Серия
Позитронни роботи (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Naked Sun, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 58 гласа)

Източник: http://bezmonitor.com (през http://sfbg.us)

 

Издание:

ГОЛОТО СЛЪНЦЕ. 1984. Изд. Хр. Г. Данов, Пловдив. Превод: От англ. Юлия КЕНОВА [The Naked Sun / Isaak ASIMOV]. Художник: Димо КЕНОВ. Формат: 84×108/32. Печатни коли: 14. Страници: 224. Цена: [Цена: без сведение]


По-долу е показана статията за Голото слънце от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Голото слънце
The Naked Sun
Автор Айзък Азимов
Първо издание 1957 г.
САЩ
Оригинален език английски
Жанр научна фантастика
Вид роман
Поредица Цикъл "Роботите"
Предходна Стоманените пещери
Следваща Роботите на Зората

Преводач Юлия Кенова

Голото слънце (на английски: The Naked Sun) е вторият роман от цикъла „Роботите“ на американския писател-фантаст Айзък Азимов. За първи път сюжетът на творбата е публикуван между октомври и декември 1956 г. като серия от публикации в американското списание Astounding Science Fiction, а година по-късно е издаден и като цяла книга. Подобно на своя предшественик, Стоманените пещери, романът съчетава елементи на научнофантастичния и криминалния литературен жанр.

Главни действащи лица

  • Илайджа Бейли: Полицейски детектив от Ню Йорк, натоварен с разследване убийството на Рикейн Делмар.
  • Р. Даниил Оливо: Хуманоиден робот и партньор на Бейли в разследването на убийството.
  • Албърт Миним: Заместник министър в земното Министерство на правосъдието.
  • Гладиа Делмар: Съпруга на Рикейн Делмар и главна заподозряна за убийството му.
  • Ханис Груър: Началник на Соларийската служба за сигурност.
  • Алтим Тул: Солариански лекар.
  • Коруин Атълбиш: Главният адютант на инспектор Груър.
  • Анселмо Куемът: Солариански социолог.
  • Клориса Канторо: Асистентка на доктор Рикейн Делмар.
  • Джотан Лийбиг: Солариански робоспециалист, работил заедно с Рикейн Делмар.

Сюжет

Хронологически сюжетът на Голото слънце се развива около една година след разрешаването на случая с мистериозното убийство на доктор Родж Немену Сартън (в Стоманените пещери) от нюйоркският полицейски детектив Илайджа Бейли. Добил слава дори във враждебно настроените към Земята Външни светове, Бейли е призован от правителството на планетата Солария да разследва убийството на соларианския фетолог Рикейн Делмар. Под натиска и на земните власти, които се нуждаят от информация за враждебните космолитски светове, детективът приема задачата. Пристигайки на чуждата планета Бейли отново среща хуманоидния робот Даниил Оливо, който се включва в разследването на престъплението като партньор на землянина и представител на главния космолитски свят Аврора.

Фокус на романа са необикновената култура и тадиция на Солария, които често са пълна противоположност на обществото, в което е роден и израснал Бейли. Планета е обитавана от около 20 000 човешки същества, всеки от които притежава свое собствено имение, живее сам или със съпруга си в него. От дете всеки соларианец е учен да избягва срещите лице в лице и да използва холограмна технология при общуването със съгражданите си. Освен неизменно подържания на едно ниво брой човешки същества Солария се обитава и от 200 милиона робота, които обслужват и се грижат за местното население.

Успешно разрешавайки случая и завръщайки се на Земята като герой, Бейли достига до извода, че тези крайности на соларианското общество водят до редица негови слабости, които обаче имат свой огледален образ в затвореното и изолирано под гигантските куполи на своите градове земно общество.

Литература

Зададен е въпрос

С всички сили Елайджа Бейли се бореше с паниката.

От две седмици тя се засилваше. Дори от повече време. Тя растеше непрекъснато, откакто го бяха повикали във Вашингтон и спокойно му бяха съобщили за новото му назначение.

Повикването във Вашингтон бе само по себе си достатъчно обезпокоително. То дойде без подробности — просто едно нареждане; и това не беше на добро. С него изпращаха билети за отиване и връщане със самолет, което влошаваше нещата още повече.

Всичко се дължеше на усещането за неотложност, пораждано от всяка заповед за пътуване със самолет. Донякъде се дължеше и на мисълта за самолета — и тя стигаше. Все пак безпокойството сега се надигаше в душата му и той все още успяваше да го потисне.

В края на краищата Лайдж Бейли бе летял със самолет вече четири пъти. Веднъж дори бе прекосил континента. Така че, макар и неприятно, пътуването със самолет поне нямаше да бъде крачка в неизвестното.

Пък и полетът от Ню Йорк до Вашингтон щеше да продължи само час. Излитането щеше да стане от писта номер 2 на нюйоркското летище, която като всички служебни писти бе старателно изолирана и имаше изход, който се отваряше към откритото пространство едва след набирането на въздушна скорост. Кацането щеше да стане на защитената по същия начин писта номер 5 във Вашингтон.

При това, както бе добре известно на Бейли, самолетът беше без прозорци. Имаше добро осветление, прилична храна, всички необходими удобства. Радиоуправляемият полет щеше да бъде плавен — щом самолетът се вдигнеше във въздуха, движението почти нямаше да се усеща.

Той обясняваше всичко това на себе си и на съпругата си Джеси, която никога не се бе отделяла от земята и гледаше на тези неща с ужас. Тя каза:

— Не ми харесва, че ще пътуваш със самолет, Лайдж. Не е естествено. Защо не с Експресната магистрала?

— Защото това ще отнеме десет часа — продълговатото лице на Бейли бе придобило суров израз — и защото съм служител на Градската полиция и съм длъжен да изпълнявам заповедите на началниците си. Или поне трябва, ако искам да запазя ранга си К-6.

Срещу това не можеше да се възрази.

 

 

Бейли се качи на самолета и прикова поглед върху лентата с новините, която излизаше равномерно и без прекъсване от поставения на височината на очите апарат. Градската управа се гордееше с тази услуга: новини, сензационни съобщения, хумористични статии, научно-популярни четива и понякога — белетристика. Говореше се, че един ден лентите ще бъдат заменени с филми, тъй като ангажирането на вниманието с екран е още по-ефикасен начин за откъсване на пътника от околната обстановка.

Бейли задържа погледа си върху движещата се лента не само за да отвлече вниманието си, но и защото етикетът го изискваше. В самолета видя още петима пътници (не можеше да не ги забележи) и всеки от тях имаше свое лично право на толкова страх и безпокойство, колкото природата и възпитанието го караха да изпитва.

Бейли положително би се подразнил, ако някой друг наблюдаваше неговата собствена тревога. Не искаше чужди очи да видят побелелите кокалчета на пръстите му, вкопчили се в страничната облегалка, нито пък влажните следи, които те щяха да оставят, щом ги отместеше.

Каза си: „Тук съм в безопасност. Този самолет е просто един малък град.“

Но не успя да се самозалъже. Вляво от него имаше два пръста стомана; усещаше я с лакътя си. По-нататък — нищо…

Е, да, въздух! Но това всъщност бе нищо. Хиляда мили въздух в едната посока. Хиляда мили — в другата. Една миля, може би две — точно под него.

Почти му се искаше да може да погледне надолу, да зърне куполите на подземните градове, над които прелиташе — Ню Йорк, Филаделфия, Балтимор, Вашингтон. Представи си вълнообразните струпвания от нискосводести куполи, които никога не бе виждал, но знаеше, че са там. А отдолу, на една миля под земята и на десетки мили наоколо, бяха градовете.

Безкрайните гъмжащи коридори на градовете, мислеше си той, пълни с живот; жилища, обществени кухни, заводи, магистрали; навсякъде присъствието на човека беше създало топлина и уют.

А самият той бе изолиран сред студения еднообразен въздух, в тази малка метална капсула, носеща се в нищото.

Ръцете му потрепераха и той с усилие съсредоточи погледа си върху хартиената лента, за да прочете нещо.

Това беше разказ за овладяването на Галактиката, чийто герой, то се знае, бе земен жител.

Бейли раздразнено изсумтя и мигом млъкна, уплашен от шумната си невъздържаност.

Все пак беше толкова смешно. Тази претенция, че земните хора биха могли да завладеят космоса, граничеше с детинщина. Овладяване на Галактиката! Тя беше недостъпна за хората от Земята. Бе вече завладяна от космолитите, чиито прадеди преди столетия са били земни жители. Тези прадеди бяха стигнали първи до Външните светове, бяха се почувствували там добре, а потомците им затворили пътищата за по-нататъшна имиграция. Те бяха изолирали Земята и земните си братовчеди. А цивилизацията на земните градове довърши останалото, затваряйки земните хора в градовете със стена от страх от откритото пространство, която ги държеше настрана от разработваните от роботи земеделски и минни области на собствената им планета, дори от тях.

Бейли си мислеше с горчивина: „Йосафате! Щом това не ни харесва, нека да направим нещо. Да не си губим времето с детски приказки.“

Но нищо не можеше да се направи и той го знаеше.

После самолетът се приземи. Бейли и неговите спътници слязоха и се пръснаха, без да се погледнат.

Той погледна часовника си и реши, че има време да се поосвежи, преди да се отправи с Експресната линия към Министерството на правосъдието. Това го зарадва. Шумът и глъчката на живота, огромната сводеста зала на летището с градските коридори, извеждащи на различни нива, всичко, което виждаше и чуваше, го накара да се почувствува скрит на сигурно и топло място, дълбоко в утробата на града. Това усещане прогони тревогата и само един душ му трябваше, за да бъде всичко наред.

Като временно пребиваващ му бе необходимо разрешително, за да ползва една от обществените бани, но представянето на заповедта за пътуване премахна всички трудности. Последва само обичайната заверка с право на самостоятелна кабинка (датата бе старателно отбелязана, за да се избегнат злоупотреби) и тесен фиш с указания за придвижване до означеното място.

Бейли с благодарност усещаше лентите под краката си. С някакво чувство, граничещо с блаженство, той набираше скорост, прескачайки от една движеща се лента на друга, навътре към Скоростната магистрала. С лекота се прехвърли на нея и зае мястото, което му се полагаше според ранга.

Не беше върхов час; намираха се свободни места. Банята също не бе претъпкана. Предоставената му кабинка имаше приличен вид и пералня, която работеше добре.

След като употреби с успех дажбата вода и освежи дрехите си, той бе готов да се заеме с Министерството на правосъдието. По някаква ирония на съдбата даже се поразвесели.

 

 

Заместник-министърът Албърт Миним бе нисък, набит мъж със свежа кожа и сивеещи коси, тялото му бе загладено. От него се носеше дъх на чистоплътност и на тоник. Всичко у този човек говореше за благата на живота, които идваха с обилните дажби на служителите от Висшата администрация.

В сравнение с него Бейли се почувствува изпит и кокалест. Даваше си сметка за собствените си огромни длани и хлътнали очи, за общото впечатление на недодяланост, което правеше.

Миним каза дружелюбно:

— Седнете, Бейли. Пушите ли?

— Само лула, сър — отвърна Бейли.

Докато казваше това, той я измъкна от джоба си, а Миним пъхна обратно наполовина извадената пура.

Бейли тутакси съжали. По-добре пура, отколкото нищо, а той би оценил подаръка. Въпреки увеличената дажба в резултат на неотдавнашното му повишение от К-5 на К-6 тютюнът съвсем не беше в изобилие.

— Можете да запалите — рече Миним и зачака с бащинско търпение, докато Бейли пестеливо отмерваше дозата тютюн и сглобяваше лулата си.

Без да сваля поглед от нея, Бейли рече:

— Не ми казаха защо съм повикан във Вашингтон, сър.

— Знам — отвърна Миним. Той се усмихна: — Веднага мога да ви обясня. Временно получавате ново назначение.

— Извън Ню Йорк ли?

— Доста по-далеч.

Бейли повдигна вежди и доби замислен вид.

— Колко временно, сър?

— Не знам точно.

Бейли си даваше сметка за преимуществата и неудобствата на едно преместване. Като временно пребиваващ в град, на който не е жител, той навярно щеше да живее по-нашироко, отколкото му позволяваше служебният ранг. От друга страна, малко вероятно бе да разрешат на Джеси и сина им Бентли да заминат с него. За тях, разбира се, щяха да се грижат там, в Ню Йорк, но Бейли бе привързан към семейството си и мисълта за раздялата не го радваше.

Освен това преместването означаваше и по-специална задача, което беше добре, но и по-голяма отговорност, а това можеше да му създаде неприятности. Неотдавна Бейли бе преминал през изпитанията на едно разследване, свързано с убийството на космолит в околностите на Ню Йорк. Не преливаше от радост пред перспективата за друг такъв епизод.

Той каза:

— Бихте ли ми обяснили къде отивам? Характера на преместването? За какво става въпрос?

Опитваше се да претегли наум това „Доста по-далеч“ на заместник-министъра и да прави догадки за новото си поле на дейност. „Доста по-далеч“ бе прозвучало категорично и Бейли си помисли: „Калкута? Сидни?“

Тогава видя как Миним все пак извади пура и я запали внимателно.

Помисли си: „Йосафате! Трудно му е да ми каже. Не му се иска.“

Миним извади пурата от устата си. Като проследи с поглед дима, каза:

— Министерството на правосъдието ви изпраща с временно назначение на Солария.

За момент мисълта на Бейли потърси изплъзващите се асоциации: Солария, Азия; Солария, Австралия?…

В следващия миг той скочи от мястото си и рязко изрече:

— Искате да кажете на един от външните светове?

Миним отбягна погледа на Бейли.

— Точно така!

Бейли отвърна:

— Но това е невъзможно. Те не биха допуснали земен жител на никой от външните светове.

— Всичко зависи от обстоятелствата, инспектор Бейли. На Солария е станало убийство.

Устните на Бейли се изкривиха в машинална усмивка.

— Това едва ли може да има нещо общо с нашата юрисдикция.

— Те поискаха помощ.

— От нас ли? От Земята? — Бейли се раздвояваше между недоумението и неверието. Това, че един външен свят можеше да изпитва нещо друго освен пренебрежение към презряната планета-майка, или в най-добрия случай благосклонна снизходителност, бе немислимо. Да молят за помощ?

— От Земята? — повтори той.

— Невероятно е — съгласи се Миним, — но е така. Те настояват със случая да се заеме детектив от Земята. Въпросът е бил разискван по дипломатически канали на най-високо равнище.

Бейли отново седна.

— Но защо аз? Не съм млад. На четирийсет и три съм. Имам жена и дете. Не бих могъл да напусна Земята.

— Не ние сме направили този избор, инспекторе. Те посочиха именно вас.

— Мен?

— Детектива Елайджа Бейли, К-6 от нюйоркската Градска полиция. Знаели са какво искат. Сигурно се досещате защо.

Бейли продължи да упорствува:

— Но аз не съм подходящ за тази работа.

— Те смятат, че сте. Изглежда, са научили за работата ви по разследването на убийството на космолита.

— Това, което е стигнало до тях, трябва да е било доста объркано. Сигурно е изглеждало по-добре, отколкото беше в действителност.

Миним вдигна рамене.

— Във всеки случай те изискаха вас и ние се съгласихме да ви изпратим. Получавате ново назначение. Всички документи са подготвени, трябва да тръгвате. По време на вашето отсъствие за съпругата и детето ви ще бъдат положени грижи на ниво К-7, това ще бъде временният ви ранг, докато изпълнявате задачата си. — Той замълча многозначително. — Задоволителният край на тази задача може да направи ранга постоянен.

Всичко ставаше прекалено бързо. Не му се вярваше. Той не можеше да напусне Земята. Нима не разбираха?

Чу се да казва с равен глас, който прозвуча неестествено в собствените му уши:

— Какво убийство? При какви обстоятелства? Не могат ли сами да се справят?

С внимателни движения на пръстите Миним нареждаше разни дребни предмети върху бюрото си. Той поклати глава.

— Не знам нищо за убийството. Нито при какви обстоятелства е станало.

— Кой тогава знае, сър? Не очаквате да отида там неподготвен, нали? — И отново отчаян вътрешен глас „Но аз не мога да напусна Земята.“

— Никой не знае нищо за това. Никой на Земята. Соларианите не ни осведомиха. Ето и вашата задача: да разберете защо е толкова важно това убийство, та им трябва човек от Земята. Или по-точно — това ще бъде част от задачата ви.

Бейли беше достатъчно отчаян, за да каже:

— А ако откажа?

Той, разбира се, знаеше отговора. Знаеше точно какво би означавало за него, а още повече за семейството му, едно понижение.

Миним не спомена нищо за понижение. Той каза меко:

— Не може да откажете, инспекторе. Имате поставена задача.

— От Солария ли? Да вървят по дяволите.

— От нас, Бейли. От нас. — Миним млъкна. После продължи: — Известно ви е положението на Земята спрямо външните светове. Няма защо да говоря за тези неща.

Бейли знаеше какво е положението, а и всеки човек на Земята го знаеше. Петдесетте външни свята, взети заедно, имаха несравнимо по-малобройно население от това на Земята и въпреки всичко поддържаха военен потенциал, който бе може би стотина пъти по-мощен от нейния. Тези слабонаселени светове, чиято икономика се градеше на позитронния робот, имаха енергийна продукция на човек от населението, хиляди пъти по-голяма от тази на Земята. А количеството енергия, произвеждано от един-единствен човек, определяше военния потенциал, жизненото равнище, щастието и всичко останало.

Миним продължи:

— Един от факторите, които ни принуждават да търпим това положение, е невежеството ни. Да. Невежеството. Космолитите знаят всичко за нас. Бог ми е свидетел, те изпращат достатъчно мисии на Земята. Ние знаем за тях само това, което те ни казват. Досега нито един земен жител не е стъпвал на външен свят. Вие обаче ще го направите.

Бейли започна:

— Не мога да…

Но Миним повтори:

— Ще го направите. Вие единствен имате тази възможност. Ще бъдете на Солария по тяхна покана, за да вършите работа, която те ще ви възложат. Когато се завърнете, ще притежавате полезна за Земята информация.

Бейли наблюдаваше заместник-министъра с мрачен поглед:

— Искате да кажете, че трябва да шпионирам в полза на Земята?

— Не става въпрос за шпиониране. Ще вършите само онова, което ви нареждат. Просто внимавайте и си отваряйте очите на четири. Наблюдавайте! Когато се върнете на Земята, специалистите ще анализират и разтълкуват наблюденията ви.

Бейли каза:

— Изглежда, положението е критично, сър.

— Защо мислите така?

— Да се изпрати човек от Земята на външен свят е рисковано. Космолитите ни мразят. Макар да отивам там по тяхна покана и с най-добри намерения, бих могъл да предизвикам междузвездно произшествие. Земните власти лесно са могли да отклонят тази молба. Могли са да кажат, че съм болен. Космолитите изпитват патологичен страх от болести. В никакъв случай не биха ме приели, ако смятаха, че съм болен.

— Предлагате да опитаме този трик, така ли? — каза Миним.

— Не. Ако властите нямаха друга причина за изпращането ми, без мен щяха да се сетят за това или за нещо по-добро. Значи въпросът за шпионирането е истинската причина. И ако е така, тук трябва да има нещо повече от едно „виж каквото можеш да видиш“, за да оправдае риска.

Бейли почти очакваше избухване и почти го желаеше като отдушник на напрежението, но Миним само се усмихна хладно и каза:

— Проницателен сте, както изглежда. Но не съм и очаквал друго.

Заместник-министърът се наведе над бюрото си към Бейли.

— Ето ви някои данни, не бива да ги обсъждате с никого, дори с други правителствени служители. Нашите социолози са стигнали до някои изводи относно сегашното състояние на Галактиката. Петдесет външни свята, слабонаселени, роботизирани, могъщи, със здрави и дълголетни хора. Самите ние — пренаселени, слаборазвити технически, с непродължителен живот, под тяхна власт. Положението ни е несигурно.

— Всичко е несигурно в края на краищата.

— Поначало всичко е несигурно. Остават ни най-много стотина години. Ние ще преживеем без съмнение, но имаме деца. Един ден ще се превърнем в прекалено голяма заплаха за външните светове, за да ни позволят да оцелеем. На Земята има осем билиона, които мразят космолитите.

Бейли рече:

— Космолитите ни изолират от Галактиката, направляват търговията ни в своя полза, диктуват условията си на нашето правителство и се отнасят към нас с презрение. Какво очакват те? Благодарност ли?

— Така е, и все пак формулата е известна. Бунт, потушаване, бунт, потушаване — и след не повече от век Земята ще бъде практически заличена като населен свят. Така казват социолозите.

Бейли се размърда неспокойно. Не можеха да се оспорват заключенията на социолозите и техните компютри.

— И какво очаквате от мен при това положение?

— Донесете информация. Слабото място в социологическите ни прогнози е липсата на сведения за космолитите. Принудени сме да правим предположения въз основа на малкото космолити, които изпращат тук. Трябва да разчитаме на онова, което те предпочитат да ни казват за себе си, тъй че ние знаем силните им страни и само силните им страни. По дяволите, имат си своите роботи, и своето малобройно население, и своето дълголетие. А имат ли слаби места? Има ли фактор или фактори, които, стига да ни бяха известни, щяха да спасят обществото ни от неизбежно унищожение; нещо, което ще направлява действията ни и ще увеличи шансовете ни за оцеляване.

— Не е ли по-добре да изпратите социолог, сър?

Миним поклати глава.

— Ако можехме да изпратим когото си пожелаем, щяхме да го направим преди десет години, когато най-напред стигнахме до тези изводи. За пръв път ни се удава случай да изпратим човек там, те настояват той да бъде детектив, това ни удовлетворява и нас. Детективът е и социолог; своего рода практикуващ социолог, иначе няма да е добър детектив. От досието ви личи, че сте добър детектив.

— Благодаря ви, сър — отвърна Бейли машинално. — А ако изпадна в беда?

Миним сви рамене.

— Това е рискът на професията.

С едно махване на ръка той смени темата и добави:

— Непременно трябва да заминете. Часът на отлитането ви е определен. Корабът ви чака.

Бейли се вкамени.

— Чака! Кога тръгвам?

— След два дни.

— Тогава трябва да се върна в Ню Йорк. Жена ми…

— Ние ще се срещнем с жена ви. Тя не бива да знае нищо за естеството на работата ви, нали разбирате. Ще й кажем да не очаква известия от вас.

— Но това е нечовешко. Трябва да я видя. Може никога повече да не я видя.

Миним рече:

— Това, което ще ви кажа сега, може да прозвучи още по-нечовешко, но нима има ден, в който, тръгвайки да изпълнявате задълженията си, вие не си казвате, че тя може никога повече да не ви види? Инспектор Бейли, всички ние трябва да изпълняваме дълга си.

Лулата на Бейли не гореше от петнайсет минути. Той изобщо не бе забелязал.

 

 

Нямаше какво повече да му кажат. Никой не знаеше нищо за убийството. Просто го препращаха от един служител на друг до момента, в който, все още невярващ, се озова пред космическия кораб.

Той приличаше на гигантско оръдие, насочено към небесата, и Бейли конвулсивно потръпна в студения открит въздух. Нощта го обгърна (за това бе благодарен) като тъмна стена, преливаща в черен свод над главата му. Беше облачно и макар да бе ходил в планетария, той трепна, когато една ярка звезда, проблеснала внезапно между облаците, привлече погледа му.

Малка искрица далече, далече от Земята. Взираше се в нея с любопитство, почти без страх. Тя изглеждаше съвсем близка, съвсем незначителна, и все пак около такива като нея обикаляха планети, чиито жители бяха господари на Галактиката. И слънцето е като тях, помисли си той, само че е много по-близко, огрява сега другата страна на Земята.

Внезапно си представи Земята като кълбо от камък с воал от влага и газ, и пустота, простираща се навред около него, с Градове, едва вкопани в горния слой, вкопчени несигурно между камъка и въздуха. Побиха го тръпки!

Корабът, разбира се, беше на космолитите. Междузвездната търговия бе изцяло в техни ръце. Сега беше сам, в покрайнините на града. Бяха го къпали, търкали и стерилизирали, докато прецениха, че според техните изисквания е достатъчно безопасен, за да се качи на кораба. Въпреки това изпратиха само един робот да го посрещне, тъй като носеше стотина разновидности на болестотворни микроби от душния град, към които той самият имаше имунитет, но космолитите със своята оранжерийна евгеника нямаха.

Масивното тяло на робота изплува в тъмнината, очите му — мъждиво-червеникави огънчета.

— Инспектор Елайджа Бейли?

— Точно така — рязко отвърна Бейли и косата на тила му леко се изправи. Беше твърде много землянин, за да настръхне от гняв при вида на робот, извършващ човешка дейност. Имаше един Р. Данийл Оливо, който му помагаше в разследването по убийството на космолити, но това бе друго. Данийл беше…

— Моля, последвайте ме — каза роботът и бяла светлина заля пътеката към кораба.

Бейли тръгна подир робота. Изкачи се по стъпалата в кораба и после по коридорите — в една стая. Роботът каза:

— Това е вашата стая, инспектор Бейли. Умоляваме ви да останете тук до края на пътуването.

Бейли си помисли: „Разбира се, запечатайте ме. Подсигурете се. Изолирайте ме.“

Коридорите, по които бе вървял, бяха празни. Навярно сега роботите ги дезинфекцираха. А роботът срещу него после вероятно щеше да мине през противобактерийна баня. Роботът каза:

— Има вода за пиене и течаща вода. Храна ще ви донасят. Ще разполагате с видеоматериали. Илюминаторите се контролират от това табло. Сега са затворени, но ако желаете да наблюдавате пространството…

Бейли го прекъсна трескаво:

— Така е добре, момче. Нека да останат затворени.

Той употреби думата „момче“, с която земните хора винаги се обръщаха към роботите, но този не реагира враждебно. А и не можеше, разбира се. Реакциите му бяха ограничени и се подчиняваха на законите на роботиката.

Роботът приведе огромното си метално тяло в някаква пародия на почтителен поклон и излезе.

Бейли бе сам в стаята си и можеше да разгледа обстановката. Тук поне беше по-добре, отколкото в самолета. Него можеше да обхване с поглед. Можеше да го види от край до край. Космическият кораб бе огромен. Имаше коридори, етажи, стаи. Той представляваше един малък град. Бейли дишаше почти свободно.

После блеснаха светлини и по комуникатора се разнесе металическият глас на робота, който даваше специални инструкции за предпазване от началното ускорение.

Последва тласък, опъване на предпазните колани, задвижване на хидравличната система, далечен грохот на двигатели, нажежени до червено от протонния микрореактор. Чу се свистене от разсичането на атмосферата, което изтъняваше и ставаше все по-пронизително, докато след час съвсем замря.

Бяха в космоса.

Сякаш всичките му сетива се бяха притъпили, сякаш всичко беше нереално. Казваше си, че всяка секунда го отдалечава на хиляди мили от Градовете, от Джеси, но това не стигаше до съзнанието му.

 

 

На втория ден (третия? — за времето добиваше представа единствено от редуването на ядене и сън) получи странно моментно усещане, че го обръщат наопаки. То продължи само миг и Бейли знаеше, че това бе Скок, онова особено, непонятно, почти мистично мигновено преминаване през хиперпространството, което пренася кораба и цялото му съдържание от една точка в пространството до друга, на светлинни години разстояние. Последва друг Скок, и след време — нов Скок.

Сега Бейли си казваше, че е на светлинни години от Земята, десетки светлинни години, стотици, хиляди.

Не знаеше колко са. Никой на Земята не знаеше местоположението на Солария в пространството. Можеше да се обзаложи. Те бяха невежи, всичките.

Почувствува се ужасно самотен.

После дойде усещането за забавяне на скоростта и роботът влезе. Мрачните му ръждивочервеникави очи внимателно огледаха омотания в колани Бейли. Умело затегна някаква крилчата гайка; хвърли бърз поглед към хидравличната система.

Той каза:

— Ще се приземим след три часа. Бъдете така добър да останете в тази стая. Ще дойде човек да ви вземе и ще ви придружи до жилището ви.

— Почакай — напрегнато рече Бейли. — Както беше впримчен, той се чувствуваше безпомощен. — По кое време на денонощието ще се приземим?

Роботът незабавно отвърна:

— Според Галактическото стандартно време ще бъде…

— Местно време, момче. Местно време! Йосафате!

Роботът продължи с равен глас:

— Соларийското денонощие продължава двайсет и осем цяло и трийсет и пет стандартни часа. Соларийският час е разделен на десет декада, всеки от които съдържа сто сентада. По разписание ще се приземим в двайсетия сентад на петия декад на денонощието.

Бейли мразеше този робот. Мразеше го заради тъпоглавата му недосетливост; заради начина, по който го принуждаваше да зададе въпроса директно и да покаже собствената си слабост.

Трябваше да го направи. Той попита направо:

— Това през деня ли е?

И след всичко роботът отвърна „Да, сър“ и излезе.

Щеше да бъде през деня! Трябваше да стъпи върху откритата повърхност на една планета денем.

Не знаеше точно как ще се чувствува. От различни места в града беше зървал части от планетната повърхност; за малко дори беше излизал на нея. Винаги обаче е бил заобиколен от стени или се е намирал близо до тях. Винаги е имал убежище под ръка.

Какво щеше да го пази сега? Нямаше да ги има дори измамните стени на мрака.

И тъй като за нищо на света не би разкрил слабостта си пред космолитите — проклет да бъде, ако го направи, — той се напрегна цял върху коланите, които го предпазваха от натоварването при кацане, затвори очи и с всички сили продължи да се бори с паниката.