Айзък Азимов
Голото слънце (11)

Оглед на ферма

За момент Бейли изстина. Позитронният робот беше символът на превъзходството на космолитите над земните хора. Това бе достатъчно добро оръжие.

Гласът му остана спокоен:

— Това е икономическо оръжие. Като източник на усъвършенствувани модели Солария е от значение за другите външни светове, така че те няма да й навредят.

— Очевидно — каза с безразличие Куемът. — Това ни помогна да си извоюваме независимост. Но аз имам предвид нещо друго, нещо не така очебийно и по-грандиозно. — Куемът бе вперил поглед във върха на пръстите си, а умът му явно бе зает с нещо отвлечено.

Бейли каза:

— Това още една от социологическите ви теории ли е?

Неприкритият самодоволен поглед на Куемът извика само бегла усмивка върху лицето на земния човек. Социологът каза:

— Да, наистина. Оригинална е, доколкото ми е известно, и все пак е напълно понятна, ако се проучат внимателно данните за населението на външните светове. Да започнем с това, че откакто бе създаден позитронният робот, той се използува все по-интензивно навсякъде.

— Не и на Земята — каза Бейли.

— Хайде, хайде, инспекторе. Не съм много запознат с вашата Земя, но знам, че роботите навлизат в икономиката ви. Вие живеете в огромни градове и оставяте по-голямата част от планетарната повърхност незаета. Кой обработва стопанствата и мините ви тогава?

— Роботи — съгласи се Бейли. — Но ако говорим за това, докторе, земните хора първи изобретиха позитронния робот.

— Така ли? Сигурен ли сте?

— Можете да проверите. Това е истина.

— Интересно. Въпреки това роботите най-трудно си пробиват път там. — Социологът продължи замислено. — Това може би се дължи на огромното население на Земята. Повече време ще е необходимо. Да-а… Все пак вие имате роботи дори в градовете си.

— Да — отвърна Бейли.

— Сега са повече, отколкото, да речем, преди петдесет години.

Бейли кимна нетърпеливо.

— Да.

— Тогава всичко съвпада. Разликата е само във времето. Роботите започват да заменят човешкия труд. Роботизираната икономика се развива само в една посока. Повече роботи и по-малко човеци. Проучил съм данните за населението много внимателно, представил съм ги графически и съм извършил няколко екстраполации. — Неочаквано той спря изненадан. — Та това е прилагане на математиката в социологията, нали?

— Така е — каза Бейли.

— Все пак може да излезе нещо. Трябва да помисля. Във всеки случаи до тези заключения съм стигнал и съм убеден, че те без съмнение са правилни. Съотношението робот-човек във всяка икономика, приела труда на робота, е с тенденция към непрекъснато нарастване, въпреки всички закони, които се прокарват, за да се предотврати това явление. Нарастването може да се забави, но не и да се спре. В началото човешкото население се увеличава, но броят на роботите расте много по-бързо. После, след като се достигне определена критична точка…

Куемът пак спря, после каза:

— Нека да видим. Чудя се дали критичната точка не може да се определи точно, ако наистина може да се изрази в цифри. Ето пак вашата математика.

Бейли се размърда неспокойно.

— Какво става, след като се достигне критичната точка, доктор Куемът?

— М-да. А човешкото население започва всъщност да намалява. Планетата е на крачка от истинската социална стабилност. Това ще стане с Аврора. Това ще стане дори и с вашата Земя. На Земята може да й трябват още няколко века, но то е неизбежно.

— Какво разбирате под социална стабилност?

— Ами положението тук. На Солария. Свят, в който всички хора принадлежат към привилегированата класа. Ето защо няма причина да се боим от другите външни светове. Трябва само да изчакаме един век може би и те всички ще станат като Солария. Предполагам, че в известен смисъл това ще бъде краят на човешката история, нейният връх. Най-сетне хората ще имат всичко, от което се нуждаят или желаят. Знаете ли, имаше една фраза, не зная откъде идва, нещо за стремежа към щастие.

Бейли каза замислено:

— Всички хора са „дарени от своя Създател с някои неотменни права… измежду които правото на живот, на свобода и на стремеж към щастие“^[1].

— Улучихте. Откъде е това?

— От някакъв стар документ — каза Бейли.

— Виждате ли как са се променили нещата тук, на Солария, а рано или късно и в цялата галактика? Няма да има повече стремеж към щастие. Правата, които ще наследи човечеството, ще бъдат животът, свободата и щастието. Само това. Щастието.

Бейли каза сухо:

— Може и да е така, но на вашата Солария е убит човек, а друг може да умре.

В мига, в който заговори, той вече съжаляваше за това, тъй като лицето на Куемът се промени така, сякаш някой го бе ударил с пестник. Главата на стария човек клюмна. Той каза, без да вдига поглед:

— Доколкото можах, отговорих на въпросите ви. Желаете ли още нещо?

— Това е достатъчно. Благодаря ви, сър. Съжалявам, че смутих скръбта ви по вашия приятел.

Куемът бавно вдигна поглед.

— Трудно ще намеря друг партньор за шах. Той спазваше най-акуратно часовете за срещите ни и играеше изключително спокойно. Беше добър соларианин.

— Разбирам — каза Бейли тихо. — Ще ми позволите ли да използувам вашата апаратура, за да се свържа със следващия човек, когото трябва да видя?

— Разбира се — каза Куемът. — Моите роботи са на ваше разположение. А сега ще ви оставя. Край на връзката.

Трийсет секунди след изчезването на Куемът до Бейли застана един робот и той още веднъж се запита как се оправяха с тези създания. Като си тръгваше, видя как пръстите на Куемът посягат към контактния бутон. И това бе всичко.

Вероятно сигналът бе един и същ, гласеше само: „Изпълни дълга си!“ Вероятно роботите чуваха всичко и винаги знаеха какво би могъл да поиска човекът, и ако някой от тях не бе проектиран за определена дейност, влизаше в действие радиомрежата, свързваща всички роботи, и съответният робот биваше задействуван.

За момент Бейли си представи Солария като мрежа от роботи, дупките на мрежата бяха малки, но продължаваха да се смаляват непрекъснато и всеки човек бе притиснат плътно на мястото си. Замисли се за описаната от Куемът картина на световете, превръщащи се в Соларии; за мрежи, които щяха да се образуват дори и на Земята и да я пристягат, докато…

Един робот прекъсна мислите му, заговаряйки го със спокойната и безстрастна почтителност на машина.

— На ваше разположение съм, господарю.

Бейли каза:

— Можеш ли да се свържеш с мястото, където е работил Рикейн Делмар?

— Да, господарю.

Бейли сви рамене. Никога нямаше да се научи да не задава безполезни въпроси. Роботите знаеха. И точка. Помисли си, че за да може да борави ловко с роботите, човек трябва да е експерт, нещо като робоспециалист. Как ли се справя средният соларианин, запита се той. Вероятно само горе-долу.

Той каза:

— Свържи се с лабораторията на Делмар и установи контакт с асистента му. Ако асистентът не е там, намерете го, където и да е.

— Да, господарю.

Когато роботът се обърна, за да тръгне, Бейли извика след него:

— Чакай! Колко е часът в лабораторията на Делмар?

— Около 06:30, господарю.

— Сутринта?

— Да, господарю.

Бейли отново почувствува неприязън към този свят, който се бе превърнал в жертва на изгряването и залязването на едно слънце. Ето какво се получаваше от живеенето върху голата планета.

Спомни си разсеяно за Земята, но после отхвърли тази мисъл. Докато се придържаше неотклонно към задачата си, той се справяше добре. Поддадеше ли се на носталгията, щеше да е загубен.

Бейли каза:

— Свържи се с асистента, момче, и му кажи, че става дума за правителствена задача… и нека някой от другите да донесе нещо за ядене. Достатъчно е сандвич и чаша мляко.

 

 

Той дъвчеше замислено сандвич с някакво пушено месо и разсеяно си мислеше, че след случилото се с Груър Данийл Оливо сигурно би сметнал всякаква храна за съмнителна. А можеше и да е прав.

Все пак довърши сандвича без неприятни последици (във всеки случай без бързи неприятни последици) и отпи от млякото. Не успя да научи от Куемът онова, за което бе дошъл, но все пак научи нещо. Докато прехвърляше в ума си всичко, стори му се, че знае доста.

Почти нищо за убийството наистина, но за по-важните неща — доста.

Роботът се завърна.

— Асистентът ще приеме връзката, господарю.

— Добре. Имаше ли проблеми?

— Асистентът спеше, господарю.

— Но сега е буден, нали?

— Да, господарю.

Асистентът се появи неочаквано пред него, седнал в леглото си с израз на враждебна неприязън.

Бейли се дръпна назад, сякаш някой бе издигнал силова бариера пред него, без да го предупреди. Отново му бяха спестили много съществена информация. Отново не бе задал подходящи въпроси.

На никого не бе хрумнало да му съобщи, че асистентът на Рикейн Делмар е жена.

Косата й бе малко по-тъмна от обикновения за космолитите златист цвят, гъста, и в момента — разрошена. Лицето й беше овално, носът — възголемичък, а брадичката — широка. Тя бавно се почеса отстрани точно над кръста и Бейли се надяваше, че завивката ще остане на мястото си. Припомни си безгрижието на Гладиа по отношение на това какво е позволено по време на видеоконтакт.

Бейли изпита злорадо задоволство от собственото си разочарование в момента. Кой знае защо, сред земните жители съществуваше убеждението, че всички космолитянки са красиви и Гладиа несъмнено бе затвърдила това убеждение. Тази жена обаче не беше красива дори според земните разбирания.

Ето защо Бейли се изненада, че контраалтът й звучи приятно.

— Ей вие, знаете ли кое време е?

— Зная — каза Бейли, — но тъй като ще ви посетя, сметнах, че трябва да ви предупредя първо.

— Ще ме посетите? Сили небесни! — Очите й се разшириха и тя сложи ръка върху брадичката си. (Носеше пръстен — първата вещ за лична украса, която Бейли виждаше на Солария.) — Чакайте, вие да не сте новият ми асистент?

— Не. Съвсем не. Разследвам убийството на Рикейн Делмар.

— О? Ами добре, разследвайте тогава.

— Как се казвате?

— Клориса Канторо.

— От колко време работите при доктор Делмар?

— От три години.

— Предполагам, че се намирате на работното си място. — Бейли се почувствува неудобно от общия израз, който употреби, но не знаеше как да нарече мястото, където работи инженерът фетолог.

— Ако искате да знаете дали съм във фермата — каза Клориса недоволно, — да, така е. Не съм я напускала, откакто убиха стареца, и както изглежда, няма да я напусна, докато не ми назначат асистент. Впрочем вие не можете ли да уредите това?

— Съжалявам, госпожо. Нямам никакво влияние тук.

— Просто попитах.

Клориса отметна завивката и се измъкна от леглото без всякакво стеснение. Носеше пижама-гащеризон и постави ръка върху разреза, който започваше под шията й.

Бейли каза забързано:

— Почакайте малко. Ако сте съгласна да се видим, засега ще приключим и вие ще можете да се облечете сама.

— Сама ли? — Тя издаде напред долната си устна и се загледа с любопитство в Бейли. — Вие сте маниак, нали? Като шефа.

— Ще ме приемете ли? Бих искал да разгледам фермата.

— Не разбирам защо трябва да се виждаме, но ако искате да разгледате фермата по видеофона, ще ви я покажа. Ако ми дадете възможност да се измия, да се погрижа за някои неща и да се поразсъня, ще се радвам на разнообразието.

— Не искам да наблюдавам по видеофона каквото и да е. Искам да го видя.

Жената наклони глава встрани, а в проницателния й поглед се появи нещо като професионален интерес.

— Да не сте извратен или нещо подобно? Кога за последен път ви правиха генетичен анализ?

— Йосафате! — промърмори Бейли. — Вижте какво, аз съм Елайджа Бейли. Идвам от Земята.

— От Земята ли? — извика тя. — О, небеса! Какво търсите тук? Или това е някаква непонятна шега?

— Не се шегувам. Повикаха ме да разследвам смъртта на Делмар. Аз съм цивилен полицай, детектив.

— Значи за такова разследване става дума. Според мен всеки знае, че жена му го е направила.

— Не, госпожо, имам някои съмнения. Ще позволите ли да видя фермата и вас? Сигурно разбирате, че като земен човек не съм свикнал с видеоконтактите. Те ме притесняват. Имам разрешение от шефа на Службата за сигурност да се виждам с хора, които биха могли да ми помогнат. Ще ви покажа документа, ако желаете.

— Дайте да го видя.

Бейли вдигна лентата пред изображението отсреща. Тя поклати глава.

— Да се видим! Това е противно. Сили небесни, какво значение има още малко гадост в тази гадна професия? Вижте какво обаче, не се приближавайте много. Стойте на прилично разстояние. Можем да викаме или да си изпращаме съобщения по някой робот, ако трябва. Разбрахте ли?

— Да.

Пижамата й се разтвори точно когато връзката прекъсна и той я чу как промърмори: „Землянин!“

 

 

— Достатъчно близо сме — заяви Клориса.

Бейли, който беше на около двайсет и пет стъпки от жената, каза:

— Близо сме, но бих искал по-бързо да вляза вътре.

Този път някак си не беше толкова зле. Пътуването със самолета почти не му се отрази, но нямаше смисъл да прекалява. Внимаваше да не притиска гърлото си към яката, за да може да диша по-свободно.

Клориса попита рязко:

— Какво ви е? Не изглеждате добре.

Бейли отговори:

— Не съм свикнал да стоя на открито.

— Точно така! Землянин! Вас трябва да ви държат в клетки или нещо такова. О, небеса! — Тя прекара език по устните си, — сякаш бе вкусила нещо неприятно. — Добре, влизайте тогава, но нека първо да се махна от пътя ви. Готово. Влизайте.

Косата й беше сплетена на две големи плитки, които се увиваха около главата й в сложна геометрична фигура. Бейли се зачуди колко ли време й отнема да си подреди косата по този начин, но после си спомни, че по всяка вероятност безпогрешните механични пръсти на някой робот вършат тази работа.

Прическата подчертаваше овалното й лице и го правеше симетрично; беше ако не красиво, поне приятно. Не носеше грим, а и дрехите й служеха само за да прикрият тялото. Те бяха в убит тъмносин цвят, с изключение на лилавите ръкавици, които покриваха ръцете й до лактите и дразнеха с контраста си. Очевидно те не бяха част от обичайния й костюм. Бейли забеляза издутината на единия й пръст, отдолу имаше пръстен.

Застанаха в противоположните краища на стаята, обърнати един към друг.

Бейли каза:

— Това не ви харесва, нали, госпожо?

Клориса сви рамене.

— Защо да ми харесва? Не съм животно. Но мога да го изтърпя. Човек свиква, когато се занимава с… с… — тя замълча, а после вирна брадичка, сякаш бе взела решение да каже, без да й трепне окото, онова, което имаше да казва, — с деца. Произнесе думата точно и старателно.

— Говорите така, сякаш работата, която вършите, не ви допада.

— Работата е важна, трябва да се върши. Но не ми харесва.

— А на Рикейн Делмар харесваше ли му?

— Мисля, че не, но не го показваше. Той беше добър соларианин.

— И беше маниак.

Клориса изглеждаше озадачена. Бейли добави:

— Вие самата го споменахте. По време на видеоконтакта ви казах да се облечете сама, а вие ми отвърнахте, че съм маниак като шефа ви.

— О, той беше наистина стриктен. Дори и по видеофона не си позволяваше волности. Беше винаги порядъчен.

— Това необичайно ли е?

— Не би трябвало да е така. В идеалния случай се предполага човек винаги да е стриктен, но никой не е. Не и по време на видеоконтактите. Защо да си правим труда, щом като не става въпрос за лично присъствие? Знаете ли? Аз самата никога не се престаравам, освен пред шефа. С него трябваше да си официален.

— Харесвахте ли доктор Делмар?

— Той беше добър соларианин.

Бейли каза:

— Назовахте това място ферма и споменахте за деца. Деца ли отглеждате тук?

— От едномесечна възраст. Всички зародиши на Солария идват тук.

— Зародиши ли?

— Да. — Тя се намръщи. — Получаваме ги един месец след зачеването. Това смущава ли ви?

— Не — отговори Бейли кратко. — Можете ли да ме разведете из фермата?

— Мога. Но спазвайте разстоянието.

Продълговатото лице на Бейли доби сурово изражение, когато погледна отгоре по протежение на дългата стая. Пред тях имаше стъклена преграда. От другата страна, беше сигурен в това, имаше безупречна температура, безупречна влажност, безупречна асептика. Всяка от тези банки, подредени ред върху ред, съдържаше по едно малко същество, плуващо във водниста течност с прецизно определен състав, обогатена с хранителна смес в идеални пропорции. Животът и растежът следваха своя ход.

Малки създания, някои по-дребни от половината му юмрук, с големи глави, с нежни, нарастващи крайници и със следи от изчезващи опашки, се гърчеха пред него.

Клориса, отдалечена на двайсет стъпки, попита:

— Как ви харесва това, инспекторе?

Бейли каза:

— Колко са?

— По данни от тази сутрин, сто петдесет и две. Получаваме петнайсет до двайсет всеки месец и толкова довеждаме до пълнолетие.

— Това заведение единствено ли е на планетата?

— Да. То е достатъчно да поддържа броя на населението постоянен — двайсет хиляди, при продължителност на живота триста години. Сградата е съвсем нова. Доктор Делмар лично надзираваше строителството и направи много изменения в процедурата. Сега ембрионалната смъртност е практически сведена до нула.

Между редиците с банки сновяха роботи. Те спираха пред всяка от тях, неуморно и педантично проверяваха индикаторите, разглеждайки малките зародиши вътре.

— Кой оперира майките? — попита Бейли. — Искам да кажа, кой изважда зародишите?

— Доктори — отвърна Клориса.

— Доктор Делмар?

— Разбира се, че не. Медици. Нима мислите, че доктор Делмар би стигнал дотам да… Е, няма значение.

— Защо не използувате роботи?

— Роботи в хирургията? Първият закон създава големи затруднения, инспекторе. Един робот би могъл да извърши операция на апендикса, за да спаси човешки живот, ако знае как, но се съмнявам, че след това ще е годен за употреба без основен ремонт. Разрязването на човешка плът е травма за позитронния мозък. Хората-лекари успяват да свикнат с това. Даже и с личното присъствие, което е неизбежно.

Бейли каза:

— Забелязвам, че все пак за зародишите се грижат роботи. Вие и доктор Делмар намесвате ли се изобщо?

— Понякога, когато нещата не вървят добре. Например ако има смущения в растежа на зародиша. На роботите не може да се разчита за правилна преценка, когато става дума за човешки живот.

Бейли кимна.

— Предполагам, че рискът да сгрешат и да погубят един живот е прекалено голям.

— Съвсем не. Рискът да надценят един живот и да го спасят по грешка е прекалено голям. — Лицето й доби строг израз. — Като инженери-ембриолози, Бейли, ние се грижим да се раждат здрави деца; здрави. Дори най-прецизният генен анализ на родителите не е гаранция, че всички генни пермутации и комбинации ще бъдат благоприятни, да не говорим за вероятността от мутации. Това е най-главната ни грижа, неочакваната мутация. Броят им е сведен до по-малко от едно на хиляда, но това ще рече, че средно веднъж на десет години имаме проблеми.

Тя го подкани с ръка и той я последва по балкона.

— Ще ви покажа яслите и спалните на подрастващите. Те представляват много по-голям проблем от зародишите. При тях можем да разчитаме на труда на роботите само в ограничена степен.

— Защо?

— Ще разберете, Бейли, ако поне веднъж се опитате да научите някой робот колко важно нещо е дисциплината. Първият закон ги прави почти невъзприемчиви към този факт. И не се съмнявайте, че малките разбират това, преди да са се научили да говорят. Наблюдавах как едно тригодишно дете беше приковало цяла дузина роботи на местата им с писъците си: „Ще ме нараните. Боли ме.“ Само един изключително усъвършенствуван робот може да разбере, че детето лъже умишлено.

— Делмар успяваше ли да се справи с децата?

— Обикновено да.

— Как го правеше? Ходеше ли при тях да им налива разум в главите?

— Доктор Делмар ли? Да ги докосва? О, небеса! Разбира се, че не! Но умееше да разговаря с тях. А на роботите умееше да дава специални заповеди. Виждала съм го да наблюдава по видеото някое дете в продължение на петнайсет минути, и през цялото това време да държи един робот в готовност да го шляпне и да го заставя да го плесне — пляс, пляс. Няколко пъти така — и детето не рискува повече да разиграва шефа. А шефът беше достатъчно сръчен в тази работа — след това роботът се нуждаеше само от едно обикновено регулиране.

— А вие? Ходите ли при децата?

— Боя се, че понякога се налага. Аз не съм като шефа. Сигурно някой ден ще мога да се справям от разстояние, но сега ако опитам, просто ще съсипя роботите. Знаете ли, цяло изкуство е да се справяш наистина добре с роботите. Само като си помисля! Да излизаш сред децата. Малки животни!

Внезапно тя се обърна и го погледна.

— Мисля, че няма да имате нищо против да ги видите.

— Ни най-малко.

Тя сви рамене и го изгледа развеселена.

— Землянин! — Тръгна отново напред. — За какво е всичко това всъщност? Накрая ще видите, че Гладиа Делмар е убийцата. Така е.

— Не съм съвсем сигурен — каза Бейли.

— Нима има място за съмнения? Кой друг може да е?

— Има и други възможности, госпожо.

— Кой например?

— Ами вие например!

Реакцията на Клориса изуми Бейли.