Джоана Линдзи
Сърца в пламъци (30)

Глава 30

Още една от факлите угасна с пращене. Остана да гори само тази до стълбището. Шумовете в залата се сведоха до похъркване, кашляне, тихи стенания. Еда също похъркваше тихо.

Беше завела Кристен до местенцето до пещта, което беше запазено за нея. Предпочитано място — хладно през лятото, но топло през зимата. За Кристен нямаше сламеник, всичките вече бяха заети от гостите. За легло й послужи едно тънко одеяло и коравият под. Неудобството на ложето й я държеше будна. Но тази вечер и без това нямаше да може да заспи.

Кристен бавно се надигна. Седна и се огледа наоколо. Около тях спяха само няколко жени, но не бяха толкова близо, че да ги обезпокои. Беше изчакала само докато заспи Еда. Би предпочела да изчака още малко — някой друг можеше да е още буден, но не можеше да си позволи такава загуба на време.

Тръгваше си. Решението бе лесно. Вероятно това щеше да бъде единствената й възможност. Снощи бе попитала Ройс докога ще остане неговият крал. Това беше единственото нещо, което му каза, след като я беше любил и той не бе в състояние да й отговори. Кралят можеше да си тръгне утре сутринта или след седмица, но когато го направеше, Кристен отново щеше да бъде окована. Освен това беше много вероятно Ройс отново да я скрие в стаята си и щеше да бъде много по-трудно и рисковано да се измъкне от него, дори да оставеше вратата отключена.

Прозорците бяха отворени и й трябваше само един лек скок, за да стигне земята отвън. А имаше и достатъчно време да се отдалечи, преди да открият липсата й.

Решението наистина беше лесно. Кристен просто не беше разчитала на мрачната потиснатост, която я съпътстваше в бягството й. И макар да знаеше, че тук за нея няма надежда, тя все пак се почувства угнетена от мисълта, че никога повече няма да види Ройс.

Кристен погледна към Еда, която лежеше по гръб, потънала в дълбок сън. Тази старица също щеше да й липсва. Щяха да й липсват прищевките й и възгрубата й загриженост. И малката Меган, която със своето любопитство и безмълвна молба за приятелство днес за известно време бе успяла да накара Кристен да забрави собствените си тревоги.

Тези мисли не спряха Кристен и тя се приближи до прозореца край готварницата. Не се чуха никакви звънци, когато тя спусна краката си и седна на перваза. Но унинието й я накара да се поколебае няколко дълги секунди. В крайна сметка гордостта й я накара да направи последната крачка.

Дворът бе окъпан от светлината на почти пълната луна. Кристен се приземи на краката си и незабавно скочи в сенките до стената. Тя предпазливо заобиколи залата и прекоси двора до мястото, където бяха конюшните, склада и бараката, приютила приятелите й.

Самата тя не беше виждала подслона им, докато не го завършиха, но знаеше, че представлява само една тясна стая без прозорци. Какво ли нещастие бе да спи човек вътре, когато затвореха яката врата вечер. Но едва ли бе по-лошо от преди, когато спяха под дъжда.

Искаше й се и тази вечер да вали. Дъждът затрудняваше видимостта и приглушаваше звуците. Но на небето се виждаха само няколко облачета, а и те дори не бяха близо до прекалено ярката луна. Все пак това не можеше да я спре. Всички бяха вътре и спяха. Нямаше кой да я види.

От мястото си зад конюшните успя да долови тихо цвилене и то й напомни, че ще имат нужда от коне. Но не от тези. През нощта голямата дървена порта се затваряше и заключваше и без съмнение имаше и пазач. Дори да нямаше, при опита си да вземат някои от затворените коне щяха да вдигнат прекалено много шум. Това не беше проблем. Знаеше, че повечето от конете на Ройс са изведени на пасбището. Само трябваше да го открие.

Когато се показа иззад затворническата барака, видя, че пред единствената й врата седи пазач. Шмугна се обратно зад стената на сградата. Сърцето й биеше лудо. Дали бе чул стъпките й? Дали я беше забелязал? Не долови никакъв шум откъм него и не след дълго събра кураж да надникне иззад ъгъла.

Мъжът все още седеше там. Беше облегнал гръб на вратата. Главата му също бе опряна на нея и наклонена на една страна. Разбра, че мъжът спи. Изпусна затаения си дъх. Не беше предвидила такова развитие. Вратата се заключваше и не очакваше, че ще сложат и пазач. Но това не беше нищо в сравнение с трудността, с която бе предвидила, че ще се сблъска — да отвори заключената врата. В такъв случай щеше да е божия благословия, ако ключът от тежката ключалка беше в пазача.

Кристен се върна зад сградата, за да потърси камък, достатъчно голям, за да отпрати оня юнак в безсъзнание. Можеше да отмъкне камата му, докато спи и да го убие, но не бе способна на такова нещо. За нещастие, по двора нямаше достатъчно големи камъни и накрая й се наложи да отиде до крепостната стена, която сега се строеше. Тук пък й трябваше време да открие камък, който да не е прекалено голям. Най-накрая намери един и без инциденти се промъкна обратно до пазача.

Пулсът й се ускори, когато го наближи. Ако издадеше и звук, всичко за нея щеше да приключи. Ако го удареше прекалено силно… Господ да й е на помощ! Не искаше наистина да го наранява, само да му помогне да заспи по-дълбоко.

Камъкът удари пазача близо до слепоочието и той се свлече настрани. Дишаше. Засега това беше достатъчно успокоение за съвестта й и тя бързо претърси тялото му за ключа. Нямаше чак такъв късмет. Налагаше се да изгуби още време с ключалката. Но пазачът поне й беше осигурил инструмент за работа — камата си.

Кристен бързо се залови с ключалката. Повика мъжете в бараката. Настойчивият й глас не се разнасяше надалече.

— Тук отвън Тор…

Една голяма ръка притисна устата й и я накара да замълчи, а друга стисна като клещи китката на ръката й, в която държеше камата.

— Пусни я! Веднага!

Тя го стори. Позна гласа и изпита особено чувство: страх, примесен с радост. Веднага щом камата изтрополи на земята, той пусна китката й и обви ръка около кръста й. Не я стискаше силно, но тя знаеше, че може и да го направи, ако се опита да се изкопчи.

Чу Торолф от другата страна на все още заключената врата и изпита единствено разкаяние. Той бе чул тихия й глас преди малко. Мислеше, че тя е там и се опитва да им помогне да избягат.

— Кристен? Кристен, отговори ми. Кажи ми, че не съм сънувал.

— Какво казва той? — прошепна в ухото й Ройс.

— Знае, че съм аз.

— Тогава му кажи какво е станало.

Тя едва преглътна. Какво беше станало? Как? Толкова далече беше стигнала. Никой не вдигна тревога. И все пак беше спряна, и то от единствения мъж тук, с когото не би могла да се бие на живот и смърт. Ако беше някой друг…

— Торолф, съжалявам. Почти успях, но саксонският лорд ме откри. Сега е тук.

Мълчанието зад вратата продължи дълго.

— Не биваше да идваш за нас, Кристен. Трябваше да избягаш сама.

— Вече няма значение.

— Какво ще ти направи той?

Как можеше да отговори на този въпрос?

Тя се обърна към Ройс.

— Иска да разбере какво ще ми сториш?

— Какво щеше да стане, ако беше успяла да отвориш вратата?

Гласът му бе така ужасяващо спокоен. Божичко! Защо не й крещи? Сигурно беше бесен. Все още не беше погледнала лицето му, за да се увери, но сигурно бе така. Но щом той може да скрие гнева си, тя може да скрие своя страх.

Отговори му също толкова спокойно:

— Ако бях отворила вратата, щяхме да побегнем към ей онова място в оградата и да се махнем оттук.

— След клането?

— Шегувате се, милорд. Вътре са шестнадесет мъже. Сега само лордовете тук са толкова, отделно вашите крепостни, отделно тези на гостите ви. Разполагате с една добре подготвена армия. Викингите са храбри, милорд, но не са глупаци.

— В такъв случай кажи му, че няма да ти бъде сторено нищо, защото не си направила друго, освен заслужено да накажеш пазача за това, че е заспал на поста си.

Кристен не можеше да повярва на ушите си. Не, Ройс щеше да направи нещо. Трябваше. Тя бе робиня, опитала се да избяга и да помогне и на други да избягат. Кристен не искаше Торолф да знае това.

Тя му обясни бързо, но Торолф се усъмни в думите й не по-малко от самата нея.

— Той не ви вярва, милорд.

— Тогава кажи му, че утре сутринта ти ще им донесеш закуската и че тогава ще си в състояние да му доложиш точно какво съм ти направил.

Полазиха я тръпки. Тя повтори казаното на Торолф и, изглежда, той остана доволен. Ройс я отведе. Ръката му все още твърдо обгръщаше талията й. Страхът й се увеличаваше. Колко зловещи бяха думите му: „Точно какво съм ти направил?“. Беше на път да размисли относно нежеланието си да се бие с него, когато той спря.

Бяха пред конюшните. Ройс я завъртя с лице към себе си. Сега и двете му ръце обгръщаха талията й, но без да я притискат към него. Той отметна глава назад. Очите му се озариха от блясъка на почти пълната луна. Чу го да въздиша.

— Снощи ти предложих да те заведа на езерото да се изкъпеш — тихо каза той. — Искаш ли да отидем сега?

— За да ме удавите?

Той отново я погледна и на устните му се прокрадна лека усмивка.

— Не повярва на това, което ти казах при бараката?

— Опитах се да избягам. Ти ме спря, но все пак аз се опитах. Какво предвижда вашият закон за такова провинение?

— Ти си затворничка, а не британка. Законът може да се тълкува доста свободно, когато става въпрос за затворници. Но в случая няма смисъл да говорим за закони. Никой друг, освен мен не знае какво си извършила.

— Грешиш. Пазачът знае.

— Ще реши, че е сънувал. Сигурно вече няма да заспива на поста си.

Очите й се разшириха.

— Ти си искрен. Наистина няма да ми направиш нищо.

— Вълкът си прегризва крака, за да се измъкне от капана. Той се отървава, но на висока цена. Ако беше избягала с другите, щях да те открия, не се съмнявай в това. Приятелите ти нямаше да се предадат без бой. Щеше да се стигне до кръвопролитие. Това щеше да е достатъчно наказание за теб. Но ти не успя. И тъй както мога да разбера вълка, мога да разбера и волята, която те движи. Ти искаш свободата си, не мога да те накажа за това. Но не мога и да те пусна да си отидеш.

— Можеш — безчувствено каза тя. — Другите строят защитната ти стена. Това, което вършат, е нужно на Уиндхърст. Но моята работа в замъка не е толкова важна. Няма защо да ме държиш тук.

— Нужна си на мен, Кристен!

Силата на тези думи я накара да замълчи. Той беше откровен. Изпита особен трепет при мисълта за това. Но вече не беше предишната глупачка. Нямаше да взема нищо казано от него присърце. Просто се беше увлякъл по нея. За него тя беше нещо съвсем ново. Но с времето увлечението му щеше да премине и той вече нямаше да има нужда от нея — вероятно, когато се ожени за своята лейди. Тогава сигурно ще може да го убеди да я пусне.

А дотогава ще трябва да се моли, да настоява, да страда и да се надява, че той ще се съобразява с гордостта й и ще остави самочувствието й ненакърнено. Господ да й е на помощ! Нямаше да й е лесно.

Ройс я притегли към себе си и почувства как тялото й се скова.

— Още ли не ми вярваш?

— Не, но да ме заведеш на езерото след това, което направих… все едно да ме наградиш, задето не съм ти се подчинила. Притесняваш ме, саксонецо.

Той се засмя и я притисна към себе си.

— Радвам се да го чуя. Прекалено дълго се притеснявах само аз. Винаги е приятно да имаш компания. Не се засягай. Недей — каза й той, когато тя се опита да се отдръпне. — Ще се опитам да разсея притесненията ти, а това е повече, отколкото направи ти за мен.

— Е? — подсети го тя, като забеляза, че сериозното изражение измести смеха от чертите му.

— Предпочитам просто да забравя какво си извършила. Исках да отидем на езерото. Слязох в залата, за да те взема, когато видях, че си изчезнала… — Не можеше да й каже какво почувства тогава. Не искаше никога повече да изпита нещо подобно.

Той я притисна силно към себе си и опря бузата си в нейната, преди да продължи.

— Не е станало нищо лошо, Кристен. Ще се опитам да забравя намерението ти и мога само да се надявам, че ще разбереш колко е безполезно да се опитваш да се измъкнеш оттук. Винаги ще отгатвам мислите ти.

Тя рязко си пое въздух.

— Ти си знаел! Затова имаше пазач.

— Голям пазач — изсумтя той. — Не, не знаех. Просто се научих да не поемам рискове, когато си имам работа с теб.

Интуицията й подсказа, че той няма да притъпи бдителността си, докато я желае. Наистина нямаше никаква надежда, че ще успее да избяга — поне докато Ройс не открие удоволствието си другаде.

— Кога ще се жените, милорд?

Знаеше, че въпросът й го изненада. Усети го как се напряга. Нямаше начин да проумее какво общо може да има въпросът й с това, което бяха обсъждали досега.

— Какви мисли ти се въртят из главата, моме?

— Защо, не ме ли засяга?

— Не!

— Но съм любопитна, милорд.

— Струва ми се, че лукавството ти е по-голямо от любопитството. Опитваш се да ме ядосаш, нали?

Беше ред на Кристен да се изненада.

— Защо смятате така? Зададох ви един прост въпрос, милорд, за нещо, което наистина ме засяга. Когато вашата лейди заживее тук, ще настъпят промени. Тя ще споделя постелята ви, не аз.

Беше сгрешила, като смяташе, че това ще го успокои.

— А ти го очакваш с нетърпение — прогърмя той. — Е, ще трябва да те разочаровам. Няма да е скоро. Времето на сватбата тепърва ще се обсъжда.

Кристен му отвърна със сърцето си, без да помисли:

— Това не ме разочарова. Честно!

Простичките й думи напълно успокоиха Ройс. Кристен съжали за тях, като го чу да се подсмихва. Искаше й се да си ги вземе обратно. Не трябваше да му показва, че все още копнее за него. Непредпазливите й приказки и очевидно доброто му настроение я подразниха.

— Доброто ви настроение е неуместно — озъби му се тя. — Годеницата ви може да има…

— Шшт. Повече нито дума за нея — предупреди я той. След това продължи по-меко: — Все пак не ми се иска да се връщам в стаята си. Хъркането на Авърил прилича на лъвски рев. Ще дойдеш ли с мен на езерото?

О, не беше справедливо да използва това срещу нея. Но тя не се обиди. Не беше чак толкова ядосана.

Опита се гласът й да прозвучи примирително:

— Да. Ще ми бъде приятно да дойда с теб.

— А ще ми позволиш ли да те любя? — Гласът му бе дрезгав.

Кристен рязко си пое дъх.

— Не спомена нищо за предварителни условия.

— В такъв случай ще рискувам — подсмихна се Ройс.