Айзък Азимов
Голото слънце (17)

Свиква се съвещание

Данийл не позволи да пристъпят към незабавни действия.

— Утре! — каза той с почтителна строгост. — Това е мнението ми, колега Елайджа. Късно е, необходима ви е почивка.

Бейли трябваше да признае, че в думите му имаше истина, пък и нужна беше подготовка, значителна подготовка. Той знаеше решението на загадката, сигурен бе в това, но то почиваше на Дедукцията, както и теорията на Данийл; струваше си да намери малко доказателства. Соларианите трябваше да му помогнат.

И щом се налагаше да се изправи пред тях, един землянин срещу половин дузина космолити, трябваше да се владее напълно. Това означаваше — първо почивка и подготовка.

Но не можа да заспи. Знаеше, че няма да заспи. Нямаше да помогнат нито меките постели на леглото, специално приготвено за него от безшумно движещи се роботи, нито нежният парфюм и още по-нежната музика в специалната стая в дома на Гладиа. Беше сигурен в това.

Данийл седеше дискретно в един тъмен ъгъл.

— Още ли се страхуваш от Гладиа? — попита Бейли.

Роботът отвърна:

— Не мисля, че е разумно да ви оставя да спите сам и незащитен.

— Е, твоя работа. Разбра ли какво искам от теб, Данийл?

— Разбрах, колега Елайджа.

— Надявам се, че нямаш резерви, продиктувани от Първия закон?

— Имам резерви, що се отнася до конференцията, която искате да свикате. Моля ви, носете оръжие и се пазете.

— Уверявам те, ще го направя.

От гърдите на Данийл се изтръгна въздишка и в нея имаше нещо толкова човешко, та за момент Бейли се хвана, че се опитва да проникне с поглед в тъмнината, за да разгледа безупречното му лице.

Данийл се обади:

— Не винаги съм намирал човешкото поведение за логично.

— И ние имаме нужда от три закона — каза Бейли, — но съм доволен, че ги нямаме.

Той се втренчи в тавана. Твърде много зависеше от Данийл, но въпреки това можеше да му каже само част от истината. Роботите бяха замесени до голяма степен. Планетата Аврора си имаше своите причини да изпрати робот, представляващ интересите й, но това бе грешка. Възможностите на роботите си имаха граница.

Все пак, ако всичко вървеше добре, цялата история можеше да приключи за дванайсет часа. Щеше да е на път към Земята след двайсет и четири часа, носейки със себе си надежда. Странна надежда. Надежда, в която той самият трудно би повярвал, и все пак в нея беше избавлението на Земята. Трябваше да е в нея!

Земята! Ню Йорк! Джеси и Бен! Спокойствието, уютът и сладостта на родния дом!

Полузаспал, той си мислеше за всичко това, но споменът за Земята не успя да му донесе спокойствието, което очакваше. Нейните градове му бяха чужди.

И в един неизвестен миг всичко избледня и той заспа.

 

 

След като поспа, Бейли се събуди, взе душ и се облече. Физически бе напълно готов. Все пак се чувствуваше неуверен. Не че аргументацията му изглеждаше по-малко състоятелна в бледната светлина на утрото. По-скоро това идваше от необходимостта да застане лице в лице със соларианите.

Можеше ли, в края на краищата, да бъде сигурен за реакциите им? Или отново трябваше да действува слепешком?

Първа се появи Гладиа. За нея бе лесно, разбира се. Тя използуваше вътрешен канал, тъй като се намираше в самата къща. Беше бледа и безизразна, наподобяваше мраморна статуя в бялата си роба.

Тя гледаше безпомощно Бейли. Той й отвърна с кротка усмивка и това сякаш я поуспокои.

Другите вече се появяваха един по един. След Гладиа се показа Атълбиш, изпълняващият длъжността шеф на Службата за сигурност, сух и надменен, широката му челюст застинала в гримаса на неодобрение. После Лийбиг. Робоспециалистът, нетърпелив и сърдит, увисналият му клепач потрепваше от време на време. Куемът, социологът, поуморен, но със снизходителна усмивка в хлътналите си очи, сякаш казваше на Бейли: „С вас сме се виждали, имали сме личен контакт.“

Клориса Канторо, когато се появи, изглеждаше притеснена в присъствието на другите. За момент хвърли поглед към Гладиа, като изсумтя силно, после впери очи в пода. Доктор Тул, лекарят, се появи последен. Имаше измъчен, почти болен вид.

Всички бяха там, всички освен Груър, който бавно се възстановяваше и за когото присъствието бе физически невъзможно. (Е, помисли си Бейли, ще минем и без него.) Всички бяха облечени официално; всички седяха в стаи с плътно спуснати завеси.

Данийл беше организирал нещата добре. Бейли горещо се надяваше, че и останалата част от работата си той ще свърши също така добре.

Бейли местеше поглед от един космолит на друг. Сърцето му биеше глухо. Всяко лице го наблюдаваше от различна стая и контрастът от светлини, мебели и орнаменти по стените беше замайващ.

Той каза:

— Искам да обсъдим въпроса за убийството на доктор Рикейн Делмар в следния ред — мотив, възможност, средство…

Атълбиш го прекъсна:

— Дълга ли ще бъде речта ви?

Бейли отвърна рязко:

— Може би. Повикан съм тук, за да разследвам убийство, това е моя специалност и моя професия. Аз най-добре знам как да се справя. — (Не им позволявай да се намесват, каза си той, иначе нищо няма да излезе от цялата работа. Овладей положението! Овладей го!)

Той продължи, придавайки на думите си възможно най-голяма острота и твърдост:

— Първо мотивът. В известен смисъл от трите пункта този е най-незадоволителният. Възможността и средството са обективни. Те могат да се разследват в светлината на фактите. Мотивът е субективен. Той може да бъде забелязан от другите, например отмъщение за нанесено оскърбление, което е известно. Но може да бъде и нещо съвсем неподозирано, безпричинна, смъртоносна омраза от страна на някой, който се владее добре и с нищо не я показва.

Почти всички вие в един или друг момент ме уверявахте, че Гладиа Делмар е извършила престъплението. Никой не предложи друг вероятен убиец. Има ли Гладиа мотив? Доктор Лийбиг предложи един. Той каза, че Гладиа често се е карала със съпруга си, по-късно тя призна същото и пред мен. Яростта, предизвикана от една кавга, може евентуално да докара човек до убийство. Много добре.

Все пак остава въпросът дали само Гладиа има мотив. Не зная. Самият доктор Лийбиг…

Робоспециалистът почти подскочи. Той протегна сковано ръка по посока на Бейли.

— Внимавай какво говориш, землянино.

— Това е само теория — отвърна студено Бейли. — Вие, доктор Лийбиг, сте работили с доктор Делмар върху нови модели роботи. В областта на роботиката вие сте най-добрият специалист на Солария. Сам твърдите това и аз ви вярвам.

Лийбиг се усмихна с неприкрито снизхождение. Бейли продължи:

— Но научих, че доктор Делмар е смятал да скъса отношенията си с вас, знаел е за някои обстоятелства, засягащи лично вас, и не ги е одобрявал.

— Лъжа! Лъжа!

— Може би. Да допуснем, че е истина. Това не е ли мотив да се отървете от него, преди да ви е унижил публично, като скъса с вас? Имам чувството, че не бихте понесли лесно подобно унижение.

Бейли продължи бързо, за да не даде възможност на Лийбиг да отвърне:

— А колкото до вас, госпожо Канторо, смъртта на доктор Делмар би ви осигурила мястото на водещ фетолог — отговорен пост.

— Сили небесни, вече говорихме за това — възкликна измъчено Клориса.

— Знам, че говорихме, но тези неща трябва да се имат предвид. Що се отнася до доктор Куемът, той редовно е играел шах с доктор Делмар. Може би го е дразнела загубата на твърде много партии.

Социологът се намеси спокойно:

— Да загубиш партия шах във всеки случай не е достатъчен мотив за убийство, инспекторе.

— Зависи колко сериозно гледате на шаха. Мотивът може да е най-важното нещо за убиеца и да е съвършено незначителен за всеки друг. Но както и да е. Мисълта ми е, че мотивът сам по себе си е недостатъчен. Всеки може да има мотив, особено за убийство на човек като доктор Делмар.

— Какво искате да кажете с тази забележка? — попита възмутено Куемът.

— Ами само това, че доктор Делмар е бил „добър соларианин“. Всички вие го описахте като такъв. Той строго е спазвал нравствените закони на Солария. Бил е идеален човек, почти абстракция. Кой би могъл да обича или дори да харесва такъв човек? Човек без слабости може само да накара другите да осъзнаят собствените си несъвършенства. Един примитивен поет на име Тенисън някога е писал: „Най-грешен тоз е, който не греши.“

— Никой не би убил човек само задето е прекалено добър — каза Клориса намръщено.

— Кой знае — отвърна Бейли и продължи без повече коментари. — Доктор Делмар е знаел за някакъв заговор на Солария или е мислил, че знае: заговор, който имал за цел нападение срещу останалата част от Галактиката и завладяването й. Искал е да го предотврати. Затова замесените в заговора може да са сметнали за необходимо да го премахнат. Всеки един тук би могъл да е участник в заговора, разбира се, включително и госпожа Делмар, но така също и изпълняващият длъжността шеф на Службата за сигурност Коруин Атълбиш.

— Аз? — каза Атълбиш, без да трепне.

— Опитахте се да прекратите разследването веднага щом заехте мястото на Груър след произшествието.

Бейли отпи няколко бавни глътки от питието си (направо от оригиналната му опаковка, недокосната от други човешки ръце освен неговите собствени, нито пък от тези на робот) и събра сили. Дотук беше игра на очакване и той бе благодарен, че соларианите не предприемаха нищо. Липсваше им опитът на землянина да работи с хората отблизо. Те не можеха да водят ръкопашен бой.

Той продължи:

— Сега да видим кой е имал възможността. Всеобщо е мнението, че единствено госпожа Делмар е имала възможност да го убие, тъй като само тя е имала физически достъп до съпруга си.

Сигурни ли сме в това? Да допуснем, че друг е бил намислил (или намислила) да убие доктор Делмар. Нима едно такова отчаяно решение не би изместило на втори план неудобството от личното присъствие? Ако вие сте се решили на убийство, не бихте ли изтърпели нечие лично присъствие, колкото да свършите работата? Не бихте ли могли да се промъкнете в дома на Делмар…

Атълбиш го прекъсна студено:

— Не са ви ясни тези неща, землянино. Дали бихме, или не бихме могли няма значение. Работата е там, че самият доктор Делмар не би търпял ничие лично присъствие, бъдете сигурен. Ако някой отидеше при него лично, независимо колко близко и дългогодишно приятелство ги е свързвало, доктор Делмар би му наредил да се махне и ако трябва, би повикал роботи да го изхвърлят.

— Така е — каза Бейли, — но ако доктор Делмар е могъл да знае, че става дума за лично присъствие.

— Какво искате да кажете? — попита изненадано доктор Тул с треперещ глас.

— Когато сте преглеждали госпожа Делмар след убийството — отвърна Бейли, гледайки го право в очите, — тя е мислила, че я наблюдавате по видеофона, докато не сте я докоснали. Така ми каза тя и аз й вярвам. Аз самият съм свикнал само да се виждам с хората. Когато пристигнах на Солария и се срещнах с шефа на сигурността Груър, помислих, че го виждам. Когато в края на разговора ни Груър изчезна, бях безкрайно изненадан.

Сега да допуснем обратното. Да предположим, че от юношеската си възраст Делмар е използувал само видеоконтакта; без да се вижда с когото и да било, освен в редки случаи със съпругата си. Да предположим, че някой друг отиде при него лично. Няма ли той автоматично да си помисли, че това е видеоконтакт, особено ако някой робот е инструктиран да му съобщи, че е установена видеовръзка?

— Нито за миг — обади се Куемът. — Еднаквата обстановка би разкрила измамата.

— Може би, но колко от вас са обърнали внимание на обстановката сега? Ще измине около минута най-малко, преди доктор Делмар да забележи, че нещо не е в ред, а през това време приятелят му, който и да е той, би могъл да се приближи до него, да вдигне нещо и да го стовари върху главата му.

— Невъзможно — не отстъпваше Куемът.

— Не мисля така — каза Бейли. — Смятам, че възможността да извърши убийство не е сигурно доказателство за вината на госпожа Делмар. Тя е имала възможност, но и други са имали такава.

Бейли отново изчака. По челото си усети пот, но да я избърше би било проява на слабост. Трябваше да остане пълен господар на положението. Човекът, в когото се целеше, трябваше да осъзнае неизгодната си позиция. Трудно беше за землянин да доведе дотам един космолит.

Погледът му мина по лицата им и той реши, че нещата се развиват поне задоволително. Дори Атълбиш изглеждаше съвсем по човешки заинтересован.

— И ето че стигаме — каза Бейли — до средството и то е най-голямата загадка. Оръжието, с което е било извършено убийството, не е намерено.

— Известно ни е — обади се Атълбиш. — Ако не беше така, щяхме да считаме делото срещу госпожа Делмар за приключено. Нямаше изобщо да поискаме разследване.

— Може би — каза Бейли. — Но нека анализираме въпроса за средството. Има две възможности: или госпожа Делмар е извършила убийството, или някой друг. Ако госпожа Делмар е извършила убийството, оръжието е трябвало да остане на мястото на престъплението, освен ако не е било преместено по-късно. Моят партньор, господин Оливо от Аврора, който не присъствува в момента, изказа предположението, че доктор Тул е имал възможност да вземе оръжието. Сега питам доктор Тул в присъствието на всички дали е сторил това, дали е премествал оръжие, докато е преглеждал припадналата госпожа Делмар?

Д-р Тул се тресеше целият.

— Не, не. Кълна се. Готов съм да отговарям на всякакви въпроси. Кълна се, че не съм пипал нищо.

Бейли каза:

— Има ли някой, който би се усъмнил в думите на доктор Тул?

Настъпи мълчание, по време на което Лийбиг погледна към някакъв предмет извън полезрението на Бейли и измърмори нещо за времето. Бейли продължи:

— Втората възможност е някой друг да е извършил престъплението и да е отнесъл оръжието със себе си. Но ако е така, следва да се попитаме защо. Изнасянето на оръжието е потвърждение на факта, че госпожа Делмар не е убийцата. Ако убиецът е външен човек, той би трябвало да е пълен идиот, за да не остави оръжието при трупа и да хвърли подозрението върху госпожа Делмар. И в двата случая следователно оръжието трябва да е там! Все пак никой не го е видял.

Атълбиш каза:

— За глупаци ли ни взимате или за слепци?

— За солариани — отвърна спокойно Бейли — и поради това вие сте неспособни да различите оръжието, което е останало на мястото на престъплението.

— Не разбирам нито дума — отчаяно промърмори Клориса.

Дори Гладиа, която едва ли бе помръднала по време на срещата, сега се втренчи изненадано в Бейли. Бейли каза:

— Мъртвият съпруг и припадналата съпруга не са били сами. Имало е и един повреден робот.

— Е, и? — сърдито подхвърли Лийбиг.

— Не е ли очевидно тогава, че като елиминираме невъзможното, това, което остава, колкото и невероятно да е то, е истината. Намиращият се на местопроизшествието робот е оръдието на убийството, оръдие, което никой от вас не е забелязал поради начина ви на мислене.

Всички те заговориха едновременно; всички освен Гладиа, която само гледаше втренчено. Бейли вдигна ръце.

— Почакайте. Тихо! Оставете ме да ви обясня! — И отново разказа за покушението срещу Груър и за начина, по който е могло да бъде извършено. Този път той прибави и историята за покушението върху собствения му живот в бебешката ферма.

Лийбиг вметна нетърпеливо:

— Предполагам, че някой робот е бил накаран да намаже стрелата с отрова, без да знае, че използува отрова, а после друг робот е подал отровната стрела на момчето, след като му е казал, че сте землянин, без да знае, че стрелата е отровна.

— Нещо подобно. И двата робота трябва да са били добре подготвени.

— Звучи абсурдно — каза Лийбиг.

Куемът бе пребледнял и изглеждаше така, сякаш щеше да му прилошее всеки момент:

— Никой соларианин не би използувал роботи, за да навреди на човек.

— Може и да е така — сви рамене Бейли, — но важното е, че роботите могат да бъдат използувани по този начин. Попитайте доктор Лийбиг. Той е експертът.

Лийбиг каза:

— Това е невъзможно в случая с доктор Делмар. Вчера ви го казах. Как може някой да накара робот, по какъвто и да било начин, да разбие човешки череп?

— Да обясня ли как?

— Обяснете, ако можете.

Бейли започна:

— Доктор Делмар е правил изпитания на нов модел робот. Не разбирах значението на този факт до снощи, когато ми се наложи да кажа на един робот, молейки го да ми помогне да стана от стола, „Дай ми ръка!“ Роботът погледна ръката си с недоумение, сякаш помисли, че от него се очаква да я откачи и да ми я подаде. Трябваше да повторя заповедта си по-разбрано. Но случката ми припомни нещо, което доктор Лийбиг ми бе казал по-рано същия ден. Правили са опити върху роботи със заменяеми крайници.

Да допуснем, че роботът, който доктор Делмар е изпитвал, е имал известен брой взаимозаменяеми крайници с различни форми за различни видове специализирани дейности. Да допуснем, че убиецът е знаел това и внезапно е казал на робота: „Дай ми ръката си!“ Роботът е извадил ръката си и му я е подал. От извадената ръка става великолепно оръжие. След смъртта на доктор Делмар тя отново е била поставена на мястото й.

Безмълвният ужас отстъпи място на шумни възражения, докато Бейли говореше. Той трябваше да изкрещи последното си изречение, но дори и така то бе заглушено.

Със зачервено лице Атълбиш стана от стола си и пристъпи напред.

— Дори да е така, както казвате, тогава пак госпожа Делмар е убийцата. Тя е била там, тя се е карала с него, тя е могла да види, че съпругът й работи върху новия модел и е могла да знае за заменяемите крайници… в което впрочем не вярвам. Каквото и да правиш, землянино, всички улики са срещу нея.

Гладиа заплака тихо.

Бейли не я погледна. Каза:

— Напротив, лесно може да се докаже, че който и да е убиецът, то това не е госпожа Делмар.

Джотан Лийбиг внезапно скръсти ръце и на лицето му се появи презрително изражение.

Бейли забеляза това и каза:

— Вие ще ми помогнете да го направя, доктор Лийбиг. Като робоспециалист знаете, че за да се въздействува на роботите така, че да извършат косвено убийство, трябва изключителна ловкост. Вчера се опитах да поставя един индивид под домашен арест. На три робота дадох подробни инструкции да го държат под охрана. Това беше проста работа, но аз съм несръчен с роботите. В инструкциите ми е имало пропуски и моят затворник избяга.

— Кой е бил задържаният? — заинтересува се Атълбиш.

— Това не е от значение — отвърна Бейли нетърпеливо. — Важен е фактът, че аматьори не могат да се справят добре с роботите. А някои солариани също може да са в голяма степен аматьори. Какво знае например Гладиа Делмар за Роботиката?… А, доктор Лийбиг?

— Какво? — Робоспециалистът го гледаше втренчено.

— Опитвали сте се да учите госпожа Делмар на роботика. Каква ученичка беше тя? Научи ли нещо?

Лийбиг се огледа неловко.

— Не можа… — и млъкна.

— Безнадежден случай, нали? Или предпочитате да не отговаряте?

Лийбиг отвърна сухо:

— Може да се е преструвала на невежа.

— Готов ли сте да заявите като специалист, че по ваше мнение госпожа Делмар е достатъчно опитна, за да въвлече роботите в индиректно убийство?

— Как мога да отговоря на този въпрос?

— Ще го кажа по друг начин. Този, който се опита да ме убие в бебешката ферма, е трябвало да ме открие чрез вътрешнокомуникационната мрежа на роботите. В края на краищата не бях казал на нито един човек къде отивам и само роботите, които ме придружаваха от едно място на друго, знаеха къде съм. Моят колега Данийл Оливо успя да ме открие едва по-късно същия ден, но със значителни затруднения. Убиецът, от друга страна, го е направил лесно, защото освен че ме откри, той е трябвало да се разпореди да намажат стрелата с отрова и да я изстрелят — всичко това, преди да напусна фермата и да продължа по-нататък. Би ли се справила с това госпожа Делмар?

Коруин Атълбиш се наведе напред.

— Кой според вас би се справил, землянино?

Бейли каза:

— Доктор Джотан Лийбиг е, както сам признава, най-добрият робоспециалист на планетата.

— Това обвинение ли е? — извика Лийбиг.

— Да! — изкрещя Бейли.

Яростта в очите на Лийбиг бавно угасна. Тя отстъпи място на някаква спокойна или по-точно прикрита напрегнатост. Той каза:

— Прегледах робота на Делмар след убийството. Крайниците му не бяха заменяеми. Бяха заменяеми само в обикновения смисъл, за което са необходими специални инструменти и умението на експерт. Така че роботът не е оръжието, с което е убит Делмар, и вие нямате никакво доказателство.

Бейли каза:

— Кой друг може да гарантира за истинността на думите ви?

— Думите ми не подлежат на съмнение.

— Подлежат. Аз ви обвинявам и вашата неподкрепена от никого дума няма стойност. Ако някой ви измъкне, това е друга работа. Впрочем бързо сте се отървали от този робот. Защо?

— Нямаше причина да го държим. Беше напълно разстроен. Беше безполезен.

— Защо?

Лийбиг размаха заканително пръст срещу Бейли и каза разярено:

— Веднъж вече ме питахте, землянино, и аз ви казах защо. Станал е свидетел на убийство, което е бил безсилен да предотврати.

— И вие ми казахте, че в такива случаи роботите винаги излизат от строя. Това е всеобщо правило. Все пак, когато Груър беше отровен, роботът, който му бе поднесъл отровната напитка, пострада само дотолкова, че почна да накуцва и да фъфли. Всъщност той самият беше не просто свидетел, а извършител на това, което приличаше на убийство в момента, и въпреки всичко запази достатъчно разсъдък, за да отговаря на въпроси. Значи този робот, роботът на Делмар, трябва да е бил по-непосредствено свързан с убийството, отколкото роботът на Груър. Ръката на Делмаровия робот трябва да е била използувана като оръжие за убийството.

— Абсолютни глупости — рече задъхано Лийбиг. — Нищо не разбирате от Роботика.

Бейли каза:

— Може и да е така. Но аз предлагам шефа на сигурността Атълбиш да конфискува документацията на фабриката ви за роботи и на цеха за ремонт. Може би ще успеем да разберем дали сте произвеждали роботи със сменяеми крайници и ако е така, дали такива са били изпратени на доктор Делмар, и ако е така — кога.

— Никой няма да се рови в документацията ми — извика Лийбиг.

— Защо? Защо, ако няма какво да криете?

— Но защо, по дяволите, ще искам да убивам Делмар? Кажете ми? Какъв е моят мотив?

— Сещам се за два — каза Бейли. — Били сте в приятелски отношения с госпожа Делмар. Прекалено приятелски. Соларианите също са хора. Никога не сте общували с жени, но това не ви е направило чужд на, как да го наречем, плътските желания. Виждали сте се с госпожа Делмар, моля да ме извините, видеоконтактували сте с нея в моменти, когато е била облечена съвсем неофициално и…

— Не — изкрещя Лийбиг, сякаш в агония.

А Гладиа енергично прошепна: „Не.“

— Възможно е самият вие да не сте си давали сметка за чувствата си — каза Бейли — или пък ако сте имали смътна представа за тях, сте се презирали за слабостта си и сте мразили госпожа Делмар, задето я е насърчавала. Възможно е също да сте мразили и Делмар за това, че тя е била негова. Помолили сте госпожа Делмар да ви стане асистентка. Стигнали сте до този компромис в увлечението си. Тя е отказала и това е засилило омразата ви. Убивайки доктор Делмар по начин, който хвърля подозрението върху госпожа Делмар, вие си отмъщавате и на двамата.

— Кой би повярвал на тази евтина мелодраматична мръсотия? — хрипливо прошепна Лийбиг. — Друг землянин, друго животно — може би. Но на Солария — никой.

— Не разчитам на този мотив — каза Бейли. — Мисля, че той е съществувал подсъзнателно, но вие сте имали и друг, по-убедителен. Доктор Рикейн Делмар е пречел на плановете ви и е трябвало да бъде отстранен.

— Какви планове? — попита Лийбиг.

— Плановете ви за завладяването на Галактиката, доктор Лийбиг — каза Бейли.