Джоана Линдзи
Сърца в пламъци (8)

Глава 8

Един смелчага влезе между викингите, за да сложи горяща факла в специалния отвор на стълба, около който бяха завързани. Шестима пазачи стояха с извадени мечове, за да се намесят, ако другарят им бъде нападнат. Кристен скри усмивката си, докато мъжът минаваше покрай нея. Тя ги бе чула да спорят, кой да отнесе факлата, защото никой не искаше да се окаже в опасна близост до викингите, въпреки че бяха оковани. С толкова много ранени те не представляваха опасност, поне не в този момент. Само че саксонците не искаха да рискуват.

Факлата не бе за затворниците, а за тримата мъже, които останаха да ги пазят, за да могат да ги виждат, когато се стъмни съвсем. Не им донесоха нито храна, нито превръзки за ранените. Това беше лошо. Тези неща щяха да са им нужни, ако искаха да избягат, защото трябваше да са силни. Фактът, че ги оставиха без храна, можеше да означава, че не им остава да живеят дълго.

Тази възможност бе потвърдена от разговора, който стражите поведоха помежду си. Саксонецът, който се осмели да влезе сред тях, вече по-смел, говореше най-силно.

Кристен попита Торолф:

— Защо не престава да те гледа?

— Аз бях единственият, който можеше да говори от името на останалите. Те мислеха, че сме дани — каза той със задоволство. — Аз ги разубедих. Даните са тук, за да заграбят земята им, а ние искаме само богатствата.

— И реши, че това ще ги накара да бъдат по-внимателни с нас?

— Е, реших, че няма да стане по-лошо, ако посоча разликата.

Кристен мрачно отвърна:

— Сбъркал си. Явно не слушаш какво говорят в момента.

— Всъщност малкото копеле говори прекалено бързо за мен. Успях да разбера само няколко думи. Какво казва?

Кристен се заслуша за момент и не можа да скрие отвращението си.

— Споменават някого на име Ройс. Единият казва, че той ще ни направи роби, а другият се кълне, че Ройс мрази всички викинги прекалено много, за да ни остави живи, и ще ни измъчва до смърт още щом се върне.

Тя не добави, че дребният пазач, когото останалите наричаха Хънфрит, описа и начина, но който щяха да ги измъчват. Той предположи, че онзи, когото наричаха Ройс, ще екзекутира затворниците по начина, по който даните са убили краля на Източна Англия, когато е бил заловен. Кралят бил завързан за едно дърво и използван за мишена при тренировка по стрелба с лък, докато не заприличал на таралеж. След това, понеже бил още жив, одрали кожата на гърба му. Наистина жестоко мъчение. Друг пазач предположи, че е по-вероятно да режат затворниците на малки парчета, но да ги запазят живи възможно по-дълго, за да могат да видят как хвърлят месото на кучетата.

Нямаше смисъл Кристен да разказва всичко това на Торолф. Мъчението си е мъчение, формата нямаше значение. Ако ги чакаше смърт с пристигането на онзи, когото наричаха Ройс, то веднага трябваше да започнат подготовката на плана за бягство.

Тя вдигна поглед към стълба, около който бяха оковани. Беше висок около три човешки ръста. Веригите от глезена на един човек до следващия бяха по-дълги, отколкото очакваше — поне две ръце. Глупав ход от страна на саксонците, тъй като това щеше да позволи на затворниците да маневрират.

— Достатъчно е само трима или четирима от нас да изкачат стълба, за да се освободим всичките — каза Кристен.

— Което, без съмнение, е причината да не оковат трима души без сериозни рани един до друг.

Тези думи бяха на Ивар и когато го погледна, тя видя разкъсания му крак. Явно той не можеше да се изкачи в това състояние.

Мъжът от другата страна на Торолф все още носеше острието на едно копие в рамото си.

— Мога да нося един човек, но изкачването ще е прекалено бавно — каза Торолф. — Ще получим стрели в гърбовете много преди да сме наближили върха.

— Не може ли да се изтръгне този стълб?

— За да направим това, трябва да се изправим, а това ще ги подсети какво сме замислили. Можем да го съборим, но тогава той ще падне бавно и това също ще ги предупреди и ще ги накара да извадят мечовете си. Дори да успеем, много от нас ще загинат и ще останат мъртви на веригата. Ако стражите са достатъчно умни, ще ни повалят със стрели от разстояние, а няма да се доближават до нас, за да не можем да вземем оръжията им.

Кристен простена:

— Значи с тези вериги нямаме никакъв шанс?

— Не и преди раните ни да заздравеят и преди да сме взели оръжие — отвърна Ивар.

— Бъди смела, Кристен — усмихна се насърчително Торолф. — Могат да решат да ни използват като учители по бойно изкуство за битката с даните.

— И после да ни пуснат да си ходим, а?

— Разбира се.

Тя се изсмя на тези думи, но все пак Торолф й вдъхна увереност. Ако трябваше да умрат, щяха да умрат заедно, в бой, а не покорно да приемат мъченията на саксонците. Така умираха викингите, а тя, макар и християнка, бе норвежка.

В този момент вратите се отвориха, за да пропуснат двама мъже на коне.

Само единият от тях си струваше да се види. Той тръгна към тях с огромния си черен кон. Когато скочи от седлото. Кристен се учуди, защото мъжът бе висок почти колкото баща й, което означаваше, че е по-висок от повечето затворници. Той бе млад и съвсем не слаб за ръста си. Имаше широки рамене и силно развит гръден кош. Кожената му дреха без ръкави разкриваше черните косми на гърдите му и огромните мускулести ръце на войн. Стегнатият му колан показваше, че няма излишни тлъстини. Краката му бяха също едри и мускулести, но за разлика от затворниците, панталоните му бяха от две части. Той имаше изразително и много красиво лице с прав нос и стегнати устни, които намекваха за жестокост. Челюстта му бе силна, без брада. Мъжът имаше гъста кестенява коса, която падаше свободно до раменете му.

Очите му правеха най-силно впечатление. Те бяха тъмни и кристално зелени и пълни с толкова омраза, когато преминаха по окованите мъже, че Кристен затаи дъх, когато погледът му премина през нея. Мъжът издаде някаква заповед на един от пазачите и тръгна към голямата сграда.

— Не ми харесва вида на този — каза Ивар. — Какво каза?

Останалите също искаха да разберат, но Кристен поклати глава:

— Ти им кажи, Торолф.

— Не съм сигурен, че съм разбрал добре.

Кристен го погледна.

Мъжете имаха право да знаят, но дори Торолф не смееше да им каже, или пък не вярваше на ушите си.

Тя се обърна към Ивар, но не можа да го погледне в очите:

— Думите му бяха: „На сутринта ги убийте“.

 

 

Ройс влезе в къщата и завари пода покрит с ранени. По-късно щеше да разговаря с всекиго от тях, а сега тръгна нагоре по стълбите към стаята на братовчед си.

Алдън лежеше в леглото си, покрит с дебело одеяло. Беше толкова блед, че Ройс го помисли за умрял. Плачещите жени в стаята потвърждаваха това. Двете слугини, които Алдън понякога вкарваше в леглото си, хлипаха в ъгъла. Меган, единствената сестра на Ройс, седеше до малката масичка, скрила лице в ръцете си и също плачеше. Даръл, сестрата на Алдън, бе коленичила до леглото и се разтърсваше от ридания, захлупила лице в завивките.

Ройс погледна единствената жена в стаята, която не плачеше — Ърта лечителката.

— Той е умрял току-що? Закъснял съм само с няколко минути?

Старата жена тръсна коса и леко му се усмихна:

— Умрял? Все още може да оживее. Не го погребвайте без време.

Ройс посрещна новината с облекчение и гняв. Той изкрещя на плачещите жени:

— Вън! Запазете плача си за времето, когато ще е нужен!

Даръл се обърна към него. Лицето й бе червено почти колкото очите, а малките гърди се повдигаха от възмущение:

— Той е мой брат!

— Да, но с какво му помагаш, като го оплакваш? Как може да заспи и да възстанови силите си при шума, който вдигате? Той не се нуждае от сълзите ти, за да разбере, че си загрижена, Даръл.

Тя скочи на крака. Главата й достигаше едва до гърдите му. Ако имаше достатъчно смелост щеше да го удари.

— Ти си безсърдечен, Ройс! Винаги съм твърдяла това!

— Така ли, лейди? Тогава не бива да се учудваш, че думите ти не ме обиждат. Върви и си оправи лицето. После можеш да се върнеш и да седнеш до леглото на Алдън, ако ще пазиш тишина.

Двете прислужници вече се бяха измъкнали от стаята. Даръл също излезе. Ърта знаеше, че заповедта не се отнася до нея, но за всеки случай се сниши зад кошницата си с билки. Ройс остана загледа в сестра си и изражението му се смекчи.

— Не се сърдя на теб, малката, затова не ме гледай така — нежно каза той и протегна ръце към нея. — Защо плачеш? Защото мислиш, че Алдън ще умре?

Меган изтича към него и обви ръце около хълбоците му, тъй като на височина едва достигаше до кръста му.

— Ърта каза, че може да се оправи и аз само се молех, но Даръл заплака и…

— Братовчедка ни възпитава у теб лоши навици в ранна възраст, малката. Правилно си се молила, защото Алдън се нуждае от молитвите ти, за да оздравее по-бързо. Мислиш ли, че той би одобрил плача ти, когато трябва да се радваш, че е останал жив, след като се е изправил срещу най-опасните ни врагове? — Ройс я вдигна и изтри сълзите от червените и бузи. — Иди в леглото си, Меган, и се моли за Алдън, докато заспиш. Отивай! — Преди да я пусне, братът я целуна по челото.

— Благодаря ти, Ройс — обади се отпаднало Алдън от леглото, щом Меган затвори вратата. — Не знам още колко щях да издържа да се преструвам на заспал. Всеки път, щом отворех очи, Даръл започваше да вие по-силно.

Ройс избухна в смях и придърпа един стол до леглото.

— Селдън, това глупаво подобие на мъж, ми каза, че си ранен много зле и аз не очаквах да те заваря жив, още по-малко способен да говориш!

Алдън се опита да се усмихне, но вместо това стисна зъби.

— Ако сабята ме бе пронизала малко по-встрани, щях да съм мъртъв. Боже как боли! И само като си помисля, че едно хлапе с най-красивите очи, които съм виждал, ми направи това!

— Опиши го и ако е сред онези долу, ще се погрижа да страда най-много от всички, преди да умре.

— Това бе само едно голобрадо момче, Ройс. То дори не трябваше да е сред другите.

— Щом децата им могат да се бият, значи могат и да умрат — каза гневно Ройс.

— Значи мислиш да ги избиеш всичките?

— Да.

— Но защо?

— Знаеш защо.

— Да, знам, но защо ще го правиш, когато можеш да ги използваш? Те са разгромени. Вече имаме кораба им и, както ми каза Уент, той е пълен с ценен товар, който сега е твой. Лимън постоянно се оплаква, че слугите, които използва, не са достатъчно силни, за да носят римските камъни за стената ти. Виж колко месеци бяха необходими само за да се докарат тези няколко къса дотук. Той вече копнее за силните гърбове на затворниците. Признай си, Ройс, викингите могат да построят стената ти за половината време и помисли за тази ирония на съдбата — да ги използваме срещу даните.

Ройс не промени изражението на лицето си.

— Виждам, че вече сте говорили с Лимън за това.

— Той не спря да говори за това през целия път, докато ме носеха насам. Но все пак е прав, Ройс. Защо да ги убиваш, когато живи ще ти послужат по-добре?

— Знаеш, че си ми по-близък от брат, Алдън. Как можеш да искаш от мен да живея със страха, че ще избягат и ще ни избият, докато спим?

— Не искам това. Ще вземем всички предпазни мерки, за да не могат да избягат. Помисли, преди да ги осъдиш.

Вратата се отвори и Даръл застана в рамката. Очите й вече бяха сухи и хвърляха пламъци към Ройс. Тримата бяха отраснали заедно — Алдън бе една година по-млад от Ройс, а Даръл с две години по-малка от брат си. Те бяха единственото семейство, което бе останало на Ройс, с изключение на Меган и той ги обичаше много. Само понякога не искаше Даръл да се мотае пред очите му, особено когато започваше с хленченето си.

— Значи ме обвиняваш, че не го оставям да спи, а ти го караш да говори за онези престъпници?

Ройс вдигна очи нагоре и се усмихна на Алдън:

— Ще те оставя на вещите грижи на сестра ти.

Алдън изпрати братовчед си с усмивка.