Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Позитронни роботи (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Naked Sun, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 72 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
moosehead (2020)

Източник: http://bezmonitor.com (през http://sfbg.us)

 

Издание:

ГОЛОТО СЛЪНЦЕ. 1984. Изд. Хр. Г. Данов, Пловдив. Превод: От англ. Юлия КЕНОВА [The Naked Sun / Isaak ASIMOV]. Художник: Димо КЕНОВ. Формат: 84×108/32. Печатни коли: 14. Страници: 224. Цена: 1,42 лв.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне
  3. — Корекция на правописни грешки

Статия

По-долу е показана статията за Голото слънце от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Голото слънце
The Naked Sun
АвторАйзък Азимов
Създаване1956 г.
САЩ
Първо издание1957 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрнаучна фантастика
Видроман
ПоредицаЦикъл „Роботите“
ПредходнаСтоманените пещери
СледващаРоботите на Зората

ПреводачЮлия Кенова

Голото слънце (на английски: The Naked Sun) е вторият роман от цикъла „Роботите“ на американския писател фантаст Айзък Азимов. За първи път сюжетът на творбата е публикуван между октомври и декември 1956 г. като серия от публикации в американското списание Astounding Science Fiction, а година по-късно е издаден и като цяла книга. Подобно на своя предшественик, Стоманените пещери, романът съчетава елементи на научнофантастичния и криминалния литературен жанр.

Главни действащи лица

  • Илайджа Бейли: Полицейски детектив от Ню Йорк, натоварен с разследване убийството на Рикейн Делмар.
  • Р. Даниил Оливо: Хуманоиден робот и партньор на Бейли в разследването на убийството.
  • Албърт Миним: Заместник министър в земното Министерство на правосъдието.
  • Гладиа Делмар: Съпруга на Рикейн Делмар и главна заподозряна за убийството му.
  • Ханис Груър: Началник на Соларийската служба за сигурност.
  • Алтим Тул: Солариански лекар.
  • Коруин Атълбиш: Главният адютант на инспектор Груър.
  • Анселмо Куемът: Солариански социолог.
  • Клориса Канторо: Асистентка на доктор Рикейн Делмар.
  • Джотан Лийбиг: Солариански робоспециалист, работил заедно с Рикейн Делмар.

Сюжет

Хронологически сюжетът на Голото слънце се развива около една година след разрешаването на случая с мистериозното убийство на доктор Родж Немену Сартън (в Стоманените пещери) от нюйоркския полицейски детектив Илайджа Бейли. Добил слава дори във враждебно настроените към Земята Външни светове, Бейли е призован от правителството на планетата Солария да разследва убийството на соларианския фетолог Рикейн Делмар. Под натиска и на земните власти, които се нуждаят от информация за враждебните космолитски светове, детективът приема задачата. Пристигайки на чуждата планета Бейли отново среща хуманоидния робот Даниил Оливо, който се включва в разследването на престъплението като партньор на землянина и представител на главния космолитски свят Аврора.

Фокус на романа са необикновената култура и тадиция на Солария, които често са пълна противоположност на обществото, в което е роден и израснал Бейли. Планета е обитавана от около 20 000 човешки същества, всеки от които притежава свое собствено имение, живее сам или със съпруга си в него. От дете всеки соларианец е учен да избягва срещите лице в лице и да използва холограмна технология при общуването със съгражданите си. Освен неизменно поддържания на едно ниво брой човешки същества Солария се обитава и от 200 милиона робота, които обслужват и се грижат за местното население.

Успешно разрешавайки случая и завръщайки се на Земята като герой, Бейли достига до извода, че тези крайности на соларианското общество водят до редица негови слабости, които обаче имат свой огледален образ в затвореното и изолирано под гигантските куполи на своите градове земно общество.

Литература

Видеоконтакт с жена

Най-после заспа. Не си спомняше кога всъщност настъпи преходът към съня. Мислите му блуждаеха все повече, после таблото над главата му засия, а таванът се обля в студена бяла светлина. Погледна часовника си.

Бяха изминали часове. Роботите, които обслужваха къщата, бяха решили, че е време да се събуди и бяха действували по съответния начин.

Запита се дали Данийл е буден, но веднага осъзна колко нелогична е тази мисъл. Данийл не можеше да спи. Чудеше се дали той се е правил на заспал — като част от ролята, която играеше. Дали се бе съблякъл и сложил пижама?

Като по даден знак се появи Данийл.

— Добро утро, колега Елайджа.

Роботът беше напълно облечен, а лицето му излъчваше съвършено спокойствие. Той каза:

— Добре ли спахте?

— Да — сухо рече Бейли, — а ти?

Той стана от леглото и се повлече към банята да се обръсне и да свърши другите неща от сутрешния ритуал. Оттам изкрещя:

— Ако някой робот дойде, за да ме обръсне, отпрати го. Лазят ми по нервите. Дори да не ги виждам, пак ми лазят по нервите.

Докато се бръснеше, той разглеждаше лицето си, поучуден, че то така много прилича на отражението, което бе виждал в огледалото на Земята. Да можеше този образ от огледалото да е земен човек, с когото да се посъветва, вместо собственото му огледално отражение. Да можеше с някого да обсъди това, което вече знаеше, колкото и малко да бе то…

„Малко е! Трябва още“ — измърмори той в огледалото.

Бейли излезе от банята, бършейки лицето си, и навлече панталони върху съвсем новите гащета. (Роботите се грижеха за всичко, дявол да ги вземе.)

Той каза:

— Ще ми отговориш ли на няколко въпроса, Данийл?

— Както знаете, колега Елайджа, аз отговарям на всички въпроси, доколкото е по силите ми.

Или доколкото ти позволяват инструкциите, помисли си Бейли и каза:

— Защо на Солария има само двайсет хиляди души?

— Това е един факт — отвърна Данийл. — Цифра. Данни, получени в резултат на преброяване.

— Да, но ти избягваш същността на въпроса. Планетата може да изхранва милиони; защо тогава са само двайсет хиляди? Беше ми казал, че за соларианите това е оптималното число. Защо?

— Такъв е начинът им на живот.

— Искаш да кажеш, че упражняват контрол върху раждаемостта?

— Да.

— И планетата им стои празна? — Бейли не знаеше защо бе взел на прицел точно този въпрос, но броят на населението бе един от няколкото сигурни факта, които знаеше, а и нямаше много други неща, за които би могъл да попита.

Данийл отвърна:

— Планетата не е празна. Тя е разделена на имения, всяко от които се управлява от соларианин.

— Искаш да кажеш, че всеки живее в имението си. Двайсет хиляди имения и във всяко по един соларианин.

— Именията са по-малко, колега Елайджа. Съпругите живеят в същото имение.

— И никакви градове? — Бейли усети хлад.

— Никакви, колега Елайджа. Те живеят напълно изолирано и никога не се срещат, освен при изключителни обстоятелства.

— Отшелници?

— И да, и не.

— Какво имаш предвид?

— Вчера видяхте тримерното изображение на инспектор Груър. Соларианите свободно си правят посещения по този начин, само по този начин.

Бейли се втренчи в Данийл и каза:

— Това отнася ли се и за нас? И ние ли ще трябва да правим същото?

— Така е прието тук.

— Тогава как ще разследвам случая? Ако поискам да се срещна с някого…

— В това жилище, колега Елайджа, може да получите тримерно изображение на всеки жител на планетата. Няма да има никакви затруднения. Всъщност това ще ви спести неприятностите, свързани с напускането на къщата. Ето защо, когато пристигнахме, ви казах, че няма да се наложи да свиквате с откритото пространство. Това е добре. Всеки друг начин на работа би бил извънредно неприятен за вас.

— Сам ще преценя кое е неприятно за мен — отвърна Бейли. — Най-напред трябва да се свържа с тази Гладиа, жената на убития. Ако тая история с тримерния образ не ми върши работа, ще отида при нея лично. Това ще реша аз.

— Ще видим кое е най-добро и най-приемливо, колега Елайджа — отвърна Данийл уклончиво. — Ще се разпоредя за закуската. — И понечи да излезе.

Почти озадачен, Бейли впери поглед в широкия гръб на робота. Данийл Оливо се държеше като господар. Ако бе получил инструкции да попречи на Бейли да научи повече, отколкото е абсолютно необходимо, то на Бейли все пак му оставаше един коз.

В края на краищата онзи беше само Р. Данийл Оливо. Достатъчно бе да съобщи на Груър или на който и да е соларианин, че Данийл е робот, а не човек.

Но, от друга страна, неговата хуманоидност можеше да се окаже и много полезна. Козът не биваше да се играе веднага. Понякога той е по-полезен, когато го държиш в ръцете си.

Ще почакаме и ще видим, помисли си Бейли и последва Данийл.

 

 

Бейли попита:

— Как се установява контакт?

— За това ще се погрижат, колега Елайджа. — отвърна Данийл и пръстът му потърси един от бутоните за повикване на роботите.

В същия миг се появи робот.

Откъде ли се вземат, учуди се Бейли. Ако човек се разхождаше безцелно из необитаемия лабиринт на къщата, не можеше да види нито един робот. Дали не се разбягваха, като идваха хора? Дали не си предаваха един на друг съобщения да опразнят коридорите?

И въпреки това, щом ги повикаха, появяваха се начаса.

Бейли заразглежда новопристигналия. Той бе гладък, но не лъскав. Повърхността му бе матовосивкава и единственото цветно петно бе подобният на шахматна дъска участък на дясното му рамо. Квадрати в бяло и жълто (в действителност сребърни и златисти поради металния отблясък) образуваха наглед произволни фигури.

Данийл каза:

— Отведи ни в стаята за разговори.

Роботът се поклони и се обърна, но не каза нищо.

— Почакай, момче — извика Бейли. — Как ти е името?

Роботът се обърна с лице към Бейли. С ясен тембър и без никакво колебание той отвърна:

— Нямам име, господарю. Серийният ми номер — един метален пръст се вдигна и се задържа върху шарката на рамото — е АСХ-2745.

Данийл и Бейли го последваха в огромна стая и Бейли разпозна залата, в която Груър и столът му се бяха появили предния ден.

Друг робот ги очакваше с безкрайната, търпелива невъзмутимост на машина. Първият се поклони и излезе.

Докато правеше това, Бейли сравни фигурите върху рамената на роботите. Сребърно-златните шарки бяха различни. Шахматната мозайка бе образувана от шест на шест квадратчета. Тогава броят на възможните подреждания щеше да бъде 236, или седемдесет билиона. Повече от достатъчно. Бейли каза:

— Както изглежда, за всяко нещо си има робот. Един ни води в залата. Друг обслужва видеоапаратурата.

Данийл отвърна:

— На Солария съществува тясна специализация на роботите, колега Елайджа.

— При толкова много роботи това е напълно обяснимо. — Бейли погледна втория робот. С изключение на шарките върху рамото и навярно схемата от невидими позитронни връзки в порестия му платинено-иридиев мозък, той беше копие на първия.

— Сериен номер? — попита Бейли.

— АСС-1129, господарю.

— Ще те наричам просто „момче“. Сега искам да говоря с някоя си Гладиа Делмар, съпруга на покойния Рикейн Делмар. Данийл, има ли някакъв адрес или начин да се установи точното й местонахождение?

Данийл отвърна тихо:

— Не мисля, че е необходима друга информация. Бих могъл да попитам робота…

— Остави на мен — рече Бейли. — Е, момче, знаеш ли как да се свържеш с дамата?

— Да, господарю. В мен са заложени кодовете за установяване на контакт с всички господари. — Това бе изречено без гордост. То беше просто факт; каза го така, сякаш казваше: „Аз съм направен от метал, господарю.“

Данийл се намеси:

— Не бива да се учудвате, колега Елайджа. В паметта им са заложени по-малко от десет хиляди кода, а това не е много.

Бейли кимна.

— Няма ли случайно и друга Гладиа Делмар? Може да стане недоразумение.

— Господарю? — след този въпрос роботът остана в мълчаливо недоумение.

— Струва ми се — обади се Данийл, — че роботът не разбра въпроса ви. Сигурен съм, че на Солария имената не се дублират. Те се регистрират при раждане и едно име може да се приеме само ако няма друг със същото име.

— И така — подхвърли Бейли, — всяка минута научаваме по нещо. Виж какво, момчето ми, ти ще ми обясниш как да свърша онова, което трябва да свърша; ще ми дадеш кода или както там го наричате и после ще си вървиш.

Последва значителна пауза, преди роботът да отговори. Той каза:

— Сам ли искате да установите контакт, сър?

— Точно така.

Данийл внимателно докосна ръкава на Бейли.

— Един момент, колега Елайджа.

— Сега пък какво има?

— Предполагам, че роботът би могъл да осъществи необходимия контакт много по-лесно. Това е неговата област.

Бейли отвърна мрачно:

— Сигурен съм, че ще го направи по-добре от мен. Аз може да объркам всичко. — Той гледаше невъзмутимо равнодушния Данийл. — Все едно, предпочитам лично да установя контакта. Аз ли командувам тук или не?

— Вие, колега Елайджа — каза Данийл. — И вашите заповеди ще се изпълняват, доколкото това не противоречи на Първия закон. Все пак, ако позволите, бих искал да ви съобщя някои неща за тукашните роботи, които трябва да знаете. На Солария роботите са далеч по-специализирани, отколкото на другите светове. Въпреки че физически са способни на много неща, в умствено отношение те са предназначени за един определен вид дейност. Изпълняването на функции извън специализацията им изисква голямо напрежение поради непосредственото прилагане на един от трите закона. Също неизвършването на дейностите, за които са предназначени, води до прилагането на трите закона.

— И в такъв случай една моя заповед поставя в действие Втория закон, нали?

— Така е. Но напрежението, което той ще предизвика, е „неприятно“ за робота. Обикновено такива неща не се случват, тъй като соларианинът почти никога не се намесва във всекидневните занимания на роботите. Най-напред, защото не би му хрумнало да свърши вместо него някоя работа; освен това той не би имал нужда да го стори.

— Да не искаш да кажеш, Данийл, че ще причиня болка на робота, ако аз свърша неговата работа?

— Както знаете, колега Елайджа, думата „болка“ в човешкия й смисъл е неприложима за реакциите на робота.

Бейли вдигна рамене.

— Тогава?

— Въпреки всичко — продължи Данийл, — доколкото мога да преценя, тези усещания имат същото въздействие върху него, както болката върху човека.

— Все пак — подхвърли Бейли — аз не съм соларианин. Аз съм землянин. Не обичам роботът да прави това, което аз искам да направя.

— Имайте предвид също — поде Данийл, — че ако причините беда на робот, това може да се приеме от нашите домакини като акт на нелюбезност, защото в общество от този тип вероятно съществуват някои повече или по-малко установени схващания за начина, по който следва да се отнасяте с един робот. Може да обидим домакините, а това едва ли ще направи задачата ни по-лека.

— Е, добре — рече Бейли, — нека роботът да си върши работата.

Той отстъпи. Инцидентът не беше съвсем безполезен. Той бе поучителен пример за това колко безкомпромисно можеше да бъде едно роботизирано общество. Веднъж създадени, роботите не можеха да бъдат лесно отстранени и този, който искаше да се отърве от тях, макар и временно, откриваше, че е невъзможно.

През полузатворените си очи Бейли видя как роботът се приближи към стената. Нека земните социолози да поразмислят над това, което току-що се случи, и да си направят изводи. Той беше започнал да си създава собствено мнение.

Половината стена се плъзна встрани и командното табло, което се откри, би направило чест и на земна електростанция.

Бейли копнееше за лулата си. Бяха го предупредили, че на непознаващата тютюна Солария пушенето би било ужасно незачитане на приличието, затова дори не му бяха позволили да си вземе лулата. Той въздъхна. Имаше моменти, когато усещането на мундщука между зъбите и на сгорещеното й огнище в ръката би било безкрайно успокоително.

Роботът действуваше бързо, като побутваше леко тук-там по някое съпротивление и активизираше силовото поле с бързи движения на пръстите.

Данийл обясни:

— Необходимо е най-напред да се сигнализира на този, с когото човек желае да установи видеоконтакт. Сигнала, разбира се, ще приеме робот. Ако индивидът, на когото сигнализираме, е на разположение и желае да приеме видеообраза, контактът се осъществява докрай.

— Необходими ли са всички тези контролни уреди? — попита Бейли. — Та роботът почти не се докосва до повечето от тях.

— Информацията ми по този въпрос е непълна, колега Елайджа. Понякога все пак е необходимо да се осъществяват едновременни и подвижни видеоконтакти. Последните особено изискват сложно и непрекъснато регулиране.

Роботът каза:

— Връзката е установена. Когато сте готови, ще започнем.

— Готови сме — изръмжа Бейли и сякаш това бе сигнал, та отсрещната половина на стаята се обля в светлина.

— Пропуснах — обади се веднага Данийл — да наредя на робота да ги предупреди да покрият всички отвори, които гледат навън. Съжалявам за това, но трябва да се разпоредим…

— Няма значение — намръщи се Бейли. — Ще се справя. Не се намесвай.

Това, което се появи, беше баня, или поне така предположи Бейли, съдейки по обстановката. Единият край, както му се стори, беше козметичен салон и той си представи как някой робот (или роботи?) с безпогрешна сръчност работи върху прическата на жената и останалите подробности от тоалета й, превръщайки я в гледката, която тя представяше на света.

Някакви уреди и принадлежности, по които просто плъзна поглед. Не можеше да отгатне предназначението им поради липсата на опит. Стените бяха украсени със сложни фигури, които караха окото да повярва, че изобразяват реални предмети, преди да се прелеят в абстрактни форми. Това завладяваше вниманието и имаше успокояващ, почти хипнотичен ефект. Отделението с душа бе доста голямо и преградено с нещо, което не изглеждаше материално, а бе по-скоро светлинен трик, образуващ непрозрачна, блещукаща стена. Не се виждаше никакъв човек.

Погледът на Бейли попадна върху пода. Къде свършваше неговата стая и започваше другата? Лесно можеше да се разбере. Имаше ивица, където характерът на светлината се променяше — сигурно там.

Той пристъпи към ивицата и след моментно колебание протегна ръка отвъд нея.

Не усети нищо повече от онова, което би усетил, ако си беше пъхнал ръката в някое от не така съвършените земни тримерни изображения. Там поне щеше да вижда ръката си; едва-едва може би, и с наслоен върху нея образ, но все пак щеше да я вижда. Сега тя изчезна напълно. Ръката му свършваше рязко до китката.

Какво щеше да стане, ако самият той преминеше ивицата? Навярно нямаше да може да вижда. Щеше да се озове в пълен мрак. Мисълта за такава ефикасна изолация беше почти приятна.

Един глас го прекъсна. Той вдигна очи и отстъпи назад с почти тромава припряност.

Говореше Гладиа Делмар. Поне така реши Бейли. Горният участък от трепкащия светлинен параван пред душа бе изчезнал и сега ясно се виждаше нечия глава.

Тя се усмихваше на Бейли.

— Здравейте, съжалявам, че ви накарах да чакате. Скоро ще бъда суха.

Лицето й, триъгълно, с широки скули (които изпъкваха, когато се усмихваше), се стесняваше в нежна извивка покрай пълничките й устни и завършваше с малка брадичка. Главата й не беше много над пода. Бейли прецени, че тя е около сто петдесет и седем сантиметра висока. (Не беше типично. Поне така смяташе Бейли. Предполагаше се, че космолитянките са по-скоро високи и величествени.) Нито пък косите й имаха характерния червеникав цвят. Те бяха светлокестеняви със златист оттенък, не много дълги. В момента бяха бухнали от струя топъл въздух, както предполагаше Бейли. Гледката беше приятна. Смутен, той каза:

— Ако желаете да прекъснем връзката и да изчакаме, докато се приготвите…

— О, не. Почти съм готова, а междувременно можем да разговаряме. Ханис Груър ми съобщи, че ще поискате видеовръзка с мен. Както разбрах, идвате от Земята. — Очите й дълго се задържаха върху него, сякаш го поглъщаше с поглед.

Бейли кимна и седна.

— Моят придружител е от Аврора.

Тя се усмихна, но не отмести очи от Бейли, като че той, въпреки всичко, си оставаше любопитният обект, а и Бейли, разбира се, смяташе, че е така.

Тя вдигна ръце над главата си, като прекара пръсти през косата и я разпръсна, сякаш да ускори изсушаването. Ръцете й бяха нежни и грациозни. Много е привлекателна, помисли си Бейли.

После си каза неловко: „На Джеси това не би й харесало.“

Данийл се обади:

— Възможно ли е, госпожо Делмар, да покриете прозореца, който се вижда, или да поляризирате светлината. Моят колега се дразни от дневната светлина. На Земята, както може би сте чували…

Младата жена (тя изглеждаше на двайсет и пет, но на Бейли му хрумна горчивата мисъл, че видимата възраст на космолитите може да е напълно измамна) притисна ръце към бузите си и възкликна:

— Ами да. Знам за това. Много глупаво от моя страна. Моля да ме извините, само за минутка. Ще повикам някой от роботите…

Като не преставаше да говори, тя излезе от кабинката за изсушаване, с ръка, протегната към контактния бутон.

— Винаги съм смятала, че в тази стая трябва да имам повече от един бутон. Каква полза от къща, в която бутоните не са ти под ръка, където и да си — например на не повече от пет стъпки. Просто… Но какво има, случило ли се е нещо?

Тя гледаше смаяно Бейли, който, след като подскочи от стола и го прекатури, се изчерви до корена на косите си и бързо се извърна.

Данийл каза спокойно:

— Добре би било, госпожо Делмар, ако след като се свържете с робота, се върнете в кабинката или поне си сложите някоя дреха.

Гладиа погледна голото си тяло с изненада и отвърна:

— Но да, разбира се.