Джоана Линдзи
Сърца в пламъци (7)

Глава 7

Кристен се събуди с усещането, че Тор размахва мощния си чук в главата й. Бог да й е на помощ, досега сънува приятни неща, но това главоболие бе най-лошото през живота й. След това усети останалите неудобства и си спомни какво се бе случило.

Тя бързо се изправи и веднага се строполи зашеметена на земята. Две ръце я сграбчиха и звукът на вериги я накара сепнато да отвори очи. Видя Торолф, който също я гледаше. После се обърна да види кой я държеше. Беше Ивар, приятел на Селиг.

Тя седна и се огледа. Всички бяха разположени около висок стълб върху твърдата земя. Бяха седемнадесет. Много от тях лежаха в безсъзнание заради кървящите си рани и всички бяха навързани на една верига за глезените, така че оформяха кръг около стълба. Тя не виждаше Селиг.

Очите й отново срещнаха погледа на Торолф. Тя попита:

— Селиг?

Той поклати глава и писък раздра гърлото й. Ивар веднага запуши устата й, а Торолф доближи лицето си до нейното.

— Те все още не са забелязали, че си жена! — прошепна той. — Искаш ли да те извлекат навън и да те изнасилят, докато ние седим тук безпомощни? Бъди разумна, Кристен. Не се издавай с писъци.

Тя премигна, за да покаже, че е разбрала и Торолф кимна на Ивар да я пусне. Девойката пое дъх, после се сви надве и захлипа. Искаше да крещи, за да се облекчи болката. Тя продължи да хлипа, докато един юмрук не я изпрати обратно в ръцете на Ивар.

Когато Кристен се събуди, слънцето бе започнало да залязва. Тя понечи да заплаче, но се овладя и като седна, погледна обвинително Торолф.

— Ти ме удари!

— Да.

— Предполагам, че трябва да ти благодаря.

— Да.

— Копеле!

Ако му бе до смях, той щеше да се засмее на нежния начин, по който тя каза това. Но не го направи. Преди бяха оставени без охрана, защото враговете се занимаваха със собствените си рани, но сега до тях стояха двама пазачи.

— По-късно ще има време да тъгуваш, Кристен — нежно каза Торолф.

— Знам.

Тя изпъна глезените си, оковани в тежки железни скоби. Сребърният шлем, който бе заела от Отер, както и украсената кама и колана, бяха изчезнали. Дори топлите кожени ботуши бяха свалени от краката й.

— Взели са всичко ценно? — попита тя.

— Да. Щяха да вземат и дрехата ти, ако не бе толкова стара и одърпана.

— И изцапана с кръв — добави тя, като погледна черните петна по гърдите си. Кръвта на мъжа я бе заляла, докато издърпваше сабята си от корема му. Кристен опипа главата си, за да види дали има подутина от падането в несвяст и разбра:

— Косата ми!

Плитката й все още бе скрита под туниката, но при внимателен оглед всичко щеше да стане ясно. Тя яростно започна да я извива.

— Не, Кристен. — Торолф смъкна ръцете й, когато разбра какво прави. — Ще ти е необходима цяла вечност, за да я скъсаш така.

— Да не би да ми предложиш нож?

Той изръмжа на глупавия въпрос и започна да я оглежда. Без широкия колан туниката се спускаше права малко под хълбоците, като по този начин скриваше красивата извивка на кръста й. Тъмнокафявите й панталони се бяха набръчкали заради отпуснатите презрамки и също скриваха линиите на краката. Голите длани и стъпала съвсем не бяха малки, макар и не мъжки. Малко кал щеше да свърши работа. Щеше да е нужна и за ръцете й, които бяха твърде тънки дори за младеж.

Торолф остана доволен.

— Ако не бе прочутата ти коса, само по голямата уста щяха да разберат, че не си момче. Как направи така, че гърдите ти да изчезнат?

Кристен се изчерви като рак и сведе очи, за да избегне погледа му.

— Не трябва да ми задаваш такива въпроси!

— Добре де, как го направи?

— Торолф!

— Говори по-тихо! Всъщност не казвай нищо, така че те да те чуят. Ще кажем, че си няма и това ще разреши проблема.

— А какво ще кажете за косата ми?

Той замръзна, после внезапно се усмихна и започна да къса долния край на туниката си. После кимна на Ивар да скрие Кристен от погледа на пазачите и като извади плитката, започна да я увива около главата й. Върху нея нави меката кожа от туниката и я затегна на врата на девойката.

— Раната ми не е там — възрази тя.

— Не ме интересува онази малка цицина. Чакай малко. Сега свършвам. — Мъжът продължи да стиска грозната рана на ръката си и когато прясната кръв потече, той я размаза с пръсти по превързаната й глава.

— Торолф!

— Млъкни, Кристен, ако не искаш женският ти глас да изпрати усилията ми по дяволите. Как мислиш, Ивар? Сега ще може ли да мине за момче?

— С това мелещо чене и с тази голяма глава никой няма да я погледне втори път — усмихна се Ивар.

— Много ти благодаря — озъби му се Кристен.

Торолф не обърна внимание на сарказма й.

— Да, малко й е голяма главата, но тъй като няма да търсят момиче, ще решат, че това е просто дебела превръзка. Каквато е мръсна сега, съвсем няма да проличи. Само че я дръж стегната, Кристен. Падне ли, свършено е с теб.

Тя го погледна мрачно заради ненужното предупреждение.

— Мисля, че е време да ми кажете, къде се намираме.

— В кралство Уесекс.

— Уесекс на саксонците?

— Да.

Очите й се разшириха невярващо.

— Искаш да кажеш, че ви е разгромила армия въшливи саксонци?

Торолф й се сопна, заради дръзкия тон.

— Те скочиха върху нас от дърветата, жено. Половината ни хора загинаха, преди още останалите да разберат, че ни нападат.

— Това не е честно! — извика тя. — Те са ви направили клопка.

— Да. Това бе единственият начин да спечелят, тъй като не бяха повече от нас. Смешното е, че те не ни интересуваха, както и онова, което биха ни предложили. Просто щяхме да минем оттук. Ние… — Той направи пауза. — Няма значение.

— Вие какво?

— Нищо.

— Торолф!

— Дявол да те вземе! Ще говориш ли по-тихо? — озъби й се той. — Бяхме тръгнали да ограбим един манастир.

— О, не, Торолф, кажи ми, че това не е вярно.

— Да, така е, и затова Селиг не искаше да разбереш, тъй като знаеше как ще се почувстваш. Но това бе последният ни шанс да вземем нещо от тази земя, Кристен. Даните скоро ще превземат всичко. Ние само искахме да вземем малко преди да са дошли. Нямаше да убиваме. Искахме само прочутото богатство на манастира Джуро.

— Откъде знаехте как да го намерите?

— Сестрата на Флоки, онази, която се омъжи за един от даните, се върна у дома миналата година. Тя ни разказа какво става тук, както и за неуспешния опит за превземане на Джуро през 871 година, когато обединените армии на Халдан и на крал Гуторм нападнали Уесекс. Сега се готвят за поход срещу Мерсия, въпреки че онези глупаци всяка година плащат данък, за да предотвратят нашествието на викингите. Щом превземат Мерсия, ще се върнат тук. Мислиш ли, че ще забравят тази богата, плодородна земя? Тези дребни саксонци няма да успеят да им устоят.

— Но те победиха вас — напомни му тя.

— Один взе тяхната страна.

— Те не всички бяха дребни, Торолф. Онзи, когото убих, бе едър колкото теб.

— Да, видях го, когато дойдоха да приберат ранените с каруци. Но ти не го уби, Кристен. Поне все още не е мъртъв.

Тя простена, защото думите му я изпълниха с недоволство.

— Искаш да кажеш, че не съм отмъстила за брат си?

Той я потупа съчувствено по бузата, но веднага свали ръката си, за да не забележат пазачите.

— Той скоро ще умре, сигурен съм. Много кръв течеше от него, докато го отнасяха към онази голяма сграда.

Кристен потръпна при спомена за кръвопролитието, в което дори се намеси. Но участието й бе оправдано. Как би могла да погледне семейството си в очите, ако не се бе опитала да отмъсти за смъртта на брат си?

Тя погледна в посоката, в която кимна Торолф. Там се издигаше висока двуетажна сграда, построена предимно от дърво с малки прозорци, които пропускаха светлина, но без съмнение пропускаха и студа през зимата. Около нея бяха разпръснати множество по-малки сгради. Всичките бяха оградени с дървена стена — дебела, но не много висока.

— Да, виждаш колко лесно може да бъде превзето това място — каза Торолф.

— Все пак те добре се подготвят за срещата с даните. Виж там. — Тя посочи голямата камара масивни камъни в отдалечения край на оградата. — Изглежда, ще строят по-здрава стена.

— Да, видяхме и други камъни отвън оградата — съгласи се той, а после се засмя, — само че даните ще бъдат тук, преди стената да е готова.

Кристен не каза нищо, защото това не ги засягаше. Те щяха да избягат оттук много преди това.

Като погледна отново към високата сграда, тя неволно потръпна:

— Тази къща е достатъчно голяма, за да принадлежи на някой важен господар. Дали това не е онзи високият?

— Не. От малкото, което успях да разбера от разговора им, техният господар не е тук. Но мисля, че вече са го повикали. Наистина, трябваше да бъда по-внимателен, когато се опитваше да ме научиш на езика на старата Алфреда.

— Да, трябваше, защото сега ти си единственият, който може да говори от наше име, щом аз съм няма.

Той се усмихна.

— Много ли ти е трудно да държиш устата си затворена, докато те са наблизо?

Тя издаде неразбираем звук, за да покаже, че е приела забележката и прошепна:

— Все някак ще успея.