Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Викинг (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hearts Aflame, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 283 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?
Сканиране
bobych (2008)
Допълнителна корекция
hrUssI (2012)

Издание:

Джоана Линдзи. Сърца в пламъци

ИК „Бард“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация
  3. — Корекция от hrUssI

Глава 13

Дори от мястото си в далечния ъгъл на кухнята, Кристен можа да види през отворената врата в другия край на къщата четирите големи каруци, които напускаха двора. На две от тях бяха натоварени затворниците, третата возеше охраната, а последната бе празна. На връщане всичките щяха да бъдат натоварени с огромни камъни от римските руини, към които отиваха. Ако не бе онази прищявка на съдбата, която накара саксонския лорд да реши, че тя е водач на групата, днес Кристен щеше да бъде заедно с другите.

Днес можеше да бъде денят на бягството им. Само девет стражи пазеха шестнадесетте мъже. Нещо можеше да се случи и те да успеят да избягат. Тогава тя щеше да остане тук, за да понесе последствията.

Кристен им бе казала да не се тревожат за нея, защото саксонският лорд няма да я убие. Каза им, че той е разгневен, задето е накарал да бичуват жена. Но какво друго би могла да им каже, за да ги накара да помислят и за себе си? А ако им бе казала, че е също толкова вероятно Ройс да е ядосан, защото се е показал глупак, като е решил, че тя е водачът им. Това можеше да накара някои от тях да се противопоставят на отделянето й. А сега, когато бе останала тук, те щяха да изгубят шансовете си за бягство, ако се върнеха да я вземат. Щеше да се наложи да тръгнат без нея.

Кристен изпита самосъжаление, когато видя как вратите се затвориха след приятелите й. Тя бе прекарала тази нощ върху един твърд сламеник в малката си стая. Трябваше да се радва, защото в сравнение със студената земя това бе голямо удобство, но девойката се чувстваше нещастна и самотна. Несгодите се понасяха много по-лесно, когато бяха споделени с приятели.

Не че сега работата й бе толкова тежка. У дома тя никога не бе имала нещо против да помага в домакинството. Всъщност, когато през зимата дойдеха свирепите бури, никой не очакваше от слугите да напуснат топлите си помещения до конюшните. Кристен и майка й готвеха и чистеха за цялото семейство. Най-вече Кристен, защото Брена не обичаше онова, което наричаше „женска работа“. Девойката нямаше нищо против домакинстването. Това, което й тежеше в Уиндхърст, бяха резките, груби заповеди, които издаваха надменните слуги.

— Много ли боли?

Девойката погледна в посоката, от която дойде гласът и видя едно малко момиченце, седнало в края на дългата маса, която току-що бяха наредили за закуска. Детето бе поне на два метра от другата маса, на която Кристен оформяше глазурата на ягодовия сладкиш, който щяха да поднесат по-късно. Малката имаше красиво малко личице, чисто и розово. Две спретнати тъмнокафяви плитки се спускаха над крехките й рамене. Големите зелени очи срещнаха погледа на Кристен и тя реши, че въпросът се отнася за нея.

— Какво да ме боли?

— Глезенът. Той кърви.

Кристен погледна към глезените си. Наистина, в обувката на левия й крак се процеждаше кръв. Тя се ядоса на себе си, задето тази сутрин от инат отказа да навие плат под железните окови. Детинщина, която направи с беглата надежда, че ще накара саксонския лорд да почувства малко вина, когато види как проклетите му окови смъкват кожата й. Кого, освен себе си нараняваше? Със сигурност не и него, тъй като той бе сложил оковите.

Тя погледна отново към детето, чието внимание все още бе насочено към нея.

— Не, не боли — увери я Кристен с усмивка.

— Честно? Не чувстваш ли болка?

— Разбира се, че чувствам. Но, да си кажа честно, мисля за толкова много други неща, че не забелязах тази слаба болка там долу — отвърна девойката и посочи крака си.

Момиченцето се засмя на шегата.

— Странно ли се чувства човек, когато е толкова висок?

— Не.

— Но да си по-висока от мъж…

Кристен я прекъсна.

— В Норвегия това се случва много рядко.

— О, да, всички викинги са големи мъже.

Кристен се усмихна на удивения глас на детето.

— Как се казваш, малката?

— Меган.

— Днес е много хубав ден. Защо не си навън да ловиш пеперуди, да правиш венци от цветя или да търсиш птичи гнезда? Мислех, че това правят децата на твоята възраст. Сигурно е по-интересно, отколкото да стоиш в къщата.

— Никога не напускам Уиндхърст.

— Не е безопасно ли?

Детето погледна към дланите си, които лежаха на масата.

— Безопасно е, но не обичам да ходя сама.

— Но тук има и други деца.

— Те няма да си играят с мен.

Тъгата в гласа на детето разчувства Кристен. Еда, която току-що се приближи, каза:

— Другите деца се страхуват да играят със сестрата на господаря. Ти също не бива да говориш с нея — изсъска старицата в ухото й.

Кристен я погледна студено.

— Докато не ми забранят, ще говоря, с когото си искам.

— Така ли, кучко? — отвърна Еда. — Тогава не се изненадвай, ако ти забранят веднага, защото той съвсем не изглежда доволен.

Кристен дори не успя да се учуди на думите на старицата, защото една ръка свирепо стисна рамото й и я завъртя. Девойката се оказа лице в лице с разярения саксонец.

Ройс не бе помислил за сестра си, тъй като дори не бе забелязал, че тя е в залата. Когато влезе в дългата стая, очите му веднага се спряха на малката главица в кухнята. Той не я бе виждал от вчера, откакто тя излезе от стаята му, тъй като бе вечерял с братовчедите си в стаята на Алдън, за да избегне залата, където сигурно бе онази кучка.

Докато тя бе с гръб към него, Ройс лениво огледа дългото й тяло от горе до долу. Когато погледът му стигна до железата около глезените й, които се виждаха ясно заради прекалено късата роба, той се разгневи. Дори от другия край на стаята можеше да види кръвта, която се стичаше в обувката й. Лицето му потъмня от гняв.

— Ако мислиш, че като си разраняваш краката, ще наредя да ти махнат оковите, много грешиш!

Кристен се отпусна, когато разбра какво бе причинило яростта му:

— Не съм мислила това.

— Тогава дай ми обяснение! Казах ти да увиеш това желязо с плат.

— Забравих да поискам плат — каза тя и добави: — Докараха ме тук долу още преди изгрев-слънце и веднага ме впрегнаха в работа. Признавам, че бях по-скоро заспала, отколкото будна и не мислех за това, което вече чувствам.

Изражението му леко се смекчи. Кристен видя, че мъжът се колебае дали да й повярва. Това й се стори толкова смешно, че тя се засмя и с това го обърка още повече.

— Милорд, явно мислите, че съм искала да пробудя съчувствие у вас. Бъдете сигурен, че не вярвам да притежавате такива нежни чувства.

Той отново почервеня от гняв и девойката помисли, че ще я удари. Тя го бе засегнала открито, представяйки обидата като неуспешен комплимент. Явно той не можеше да се справи с такава хитра тактика от една жена.

Ройс се обърна към Еда и уплаши бедната жена с изражението си.

— Отсега ще я гледаш в краката и ще внимаваш да не забрави отново да увие железата!

Той още веднъж погледна свирепо Кристен и се отдалечи. Еда тръгна да търси плат, като мърмореше, че има достатъчно друга работа, за да се грижи за една глупачка, която няма достатъчно ум да не дразни господаря. Девойката се усмихна, без да обръща внимание на старицата, и проследи с поглед Ройс. Този саксонец не бе много по-различен от мъжете, които тя познаваше.

— Как се осмели да му се присмееш?

Кристен бе забравила Меган. Тя погледна детето и му се усмихна. Зелените очи бяха разширени от учудване.

— Гневът му не бе толкова страшен.

— И ти никак не се уплаши?

— Трябваше ли?

— А аз се уплаших, макар да не викаше на мен.

Кристен се намръщи.

— Еда каза, че ти е брат. Не вярвам да те е страх от него?

— Не… е, понякога.

— Понякога? Бие ли те?

Меган изглеждаше изненадана от този въпрос.

— Не, никога не го е правил.

— Тогава защо трябва да те е страх от него?

— Може и да ме набие. Той е толкова голям и изглежда така зъл, когато се разгневи.

Кристен се засмя с умиление.

— О, малката, повечето мъже изглеждат зли, когато са ядосани, но това не показва какви са в действителност. Брат ти е голям, да, но моят баща е още по-голям, съвсем малко, разбира се, но по-голям, представи си, и също има страшен гняв. Въпреки това няма по-нежен мъж от баща ми и едва ли някой обича семейството си повече от него. Братята ми също лесно се гневят и знаеш ли какво правя, когато ми крещят?

— Какво?

— И аз им крещя.

— Те по-едри ли са от теб?

— Да, дори най-малкият, който е видял само четиринадесет зими е по-висок от мен, макар и с малко. Той има да расте още. Ти нямаш ли другиго, освен брат си?

— Имала съм и друг брат, но не го помня. Той умря заедно с баща ми по време на похода на другите викинги. Това беше преди пет години.

Кристен се намръщи. Дявол да го вземе, саксонецът имаше право да мрази нея и народа й. Нищо чудно, че първата му мисъл бе да ги убие. Сега бе изненадана, че промени решението си.

— Съжалявам, Меган — тихо каза девойката. — Вашият народ е страдал много заради моя.

— Онези бяха дани.

— Няма голяма разлика. Ние също дойдохме на поход, макар и не срещу вас, ако това може да бъде някакво утешение.

Меган се сепна.

— Искаш да кажеш, че приятелите ти нямаше да нападнат Уиндхърст?

— Не, бяхме тръгнали към един манастир навътре в острова. Щяхме само да минем оттук.

— Джуро?

— Да.

— Но той бе разрушен от даните преди пет години и оттогава не е възстановяван.

— О, боже! — проплака Кристен. — Значи Селиг и другите са загинали за нищо!

— Селиг приятел ли ти беше? — колебливо попита Меган.

— Приятел? Да, приятел, също и брат — едва отговори девойката.

— Ти си загубила брат в битката при гората?

— Да… да… да!

Юмрукът на Кристен се сви и смачка сладкиша, който държеше. Това не я облекчи и тя го захвърли на масата. Когато бе на половината път до входа, Еда я настигна и опита да я задържи.

— Не прави това, кучко — предупреди я старата жена. — Ще те накажат.

— Не ме интересува!

— Недей! Чух какво каза на малката. Съжалявам за загубата ти и макар да не мислех, че мога да говоря така с някоя като теб, наистина съжалявам. Няма да има полза, ако се нараниш отново. Върни се да почистиш боклука, който направи, и никой няма да разбере, че е било нарочно.

Кристен спря, вгледа се в Еда и накрая кимна. Върна се в кухнята и като видя безпорядъка, въздъхна. Меган не се виждаше наоколо. За щастие нямаше други, тъй като бе твърде рано.

— Детето?

Еда се намръщи.

— Уплаши се, когато ти се разгневи. Сигурно добре ще си помисли, преди отново да заговори с теб.

Кристен отново въздъхна.