Джоана Линдзи
Сърца в пламъци (22)

Глава 22

Кристен се събуди и лениво се протегна. Тя ведро се усмихна на малкото птиче, кацнало на прозореца, чиято песен я събуди. То отлетя щом девойката седна в леглото.

Тя бе сама. Зачуди се дали вратата е затворена и стана да провери. Не беше. Кристен се усмихна отново и я затвори. Да, имаше промени. Ройс щеше да се опита да й повярва. Трябваше да внимава, за да не го разочарова.

Дрехите й, както и неговите, лежаха на пода, където ги бяха захвърлили предната вечер. Девойката бързо се облече и започна да подрежда стаята. Пееше й се и тя запя една простичка келтска песен, която бе научила от майка си, когато бе малка.

— Значи говориш и други езици, освен своя?

Кристен вдигна поглед от завивките, които изпъваше, и видя Еда, застанала на вратата. Тя поздрави старицата с усмивка.

— Да, и то много.

— Добре, но не говори точно този пред лорд Ройс, защото повечето келти са наши врагове.

— Повечето?

— Някои от тях живеят в съседство със саксонците, в Девън, а други още по-близо, в Дорсет. Но онези на западния бряг винаги са били наши врагове. Те дори се присъединиха към даните в похода им срещу нас.

— А какво ще кажеш за уелските келти на северозапад? — запита Кристен, като мислеше за майка си.

— Също са наши врагове, въпреки че са прекалено далече, за да ни причиняват неприятности. Преди много години те нападнаха Мерсия и крал Етълулф, бащата на Алфред, бе помолен за помощ. Той поведе армията си на север и разгроми уелсците. Но западните келти все още ни нападат. Само преди две нощи една банда открадна от нас част от добитъка. Лорд Ройс си върна животните, но не можа да хване крадците. Затова няма да му е приятно да чуе този език от твоите уста, а той го знае достатъчно добре.

Кристен се усмихна и не можа да спре последвалия кикот. Ето защо Ройс не бе дошъл при нея предната нощ. Тя се измъчи от мисълта, че той може би е бил при друга жена, докато в действителност е гонил крадци.

— Смехът ти не е уместен, момиче — сгълча я старицата.

— Няма да разбереш, Еда — каза Кристен и добави: — Съжалявам, че Ройс не е хванал крадците. Не знаех, че келтите са ваши врагове.

Еда въздъхна:

— Има и други, дори саксонци, които милорд смята за свои врагове. Най-вече един, който живее недалеч оттук. Лорд Елдред не желае нищо повече от това да види милорд мъртъв. Те враждуват, откакто живяха заедно в кралския двор.

— А знаеш ли защо?

— Да. Лорд Елдред не харесваше близостта между Алфред и милорд. Още преди Алфред да стане крал, те ловуваха и спортуваха заедно в кралските имения. Повечето младежи живеят в двора. Милорд също, докато не загинаха баща му и брат му. Сега вече ходи там рядко, само когато Алфред го повика. Единствено опасността от даните ги накара да забравят враждата си за известно време.

— Мъдро решение. Не искам да мисля, че докато воюва, Ройс има враг и зад гърба си.

— Толкова ли си загрижена? Повечето роби биват освобождавани, когато господарите им загинат. Църквата настоява за това.

— Искам свободата си, Еда, но не по този начин — каза Кристен.

Старицата промърмори недоверчиво, но явно бе доволна от отговора.

— Хайде, ела. Милорд каза да те оставя да поспиш, но не и да мързелуваш цял ден. Вече пропусна едното ядене.

Кристен се усмихна и тръгна към вратата. Еда видя оковите и тръгна да ги вземе. Девойката я спря.

— Остави ги, Еда. Това свърши.

— Той ли каза така?

— Не, но…

Еда не й обърна внимание и вдигна веригата.

— Докато не ми наредят друго, ще ги носиш.

— Не, казвам ти, че той няма да ме накара да ги сложа отново. Иди и го попитай.

— Луда ли си, момиче? Не мога да се осмеля да го занимавам с нещо толкова дребно. Не ми създавай неприятности, Кристен. Ако той е решил да ти се довери, ще ми каже. Не можеш ли да почакаш дотогава?

Не, искаше да изкрещи тя, но какъв бе смисълът от това? След минути или най-много след няколко часа, ако Ройс не бе в къщата, щеше да го види и да поправи грешката. Можеше да почака, макар това да не й харесваше.

Изминаха доста часове, преди да го види, тъй като той бе излязъл за цял ден. Еда научи от прислужницата на Меган — Уделе, че е отвел детето на езда. Меган се върна в къщата рано следобед, възбудена и зачервена, но Ройс не бе с нея. Еда отбеляза, че той рядко намира време да забавлява сестра си.

Известно време Кристен си мислеше колко мило бе от негова страна да намери време да се откъсне от задълженията си и да се посвети на момиченцето. Но раздразнението й постоянно се усилваше. Дали не бе сгрешила в изводите си? Може ли да бъде толкова нежен с нея в леглото, а да не чувства вина, когато я оковава?

Хората бяха седнали за вечеря, когато Ройс влезе в залата. Кристен го наблюдаваше, докато той минаваше покрай дългата маса. Седна пред камината. Когато улови погледа й, мъжът се усмихна и това стопи гнева й. Боже, той бе прекрасен. Тя се надяваше Ройс никога да не научи какво причиняваше на сетивата й.

Даръл привлече вниманието му и Кристен се върна към платата, които приготвяше, за да бъдат отнесени на масата. Тя отново бе сгрешила. Той не бе коравосърдечен, а просто разсеян. Щом видеше, че все още е окована, Ройс щеше да се извини за това, че бе забравил.

Преди залата да се опразни и подготви за нощта, той се приближи до нея. Беше похапнал добре, бе изпил няколко бири с мъжете и сега му топлеха вода, за да се изкъпе. Самата тя бе изляла две кофи вода от котела над огъня.

Той спря до нея и погледна към тестото на масата, което бе подготвено за другата сутрин.

— Как прекара деня си, момиче?

Кристен вдигна очи и видя, че той все още не я гледаше. Явно не можеше, при всичките тези хора наоколо.

— Добре, милорд.

— Нощта ще прекараш още по-добре — прошепна тихо той.

Ройс тръгна към банята и тя се втренчи невярващо в него. Не бе възможно да не види железните пръстени около глезените й, когато се приближи до нея, тъй като те бяха черни и изпъкваха на фона на светлите дрехи и обувки. Нито пък бе възможно да не е забелязал дългата верига, която бе закрепена за стената. Жените се оплакваха, че се спъват в нея през целия ден. Всичко стана ясно.

Гняв помрачи чувствата на Кристен и ръцете й се разтрепериха. Господ да погуби зелените му очи и черното сърце! Това, че спеше в неговото легло, без да има доверието му, я караше да се чувства като уличница! Тя повече нямаше да позволи да бъде използвана.

— И преди ти казвах, момиче. Още е рано да ти се довери. Изчакай.

Еда бе застанала зад гърба й. Кристен не се обърна. Тя стисна ръце, за да успокои треперенето и се опита да си възвърне самообладанието.

— Ще ми останат белези, ако изчакам. Нека. Това заслужавам, задето се доверих на врага си. Ще нося тези белези като знак за покаяние.

— Покаяние! Боже, звучиш като християнка. Имате ли достатъчно жреци за всичките богове, пред които се покайвате?

Кристен не отговори, а попита хладно:

— Свършихме ли, Еда?

— Да.

Старицата се наведе, за да отключи веригата, която приковаваше момичето към стената. Тя свали оковите, за да позволи на Кристен по-лесно да изкачи стълбите. Еда усети нещастието на девойката. Не бе лесно да си любимка на господаря, но само донякъде.

— Ела тогава — тъжно каза старицата. Тя се довери на Кристен и тръгна напред.

Момичето тръгна след нея, но само защото знаеше, че бягството без план и оръжие е чиста лудост. И този път тя спря пред своята врата, въпреки че Еда продължи нататък. Щом отвори вратата, девойката замръзна. И преди стаята бе празна, но сега липсваше дори сламеникът й.

Тя отново усети Еда зад гърба си.

— Какво означава това? — остро попита Кристен.

— Милорд не нареди нищо за оковите, но ми каза, че повече няма да използваш тази стая. Отсега нататък единственото легло за теб ще бъде неговото.

Кристен грубо се изсмя.

— Така ли? Предпочитам твърдия под!

— Той ще се ядоса, момиче.

— Мислиш ли, че това ме интересува?

Еда тръгна да уведоми Ройс за решението на Кристен. Девойката не помръдна, докато не чу превъртането на ключа. Тя се надяваше, че старицата ще забрави да заключи. Искаше й се да вземе някое оръжие, докато Ройс бе долу, въпреки че не бе сигурна какво щеше да направи след това.

Кристен се довлече до отсрещната стена, седна и зачака.