външни светове, Бейли е призован от правителството на планетата Солария да разследва убийството на соларианския фетолог Рикейн Делмар. Под натиска и на земните власти, които се нуждаят от информация за враждебните космолитски светове, детективът приема задачата. Пристигайки на чуждата планета Бейли отново среща хуманоидния робот Даниил Оливо, който се включва в разследването на престъплението като партньор на землянина и представител на главния космолитски свят Аврора.

Фокус на романа са необикновената култура и тадиция на Солария, които често са пълна противоположност на обществото, в което е роден и израснал Бейли. Планета е обитавана от около 20 000 човешки същества, всеки от които притежава свое собствено имение, живее сам или със съпруга си в него. От дете всеки соларианец е учен да избягва срещите лице в лице и да използва холограмна технология при общуването със съгражданите си. Освен неизменно поддържания на едно ниво брой човешки същества Солария се обитава и от 200 милиона робота, които обслужват и се грижат за местното население.

Успешно разрешавайки случая и завръщайки се на Земята като герой, Бейли достига до извода, че тези крайности на соларианското общество водят до редица негови слабости, които обаче имат свой огледален образ в затвореното и изолирано под гигантските куполи на своите градове земно общество.

Литература

Един въпрос получава отговор

— Землянинът е луд — изкрещя Лийбиг, обръщайки се към другите. — Не виждате ли?

Едни зяпаха безмълвно Лийбиг, други — Бейли.

Бейли не им даде възможност да говорят. Каза:

— Доктор Лийбиг, вие знаете по-добре. Доктор Делмар се е канел да скъса с вас. Според доктор Делмар — защото не сте искали да се ожените. Аз не мисля така. Самият доктор Делмар е имал планове за бъдеще, когато ще станат възможни ектогенните раждания, а женитбата ще е ненужна. Но той е работил с вас; могъл е да се досети и да знае за вашата работа повече от когото и да е друг. Би узнал дали се занимавате с опасни експерименти и би се опитал да ви спре. Загатнал е нещо на инспектор Груър, без да съобщава подробности, защото още не е бил сигурен за подробностите. Очевидно вие сте разбрали за подозренията му и сте го убили.

— Луд! — извика отново Лийбиг. — Не искам да имам нищо общо с това.

Но Атълбиш го прекъсна:

— Изслушай го, Лийбиг!

Бейли прехапа устни, за да не издаде преждевременно задоволството си от очевидната липса на съчувствие в гласа на шефа на сигурността. Той каза:

— В същия разговор с мен, когато споменахте за роботи със сменяеми крайници, доктор Лийбиг, вие споменахте и за космически кораби с вградени позитронни мозъци. Тогава без съмнение бяхте много приказлив. Дали защото сте мислили, че съм някакъв си землянин, неспособен да си направи някои изводи в областта на Роботиката? Или защото, след като бяхте заплашен с лично присъствие, заплахата бе оттеглена и вие бяхте извън себе си от облекчение? Както и да е, доктор Куемът вече беше ми казал, че тайното оръжие на Солария срещу външните светове е позитронният робот.

Намесен така неочаквано, Куемът подскочи и извика:

— Имах предвид…

— Имахте предвид, че е социологическо оръжие, зная. Но това навежда на някои мисли. Представете си космически кораб с вграден позитронен мозък и друг — с човешки екипаж. Кораб с човешки екипаж не би могъл да използува роботи за активни бойни действия. Роботът не би могъл да унищожава хора от неприятелски кораби или от неприятелски светове. Не би могъл да направи разлика между хора-приятели и хора-врагове. Разбира се, на робота може да му се каже, че вражеският кораб няма хора на борда си. Може да му се каже, че бомбардират ненаселена планета. Това е трудно да се направи. Роботът ще види, че неговият кораб има хора на борда си, ще знае, че неговият свят е населен с хора. Той ще предположи, че същото е вярно и за неприятелските кораби и светове. Само един истински експерт в Роботиката, някой като вас, доктор Лийбиг, би могъл да манипулира с роботите по най-подходящия начин, а такива специалисти има много малко. Но космически кораб, снабден със собствен позитронен мозък, безгрижно би нападнал всеки кораб, който му е наредено да нападне, така ми се струва. Той съвсем естествено би предположил, че всички други кораби са без хора. Лесно може да се попречи на кораб с позитронен мозък да приема съобщения от неприятелски кораби, които биха го извадили от заблуждението. Със своите оръжия и отбранителни съоръжения под непосредствения контрол на позитронния мозък той би бил по-маневрен от който и да е кораб с човешки екипаж. Няма да е необходимо място за персонал, за продоволствия, за водо– и въздухопречистватели, ще може да носи повече оръжие, ще бъде по-добре брониран и по-неуязвим от всеки обикновен кораб. Един-единствен кораб с позитронен мозък би разгромил флотилии от обикновени кораби. Греша ли?

Последният въпрос беше отправен към доктор Лийбиг, който бе станал от мястото си и стоеше неподвижен, почти като в каталептичен пристъп, предизвикан от — какво? Гняв? Ужас?

Не последва отговор. Не би могъл да се чуе никакъв отговор. Нещо се отприщи и другите закрещяха като обезумели. Клориса имаше лице на фурия и даже Гладиа бе на крака, размахвайки заплашително малкия си юмрук.

И всички се бяха нахвърлили срещу Лийбиг.

Бейли се отпусна и затвори очи. Опита се само за малко да разхлаби мускулите и сухожилията си.

Беше успял. Най-после бе натиснал верния бутон. Куемът бе направил аналогия между соларианските роботи и спартанските илоти. Бе казал, че роботите не могат да се бунтуват, така че соларианите могат да бъдат спокойни.

Ами ако някой се опиташе да научи роботите как да вредят на човека; с други думи да ги направи способни да се бунтуват?

Нямаше ли да бъде това най-тежкото престъпление? В свят като Солария, нямаше ли и последният жител да се нахвърли ожесточено срещу всеки, макар и само заподозрян, че прави роботи, способни да навредят на човека; на Солария, където роботите превъзхождаха числено хората с двайсет хиляди на един?

Атълбиш изкрещя:

— Вие сте арестуван. Категорично ви забранявам да се докосвате до книжата и документацията си, докато властите не ги проучат…

Той продължи да говори почти несвързано, но едва ли някой го чуваше в тази врява. Един робот се приближи до Бейли:

— Известие, господарю, от господаря Оливо.

Бейли взе съобщението със сериозен вид, обърна се и извика:

— Един момент.

Гласът му имаше почти магическо въздействие. Всички се обърнаха тържествено към него и на всяко лице (освен в ледения поглед на Лийбиг) се четеше само напрегнато внимание към землянина.

Бейли каза:

— Наивно е да очакваме, че доктор Лийбиг ще остави книжата си недокоснати, докато попаднат в ръцете на властите. Затова още преди началото на тази среща моят колега Данийл Оливо тръгна към имението му. Току-що получих известие от него. Той е вече там и след малко ще бъде при доктор Лийбиг, за да го постави под арест.

— Арест! — изрева Лийбиг в почти животински ужас. Очите му се разшириха и заприличаха на зейнали дупки в главата му. — Някой ще дойде тук? Лично присъствие? Не! Не!

Второто „Не“ беше писък.

— Няма да ви направят нищо — каза хладно Бейли, — ако ни окажете съдействие.

— Няма да се видя с него. Не мога да се видя с него. — Робоспециалистът падна на колене, без да съзнава като че ли какво прави. Събра ръце в отчаян жест на молба. — Какво искате? Искате ли признание? Делмаровият робот имаше заменяеми крайници. Да. Да. Да. Аз подготвих отравянето на Груър. Аз дадох нареждания за стрелата, предназначена за вас. Дори бях замислил космическите кораби, за които говорехте. Не съм успял все още, но да, бях ги замислил. Само задръжте другия. Не му позволявайте да дойде. Задръжте го!

Той бръщолевеше нещо.

Бейли кимна. Отново верния бутон. Заплахата от лично присъствие успя да изтръгне признание много по-лесно от всяко физическо мъчение.

Но в този момент, при някакъв далечен шум, главата на Лийбиг се изкриви, а устата му се разтвори. Вдигна и двете си ръце, за да пропъди нещо.

— Махнете се — замоли се той. — Махнете се. Не приближавайте. Моля ви, не приближавайте. Моля ви…

Отдалечи се пълзешком, после ръката му внезапно потъна в единия джоб на сакото. Тя се появи, държейки нещо, и го поднесе бързо до устата. Като се олюля два пъти, той падна по очи.

Бейли искаше да извика: „Глупак такъв, това което те приближава, не е човек; само един от роботите, които обичаш.“

Данийл Оливо изскочи в зрителното поле и за момент се втренчи в разкривената фигура.

Бейли затаи дъх. Ако Данийл се сетеше, че именно неговата човешка външност бе заблудила и погубила Лийбиг, ефектът върху подвластния му на Първия закон мозък можеше да се окаже поразителен.

Но Данийл само коленичи и деликатните му пръсти докоснаха тук-там Лийбиг. После вдигна главата му, сякаш му беше безкрайно скъпа, взе я в ръцете си, погали я.

Красиво изваяното му лице се втренчи в другите и той прошепна:

— Един човек е мъртъв!

 

 

Бейли я очакваше; тя бе помолила за една последна среща, но очите му се разшириха, когато се появи. Той каза:

— Дойдохте лично.

— Да — отвърна Гладиа, — по какво личи?

— Носите ръкавици.

— О. — Тя притеснено погледна ръцете си. После, тихичко: — Имате ли нещо против?

— Не, разбира се, не. Но защо решихте да ме видите, а не по видеофона?

— Знаете ли — тя се усмихна плахо, — трябва да свиквам. Нали, Елайджа? Искам да кажа, щом отивам на Аврора.

— Значи всичко е уредено?

— Господин Оливо, изглежда, има влияние. Всичко е уредено. Никога няма да се върна.

— Това е добре. Ще бъдете по-щастлива, Гладиа. Знам, че ще бъдете.

— Малко се страхувам.

— Зная. Това ще означава да се виждате с други хора през цялото време и няма да имате удобства като на Солария. Но ще свикнете и което е по-важно — ще забравите целия ужас, който сте преживели.

— Не искам да забравя всичко — каза тихо Гладиа.

— Ще забравите. — Бейли погледна нежното момиче, което стоеше пред него, и каза не без внезапна болка: — И един ден ще се омъжите. Искам да кажа, ще бъдете истински омъжена.

— Не знам — каза тя скръбно, — това не ми изглежда толкова привлекателно — точно сега.

— Тогава ще мислите другояче.

И те останаха за миг така, безмълвно загледани един в друг. Гладиа каза:

— Още не съм ви благодарила.

— Това беше мое задължение.

— Сега се връщате на Земята, нали?

— Да.

— Никога няма да ви видя отново.

— Може би. Но това не бива да ви натъжава. Най-много след четирийсет години аз ще бъда мъртъв, а вие ще си останете същата.

Лицето й се изкриви.

— Не говорете така.

— Истина е.

Тя каза бързо, сякаш принудена да смени темата:

— Знаете ли, всичко това за Джотан Лийбиг е вярно.

— Знам. Други робоспециалисти прегледаха книжата му и откриха, че е работил върху създаването на мислещи космически кораби без човешки екипаж. Намериха също и други роботи със заменяеми крайници.

Гладиа потрепера.

— Защо е извършил такова ужасно нещо, как мислите?

— Страхувал се е от хората. Уби себе си, за да избегне личния контакт и е бил готов да унищожи други светове, за да е сигурен, че Солария и нейното табу върху личното присъствие ще си останат непокътнати.

— Как може да се е чувствувал така — промълви тя, — когато личният контакт е толкова…

И отново миг мълчание, докато стояха един срещу друг на десетина крачки.

Тогава Гладиа възкликна внезапно:

— О, Елайджа, ще ме сметнете за много порочна.

— Порочна ли?

— Мога ли да ви докосна? Никога вече няма да ви видя, Елайджа.

— Щом искате.

Стъпка по стъпка тя се приближи, с блеснали очи, но и някак боязливо. Спря на три крачки от него, после бавно, като в транс, започна да смъква ръкавицата от дясната си ръка.

Бейли понечи да я възпре с жест.

— Не бъдете безразсъдна, Гладиа.

— Не се боя — каза Гладиа.

Ръката й беше гола. Трепереше, когато я протегна.

Трепереше и неговата, когато взе нейната ръка. Те останаха така за миг, ръката й — нежна и плаха — се отпусна в неговата. Той разтвори ръката си и нейната се освободи, протегна се внезапно и без предупреждение към лицето му, и върховете на пръстите й, ефирни като перца, се спряха за миг на бузата му.

— Благодаря ви, Елайджа. Сбогом.

— Сбогом, Гладиа — и я изпрати с поглед.

Дори мисълта за чакащия кораб, който щеше да го отведе обратно на Земята, не пропъди чувството за загуба, което изпитваше в момента.

 

 

Заместник-министърът Албърт Миним го посрещна с преднамерено официален израз.

— Радвам се да ви видя отново на Земята. Докладът ви, разбира се, пристигна преди вас и сега го проучват. Свършихте добра работа. Тази история ще изглежда добре в досието ви.

— Благодаря — каза Бейли.

Дотолкова стигаше въодушевлението му. Това, че беше отново на Земята, под закрилата на пещерите, че можеше да чува гласа на Джеси (вече беше говорил с нея), бе оставило у него странна пустота.

— Все пак — продължи Миним — докладът ви засяга само разследването на убийството. Нас ни интересуваше и друг въпрос? Ще ми докладвате ли за това устно?

Бейли се поколеба, а ръката му посегна машинално към вътрешния джоб, където отново можеше да намери успокоителната топлинка на лулата си.

Миним веднага се обади:

— Може да запалите, Бейли.

Запалването на лулата Бейли превърна в доста дълъг ритуал. Той каза:

— Не съм социолог.

— Така ли? — Миним се усмихна бегло. — Струва ми се, че веднъж обсъждахме това. Един преуспяващ детектив трябва да е и добър социолог благодарение на опита си, макар никога да не е чувал за Уравнението на Хакет. От безпокойството ви в момента съдя, че имате някои идеи за външните светове, но не знаете как ще ми прозвучат те на мен.

— Щом мислите така, сър… Когато ми съобщихте, че ме изпращате на Солария, вие зададохте един въпрос; попитахте кои са слабите места на външните светове. Силата им е в роботите, малобройното им население, дълголетието, но кои са слабите им места?

— Е, и?

— Струва ми се, че зная слабите места на соларианите, сър.

— Значи можете да отговорите на въпроса ми? Добре. Продължавайте.

— Слабите им места, сър, са техните роботи, малобройното им население, дълголетието им.

Миним гледаше втренчено Бейли, без да променя израза си. Пръстите му трескаво рисуваха фигури върху книжата на бюрото.

Той попита:

— Защо мислите така?

На връщане от Солария Бейли с часове бе обмислял всичко; мислено се бе изправял пред бюрократичния апарат с разумни, обосновани доводи. Сега се чувствуваше объркан. Той каза:

— Не знам дали ще мога да ги изложа ясно.

— Няма значение. Да ги чуем. Това е само първата приблизителна информация.

Бейли каза:

— Соларианите са се отказали от нещо, което човечеството е притежавало от милион години: нещо, което струва повече от атомната енергия, от градовете, селското стопанство, сечивата, огъня, от всичко; защото това нещо е направило всичко останало възможно.

— Не искам да гадая, Бейли. Какво е то?

— Племето, сър. Общуването между индивидите. Солария се е отказала от това напълно. Тя е свят от изолирани индивиди и единственият социолог на планетата е доволен от това. Впрочем този социолог никога не е чувал за социоматематика, защото си измисля собствена наука. Няма кой да го научи, да му помогне, няма кой да се сети за нещо, което той самият би могъл да пропусне. Единствената наука, която истински процъфтява на Солария, е Роботиката и само неколцина се занимават с нея, а когато трябваше да се анализират взаимоотношенията между роботи и хора, бяха принудени да повикат на помощ човек от Земята.

Соларианското изкуство, сър, е абстрактно. На Земята абстрактното изкуство е една от формите на изкуството; на Солария то е единствената форма. Няма го човешкото присъствие. В бъдеще ще се премине към извънутробно отглеждане на плода.

Миним каза:

— Звучи потресаващо. Но нима е вредно?

— Мисля, че да. Без взаимовръзката на човек с човека главният интерес към живота изчезва; повечето от нравствените стойности липсват; животът загубва голяма част от смисъла си. Видеоконтактът не е заместител на личния контакт. Самите солариани си дават сметка, че видеоконтактът е преживяване от разстояние. И ако изолацията не доведе до застой, на помощ идва тяхното дълголетие. На Земята имаме непрестанен прилив от млади хора, които се стремят към промяна, защото не са имали време да придобият трайни навици. Предполагам, че съществува някакъв оптимум. Живот, достатъчно дълъг за истинско осъществяване, и достатъчно кратък, за да отстъпи място на младостта, с темпо, което не е прекалено бавно. На Солария темпото е прекалено бавно.

Миним все още шареше с пръста си по бюрото.

— Интересно! Интересно! — Той вдигна поглед и сякаш маска беше паднала от лицето му. В очите му имаше радост. — Инспекторе, вие сте проницателен човек.

— Благодаря ви — отвърна сухо Бейли.

— Знаете ли защо ви накарах да ми разкриете впечатленията си? — Почти приличаше на момченце, което предусеща удоволствието. Продължи, без да чака отговор. — Докладът ви бе подложен на предварителен анализ от нашите социолози и се питах дали вие самият имате някаква представа за чудесните новини, които сте донесли на Земята. Виждам, че имате.

— Почакайте — каза Бейли. — Остана още нещо.

— Да, разбира се — съгласи се Миним тържествуващо. — Солария не е в състояние да избегне стагнацията. Тя е прехвърлила критичната точка и тяхната зависимост от роботите е отишла твърде далеч. Роботът не може да накаже едно дете, макар наказанието да е в крайна сметка за негово добро. Роботът не вижда по-далеч от непосредствената болка. А пък всички роботи заедно не могат да въведат порядък на една планета, като премахнат институциите й, когато тези институции са станали пагубни. Те не могат да видят по-далеч от непосредствения хаос — значи външните светове ги чака непрестанна стагнация и Земята ще се избави от властта им. Тези нови факти променят всичко. Дори няма нужда от бунт. Свободата ще дойде от само себе си.

— Почакайте — отново, по-високо, каза Бейли. — Говорим само за Солария, но не и за другите външни светове.

— То е същото. Вашият социолог от Солария… Кимот…

— Куемът, сър.

— Куемът, да. Казал ви е, нали, че другите външни светове вървят по пътя на Солария.

— Каза го, но той няма информация от първа ръка за другите светове и не е никакъв социолог. Не в истинския смисъл. Струва ми се, че ви обясних това.

— Нашите хора ще проверят.

— Те също нямат информация. Ние не знаем нищо за големите външни светове. Аврора, например; света на Данийл. Неразумно е да очакваме, че ще приличат по нещо на Солария. Всъщност има само един свят в Галактиката, който прилича на Солария…

С леко, радостно движение на малката си ръка Миним слагаше край на въпроса:

— Нашите хора ще проверят. Сигурен съм, че думите на Куемът ще се потвърдят.

Погледът на Бейли стана мрачен. Ако земните социолози изгаряха от желание за добри новини, те в края на краищата щяха да открият, че Куемът е прав. Всичко можеше да се установи с цифри, стига проучването да бе достатъчно дълго и достатъчно трудно, а истинските факти — пренебрегнати или недогледани.

Той се поколеба. Не беше ли най-добре да говори сега, когато можеше да го чуе високопоставено правителствено лице или…

Поколеба се малко повече от необходимото. Отново говореше Миним, този път по-делово, като си играеше с някакви листове.

— Само още някои подробности за случая Делмар, инспекторе, и после сте свободен. Имахте ли намерение да подтикнете Лийбиг към самоубийство?

— Имах намерение да изтръгна признание, сър. Не очаквах, че ще се самоубие при появата на някой, който, колкото и нелепо да изглежда, бе само робот — това всъщност не нарушаваше табуто върху личното присъствие. Но откровено казано, не съжалявам за смъртта му. Беше опасен човек. Ще мине много време, преди да се появи друг някой, който да съчетава в себе си неговата болест и блестящия му ум.

— Така е — сухо каза Миним — и смятам, че смъртта му е щастлива случайност, но не помислихте ли за опасността, която ви е застрашавала, ако соларианите си бяха дали сметка, че Лийбиг не би могъл да убие Делмар?

Бейли извади лулата от устата си и не каза нищо.

— Хайде, инспекторе — каза Миним. — Знаете, че не го е направил. Убийството изисква лично присъствие, а Лийбиг по-скоро би умрял. Той всъщност умря, но не допусна това.

Бейли каза:

— Прав сте, сър. Надявах се, че соларианите ще бъдат твърде потресени от злоупотребата му с роботите, за да се замислят над този факт.

— Тогава кой уби Делмар?

Бейли каза бавно:

— Ако имате предвид кой е нанесъл конкретния удар, то това е човекът, когото всички подозираха. Гладиа Делмар, съпругата.

— И вие я оставихте на свобода?

— От морална гледна точка тя не носи отговорност. Лийбиг е знаел, че Гладиа често се е карала ожесточено със съпруга си. Сигурно е знаел как може да избухва тя в моменти на гняв. Лийбиг е искал съпругът да бъде убит при обстоятелства, които биха хвърлили вината върху съпругата. Затова той е снабдил Делмар с робот и навярно го е обучил с цялата си вещина да подаде на Гладиа един от разглобяемите си крайници, когато е най-разгневена. С оръжие в ръката в критичния момент, изпаднала във временно умопомрачение, тя е действувала, преди Делмар или роботът да успеят да я спрат. Гладиа е била неволен инструмент на Лийбиг — както и самият робот.

Миним каза:

— Ръката на робота трябва да е била изцапана с кръв и сплъстени коси.

— Сигурно е било така — каза Бейли, — но именно Лийбиг се е погрижил за робота-убиец. Лесно е можел да накара другите роботи, които са били там, да забравят за него. Доктор Тул е могъл да забележи нещо, но той е прегледал само убития и припадналата жена. Лийбиг е сгрешил, защото е смятал, че вината ще падне така сигурно върху Гладиа, че липсата на очевидно оръжие на местопрестъплението не би й помогнала. Нито пък е можел да очаква, че за разследването ще бъде повикан човек от Земята.

— И така, след смъртта на Лийбиг вие уредихте заминаването на Гладиа от Солария. Не го ли направихте, за да я спасите, в случай че някои солариани се замислят върху тази история?

Бейли сви рамене.

— Тя е изстрадала достатъчно. Всичко я е тормозило — съпругът й, Лийбиг, животът на Солария.

Миним каза:

— Не насилихте ли малко закона, за да задоволите един личен каприз?

Изсеченото лице на Бейли стана сурово.

— Не беше каприз. Не бях обвързан със соларианското правосъдие. Интересите на Земята стояха над всичко и в името на тези интереси трябваше да обезвредя онзи, който бе опасен — Лийбиг. Колкото до госпожа Делмар — сега гледаше право в Миним и знаеше, че предприема решителна стъпка. Трябваше да го каже: — колкото до госпожа Делмар, аз я подложих на един експеримент.

— Какъв експеримент?

— Исках да зная дали ще се съгласи да се озове в свят, където личният контакт е позволен и желан. Бях любопитен да разбера дали ще има смелостта да посрещне краха на привички, толкова дълбоко вкоренени у нея. Опасявах се, че може да откаже да отиде; че може да настоява да остане на Солария, която за нея бе ад, вместо да се реши да изостави неестествения си солариански начин на живот. Но тя избра промяната и аз бях доволен, че го направи, защото това ми се видя символично. То сякаш отвори вратите към нашето спасение.

— Нашето ли? — възкликна Миним. — Какво, по дяволите, искате да кажете?

— Не вашето и моето, сър — каза сериозно Бейли, — а на цялото човечество. Вие грешите за другите външни светове. Те имат малко роботи; личният контакт там е позволен; правеха проучвания на Солария. Р. Данийл Оливо беше там с мен и ще се върне с доклад. Има опасност един ден и те да се превърнат в Соларии, но сигурно ще осъзнаят тази опасност, ще положат усилия да поддържат разумно равновесие и по този начин ще останат водачи на човечеството.

— Това е ваше мнение — каза раздразнено Миним.

— Но има и нещо друго. Съществува един свят като Солария и това е Земята.

— Инспектор Бейли!

— Така е, сър. Ние сме Солария, обърната наопаки. Те са се изолирали един от друг. Ние сме се изолирали от Галактиката. Те са в омагьосания кръг на своите неприкосновени имения. Ние сме в омагьосания кръг на подземните градове. Те са водачи без последователи, имат само роботи, които не могат да възразяват. Ние сме последователи без водачи, имаме само затворени градове, за да ни пазят. — Бейли стисна юмруци.

Миним се мръщеше.

— Инспекторе, преживели сте тежко изпитание. Нуждаете се от почивка и ще я имате. Един месец отпуск с пълно заплащане и после — повишение.

— Благодаря, но това не е всичко, което искам. Искам да ме изслушате. Една-единствена посока води към нашето избавление и тя е навън, към Пространството. Там, навън, има милион светове, а космолитите притежават само петдесет. Те са малко и живеят дълго. Ние сме много и живеем малко. Ние сме по-пригодени от тях за овладяване на Космоса и за разселване. Имаме свръхнаселеност, която ни тласка напред и бърза смяна на поколенията, която ни дава млади и дръзки хора. Нашите прадеди първи колонизираха външните светове.

— Да, разбирам… но се боя, че нямаме повече време.

Бейли чувствуваше нетърпението на другия да се отърве от присъствието му, но не мръдна от мястото си. Каза:

— Когато първоначалната колонизация създаде светове, превъзхождащи ни с техниката си, ние се скрихме под земята и се окопахме в утроби. Космолитите ни накараха да се почувствуваме нищожни и ние се скрихме и от тях. Това не е отговор. За да избегнем разрушителния ритъм на бунта и потушаването, трябва да се състезаваме с тях; да ги следваме, ако трябва, да ги водим, ако можем. За да направим това, трябва да се обърнем към пространството; трябва да се научим да не се боим от пространството. Ако за нас е късно, трябва да научим децата си. Това е жизненоважно!

— Имате нужда от почивка, инспекторе.

Бейли каза възбудено:

— Чуйте ме сър. Космолитите са силни: ако ние си останем същите, Земята ще бъде унищожена след по-малко от век. Това е изчислено, както сам ми казахте. Ако космолитите са наистина слаби и стават все по-слаби, тогава можем да се спасим, но кой казва, че космолитите са слаби? Соларианите, да, но това е всичко, което знаем.

— Но…

— Не съм свършил. Едно нещо можем да променим, независимо дали космолитите са слаби или силни. Можем да променим начина си на живот. Нека да излезем в пространството и никога няма да се налага да се бунтуваме. Можем да се разселим в наши светове и сами да бъдем космолити. Ако си останем на Земята, все така скупчени, безполезният и гибелен бунт не може да се предотврати. И толкова по-зле, ако хората хранят лъжливи надежди заради някакви си предполагаеми слабости на космолитите. Направете нещо, съветвайте се със социолозите. Изложете им моите доводи. И ако у тях остане съмнение, намерете начин да ме изпратите на Аврора. Дайте ми възможност да ви донеса доклад за истинските космолити и ще знаете какво трябва да направи Земята.

Миним кимна:

— Да, да. Сега ви желая приятен ден, инспекторе.

Бейли си тръгна твърде възбуден. Не бе очаквал явна победа над Миним. Победите над закостенялото мислене не се печелеха за ден, нито за година. Но бе забелязал замисления и неуверен израз, който бе преминал по лицето на Миним и бе помрачил, поне за малко, предишната безкритична радост.

Чувствуваше, че може да прозре в бъдещето. Миним щеше да се допита до социолозите и един или двама от тях щяха да загубят увереността си. Щяха да се замислят. Щяха да се посъветват с Бейли.

Няма да мине и година, каза си Бейли, само година и аз ще бъда на път за Аврора. Едно поколение — и ще излезем отново навън, в пространството.

Бейли се качи на северната Експресна линия. Скоро щеше да види Джеси. Ще разбере ли тя? А синът му, Бентли — вече седемнайсетгодишен. Когато Бен си има свой собствен син на седемнайсет години, дали той ще отиде на някой безлюден свят, за да положи началото на един нов, необятен живот?

Тази мисъл плашеше. Бейли все още се страхуваше от пространството. Но вече не се страхуваше от страха! Този страх не беше нещо, от което да бяга, а нещо, с което да се бори.

Сякаш някаква лудост бе обзела Бейли. От самото начало пространството го бе завладяло със съдбовната си привлекателност; от онзи момент в колата, когато, надхитрявайки Данийл, бе наредил да свалят покрива, за да се изправи в открития въздух.

Тогава не можа да разбере. Данийл сметна, че това е извратено. Самият Бейли смяташе, че го прави от професионална необходимост, за да разкрие едно престъпление. Едва онази последна вечер на Солария, когато изтръгна завесите от прозореца, осъзна потребността да застане пред откритото пространство заради самото него; заради неговата притегателна сила и обещание за свобода.

Сигурно на Земята имаше милиони, които биха усетили същия копнеж, ако някой само им отвореше очите, ако ги накараше да направят първата крачка.

Той се огледа.

Експресната линия се носеше напред. Навред блестеше изкуствено осветление, редяха се и жилищни масиви, и бляскави реклами, и витрини, и заводи, и светлини, и шум, и тълпи, и още шум, и хора, хора, хора…

Всичко, което бе обичал, което не бе искал да остави и се бе страхувал да остави, всичко, за което си бе мислил, че копнее на Солария.

И всичко му бе чуждо.

Не можеше да се приспособи.

Беше отишъл да разследва едно убийство и нещо се бе случило с него.

Бе казал на Миним, че градовете са утроби и наистина бяха такива. И кое е първото нещо, което трябва да направи човек, преди да може да бъде човек? Трябва да се роди. Трябва да напусне утробата. И след като веднъж я напусне, не може да се върне обратно.

Бейли бе напуснал града и не можеше да се върне обратно. Градът не беше вече негов; стоманените пещери му бяха чужди. Това трябваше да стане. Така щеше да бъде и с други, и Земята щеше да се роди отново, да се устреми навън.

Сърцето му биеше лудо и грохотът на живота наоколо стихна до недоловимо жужене.

Спомни си за съня си на Солария и едва сега го разбра. Вдигна глава и можа да види през етажите от стомана, бетон и човеци. Можа да види маяка горе в пространството, който щеше да изведе хората навън. Виждаше го как сипе лъчите си.

Голото слънце!

Край
Читателите на „Голото слънце“ са прочели и: