Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Викинг (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hearts Aflame, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 283 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?
Сканиране
bobych (2008)
Допълнителна корекция
hrUssI (2012)

Издание:

Джоана Линдзи. Сърца в пламъци

ИК „Бард“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация
  3. — Корекция от hrUssI

Глава 14

Изминаха две седмици, откакто Кристен е преместена в къщата. Торолф и останалите явно не бяха имали възможност да избягат през това време, тъй като все още работеха по стената. Тя не бе успяла да разговаря с тях, нито дори да им се покаже, за да разберат, че е добре. Когато се приближеше до отворена врата или прозорец, някой й извикваше да се отдръпне. Явно я наблюдаваха постоянно както слугите, така и войниците на Ройс, които често идваха в къщата.

Тя използва това време, за да научи за саксонците всичко, което можа. Слугите се отнасяха към нея със странна смес от страх и презрение. Изключение правеше Еда, която показваше някакво уважение и дори нещо, което можеше да мине за харесване, макар да бе трудно да се каже, защото старицата бе груба по природа. Все пак от нея бе най-лесно да се измъкне информация.

Кристен вече знаеше доста за Уиндхърст и господаря му. Имението само задоволяваше нуждите си, тъй като най-близкият град бе твърде далече. Ройс бе тан, един от великите благородници на краля и Уиндхърст бе доста голямо имение. Както и в Норвегия, тук имаше свободни, които наричаха селяци и които работеха в имението. Повечето имаха специфични занаяти. Те можеха да притежават земя, но плащаха данъци на короната и на църквата, подлежаха и на военна служба. Ройс обучаваше тези, които живееха в неговите земи, за предстоящата война с даните. Много от тях вече бяха негови войни. Той обучаваше и някои от по-здравите си слуги. Тези хора не бяха свободни, а обвързани със земята. Ройс им осигуряваше оръжия и възможност да откупят свободата си. Когато дойдеше време, той щеше да има една малка армия, готова да се присъедини към войската на крал Алфред.

Специално за Ройс Кристен научи, че все още не е женен, но ще стори това по-късно тази година. За годеницата му, която живееше на север, Еда не можа да й каже нищо повече от това, че се казва Корлис и че минава голяма красавица. Старицата й разказа повече за първата му годеница, лейди Рона, и Кристен с изненада установи, че изпитва съжаление към саксонеца, когато научи, че при предишния викингски поход той е загубил много повече, отколкото тя мислеше в началото. Ройс бе обичал лейди Рона. Никой не знаеше какво чувства към лейди Корлис.

Братовчедката на Ройс, Даръл, която ръководеше домакинството на имението, не обръщаше никакво внимание на Кристен още от първия ден, когато я повери на Еда. Тя бе приятна на външен вид, което ярко контрастираше с характера й. В един момент Даръл бе надменна и неумолима, а в следващия плачеше за утеха и уверения. Освен това бе много емоционална. Веднъж Кристен бе свидетел как жената дълго се оплаква за нещо на Ройс и когато той остро й отвърна, тя избухна в сълзи. Можеше да плаче за съвсем дребни неща, като например за това, че е объркала конците върху гоблена, който шиеше.

Даръл не представляваше проблем за Кристен. Меган също не й създаваше грижи, макар че известно време се тревожеше за нея. Природното любопитство на детето накара Кристен да разкаже за себе си много повече, отколкото трябваше още при първата им среща. Тя не искаше тези неща да стигнат до ушите на Ройс. Ако той научеше, че тя има семейство, което я обича и че брат й е един от онези, които загинаха в гората, тогава можеше да преосмисли отношението си към нея. Но явно Меган не му бе казала нищо от онова, което научи от Кристен, и Еда се оказа права — детето не дойде отново при нея.

Ройс също не й обръщаше внимание или поне не даваше да се разбере. Тя го виждаше всеки ден, защото той не можеше да прекоси залата, без да бъде забелязан. Но саксонецът не я погледна нито веднъж. Само когато той си почиваше, Кристен усещаше, че я наблюдава.

Отношението му към нея я развеселяваше. Кристен знаеше, че я унижава заради онова, което мислеше, че тя е, и освен това я ненавиждаше заради народа й. От друга страна обаче, той все още чувстваше влечение към нея. Упоритата му борба срещу това желание забавляваше Кристен. Тя чувстваше как очите му следят всяко нейно движение, но щом вдигнеше глава, той бързо извръщаше погледа си.

Веднъж обаче Ройс не погледна настрани. Всъщност онази вечер, той я гледаше толкова задълбочено, че мъжът до него трябваше да извика името му три пъти, за да го накара да обърне внимание. Кристен се засмя гласно на това и силният й глас стигна до Ройс в другия край на залата и го разяри. Той тресна чашата с медовина на масата и за учудване на хората си напусна помещението. Девойката остана доволна, че може да му въздейства толкова силно.

Кристен често мислеше за онази вечер, всъщност тя често мислеше за Ройс. Мисълта, че той я желае, й доставяше удоволствие. И благодарение на майка си тя знаеше причината.

Веднъж Брена и бе казала: „Ще познаеш човека, предопределен за теб, когато го срещнеш. Знаех това и дълго страдах, защото не исках да го призная дори пред себе си. Не повтаряй грешките ми, дъще. Когато срещнеш мъж, който те радва с вида си и е празник за сетивата ти, който те кара да се чувстваш странно и прекрасно, когато се приближи до теб, значи това е онзи, с когото ще бъдеш щастлива, онзи, когото можеш да обикнеш, както аз обичам баща ти“.

Кристен бе очарована от Ройс още когато го видя за пръв път. За нея бе огромно удоволствие да го гледа. А когато той се доближеше до нея, тя се чувстваше по-различно, по-жизнена, по-наясно със себе си. Насочваше хумора си към него, защото искаше да се смее, когато този мъж бе наблизо. Тя не бе толкова глупава, за да мисли, че го обича, защото знаеше, че би напуснала това място в мига, когато това е възможно. Но все пак бе достатъчно наясно с чувствата си, за да разбере, че желаеше Ройс Уиндхърстски — желаеше да го докосва, да усеща ръцете му около себе си, да го познае, както жената познава мъжа. Любовта можеше да се роди от тези чувства и със сигурност щеше да се роди, ако останеше тук достатъчно дълго.

Ирония на съдбата бе, че първият мъж, когото харесваше, след като бе желана от толкова други, не й обръщаше внимание. Тя бе сигурна, че може да го има, ако вземеше такова решение. Но дали щеше да бъде достатъчно почтен, за да се ожени за нея след това? Трябваше да има предвид и годеницата му. Освен това трябваше да вземе под внимание и статута си на затворничка, който практически я правеше робиня, както Еда отбеляза онзи ден. Не трябваше да забравя и омразата, която той изпитваше към нейния народ. Възможно ли бе, обикновената страст да надделее над всичко това?

Викингите не вярваха, че съдбата предопределя бъдещето им, а смятаха, че самите те определят съдбите си. Вярваха, че боговете възнаграждават онези, които се борят и печелят. Те воюваха за онова, което желаеха. Поражението не носеше достойнство.

Кристен бе възпитана с тези идеали, макар да бе християнка. Като такава, тя знаеше, че трябва да се довери на бог за бъдещето си и той щеше да я възнагради, ако такава бе волята му. Но като дъщеря на викинг девойката разбираше, че ако желае Ройс Уиндхърстски за свой съпруг, ще трябва да го спечели, като се изправи срещу съдбата, която й пречи, и се бори за това, което иска с всички възможни средства.

Наистина ли го искаше за съпруг? Да. Най-сетне тя бе открила мъжа, с когото щеше да бъде щастлива. Нейният враг! Щеше да е смешно, ако не бе така обезсърчаващо. И все пак тя вярваше в способностите си.

 

 

Беше късно. Две от петте жени, които приготвяха ястията и ги сервираха на масите, днес бяха болни и останалите три трябваше да поемат задълженията им. Това ги задържа в кухнята повече от обичайното. Тъй като Кристен бе една от трите, останалите слуги не им помогнаха, защото решиха, че ако някой трябва да работи повече, то това бе тя.

Девойката нямаше нищо против. Тази вечер Ройс остана в залата по-дълго от обичайното и тя бе радостна, че може да го гледа как обсъжда нещо с хората си. Всъщност Кристен прекара повече време да го наблюдава, отколкото да почисти след последното ястие. Въпреки това тя го видя да излиза, защото тъкмо тогава Еда я смъмри, че не гледа какво върши.

Сега в залата бе тихо и тъмно. Само две факли догаряха на стената. Слугите бяха разположили сламениците си по пода и бяха утихнали. Останаха само Еда и Кристен. Старицата приготвяше всичко за сутринта.

Кристен не бе изморена, но не усещаше краката си, защото цял ден стоя права. Така бе всеки ден, от момента, когато я събудеха преди зазоряване, докато я заключеха обратно в стаята й след последното хранене. Само днес бе различно.

Кристен се сепна, когато откъм входа чу стъпки, които прекосиха залата. Тя любопитно вдигна поглед и сърцето й заби по-силно, когато видя Ройс да изплува от сянката. Той не вървеше към стълбите, а идваше право към нея.

Тя не помръдна в очакване. Изражението му бе напрегнато и сърцето й заби още по-бързо, но не от страх. Най-после той спря и тя почувства само моментна изненада, когато мъжа сложи ръка на врата й, стисна гъстата коса и дръпна главата й назад. Девойката притаи дъх, когато очите му гневно се впиха в нейните.

— Защо ме изкушаваш така? — попита той сякаш себе си.

— Наистина ли, милорд?

— Правиш го нарочно — обвини я той. — Знаеше, че стоя до входа и те наблюдавам.

— Не, мислех, че сте се оттеглил.

— Лъжкиня! — процеди той, преди да залепи устни до нейните.

Кристен очакваше това. Тя искаше да усети устните му, да може да го докосне. Девойката желаеше това, но не предполагаше, че ще бъде толкова опустошително. Тя не бе подготвена за този стихиен изблик на страст, тъй като досега не бе изпитвала това усещане.

В гнева си той яростно притискаше устата й. Мъжът сграбчи косата й, за да я задържи неподвижна, но не я докосна другаде. Тя бе тази, която се притисна към него и с тялото си усети огромната му възбуда. Това я възпламени. Не я интересуваше, че не това бе неговото желание, че той я целуваше против волята си и сигурно я мразеше още повече заради това. Тя обви ръце около него, започна да гали силните мускули на гърба му и накрая сграбчи раменете му, за да го притисне още по-плътно.

Чу стона му и усети как той прекара ръка около кръста й, за да я прилепи до себе си. Езикът му се гмурна в устата й, тя го всмука и го хвана там като награда, която отказваше да пусне. Боже господи, това бе чудесно, много по-хубаво от всичко, което бе изпитвала досега! Тя искаше да му се отдаде там в залата, на масата или на пода — за нея това нямаше никакво значение. Девойката искаше да прави любов с него сега, преди да овладял чувствата си и да е спрял.

Но той спря и Кристен въздъхна, щом устните му се отлепиха от нейните. Ройс я погледна и тя видя в очите му страст и ярост. Откритият й поглед го разяри още повече.

Мъжът я отблъсна и глухо изръмжа:

— Кучка! За бога, нямаш ли срам?

Кристен би се изсмяла на тези думи, ако не бе толкова разочарована. Той прехвърляше вината върху нея, сякаш тя бе отишла при него. Не й бе толкова обидно, задето мъжа излъга надеждите й, но как можеше да отрича, че двамата желаеха едно и също? Откъде взе сили да стори това, когато тя стоеше и изпитваше изгарящата болка на желанието?

Той можеше да крие чувствата си, но Кристен нямаше такива задръжки.

— Не се срамувам от това, че те желая — каза тя тихо.

— Или който и да е мъж! — жестоко процеди той.

— Не, само теб. — Девойката се усмихна на недоверието му. После добави лукаво: — Ти си определен за мен, Ройс. Започни да свикваш с това.

— Никога няма да бъда един от любовниците ти, кучко! — заяви твърдо той.

— Много добре, милорд, щом това е желанието ви.

— Не желанието ми, а истината — настоя той. — И ти ще престанеш да упражняваш курвенските си номера върху мен.

Кристен не можа да се сдържи и се изсмя на заповедта му.

— Какви номера, милорд? Вината ми е само, че ви гледам може би по-често отколкото трябва, но нищо не мога да направя. В края на краищата вие сте най-хубавият мъж тук.

Той рязко пое дъх.

— Боже мой, всички викингски курви ли са нагли като теб?!

Твърде често я наричаха курва. Девойката знаеше, че не трябва да отрича това, защото той би я обладал не от страст, както тя искаше, а за отмъщение, ако разбереше, че е девствена. Но това, че сега, след като я накара да разголи чувствата си, отново я нарече така й причини болка.

Раздразнението взе връх в гласа й.

— Не познавам курви и затова не мога да отговоря на въпроса ти. Това, което ти наричаш наглост, според мен е честност. Може би предпочиташ да те излъжа и да ти кажа, че те презирам или че мразя да те виждам?

— Как може да не ме мразиш? Аз те направих робиня. Аз те оковах, въпреки че знам колко много мразиш веригите.

— Затова ли все още ги нося? — запита тя.

Той не си направи труда да отговори на този въпрос.

— Мисля, че ме мразиш и че нарочно ме изкушаваш, за да ми отмъстиш, като ме омагьосаш.

— Ако си вярваш, ти никога няма да получиш онова, което искам да ти дам, саксонецо, и аз съжалявам. Мразя тези окови, но не и теб. И не за пръв път някой от семейството ми става роб — загадъчно добави тя. — Ако смятах, че винаги ще бъда окована робиня, тогава може би щях да те мразя.

— Значи се надяваш на бягство?

Очите на Кристен се присвиха.

— Няма повече да ти говоря за надеждите си, защото когато казвах истината, ти не ми повярва. Мисли за мен каквото искаш.

Тя се обърна с гръб към него и го зачака да се отдалечи. Той не тръгна веднага. Девойката реши, че мъжът се бори да овладее гнева си. Мъката й щеше да изчезне, ако бе видяла, че в този момент той просто я погледна и в очите му за миг можеше да се види страданието на душата.