Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Викинг (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hearts Aflame, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 283 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?
Сканиране
bobych (2008)
Допълнителна корекция
hrUssI (2012)

Издание:

Джоана Линдзи. Сърца в пламъци

ИК „Бард“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация
  3. — Корекция от hrUssI

Глава 43

— Не! Не, Торолф, това е невъзможно! Остави ме да поговоря с него!

Утрото бе настъпило, но в замъка все така цареше тишина. Жените плачеха и тихичко се молеха. Мъжете тържествено точеха мечовете си.

Брена бе отишла при Гарик, но той не й бе позволил да се върне обратно в замъка. Вместо нея бяха изпратили Торолф, за да съобщи какво са решили викингите, които отново се бяха оттеглили зад крепостните стени. Кристен бе прекарала остатъка от нощта с Ройс. Бяха очаквали нападение, ултиматум, но не и това, което Торолф им съобщи.

Кристен стоеше с Ройс на входа, където го посрещнаха. Торолф бе дошъл по първи петли — невъоръжен. Челюстта му, бе свидетелство за буйния нрав на чичо й Хю. Той бе говорил само с нея. Тя трябваше да преведе думите на Ройс, но все още не го бе сторила.

— Можеш да дойдеш с мен — без заобикалки й каза Торолф, — но ако напуснеш замъка, твоят саксонец губи главния си коз. Не мисля, че желаеш това.

— Тогава доведи баща ми при мен.

Торолф поклати глава.

— Няма да дойде. Не вярва на саксонците.

— Ти си тук.

— Да. — Той се ухили. — Но аз вярвам, че ти си в състояние да не позволиш на мъжа си да ми пререже гърлото. Баща ти не е виждал със собствените си очи властта, която имаш над саксонеца, а аз съм.

Кристен се ядоса.

— За незначителни неща, може би имам власт, но не и за нещо, което засяга живота на хората му!

Торолф не се уплаши. Ако мислеха да го съсекат, вече щяха да са го направили. Но саксонецът просто стоеше до тях с неразгадаемо лице. Дори не проявяваше нетърпение да разбере за какво толкова се карат.

— Ще му кажеш ли? — попита Торолф. — Може и да не ме разбере добре, ако трябва аз да говоря с него.

— Торолф, моля те! Това е невъзможно. Обичам ги и двамата! За мен не може да има победител!

— Не мисля, че това е било взето под внимание. Шестнадесет от нас бяха взети в робство и бяха принудени да работят за саксонците. Не всички искат възмездие. Някои дори искат да останат и да се заселят тук, ако им бъде позволено да го направят като свободни хора. Но дори и онези, които не желаят да си отмъщават, имат братя и бащи, които сега са тук и искат точно това.

— О, не е честно! — проплака тя. — Поели са този риск още когато са решили да нападнат Уиндхърст!

— Те не виждат нещата по този начин.

— Господи! Майка ми изобщо ли не успя да поговори с татко?

— Разговаряха дълго… по-скоро — караха се. Но решението бе взето.

— Майка ми одобрява ли го?

— Не, не го одобрява. Но тя няма думата, също както и ти. Чичо ти Хю дава заповедите. Той е ярл. Последната дума е негова, а той се съгласи. Баща ти бе избран единодушно. Всички се съгласиха, че той е най-засегнат, защото и ти си замесена. Кажи му, Кристен. Часът наближава.

Тя погледна Ройс. Лицето му бе безизразно и сякаш кръвта напълно се бе отдръпнала от него. Мъката се изля от очите й. Как да му каже? Господ да й е на помощ! Този ден щеше да я съсипе. Гласът й прозвуча кухо.

— Отправено ти е предизвикателство, милорд. Избрали са най-добрия боец измежду тях и ти трябва да се срещнеш с него. В единоборство. Ако го победиш, те ще си тръгнат.

Усмивката на Ройс сякаш премаза сърцето й.

— Това е повече от всичко, на което можех да се надявам, Кристен. Защо си толкова тъжна? Страхуваш се, че няма да победя?

— И заради това — жално каза тя.

— Добре тогава. Какво ще стане, ако бъда победен?

От него струеше самоувереност. Кристен не смееше да го погледне в очите.

— Все още ще бъда в ръцете на Алдън и той може да използва това. Решенията ги взима чичо ми — Хю. Той не смята, че ти ще ме убиеш, но не е толкова сигурен за другия саксонец. Хю няма да подложи на риск живота ми. Викингите ще си тръгнат в момента, в които им бъда предадена. Независимо дали ще победиш или не, и в двата случая хората ти няма да бъдат засегнати.

— Значи само към мен хранят лоши чувства?

— Те са воини, Ройс. Бият се при най-малката обида или просто за удоволствие — няма значение каква е причината. На нашите празници мъжете умират при схватки, започнали като невинни спорове. Помежду си се бият приятели — самото предизвикателство ги прави щастливи. Но победителят винаги е почитан. Те ти изпращат най-добрия сред добрите. Не смятат, че можеш да го победиш, но ако го направиш, ти ще си доказал своята сила и ще бъдеш уважаван.

Ройс повдигна брадичката й и я накара да го погледне в очите.

— И въпреки всичко това те прави нещастна? Искаш ли да не приема предизвикателството?

Тя простена.

— Не можеш. Майка ми сигурно им е казала, че няма да ми сториш нищо лошо. Както ти казах, чичо ми е сигурен в това. Ако не се биеш, те ще нападнат замъка ти Ройс! Нямаш никакъв избор, ако искаш да пощадиш хората си.

— В такъв случай те биха могли да ме нападнат и сега, но въпреки това, вместо да го направят, ме предизвикват. Това е справедливо, Кристен. Затова не се измъчвай. Не мога да загубя.

Тя сподавено изхълца, обърна се и изтича към стълбището. Ройс смръщено я проследи с поглед, докато Кристен не се изгуби на горния етаж. След това той остро изгледа Торолф.

— Какво каза на Кристен, че тя е толкова разтревожена?

Главата на Торолф се цепеше от усилията му да проследи бързия им разговор. Беше се отказал веднага щом разбра, че саксонецът е научил за отправеното му предизвикателство. Но той сигурно разбира защо е разтревожена Кристен. Това беше напълно естествено. Сигурно саксонецът имаше предвид нещо друго.

Торолф сви рамене.

— Гарик бесен на Селиг… изгубил кораб… доведе Кристен тук. Сигурно го набие.

Ройс продължи да се мръщи. Възможно ли бе Кристен да изглежда толкова нещастна заради брат си?

— Кога ще дойде вашият човек?

— Има време, само приготви се.

— С пълно въоръжение ли ще дойде?

— Да.

Ройс освободи Торолф с кимване. После прати да му донесат доспехите от стаята. Докато чакаше обясни на Алдън какво предстои и му даде нареждания, в случай че станеше невъзможното и той загуби. Малко по-късно му поставиха шлема му и го пристегнаха в ризницата. Алдън точеше меча му, когато го извикаха навън.

Ройс излезе. В едната си ръка държеше меча, а в другата щита си. Всички викинги бяха влезли в двора, но се бяха разпръснали покрай външните стени, а мечовете и щитовете им лежаха в краката им в знак, че са тук само като зрители. Хората на Ройс започнаха да излизат от замъка и той издаде заповед те също да оставят оръжията си на земята. Видя майката на Кристен, която стискаше ръката на огромния мъж с гръден кош като бъчва. Бащата на Кристен?

Ройс престана да се пита дали това бе той. Вниманието му бе привлечено от неговия противник, който стоеше само на няколко фута от него. Беше едър мъж, може би дори един-два инча по-висок от Ройс. Мощните му крака бяха разтворени, плътно покрити с кожа, а единствената му защита, освен конусовидния шлем, бе дългата човка, която се спускаше от него и скриваше по-голямата част от лицето му. Мускулите му, плоски на стомаха, изпъкваха на гърдите му. Ръцете му бяха като месести дънери. Около китките си имаше широки златни гривни, украсени с драконови змии. Огромният му щит бе покрит с кожа, с двуинчов шип в центъра. Двуострият му меч бе едно от най-красивите и майсторски изработени оръжия, които Ройс бе виждал някога, с богато гравирана и инкрустирана със злато и сребро дръжка.

Ройс видя всичко това само с един бърз поглед. Фактът, че мъжът излизаше срещу него с голи гърди, бе жест на презрение, който той не можеше да отмине. Ройс извика Алдън да му помогне да свали ризницата си.

— Ти да не си луд? — поинтересува се Алдън.

— Не. Ако съм в ризница, той ще има преимущество. Не мисля, че ще е лесна работа, братовчеде. Нямам намерение да му предоставям никаква преднина.

Откъм викингите се дочуха одобрителни възгласи, когато Ройс оголи собствените си гърди. Противникът му бе останал на мястото си и му бе позволил да го стори. Алдън връчи меча и щита обратно на Ройс, който се приближи към мъжа, когото трябвате да убие. Ройс замръзна, като видя сините очи, който го наблюдаваха втренчено изпод човката на шлема. Той силно изруга и отстъпи назад. Изруга отново и захвърли меча си на земята между тях.

Гарик също свали вдигнатия си меч.

— О, Тор! Тя не ти е казала, нали?

— Не мога да се бия с теб! — гневно изръмжа Ройс. — Това ще я съсипе!

— Това ли е единствената причина?

Тонът бе обиден. Ройс не можеше да сбърка презрението към страха. Той едва не вдигна меча си от земята. Но измъченото лице на Кристен изплува в съзнанието му и той стисна юмруци, за да се пребори с моментния си импулс.

— Изпратете ми някой друг — скръцна със зъби Ройс. — Изпратете мечока, дето стои до жена ти.

— Не! Брат ми не е във форма, за да се срещне в двубой с мъж с твоя ръст и твоята младост, макар че не би го признал. Или ще се биеш с мен, или изобщо няма да се биеш. Дъщеря ми не ли ти каза и какво ще стане, ако откажеш да се биеш срещу мен?

— Каза ми!

— Тогава вдигни меча си, саксонецо. Знаеш, че нямаш избор.

— Сигурен ли си, че ти самият не си прекалено стар за това? — подигра се Ройс. — Упражнявам бойните си умения всеки ден, за да съм готов да посрещна вашите събратя даните. А освен това разбрах, че ти си само един търговец.

— О, не! — гръмко се изсмя Гарик. — Вече съм истински предизвикан. Имаш една секунда да вдигнеш меча си, преди да започна да те кълцам на филийки, малкия.

Ройс се хвърли към меча си, претърколи се с него и скочи на крака от лявата страна на Гарик. Действително му бе дадена само обещаната секунда, преди първият удар да се стовари върху меча му. Още преди да успее да намери стабилна опора за краката си, го последваха и други.

Брена бе права. Бащата на Кристен наистина искаше живота му. Нямаше никаква пролука в атаката му. Сипеше удар след удар и изтикваше Ройс назад през двора. Никой от даните, срещу които Ройс бе вадил меч, не бе проявявал такава безпощадност. Но от друга страна, никой от даните не бе имал и такава мотивация. Преди всичко Ройс се биеше с разярен баща и чак тогава с викинг. Караха го да плати за всеки час, който бе прекарал с Кристен в леглото си.

Кристен стоеше като статуя на прозореца на втория етаж и наблюдаваше битката, която се водеше долу. Бе истинско мъчение да гледа и въпреки това тя не можеше да откъсне очи. Вече на няколко пъти, когато изглеждаше, че Ройс няма да успее да вдигне щита си навреме или пък се подхлъзваше, а острието на баща й минаваше на някакви си инчове от него, сърцето й падаше в петите. Най-сетне и мечът на Ройс започна да прави вдлъбнатини по щита на баща й.

Сега стояха един срещу друг като гранитни блокове и си разменяха удари като с ковашки чукове — удар за удар. Устната на Кристен се разкървави там, където я бе прехапала, за да не закрещи. Колко ли щяха да издържат така? Колко преди…

Силата на последния удар запрати Ройс на земята. Гарик се завъртя надясно, откъм по-удобната си страна, но Ройс преплете крака в неговите и Гарик също се свлече на земята. Ройс се изправи по-бързо. Гърдите на викинга останаха открити за меча му. Той не удари. Вместо това заби меча се в земята и захвърли шлема си.

— Край! — изръмжа той. — Можех да те убия!

Гарик се изправи по-бавно. Той опря върха на меча си в гърдите на Ройс и остана така известно време. След това и той заби меча си в земята. Гарик също запрати шлема си настрани и разтърси буйната си златиста грива.

— Да, и двамата сме глупаци, ако продължаваме, защото и аз не мога да те убия. Но, колкото до това, не изпитвам никакви угризения.

Юмрукът се стовари върху челюстта на Ройс и го просна по гръб на земята. Но той бързо се претърколи и с мощен тласък заби рамото си в корема на Гарик. Битката все още бе ожесточена, но с юмруци вместо с мечове.

На горния етаж Кристен се разплака от облекчение. От другата страна на двора Брена се извърна, за да скрие собствените си сълзи. И двете жени се усмихнаха. Вече бяха сигурни, че мъжете им ще останат живи. Викингите не обърнаха особено внимание на променените условия на двубоя. Те все така окуражаваха техния човек, както и саксонците срещу тях — своя.

Измина много време, преди двубоят да приключи. Когато свършиха, на Ройс не му бе останала душа дори да повдигне глава от земята. Гарик, все още на колене, бе приветстван като победител точно преди се стовари напряко върху Ройс. Дворът утихна. Възможността и двамата да оживеят не бе коментирана. Кристен не им остави никакво време за това. Тя изтича към повалените бойци и даде нареждания и двамата да бъдат внесени в замъка. Когато никой от саксонците не помръдна, за да изпълни заповедта й, тя яростно прониза Алдън със свиреп поглед.

— Не ме карай да съжалявам, че ти простих, саксонецо. Накарай ги да се раздвижат!

Той го стори и Кристен побърза да вдигне един от захвърлените на земята мечове, когато чичо й и останалите викинги започнаха да се приближават. Тя се изправи срещу Хю и размаха меча пред себе си.

— Край, чичо Хю — разгневено го предупреди тя. — Сега ще се омъжа за този саксонец и тежко на всеки, който дръзне да ме спре. Той се би за правото да иска мир. Дай му го.

Хю отметна глава назад и мощният му смях отекна в двора. Той плесна Брена по задника и тя се запрепъва напред от удара.

— Каквато майката, такава и дъщерята, а, Брена? Один да ни е на помощ на всички нас, ако това е новата порода женски, които развъждаме по нашите брегове.

Брена се извърна и свирепо изгледа девера си.

— Идиот! А как мислиш, дали щеше да оцелее тук, ако не я бях научила как? Дай й отговора, който тя очаква, Хю!

Хю се усмихна на племенницата си.

— Да, твоят мъж се би добре. Заслужава да получи мир.

— И всички ще си тръгнете?

— Не и докато не те видя омъжена, както се полага.

Кристен се ухили, после избухна в щастлив смях и се хвърли в могъщите обятия на чичо си.