Джоана Линдзи
Сърца в пламъци (31)

Глава 31

Тази вечер Ройс и Кристен се любиха. Спаха на тревистия бряг на езерото. Поне Кристен спа.

Насладата от хладната вода й донесе толкова голяма отмора и душевно спокойствие, че за известно време тя дори забрави, че Ройс я наблюдава от брега. Той самият не пожела да плува. Призна си, че не умее. Но Кристен се налудува на воля. Сякаш отново беше свободна, сякаш отново си бе у дома, само дето водата не беше толкова студена. Пък и у дома, на брега, нямаше да я чака любимият.

Когато най-накрая излезе от водата, Ройс дори не й остави време да поизсъхне. Без да се бави, той я взе в прегръдките си. Изпиваше капките вода с целувки — от устните й, от бузите, гърдите… Там, под светлината на луната, не й стигна воля да му откаже. Нямаше желание дори и за символична съпротива. Тя го желаеше, желаеше също така да му върне част от удоволствието, с което я бе дарил, като я заведе на езерото.

Той не можеше да разбере какво означава за нея това. Но сега може би знаеше: любовта й бе съвършена, страстта й лудешка, като изпуснат от бутилка дух. Скоро нямаше да забрави нощта на брега на езерото.

Но когато свършиха, той, за разлика от нея, не потъна в блажен сън. Кристен се събуди с първите бодри трели на птиците, които приветстваха зората.

Ройс все още я притискаше към себе си. В съня си тя го бе обгърнала плътно в търсене на топлинка. И двамата бяха голи, а през нощта откъм езерото лъхаше хлад. Бяха се завили само с нейната рокля.

Кристен седна и се протегна. След това се обърна към Ройс, който я наблюдаваше, и поклати глава.

— Трябваше да поспите, милорд.

— И да оставя коня си на твое разположение.

— Не е честно. Няма защо да ме обвинявате за вашата безсънна нощ. Можехте да ме заведете обратно в сградата и да поставите мъжете си на пост около мен.

— О, но доколкото си спомням, ти най-енергично протестираше срещу мъжете, които те охраняваха.

— А вие какво правихте цяла нощ? — негодуваше Кристен.

Той седна и се засмя.

— Да, но аз трябваше да те притискам към себе си, моме. Нямам нищо против такава задача.

— Невъзможен си. — Тя се усмихна и лекичко го целуна по устните. — Но съм ти признателна. Тук на меката трева е много по-удобно, отколкото на коравия под в твоята зала.

— А и мен си ме бива за възглавница, а?

— Благодарна съм и за това.

Пръстът му проследи изпъкналостта на ключицата й, а след това игриво я заобиколи и се спусна надолу в долчинката между гърдите й.

— Тази вечер отново ще бъдем в леглото ми.

— А какво ви кара да мислите, че аз искам да съм там.

— Ти ме караш да мисля така.

Тя поклати глава.

— Тук бяхме в състояние на временно примирие, но когато се върнем…

— Шшт! — Той се приведе напред и устните му нежно докоснаха врата й. А след това Кристен изписка от изненада, оказа се просната под него. — Хайде, признай си. Леглото ми ти харесва.

Тази сутрин беше непоправим. А и тя не беше в настроение за сериозни неща. В очите й заигра немирна усмивка.

— Наистина харесвам леглото ти, саксонецо, много е удобно.

Тонът не остави никакво съмнение, че говори само за леглото.

— Няма да те пусна да станеш — той започна лекичко да гризе устните й, — докато не си признаеш — езикът му я подкачи лекичко, — че ме желаеш.

— В такъв случай, милорд… — Ръцете й се обвиха около врата му. Пръстите й се гмурнаха в меките вълни на косата му. — … ще останем тук много дълго време.

 

 

Сутринта вече преваляше, когато се върнаха в залата. Не бяха през цялото време на езерото, макар че Кристен се изкъпа още веднъж, преди най-после да се облече. Но не към залата се отправиха, когато Ройс я качи пред себе си на коня.

Преведе я през гори, през житни поля, през пасбища и осеяни с диви цветя ливади. Показа й своята земя, хората си, селата. Кристен разбра, че в имението работеха само шепа хора. Имаше толкова много други, които работеха земята, грижеха се за стадата добитък и коне, ловуваха в горите. Тя почувства гордостта на Ройс от това, което й показа.

Утрото се превърна в някаква магия. Сгряващото чувство на задоволство, с което Кристен се бе събудила, не я напусна. Ройс също запази доброто си настроение. Повечето мъже ставаха раздразнителни, когато ги налегнеше умората. Ройс беше закачлив, игрив, весел почти до степен на абсурдност. Не възрази на нито една нейна дума. Пускаше юздите и докато тя бързаше да ги сграбчи, той сграбчваше гърдите й. Ръцете му често-често се задържаха на бедрата й, защото тя беше яхнала коня и фустата се бе вдигнала нависоко. Не оставяше разголената й плът на мира, независимо колко често Кристен го пляскаше през ръцете. Гъделичкаше я, докато тя не започнеше да го умолява за пощада, после сгушваше глава във врата й и я целуваше. Просто не я оставяше да си отдъхне.

Всичко това й достави наслада. За известно време се почувства свободна. Почувства се обичана, дори чувствата му да не бяха толкова дълбоки. И беше естествено да съжалява, че се връща към замъка и действителността. Тя щеше да се завърне към работата си. Той, без съмнение, щеше да отиде направо в леглото, тъй като в негово отсъствие Алдън беше завел краля и свитата му на лов. Дори ги бяха чули, когато яздеха през гората, но въпреки това Ройс не обърна коня си към тях. А празните конюшни означаваха, че гостите още не са се върнали.

Той я свали от коня, но не бързаше да свали ръцете си от кръста й. Радостта му бе поутихнала. Може би и той съжаляваше, че е настъпил краят на тяхната идилия. Искаше й се да е така.

— Бузите ти са разцъфнали като червени цветове.

Кристен се усмихна леко:

— Свежият въздух — предположи тя.

— Може би, но той няма нищо общо с блясъка в очите ти. Бих се радвал да чуя, че си се забавлявала.

— Нима? — Бяха отвели коня му, наоколо имаше хора, а той все така не я пускаше от прегръдката си. — Ще ме държите тук, докато не си призная ли?

Той се засмя. Вдигна я на ръце, целуна я силно и я плесна по задника, преди отново да я пусне на земята.

— Свадливка. Не съм такъв грубиян, за да те държа в конюшнята. Но по-късно…

— Заплашвате ме! — игриво възкликна тя. — Предполагам, че в такъв случай ще трябва да си призная. Наистина се забавлявах.

— Тогава, като си започнала с признанията, защо…

— Не, саксонецо. Изповядвам се само по веднъж на ден.

Той преглътна смеха си и се опита да изглежда разочарован.

— Нямаш милост, моме — каза той и я изведе от конюшнята.

— Предполагам, че упорството ви заслужава похвала. — Тя въздъхна.

Този път той се разсмя.

— Засега бия отбой. — Ръката му остана отпусната на гърба й, докато я водеше към залата. След това той колебливо добави: — Няма да е често, но ще дойдеш ли пак на езерото, когато мога да те взема с мен?

Кристен извърна погледа си от него. Не беше очаквала това. Независимо дали той го разбираше или не, но Ройс й даваше надежда, нещо, което да очаква с нетърпение. А сега тя отчаяно се нуждаеше от това.

— Бих се радвала, милорд. Но може ли следващия път да яздя сама?

— Не.

Тя повдигна едната си вежда:

— Мога да яздя!

— Така ми каза и Торолф.

— Значи казвате „не“, защото не ми вярвате.

— Разбира се, че не ти вярвам. — Той се ухили на физиономията, която думите му предизвикаха. — Но, което е по-важно, харесва ми да седиш в скута ми, където мога да…

— Ройс!

— Изчерви ли се, моме? Боже, наистина се изчерви!

— Престани, саксонецо! Или ще…

Той не успя да разбере какво ще му направи Кристен. Проследи втренчения й поглед и видя Корлис. Годеницата му стоеше на входа на залата, до нея стоеше една от сестрите й. Със сигурност не бяха застанали там, за да го поздравят. И на двете им липсваше нужната сърдечност.

— Сигурно сте забравили, че тя е тук, милорд — прошепна му Кристен.

Само един поглед към Кристен му бе достатъчен, за да разбере, че не може да очаква от нея нищо друго при този сблъсък. Някакво тайнствено веселие огради очите му с паяжина от бръчици. Безмилостно момиче! Искаше да види как ще му издърпат ушите заради пренебрежението към неговата годеница.

— Милейди — сковано поздрави Ройс.

— Милорд — също толкова сковано отвърна Корлис, но не се отдръпна, за да позволи на Кристен да влезе в залата. Очите й бяха вперени в Кристен, когато тя попита: — Коя е тази чудновата грамада?

Мускулите на челюстите на Ройс изпъкнаха. Жилите на врата му обезпокояващо заиграха. Кристен би се удивила, ако беше видяла това, макар че сигурно щеше да отдаде гнева му на ревнивата хапливост на дамата. Но точно сега Кристен не гледаше Ройс. Бе вперила погледа си в милейди. Трябваше да се наведе малко, защото главата на Корлис стигаше до брадичката й.

Ако Кристен не се чувстваше удобно със собствения си ръст, преднамерената забележка на дамата можеше и да я засегне. Вместо това й стана смешно, тъй като разпозна ревността.

Вярна на природата си, Кристен не се опита да смотолеви нещо, нито пък по някакъв начин прояви раболепие. Без да й мигне окото, тя каза:

— Ако въпросът ви се отнася до мене, мадам, трябва да ви кажа, че там, откъдето идвам, недораслите бебета най-често ги оставят да умрат, защото не могат да оцелеят при суровия ни климат.

— Какво варварство! — ахна Корлис.

— Да, сама виждам защо смятате така — отвърна Кристен, макар че очите й, които се спуснаха бавно по дребничкото тяло на дамата, направиха думите й излишни.

— Милорд… — захленчи Корлис. По бузите й избиха червени петна.

Кристен присви устни и бързо я прекъсна:

— Простете, милейди. Разбирам, че в края на краищата въпросът ви не се е отнасял до мен. Но ако наистина ви интересува, лорд Ройс може да ви каже само, че аз съм негова затворничка, взета в плен по негова воля. Той знае за мен само това, което аз съм му казала, а то е много малко. Не е ли така, милорд?

Когато погледна към Ройс, тя хвана само ехото от отзвучаващия му гняв. Лицето му беше почти безизразно, но тя не можеше да сбърка недоволството му, защото ръката, с която я бе прегърнал, я избута покрай Корлис, а заповедта му да се залавя за работата си беше решителна и лаконична.

Тя предположи, че е прекалила, но не я беше грижа и погледът, който му хвърли през рамо, докато се отдалечаваше с нехайна крачка, говореше достатъчно красноречиво за това.

Ройс побърза да извърне очи от Кристен, преди да избухне в смях, но погледът му попадна на Корлис. Той бързо стана сериозен, а раздразнението му се изля в една груба псувня. Това се оказа достатъчно за сестрата на Корлис, която заприпка по-надалече от него. Самата Корлис отстъпи назад.

Ръката му се стрелна напред и я спря.

— Не, мадам, дължите ми обяснение.

— Ройс, причиняваш ми болка!

На мига очите й се изпълниха със сълзи и й отново изпсува. Незабавно пусна китката й. Беше хилава като детенце. Досега не го беше разбрал. Но след като беше опознал Кристен, която даваше толкова, колкото получаваше, която се хвърляше в бой срещу него, без да й мигне окото и нито веднъж не бе хленчила, че й причинява болка, сега сълзите на Корлис само наляха масло в огъня на отвращението му към всички жени.

— Избърши си очите — безцеремонно каза той. — Знам си силата и съм сигурен, че сега не те боли. Защо ревеш?

Сълзите се появяваха в очите й и изчезваха от тях, когато си поискаше, тъй че и сега се изпариха като по чудо, но изражението й все още беше многострадално.

— Държиш се оскърбително!

— Аз? А ти как наричаш дребнавата обида, която нанесе на викингското момиче?

— Каква обида? — контраатакува тя. — Казах истината. Ръстът й я кара да изглежда като недоразумение на природата.

— Тя е по-ниска от мен, Корлис, така че какъв изглеждам аз според теб?

— Ти? Но ти си мъж — изтъкна тя. — Естествено е да бъдеш такъв. Но тя е по-висока от повечето мъже. А това не е естествено.

— Не от повечето мъже — сопна се той. — От повечето саксонци, да, но тук има шестнадесет викинги, с които тя е плавала и всичките са по-високи от нея. Искаш ли да ги видиш?

— Шегуваш се! — ахна тя.

— Да, шегувам се. — Той въздъхна. — Съжалявам, Корлис. Когато съм уморен, ставам раздразнителен, а сега съм просто капнал.

Тя пропусна намека покрай ушите си.

— Но какво правиш ти с нея, Ройс?

Той скръцна със зъби, за да не изпсува пак.

— Все още не си моя съпруга, за да се интересуваш от личния ми живот.

— А когато стана?

Съвестта му го бодна с остена на угризенията.

— Ще се научиш да не ме разпитваш — озъби й се той.

Корлис не се обиди от държанието му. То не беше по-различно от държанието на повечето мъже. Но тонът му не й хареса и тя отново извика сълзите в очите си. Ройс, който мразеше сълзите, отмина отвратен от вината, която новата влага в очите й го накара да изпита.