Айзък Азимов
Голото слънце (12)

Целта не е улучена

Тя се смееше.

Смехът й се засилваше и не можеше да спре, докато тя започна да се задъхва, а закръгленото й лице се зачерви, стана почти пурпурно. Тя се опря на стената, останала без дъх.

— Не, не се… приближавайте — помоли тя. — Добре съм.

Бейли каза мрачно:

— Толкова ли е смешна тази възможност?

Тя се опита да отговори и отново започна да се смее. После шепнешком отвърна:

— О, вие сте землянин! Как е възможно да съм го убила?

— Познавали сте го добре — каза Бейли. — Знаели сте навиците му. Имали сте възможност да замислите убийството.

— И смятате, че бих могла да се видя с него? Че бих се приближила достатъчно, за да го ударя с нещо по главата? Вие просто не знаете нищо за това, Бейли.

Бейли усети, че се изчервява.

— Защо да не можете да се приближите достатъчно, госпожо? Имали сте опит… хм… в общуването.

— С децата.

— Едното води към другото. По всичко личи, че можете да понасяте присъствието ми.

— От двайсет стъпки разстояние — презрително отвърна тя.

— Току-що посетих един човек, който почти припадна, защото трябваше да изтърпи присъствието ми за малко.

Клориса стана сериозна и каза:

— Различна степен на поносимост.

— Струва ми се, че всичко е в степента на поносимост. Навикът да виждате децата би ви помогнал да издържите присъствието на доктор Делмар достатъчно дълго.

— Бих искала да отбележа, господин Бейли — каза Клориса, която вече никак не изглеждаше развеселена, — че няма абсолютно никакво значение какво мога аз да изтърпя. Доктор Делмар беше маниак. Почти толкова маниак, колкото и самият Лийбиг. Почти. Дори да бих могла да понеса присъствието му, той никога нямаше да може да понесе моето. Госпожа Делмар е единственият човек, когото той е допускал близо до себе си.

Бейли попита:

— Кой е пък този Лийбиг?

Клориса сви рамене.

— Един от онези гениални чудаци, не знам дали разбирате. Работеше с шефа върху роботите.

Бейли си отбеляза този факт мислено и се върна към предмета на техния разговор:

— Би могло също така да се каже, че сте имали и мотив.

— Какъв мотив?

— Неговата смърт ви поставя начело на фермата, дава ви положение.

— И вие наричате това мотив? О, небеса, кой би поискал този пост? Кой на Солария? Това е мотив да запазиш живота му. Това е мотив да бдиш над него и да го защищаваш. Ще трябва да се откажете от тази идея, землянино.

Бейли се почеса колебливо по врата с един пръст. Съзнаваше правотата на думите й. Клориса попита:

— Забелязахте ли пръстена ми, господин Бейли?

За момент му се стори, че тя се кани да свали ръкавицата от дясната си ръка, но се въздържа.

— Забелязах го — каза Бейли.

— Предполагам, че не знаете какво означава?

— Не зная. — Никога няма да се простя с невежеството си, помисли си с горчивина.

— В такъв случай имате ли нещо против да изслушате една малка лекция?

— Ако ми помогне да разбера нещо за тази проклета планета — изтърси Бейли, — непременно.

— О, небеса! — усмихна се Клориса. — Сигурно ви изглеждаме така, както Земята би ни изглеждала на нас. Представям си. Ето една празна стая. Елате вътре да седнем… не, стаята не е достатъчно голяма. Обаче знаете ли какво? Вие седнете вътре, а аз ще застана тук, отвън.

Тя продължи по коридора, за да му направи път, после се върна и застана до отсрещната стена така, че да може да го вижда.

Бейли седна и само за миг у него се обади чувството му за кавалерство. „Защо пък не? — каза си непокорно. — Нека космолитянката да стои права.“

Клориса скръсти силните си ръце върху гърдите и каза:

— Генетичният анализ е разковничето на нашето общество. Разбира се, не правим пряк анализ на гените. Всеки ген обаче управлява един ензим и ние можем да анализираме ензимите. Познаваш ли ензимите, познаваш и химията на тялото. Познаваш ли химията на тялото, познаваш и самия човек. Разбирате ли?

— Теорията ми е ясна — каза Бейли. — Не зная как се прилага.

— На практика тя се прилага тук. Вземат се кръвни проби, докато детето е все още в късния зародишен стадий. От тях получаваме първите приблизителни данни. В идеалния случай би трябвало да установим всички мутации още на този етап и да преценим дали да рискуваме с раждането. На практика ние все още не знаем достатъчно, за да можем да елиминираме напълно възможните грешки. Някой ден и това ще стане може би. Както и да е, след раждането изследванията продължават; биопсии, телесни флуиди. Във всеки случай дълго преди пубертета ние знаем точно от какво са направени нашите малки момчета и момичета. (Животът е пред тях… Баналната фраза изникна неволно в съзнанието на Бейли.)

— Ние носим пръстени с код, които показват генния ни строеж — каза Клориса. — Стар обичай, примитивна отживелица от времето, когато соларианите още не са били евгенически пречистени. Сега всички сме здрави.

— Но вие все пак носите вашия. Защо?

— Защото съм изключителен случай — каза тя с непринудена, неприкрита гордост. — Доктор Делмар дълго време търси асистент. На него му трябваше изключителен човек. Ум, изобретателност, трудолюбие, уравновесеност. Преди всичко уравновесеност. Някой, който би могъл да се научи да общува с децата, без това да го сломи.

— Той самият не можеше, нали? Това мерило ли е за неговата неуравновесеност?

Клориса отвърна:

— В известен смисъл, да, но в повечето случаи това е все пак поносима неуравновесеност. Вие си миете ръцете, нали?

Бейли погледна надолу към ръцете си. Те бяха задоволително чисти.

— Да — каза той.

— Е, добре. Сигурно е признак на неуравновесеност и това да изпитваш такова отвращение към мръсни ръце, че да не си в състояние да почистиш някой омазнен механизъм дори в критични обстоятелства. Все пак хубаво е, че в ежедневието отвращението те пази чист.

— Разбирам. Продължавайте.

— Това е всичко. Моето генетично здраве е третото най-добро, регистрирано в историята на Солария, затова нося пръстена си. Той е документ, който обичам да имам със себе си.

— Моите поздравления.

— Не ми се присмивайте. Това може да не е моя заслуга. Навярно е резултат от произволна пермутация на родителските гени, но във всеки случай човек може да се гордее с такова нещо. Никой не би повярвал, че съм способна на толкова сериозно и ненормално деяние, каквото е убийството. Не и при моята генна структура. Затова не си губете времето да ме обвинявате.

Бейли сви рамене и не каза нищо. Жената, както изглежда, бъркаше понятията генна структура и улика и вероятно същото щяха да направят всички останали на Солария.

Клориса попита:

— А сега желаете ли да видите малките?

— Благодаря ви. Да.

Коридорите сякаш нямаха край. Очевидно сградата бе огромна. Нямаше нищо общо с грамадните жилищни масиви на земните Градове, разбира се, но за самотна сграда, вкопчена в повърхността на планетата, това сигурно бяха гигантски мащаби.

Имаше стотици креватчета с розови бебета, които пищяха или спяха, или се хранеха. Следваха детски стаи за прохождащите.

— Даже на тази възраст не са чак толкова неприятни — неохотно каза Клориса, — макар че ангажират огромно количество роботи. Практически по един робот за всяко бебе, докато проходи.

— Защо така?

— Разболяват се, ако за всяко едно не се полагат отделни грижи.

Бейли кимна.

— Да, предполагам, че потребността от нежност не ще изчезне никога.

Клориса се намръщи и каза рязко:

— Бебетата се нуждаят от внимание.

Бейли рече:

— Малко съм изненадан, че роботите могат да задоволят потребността от нежност.

Тя рязко се обърна към него и разстоянието между тях се оказа недостатъчно да скрие недоволството й.

— Вижте какво, Бейли, ако се опитвате да ме шокирате с неприятни изрази, няма да успеете. Небеса велики, не ставайте дете!

— Да ви шокирам ли?

— Аз също мога да употребя тази дума. Нежност! Искате ли още една — кратка, хубава думичка с четири букви! Мога и нея да произнеса. Обич! Обич! И макар да не е в навиците ви, дръжте се прилично.

Бейли не си направи труд да разисква въпроса за неприличното. Само каза:

— Е, добре, могат ли роботите наистина да се грижат както трябва за тях?

— Очевидно, иначе фермата не би имала такъв успех. Те си играят с децата. Галят ги, прегръщат ги. За детето няма значение, че това е само робот. Но после, между три и десет години, нещата се усложняват.

— О?

— През този период децата искат да си играят заедно. Съвсем безразборно.

— Предполагам, че им позволявате.

— Налага се, но никога не забравяме задължението си да ги подготвим за изискванията на зрялата възраст. Всяко си има самостоятелна стая, в която може да се изолира. От самото начало те трябва да спят сами. Държим на това. Имаме и часове за уединение всеки ден, които се увеличават с възрастта. До навършване на десетгодишна възраст детето е в състояние да се ограничи само с видеоконтакт в продължение на цяла седмица. Разбира се, видеосъоръженията са съвършени. Те могат да осъществяват видеоконтакт, когато са навън, по време на движение и да го поддържат през целия ден.

Бейли каза:

— Учудвам се, че успявате да се справите с един инстинкт така добре. Наистина успявате, както виждам. Все пак това ме изненадва.

— Какъв инстинкт? — запита Клориса.

— Стадния. Има такъв инстинкт. Вие самата казахте, че в ранната си възраст те обичат да играят заедно.

Клориса сви рамене.

— Инстинкт ли го наричате? И какво, ако е инстинкт? О, небеса, детето изпитва инстинктивен страх от падане, но възрастните могат да се научат да работят на високи места дори когато съществува постоянна опасност от падане. Никога ли не сте виждали акробатически номера на въже? Има светове, където хората живеят във високи сгради. Децата имат инстинктивен страх и от силни шумове, но вие страхувате ли се от тях?

— Не, когато са в разумни граници — отвърна Бейли.

— Готова съм да се обзаложа, че земните хора не биха могли да спят, ако наоколо е наистина тихо. Небеса велики, няма инстинкт, който да не се поддава на добро, последователно обучение. Не и при хората, където инстинктите и без това са слаби. Всъщност ако към това се подходи както трябва, с всяко поколение обучението става все по-леко. Въпрос на еволюция.

— И как става това?

— Нима не разбирате? Всеки индивид в развитието си повтаря собствената си еволюционна история. Онези ембриони, които отминахме, имат за известно време хриле и опашки. Не могат да прескочат този стадий. Подрастващият трябва да мине през социално-животинския стадий по същия начин. Но както ембрионът може само за месец да премине през стадий, който е отнел на еволюцията сто милиона години, така и нашите деца могат да преминат набързо социално-животинския стадий. Доктор Делмар беше на мнение, че с всяко поколение това ще става все по-бързо и по-бързо.

— Така ли?

— Той изчисли, че след три хиляди години, при сегашния темп на развитие, нашите деца ще започват с видеоконтакти от самото начало. Шефът имаше и някои други идеи. Искаше да усъвършенствува роботите до такава степен, че да могат да бъдат строги с децата, без да се увреждат умствено. И защо не? Наказвай днес, за да живеят по-добре утре, това е тържество на Първия закон, стига да можем да накараме роботите да го проумеят.

— Разработени ли са вече подобни роботи?

Клориса поклати глава.

— Боя се, че не. Доктор Делмар и Лийбиг работеха упорито върху някакви експериментални модели.

— Имаше ли доктор Делмар от тези модели в имението си? Беше ли достатъчно добър робоспециалист, за да провежда изпитанията сам?

— О, да. Често изпробваше роботи.

— Известно ли ви е, че при него е имало робот, когато е бил убит?

— Научих за това.

— Знаете ли какъв модел е бил роботът?

— Трябва да питате Лийбиг. Както ви казах, това е робоспециалиста, който работеше с доктор Делмар.

— И вие не знаете нищо по този въпрос?

— Нищичко.

— Ако си спомните нещо, съобщете ми.

— Непременно. Но не мислете, че доктор Делмар се интересуваше само от нови модели роботи. Той казваше, че ще дойде време, когато неоплодени яйцеклетки ще се съхраняват в банки при свръхниски температури и ще се използуват за изкуствено оплождане. По този начин ще могат да се приложат истински принципите на евгениката и ще се освободим напълно от необходимостта да се виждаме. Не съм сигурна дали споделям идеите му докрай, но той беше човек с напредничави схващания, много добър соларианин.

Тя добави бързо:

— Искате ли да излезем навън? Групата от пет до осем години ще бъде изведена за игри на открито и ще можете да видите децата в движение.

Бейли отвърна предпазливо:

— Ще опитам. Може да ми се наложи скоро да се прибера вътре.

— О, да, забравих. Сигурно предпочитате изобщо да не излизаме?

— Не. — Бейли се усмихна с усилие. — Опитвам се да свиквам с откритото пространство.

Вятърът бе много силен. Затрудняваше дишането. Не беше студен в прекия, физически смисъл, но самото усещане и движението на дрехите върху тялото му накараха Бейли да почувствува хлад.

Когато се опита да заговори, зъбите му затракаха и думите излизаха с мъка, на пресекулки. Очите го боляха, когато гледаше далечния хоризонт с преливащи зелени и сини цветове, и почувствува само известно облекчение, щом погледна пътеката непосредствено пред краката си. Преди всичко избягваше да гледа към празната синева, празна, ако не се смятаха скупчените тук-там бели облаци и сиянието на голото слънце.

Все пак успяваше да се пребори с желанието да избяга, да се върне на закрито.

Мина край едно дърво, следвайки Клориса на десетина крачки, и предпазливо протегна ръка да го докосне. Беше грапаво и твърдо. Папратовидни клони се поклащаха и шумоляха над главата му, но той не вдигна очи да ги погледне. Истинско дърво!

Клориса се провикна:

— Как се чувствувате?

— Добре.

— Оттук се вижда група деца — каза тя. — Заети са, играят нещо. Роботите организират игрите и следят малките животни да не си извадят очите. Личното присъствие може да доведе само до това.

Бейли бавно вдигна очи, плъзгайки поглед по циментовата пътека, към тревата, надолу по склона, все по-далече и по-далече — много внимателно, готов да го забие обратно пред краката си, ако се уплаши, — обхождайки с поглед…

Виждаха се фигурки на момчета и момичета, препускащи лудо наоколо, без да ги е грижа, че тичат по самата обвивка на планетата, а над главите им — нищо освен въздух и пространство. Тук-там сред тях проблясваше някой пъргав робот. Детската глъч се носеше като далечно, неясно писукане из въздуха.

— Това им харесва — каза Клориса. — Да се блъскат, да се дърпат, да вдигат врява, да падат и да стават, и изобщо да бъдат заедно. О, небеса! Как ли успяват да пораснат?

— Какво правят онези по-големите деца там? — попита Бейли. Той посочи към една усамотена група юноши, които стояха настрана.

— Контактуват по видеофона. Те не присъствуват лично. Но могат да се разхождат заедно, да разговарят, да се надбягват, да играят заедно. Всичко, освен физически контакт.

— Къде отиват децата, след като ви напуснат?

— В собствени имения. Броят на смъртните случаи е равен, общо взето, на броя на порасналите деца.

— В именията на родителите си ли отиват?

— Небеса велики, не! Би било поразително съвпадение, нали, да умре родителят точно когато детето навърши пълнолетие. Не, децата се настаняват в онова имение, което в момента се окаже свободно. Не съм сигурна, че някое от тях би се чувствувало чак толкова щастливо да живее в дома, който е принадлежал някога на родителите му. Ако, разбира се, допуснем, че знае кои са били родителите му.

— Не знаят ли?

Тя вдигна вежди.

— Защо трябва да знаят?

— Нима родителите не посещават децата си тук?

— Що за идея. Защо ще искат да го правят?

Бейли каза:

— Ако не възразявате, искам да си изясня един въпрос. Проява на лошо възпитание ли е да попиташ някого има ли деца?

— Това е личен въпрос, не мислите ли?

— Донякъде.

— Аз съм свикнала. Занимавам се с деца. Другите не са свикнали.

Бейли попита:

— Имате ли деца?

Адамовата ябълка на Клориса видимо подскочи, когато тя преглътна.

— Май си го заслужих. И вие си заслужихте отговора. Нямам.

— Омъжена ли сте?

— Да, имам си свое имение и щях да съм там, ако не бяха извънредните обстоятелства тук. Просто не съм сигурна, че ще успея да контролирам всички роботи от разстояние.

Тя извърна нещастното си лице и после посочи с ръка.

— Ето, едно от тях падна и разбира се, плаче.

Един робот тичаше, стопявайки разстоянието с огромни крачки.

Клориса каза:

— Ще го вдигнат, ще го прегърнат и ако има нещо сериозно, ще ме повикат. — Тя добави нервно: — Надявам се, че няма да се наложи.

Бейли пое дълбоко дъх. На петдесетина стъпки вляво забеляза три дървета, образуващи малък триъгълник. Запъти се нататък, тревата — мека и противна под краката му — отблъскваше с мекотата си (сякаш вървеше през разлагаща се плът и едва не повърна при мисълта.)

Озова се сред тях, облегна гръб на един ствол. Чувствуваше се почти заобиколен от несъвършени стени. Слънцето беше само рояк от трепкащи през листата проблясъци, така пръснати, че почти не навяваха ужас.

На пътеката Клориса се обърна към него, после бавно преполови разстоянието.

— Имате ли нещо против да постоя малко тук? — попита Бейли.

— Моля — каза Клориса.

Бейли попита:

— След като юношите напуснат фермата, как започват да се ухажват?

— Да се ухажват ли?

— Да се запознават — каза Бейли, като се запита разсеяно как би могла да се изрази тази мисъл по най-безопасния начин, — за да могат да се оженят.

— Това не е тяхна грижа — каза Клориса. — Подбират ги по двойки чрез генен анализ, обикновено докато са още съвсем млади. Така е най-разумно, нали?

— Винаги ли се съгласяват?

— Да се оженят ли? Никога! Това е извънредно травматизиращ процес. Най-напред трябва да свикнат един с друг, веднъж след като първоначалното отвращение премине, по малко виждане всеки ден може да извърши чудеса.

— Какво става, ако някой просто не хареса партньора си?

— Как така? Ако генният анализ е определил партньорството, какво значение…

— Разбирам — побърза да каже Бейли. Спомни си за Земята и въздъхна.

Клориса попита:

— Има ли още нещо, което бихте искали да научите?

Бейли се зачуди дали ще има някаква полза от по-нататъшния му престой. Без съжаление щеше да приключи с Клориса и генното инженерство, за да пристъпи към следващата фаза.

Тъкмо бе отворил уста да каже нещо в този дух, когато Клориса изкрещя към някакъв далечен обект:

— Ей, момче! Какво правиш? — После през рамо: — Землянино! Бейли! Внимавайте! Внимавайте!

Бейли едва я чу. Той реагира на настойчивата нотка в гласа й. Напрегнатото усилие, изострило докрай чувствата му, отстъпи място на неудържима паника. Целият ужас от откритото пространство и безкрайния небесен свод се стовари върху него.

Бейли изломоти нещо. Чу се да издава безсмислени звуци и усети как се свлича на колене и бавно се търкулва настрана, сякаш наблюдаваше всичко от разстояние.

Също от разстояние той дочу свистящото жужене, което прониза въздуха над него и завърши със звучно тупване.

Бейли затвори очи, пръстите му се вкопчиха в един тънък корен, излизащ на повърхността на земята, а ноктите му задълбаха в пръстта.

Отвори очи (трябва да е било само мигове по-късно). Клориса строго се караше на някакъв малчуган, който стоеше на разстояние. Един робот, бе застанал мълчаливо близо до Клориса. Преди да отмести поглед, Бейли успя само да забележи, че момчето държи в ръка подобен на лък предмет.

Дишайки тежко, той с мъка се изправи на крака. Втренчи се в лъскавото метално острие, което стърчеше от дървото, на което се бе опрял. Дръпна го и то излезе лесно. Не беше проникнало дълбоко. Разгледа върха му, без да го докосва. Беше притъпен, но достатъчно остър да разкъса кожата му, ако не беше паднал навреме.

Едва след втория опит успя да раздвижи краката си. Пристъпи към Клориса и извика:

— Хей. Момче.

Клориса се обърна, лицето й пламна. Тя каза:

— Беше просто случайност. Пострадахте ли?

— Не! Какво е това?

— Стрела. Изстрелва се с лък благодарение на опънатата на него тетива.

— Ето така — извика безцеремонно хлапето, като прати във въздуха още една стрела, после избухна в смях. Имаше светла коса и гъвкаво тяло.

Клориса каза:

— Ще си получиш наказанието. Сега си върви!

— Чакай, чакай — извика Бейли. Той разтри коляното си, някакво камъче го бе натъртило при падането. — Имам няколко въпроса. Как се казваш?

— Бик — отвърна то нехайно.

— В мен ли се целеше, Бик?

— Точно така — каза момчето.

— Даваш ли си сметка, че щеше да ме нараниш, ако не бях успял да се наведа навреме?

Бик сви рамене.

— Това беше целта ми.

Клориса забързано рече:

— Позволете ми да ви обясня. Стрелбата с лък се насърчава. Това е състезателен спорт, който не изисква контакт. Организираме състезания между момчетата само с помощта на видеофона. Боя се, че някои от момчетата се целят в роботите. Това ги забавлява, а пък роботите не ги боли. Аз съм единственият възрастен човек в имението и когато момчето ви е видяло, то навярно ви е взело за робот.

Бейли слушаше. Мисълта му се проясняваше, а присъщото сурово изражение се изписа ясно върху дългото му лице. Той каза:

— Бик, ти за робот ли ме взе?

— Не — отвърна малчуганът. — Ти си землянин.

— Добре. Свободен си.

Бик се обърна и хукна, като си подсвиркваше. Бейли каза на робота:

— Ей, ти! Откъде знае момчето, че съм от Земята? Не беше ли при него, като стреля?

— При него бях, господарю. Аз му казах, че сте землянин.

— Обясни ли му какво е това землянин?

— Да, господарю.

— Какво?

— Низше човешко същество, което не бива да се допуска на Солария, защото носи зараза, господарю.

— И кой ти каза това, момче?

Роботът запази мълчание. Бейли попита:

— Знаеш ли кой ти го каза?

— Не, господарю. То е заложено в паметта ми.

— И тъй, казал си на момчето, че съм пръскащо зараза низше създание и то незабавно е стреляло по мен. Защо не го спря?

— Щях да го спра, господарю. Не бих допуснал да пострада човешко същество, даже землянин. То се движеше с голяма скорост, а аз не бях достатъчно бърз.

— Сигурно си помислил, че съм просто някакъв землянин, не напълно човек, и си се поколебал за миг.

— Не, господарю.

Това беше изречено с кротко спокойствие, но устните на Бейли се изкривиха в мрачна усмивка. Роботът можеше да отрича най-чистосърдечно, но Бейли чувствуваше, че тъкмо този факт е изиграл роля.

— Ти какво правеше при момчето? — попита Бейли.

— Носех стрелите му, господарю.

— Може ли да ги видя?

Той протегна ръка. Роботът приближи и му подаде около дузина стрели. Бейли внимателно остави първата — онази, която бе улучила дървото — до краката си и разгледа другите една по една. После ги върна и отново вдигна първата стрела.

Той каза:

— Защо даде именно тази стрела на момчето?

— Не зная, господарю. Малко преди това поиска стрела и тази беше първата, която взех. То се огледа за мишена, после забеляза вас и попита кой е този странен човек. Аз му обясних…

— Зная какво си му обяснил. Стрелата, която си му подал, има сиви пера на края. Другите имат черни пера.

Роботът само гледаше. Бейли каза:

— Ти ли доведе хлапака тук?

— Вървяхме напосоки, господарю.

Земният човек погледна през пролуката между две дървета — оттам стрелата бе профучала към целта си. Каза:

— Този хлапак Бик няма ли да се окаже случайно най-добрият ви стрелец тук?

Роботът наведе глава.

— Той е най-добрият, господарю.

Клориса зяпна.

— Как познахте?

— Това е логично — каза сухо Бейли. — Сега, моля ви, разгледайте стрелата със сивите пера и останалите. Върхът на стрелата със сивите пера изглежда мазен. Ще рискувам да бъда мелодраматичен, госпожо, като ви кажа, че вашето предупреждение спаси живота ми. Стрелата, която не ме улучи, е отровна.