Айзък Азимов
Голото слънце (8)

Предизвикан е космолит

Гладиа като че затаи дъх за момент. Той излезе през свитите й устни почти като изсвирване. Тя каза:

— Наистина не разбирам как. Знаете ли кой го е направил?

Бейли кимна.

— Този, който е убил съпруга ви.

— Сигурен ли сте?

— А вие не сте ли? Убийството на съпруга ви е първото в историята на Солария. Месец по-късно става второ убийство. Може ли да е съвпадение? Две самостоятелни убийства за един месец в свят, непознаващ престъпността? Освен това втората жертва е разследвала първото престъпление, значи е представлявала огромна опасност за убиеца.

— Добре! — Гладиа се залови с десерта и рече, преглъщайки: — Щом е така, аз съм невинна.

— Как така, Гладиа?

— Ами да, Елайджа. Никога не съм се доближавала до имението на Груър, никога през целия си живот. Значи не бих могла да отровя инспектор Груър. И щом не съм го отровила — то тогава не съм убила и съпруга си.

Но после, тъй като Бейли запази строго мълчание, въодушевлението й като че се изпари, а ъгълчетата на малката й уста се отпуснаха.

— Не мислите ли така, Елайджа?

— Не съм сигурен — отвърна Бейли. — Казах ви, че знам как е бил отровен Груър. Хитро е замислено и всеки на Солария би могъл да го направи независимо дали е бил в имението на Груър, или не; независимо дали изобщо някога е бил в имението на Груър, или не.

Гладиа сви ръце в юмруци.

— Да не искате да кажете, че аз съм го направила?

— Не казвам това.

— Намеквате тогава. — Устните й побледняха от ярост, по високите й скули избиха петна. — Това ли ви накара да поискате видеовръзка с мен? Да ми задавате коварни въпроси? Да ми поставите капан?

— Ей, почакайте…

— Изглеждахте изпълнен със съчувствие. Толкова отзивчив. Ех, вие… Землянино!

Нейният контраалт премина в измъчено стържене на последната дума.

Безупречното лице на Данийл се наклони към Гладиа и той каза:

— Извинете ме, госпожо Делмар, но в ръката си стискате нож и може да се порежете. Моля ви, внимавайте.

Гладиа впери безумен поглед в късия, тъп и несъмнено съвсем безопасен нож, който държеше в ръката си. С поривисто движение тя го вдигна високо.

— Не бихте могли да ме стигнете, Гладиа — обади се Бейли.

Тя се задъха.

— Кой иска да ви стигне? Ах! — Тя потрепера от прекомерно възмущение и изкрещя: — Незабавно прекратете връзката!

Думите бяха отправени към робот извън зрителното им поле и Гладиа заедно със своята част от стаята изчезна, а стената отново изникна на мястото си.

Данийл каза:

— Прав ли съм, като мисля, че сега считате тази жена за виновна?

— Не — отсече Бейли. — Който и да го е направил, той трябва да е притежавал някои качества, които на това бедно момиче му липсват.

— Момиче с характер.

— Какво от това? Повечето хора са такива. Пък и не забравяй, че дълго време живее в голямо напрежение. Ако аз бях изживял подобно нещо и някой се бе нахвърлил върху мен, така както тя си помисли, че се нахвърлям върху нея, щях да направя много повече, вместо да размахвам някакво си смешно ножче.

Данийл рече:

— Не успях да открия начина за отравяне от разстояние, който сте открили вие.

За Бейли беше удоволствие, че можеше да каже:

— Знам, че не си успял. Липсва ти способността да дешифрираш точно такива загадки.

Той го каза категорично, а Данийл прие думите му спокойно и сериозно, както винаги.

— Имам две задачи за тебе, Данийл — рече Бейли.

— Какви са те, колега Елайджа?

— Първо, свържи се с този доктор Тул и разбери какво е било състоянието на госпожа Делмар след убийството на съпруга й. Колко е продължило лечението и тъй нататък.

— Нещо конкретно ли искате да установите?

— Не. Просто се опитвам да събера факти. Това не е лесно тук. Второ, разбери кой ще замести Груър като шеф на Службата за сигурност и се разпореди за видеовръзка с него веднага щом стана сутринта. Колкото до мен — каза той без следа от задоволство, — аз си лягам и се надявам все пак да заспя. — После почти раздразнено: — Мислиш ли, че може да се намери една прилична филмокнига в тази къща?

— Бих ви предложил — отвърна Данийл — да повикате робота, който се грижи за библиотеката.

 

 

Бейли изпита само раздразнение при мисълта да се занимава с робота. Би предпочел сам да се порови на воля.

— Не — каза той, — не класика; най-обикновен роман за съвременния живот на Солария. Около половин дузина такива.

Роботът се подчини (би трябвало), но докато манипулираше със съответните механизми, които изваждаха нужните филмокниги от местата им и ги прехвърляха първо до един изходен отвор, а после в ръката на Бейли, нареждаше с почтителен глас за останалите раздели на библиотеката.

Господарят може да хареса някой приключенски роман за времето на първите заселници, предлагаше той, или да погледне нещо из областта на химията, чудесно илюстрирано с движещи се модели на атоми, или фантастика, или пък Галактография. Списъкът беше безкраен.

Бейли мрачно чакаше своята половин дузина, каза: „Тези ще свършат работа“, пресегна се със собствените си ръце (със собствените си ръце) за филмоскопа и си тръгна.

Когато роботът го последва и попита: „Необходима ли ви е помощ за настройването, господарю?“, Бейли се обърна и го сряза:

— Не. Стой си на мястото.

Роботът се поклони и остана.

Легнал в леглото, с обляно в светлина табло, Бейли почти съжаляваше за решението си. Филмоскопът не приличаше на нито един от моделите, които бе използувал, и той се залови с него без всякаква представа как да зареди филма. Но упорито продължи да се занимава с това, докато накрая, след като го разглоби и внимателно разгледа всяка част, успя да направи нещо.

Поне можа да види филма и макар да имаше какво още да се желае по отношение на фокусирането, това бе малка отплата за мига независимост.

В следващия час и половина набързо прегледа четири от шестте филма и остана разочарован.

Беше си създал теория. Най-добрият начин, мислеше си той, човек да вникне в живота и мисленето на соларианите е да прочете романите им. Имаше нужда от такова вникване, ако искаше да проведе едно свястно разследване.

Но ето че трябваше да изостави теориите си. Видя романите им и успя само да разбере, че това бяха хора с абсурдни проблеми, които се държаха глупаво и реагираха по загадъчен начин. Защо трябваше една жена да напусне работата си, научавайки, че детето й се е заловило със същата професия, и да откаже да обясни причините, докато не настъпят нетърпими и абсурдни усложнения? Защо трябваше лекар и художничка да се чувствуват унижени от това, че са били определени един за друг и какво толкова благородно има в решението на един лекар да се залови с роботика?

Той зареди петия роман във филмоскопа и го намести пред очите си. Беше капнал от умора.

Толкова беше уморен, че по-късно не можа да си спомни нищо от петия роман (за който се предполагаше, че е приключенски), освен началото, когато новият собственик на имението влиза в дома си и разглежда счетоводните филми на предшественика си, представени от почтителен робот.

Сигурно тогава бе заспал с филмоскопа на главата си и със запалени светлини. Сигурно някой робот бе влязъл смирено, внимателно бе свалил филмоскопа и бе угасил светлините.

Във всеки случай спа и сънува Джеси. Всичко си беше както обикновено. Никога не бе напускал Земята. Готвеха се да отидат в обществената столова, а после щяха да гледат субетерно представление с приятели. Щяха да пътуват с експресните линии, да се срещат с познати и бяха съвсем безгрижни. Беше щастлив.

А Джеси бе красива. Някак поотслабнала. Защо ли беше толкова елегантна? И толкова красива?

И още нещо не беше наред. Слънцето някак си грееше над тях. Той вдигна поглед, но видя само сводестите основи на горните етажи и въпреки това слънцето грееше, сипейки ярка светлина върху всичко наоколо, и никой не се страхуваше.

Бейли се събуди обезпокоен. Остави роботите да сервират закуската и не заговори Данийл. Не каза нищо, не попита нищо, изгълта превъзходното кафе, без да усети вкуса му.

Защо му се беше присънило видимото-невидимо слънце? Да сънува Земята и Джеси беше разбираемо, но какво общо имаше слънцето с тях?

И защо всъщност трябваше да го тревожи мисълта за слънцето?

— Колега Елайджа — обади се тихо Данийл.

— Какво?

— След половин час ще имаме видеовръзка с Коруин Атълбиш. Разпоредих се за това.

— Кой, по дяволите, е този Коруин как-му-беше-името? — попита рязко Бейли и повторно напълни чашата си с кафе.

— Главният адютант на инспектор Груър, а сега изпълняващ длъжността шеф на Службата за сигурност.

— Тогава ме свържете веднага.

— Срещата, както ви обясних, колега Елайджа, трябва да се състои след половин час.

— Не ме интересува за кога е срещата. Свържете ме веднага. Това е заповед.

— Ще направя опит, колега Елайджа. Все пак той може да не се съгласи да приеме повикването.

— Нека да си опитаме късмета. Действувай, Данийл.

Изпълняващият длъжността шеф на Службата за сигурност прие връзката и за пръв път на Солария Бейли видя космолит, който отговаряше на обичайната земна представа за такъв. Атълбиш беше висок, слаб и с бронзов загар. Очите му бяха светлокафяви, брадичката — широка и издадена напред.

Забелязваше се прилика с Данийл. Но докато Данийл беше идеализиран, почти богоподобен, Коруин Атълбиш имаше човешки черти на лицето си.

Атълбиш се бръснеше. Малкият абразивен молив изпускаше струя фини частици, които покриваха бузите и брадата му, поглъщайки прецизно всеки косъм, след което се разпадаха в неуловим прашец.

Бейли разпозна инструмента, тъй като беше чувал за него, но никога не беше виждал да го използуват.

— Вие сте землянинът, а? — изломоти Атълбиш през едва отворена уста, докато абразивният прах пъплеше под носа му.

Бейли отвърна:

— Аз съм Елайджа Бейли, детектив К-7. Аз съм от Земята.

— Подранихте. — Атълбиш затвори самобръсначката си с щракване и я захвърли извън зрителното поле на Бейли. — Какво има, землянино?

Тонът на другия не би допаднал на Бейли и в по-добри времена. Сега той кипна.

— Как е инспектор Груър?

— Още е жив — отвърна Атълбиш. — Може и да остане жив.

Бейли кимна.

— Вашите отровители тука не разбират от дози. Липсва им опит. Дали са на Груър твърде много и той го е повърнал. Половината от тази доза щеше да го убие.

— Отровители ли? Няма доказателства за това.

Бейли го зяпна.

— Йосафате! Какво друго може да е според вас?

— Куп други неща. Какво ли не може да се случи на човек? — Той потърка лице, търсейки грапавини с върха на пръстите си. — Едва ли могат да се предвидят метаболичните проблеми след петдесет и две годишна възраст.

— В такъв случай направихте ли консултация с компетентен лекар?

— Докладът на доктор Тул…

Това преля чашата. Гневът, който се надигаше у Бейли, откакто се бе събудил, избухна. Той изкрещя с пълен глас:

— По дяволите доктор Тул! Казах компетентен лекар. Вашите лекари не знаят повече от това, което щяха да знаят детективите ви, ако имахте такива. Трябваше да повикате детектив от Земята. Повикайте си и лекар.

Соларианинът го изгледа хладно.

— Учите ме какво да правя ли?

— Да, и то безплатно. От мен да мине. Груър беше отровен. Видях какво стана. Той отпи, започна да му се повдига и изкрещя, че гърлото му гори. Как ще наречете това, като знаете, че той разследваше… — Бейли внезапно млъкна.

— Разследваше какво? — Атълбиш не трепна. Бейли се почувствува неловко от присъствието на Данийл, който бе на обичайното си място на десетина фута от него. Груър не искаше Данийл, като жител на Аврора, да узнае за разследването. Той каза със запъване:

— Имало е политически подбуди.

Скръстил ръце, Атълбиш изглеждаше затворен, отегчен и малко враждебен.

— На Солария няма политика, като на другите светове. Ханис Груър е добър поданик, но има богато въображение. Той именно, след като беше чул някаква история за вас, настоя да ви докараме тук. Дори се съгласи с условието да приемем жител на Аврора като ваш партньор. Мисля, че нямаше нужда. Няма никаква загадка. Рикейн Делмар беше убит от съпругата си и ние ще разберем как и защо. Дори да не разберем, тя ще бъде подложена на генетичен анализ и ще вземем съответните мерки. Колкото до Груър, фантазиите ви за някакво си отравяне са без значение.

Бейли отвърна смаян:

— Вие май намеквате, че не съм нужен тук.

— Така е. Ако искате да се върнете на Земята, ваша си работа. Бих казал дори, че настояваме да го направите.

Бейли се удиви от собствената си реакция. Той извика:

— Не, сър. Няма да мръдна оттук.

— Ние ви наехме, инспекторе. Ние можем да ви освободим. Ще се върнете на родната си планета.

— Не! Слушайте! Съветвам ви да го направите. Вие сте голям човек тука, а аз съм от Земята. Моите почитания, най-искрено и смирено се извинявам, но вие сте изплашен.

— Вземете си думите назад! — Атълбиш се изправи с всичките си шест фута и нещо и изгледа отвисоко земния човек.

— Дяволски сте изплашен. Мислите си, че вие сте следващият, ако продължите разследването. Отстъпвате, за да ви оставят на мира; да запазят мизерния ви живот. — Бейли нямаше представа кои можеха да бъдат тези „те“ и дали изобщо съществуваха. Замахваше слепешком срещу този арогантен космолит и се наслаждаваше на ударите, които думите му нанасяха върху самообладанието на другия.

— Ще се махнете — каза Атълбиш, като размаха пръст със сдържан гняв, — и то начаса. В този случай няма да има дипломатически съображения, ясно ли е?

— Спестете си заплахите, космолите. Земята не означава нищо за вас, но аз не съм сам тук. Позволете да ви представя моя партньор, Данийл Оливо. Той е от Аврора. Не говори много. Не е дошъл, за да говори. Това е моя работа. Но слуша страшно добре. Не пропуска нито дума. Ще бъда откровен, Атълбиш — Бейли с удоволствие употреби името му без всякакви титли, — каквито и фокуси да стават тук, на Солария, Аврора и още четирийсет и няколко външни свята се интересуват от това. Ако ни изритате оттук, следващата делегация, която ще посети Солария, ще се състои от бойни кораби. Аз съм от Земята и знам как действува системата ви. Наранените чувства означават бойни кораби с наказателна мисия.

Атълбиш премести поглед върху Данийл и като че се позамисли. Гласът му стана по-мек:

— Тук не става нищо, което засяга някого извън нашата планета.

— Груър мислеше другояче и моят партньор го чу. — Моментът не беше подходящ за дребнави възражения срещу една лъжа.

При последните думи на земния човек Данийл го погледна, но Бейли не обърна внимание. Той продължи:

— Смятам да продължа разследването. При други обстоятелства бих направил всичко, за да се върна на Земята. Когато я сънувам, място не мога да си намеря. Ако този натъпкан с роботи палат, в който живея сега, беше мой, бих го дал заедно с всичките му роботи, и вас, и мръсния ви свят като прибавка, за един билет до дома. Откъде-накъде ще ми нареждате да си отивам? Няма да мръдна, докато случаят, който съм изпратен да разследвам, не е приключил. Опитайте се да се отървете от мен против желанието ми и ще надникнете в гърлата на артилерията от космическите бази. Нещо повече, отсега нататък това разследване ще се води, както аз реша. То е възложено на мен. Ще се виждам с хората, които искам да видя. Ще ги виждам. Няма да се занимавам с видеоинтервюта. Свикнал съм да се виждам с хората, така ще бъде и сега. Ще искам официалното съгласие на вашата служба.

— Това е невъзможно, непоносимо…

— Данийл, обясни му.

Хуманоидът каза с безстрастен глас:

— Инспектор Атълбиш, както ви обясни моят партньор, ние сме изпратени тук да разследваме едно убийство. Много важно е да го направим. Ние, разбира се, не желаем да нарушаваме обичаите ви и навярно няма да се наложи да се виждаме с хора, въпреки че би било полезно, ако дадете съгласието си, тъй като инспектор Бейли настоява. Що се отнася до това да напуснем планетата против волята си, чувствуваме, че то би било неблагоразумие, макар да съжаляваме, ако на вас или на някой друг на Солария нашето оставане се стори неприятно.

Бейли слушаше високопарния стил с кисело разтеглени устни, което не беше усмивка. За този, който познаваше Данийл като робот, това бе опит да свърши работа, без да обиди никого от хората — нито Бейли, нито Атълбиш. За този, който го смяташе за аврорианин, жител на най-стария и най-могъщ външен свят, тази реч звучеше като серия от рафинирани любезни заплахи.

Атълбиш потърка с пръсти челото си.

— Ще обмисля нещата.

— Не мислете прекалено дълго, защото след час имам да правя посещения, и то не по видеофона. Край на връзката!

Махна на робота да прекъсне връзката, след което с изненада и удоволствие се втренчи в мястото, където бе стоял Атълбиш. Всичко бе станало без план. Импулс, породен от съня му и ненужната арогантност на Атълбиш. Но сега, след като вече се бе случило, той беше доволен. Всъщност стана така, както искаше — взе нещата в свои ръце.

Помисли си: „Все пак сложих на мястото му този противен космолит!“

Искаше му се цялото население на Земята да е тук, за да види. И то какъв космолит. Но толкова по-добре, разбира се. Толкова по-добре.

Само че защо бе това трескаво желание да се вижда с хората? Бейли трудно можеше да си го обясни. Знаеше какво възнамерява да прави — да се среща с хората лично (не по видеофона) бе част от плановете му. Е, добре. И въпреки всичко, когато говореше за това, усещаше някакъв мощен подем на духа и му се струваше, че би сринал стените на тази сграда, макар да е безсмислено.

Защо?

Имаше нещо извън разследването, което го подтикваше, нещо, което не бе свързано дори със сигурността на Земята. Но какво?

Странно, отново си спомни съня — слънцето грееше през всичките непроницаеми етажи на гигантските подземни градове на родната му планета.

Данийл рече замислено (доколкото в гласа му можеше да има емоционална нотка):

— Чудя се, колега Елайджа, дали е напълно безопасно.

— Дето заплаших този тип ли? Подействува. Пък и не беше съвсем лъжа. Мисля, че за Аврора е важно да разбере и да знае какво става на Солария. Благодаря ти, че не ме издаде.

— Това решение дойде естествено. Като ви подкрепих, аз причиних на инспектор Атълбиш известна, но незначителна вреда. Ако ви бях изобличил в лъжа, щях да ви причиня по-голяма и непосредствена вреда.

— По-силният потенциал надделя, така ли, Данийл?

— Точно така, колега Елайджа. Зная, че същият процес, макар и по-неуловим, протича и в човешкия мозък. Все пак, повтарям, че новото ви предложение не е безопасно.

— Кое ново предложение?

— Не одобрявам идеята ви да се виждате с хората. Искам да кажа — да ги виждате, вместо да ги наблюдавате по видеофона.

— Разбирам те. Не искам твоето съгласие.

— Имам инструкция, колега Елайджа. Какво ви е казал инспектор Ханис Груър снощи в мое отсъствие не мога да знам. Че ви е казал нещо, личи от промяната в отношението ви към проблема. Но в светлината на получените инструкции мога да се досетя. Вероятно ви е предупредил за възможна заплаха за другите планети, произтичаща от ситуацията на Солария.

Бейли бавно посегна за лулата си. Правеше това от време на време и винаги изпитваше раздразнение, щом не намереше нищо и се сетеше, че не може да пуши. Каза:

— Соларианите са само двайсет хиляди. Каква заплаха могат да представляват?

— Господарите ми на Аврора напоследък са обезпокоени за Солария. Нямам цялата информация, с която разполагат…

— Но не бива да ми казваш и малкото, което знаеш. Така ли е? — попита Бейли.

— Трябва да изясним много неща, преди да можем да обсъждаме въпроса свободно — отвърна Данийл.

— Е, и с какво се занимават соларианите? С нови оръжия ли? С платена подривна дейност? Поредица от убийства? Какво могат да направят двайсет хиляди души срещу стотици милиони, космолити?

Данийл мълчеше.

Бейли добави:

— Имам намерение да разбера това, ясно ли е?

— Но не по начина, който сега предложихте, колега Елайджа. Имам инструкции най-грижливо да пазя вашата безопасност.

— И без тях трябва да я пазиш. Първият закон!

— Много повече, отколкото изисква той. Ако е застрашена вашата безопасност и тази на друг, ще пазя вас.

— Естествено. Това е ясно. Ако с мен се случи нещо, няма как да останеш на Солария, ще възникнат усложнения, които Аврора все още не е готова да посрещне. Докато съм жив, аз съм тук по молба на самата Солария, така че можем да си придаваме тежест, ако трябва, и да им наложим да ни оставят тук. Ако умра, всичко се променя. Следователно заповядано ти е да запазиш Бейли жив. Прав ли съм, Данийл?

Данийл каза:

— Не мога да си позволя да дешифрирам смисъла на заповедите, които получавам.

— Добре, добре, не се тревожи. Откритото пространство няма да ме убие, ако наистина намеря за необходимо да се видя с някого. Ще го преживея. Дори може да свикна с него.

— Има и нещо друго освен откритото пространство, колега Елайджа — рече Данийл. — Не бива да се виждате със соларианите. Това не ми харесва.

— Искаш да кажеш, че на космолитите няма да им хареса. Не мога да им помогна. Да си сложат филтри в носа и ръкавици. Да дезинфекцират въздуха. И ако това — да ме виждат на живо — оскърбява деликатните им нрави, нека се мръщят и червят. Но аз съм решил да се виждам с тях. Смятам, че е нужно да го правя и ще го направя.

— Не мога да ви позволя това.

— Ти не можеш да позволиш на мен?

— Естествено разбирате защо, колега Елайджа.

— Не разбирам.

— Помислете само. Инспектор Груър, най-важната фигура от страна на Солария в разследването на това убийство, беше отровен. Не следва ли тогава, че ако ви позволя да осъществите намерението си и безразборно да се появявате тук и там, то следващата жертва непременно ще бъдете вие. В такъв случай как бих могъл да ви позволя да напуснете този дом, където сте в безопасност?