Джоана Линдзи
Сърца в пламъци (34)

Глава 34

Шест горещи орехови пити бяха поставени в кошница и занесени до чакащите товарни талиги. Еда бе събудила Кристен рано сутринта, за да приготви питите навреме за заминаването на краля. Най-сетне той и свитата му си тръгваха.

Слугите отново се накачулиха по прозорците, за да гледат как благородниците възсядат красивите си коне. Небето беше забулено от гневливи облаци. Беше много вероятно дъждът да ги измокри още преди да е превалило утрото. Въпреки това не беше дадена заповед за отлагане на тръгването. Алфред не се съобразяваше с времето.

За разлика от преди, когато благородниците пристигаха, сега Кристен можеше да гледа заминаването им заедно с другите. Видя краля да прегръща Ройс. Видя ги да се смеят на нещо, което Алфред каза. А след това остана да наблюдава как младият крал на саксонците напуска Уиндхърст на коня си.

Не съжаляваше, че кралят си тръгва. Промените, които посещението му бе предизвикало не й харесваха. Знаеше и какво означава за нея заминаването му: срокът на сключената с Ройс сделка изтичаше.

Тя бавно се върна в готварницата. Еда вървеше до нея.

— Ройс каза ли ти нещо тази сутрин? — осмели се да попита Кристен.

— Да.

— Ох!

— Ох? Не ти приляга да усукваш, момиче — изпитателно я погледна Еда. — Ако ще питаш за оковите, питай. Не, не питай. Получила съм заповедите му. Нищо по-различно от това, което очакваше.

— Да, не съм очаквала повече.

— Ако това те утешава, трябва да ти кажа, че той бе не по-малко нещастен.

— Не е.

Еда реагира на апатията й със сърдит поглед.

— Ти сключи една сделка с него. Сключи друга. Не си глупава. Използвай, каквото имаш, за да се сдобиеш, с каквото искаш.

Най-накрая старицата успя да подпали фитила на яда й, който се изля със саркастично презрение.

— С това предложение вредиш на господаря си. Забравяш колко малко може да ми се вярва. Може да избягам и посред бял ден.

— Да, не ме слушай. Ти никога не ме слушаш. Какво зная аз? Само дето го познавам от бебе. Имам…

— Помогни ми, Боже! — избликна раздразнението на Кристен. — Ако не престанеш да се заяждаш с мен, старо, ще…

— Да ти помогне бог? — чу се гласът на Ройс зад нея. — Кой бог?

Тя се завъртя. Беше прекалено разгорещена, за да забележи изненадата му.

— Какво искаш, саксонецо? Няма ли да ходиш на лов, или да се упражняваш, или не знам какво си? Мразя да се промъкваш така зад мен!

Той знаеше какво я бе насъскало така. Бе предвидил, че няма да е лесно отново да я окове във вериги. Тъкмо за това беше тук: за да се увери, че всичко е наред. Но тя го бе объркала, бе го хванала неподготвен с клетвата, която можеше да използва само един християнин.

— На кой бог се молиш? — повтори той.

Тя упорито стискаше устни. Нямаше да му отговори. Той взе ръката й и я разтърси. Накрая в пристъп на ярост тя го отблъсна от себе си.

— Още веднъж ме разтръскай, саксонецо, и кълна се, юмрукът ми ще отвори дупка в бузата ти!

Той самият би трябвало да избухне разярен. Вместо това Ройс се засмя.

— Това беше само един прост въпрос, Кристен. Защо си толкова дръпната?

Смехът му й подейства като магия и изглади острите ръбове на засегнатото й честолюбие. Защо все още пазеше своята тайна? В началото имаше основания за това, но не и сега.

Кристен се засмя на собственото си калпаво настроение. Еда се обърна и поклати глава при тази внезапна промяна. Ройс бе не по-малко объркан. Лекотата, с която тя владееше бурните си емоции, беше поразителна.

— Простете ми, милорд — каза Кристен, макар че не изглеждаше разкаяна. — Не исках да ви блъсна… е, направих го, но съжалявам.

— Което не означава, че това няма да се случи отново.

— Така е. — Очите й го гледаха присмехулно.

Ройс се ухили и поклати глава.

— Сега ще отговориш ли на въпроса ми?

Тя сви рамене.

— Моля се на бога на майка ми.

— Тогава защо не го повика по име?

— Направих го. — Той въпросително повдигна вежди и тя обясни: — Богът на майка ми е вашият бог.

Той замръзна. Смехът му отлетя.

— Как е възможно?

— Много лесно, милорд. Викингите нападат чужди земи от много, много отдавна. След набезите си водят у дома пленници християни. Майка ми е била една от тях. Майката на баща ми също беше християнка. Баща ми и братята ми — тя се засмя — не поемат излишни рискове и почитат всички богове.

— А ти.

— Аз вярвам в единствения истински бог.

Той се смръщи и остро и напомни:

— Ти защитаваше намерението на приятелите ти да оплячкосат манастир!

Тя също се намръщи.

— Не съм го защитавала. Проявих разбиране, което е повече, отколкото ти искаш да направиш. Казах ти, че брат ми не сподели намеренията си с мен. Не ти казах защо, но причината за това е, че той знаеше, че с цялото си сърце ще се боря да променят плановете си. Затова не ми каза. Дойде тук и загина! С ума си разбирам, че такава е била волята божия, но в мен тече и викингска кръв и сърцето ми крещи за мъст. Нима ще ми кажеш, че саксонските християни не мъстят за смъртта на любимите хора?

Ройс можеше да твърди такова нещо. Църквата се гнусеше от кръвния данък, но не можеше да го спре.

— Защо никога не си ми казвала, че си християнка? — настоя той.

— Какво значение има това? Другите ти роби са християни и въпреки това са роби.

— Има значение, Кристен. Това означава, че имаме нещо общо, еднакво и за двама ни, и ми дава възможността, която досега ми липсваше, за да се разбера с теб. Дава ми нещо, на което мога да се доверя.

Тя го изгледа с подозрение.

— Какви ми ги дрънкаш, саксонецо?

— Мога да приема твоята дума, ако се закълнеш в божието име. Закълни се, че никога няма де се опитваш да избягаш от тук и ще имаш същата свобода като останалите слуги.

— Никакви вериги повече? — недоверчиво попита тя.

— Никакви.

— Тогава, кълна се…

Тя се спря. Много прибързваше. Обвързваше се с клетва, без да е помислила.

— Кристен?

— Божичко! — озъби му се тя. — Дай ми една секунда.

Никога, беше казал той. Никога означаваше завинаги. Какво щеше да стане, когато той нямаше да я иска вече, когато щеше да има съпруга, която да се грижи за него? Тогава животът й тук щеше да стане омразен, а без съмнение с времето щеше да намрази и Ройс. И въпреки това ще трябва да остане, да слугува тук — завинаги.

Тя го изгледа преценяващо. Това би му харесало. Какво го беше грижа за чувствата й? Но от друга страна, все за нещо трябва да го е грижа, инак не би й предложил такава сделка.

— Много добре, милорд. Заклевам се в името божие, че няма да се опитвам да избягам от Уиндхърст… докато не се ожените. — Очите му се присвиха и тя благоразумно допълни: — Съжалявам, че трябва да ви го кажа, но годеницата ви не ми харесва. Не смятам, че ще съм в състояние да понасям това място, когато тя започне да се разпорежда тук.

— Приемам — отсече той.

— Наистина ли? — изненада си тя. — Приемате тези условия?

— Да. Това означава само, че когато се оженя, ти отново ще бъдеш окована.

Тя огорчено скръцна със зъби.

— Така да бъде. Но това е всичко, за което ще се закълна.

— Не. Ще се закълнеш още, че няма да помагаш на приятелите си да избягат. — Той постави пръст на устните й, за да предотврати гневния й вик. — Докато се оженя.

— Приемам — с горчивина отвърна тя. — Но няма да се закълна, че ще престана да търся мъст!

— Зная, че няма да го направиш — със съжаление каза Ройс. — Алдън се е възстановил значително и ще може да се защитава и сам. Ще се доверя на уменията му, стига да не го нападаш, докато спи.

— Търся мъст, не убийство — презрително отвърна тя.

— Чудесно. В такъв случаи трябва само да те предупредя, че ако убиеш Алдън, ще бъда принуден в отплата да взема живота ти.

Това бяха последните му думи. Той се отдалечи и я остави кипнала от гняв. Успяваше да се почувства победител в малкия им пазарлък.