Джоана Линдзи
Сърца в пламъци (19)

Глава 19

Кристен наблюдаваше Ройс, докато той спеше. За нея бе лукс да лежи тук и да го гледа, защото иначе щеше отдавна да е станала. Еда я будеше много по-рано. Старицата сигурно вече работеше долу. Кристен не бе толкова наивна да мисли, че няма да се наложи да работи повече само защото е споделила леглото на господаря.

Девойката въздъхна, защото не й се тръгваше, но държеше да вземе дрехите си от банята, преди залата да се е напълнила с хора. Тя се измъкна от леглото и бързо нахлузи грубата сива роба. После вдигна от пода зелената рокля, допря я за миг до бузата си и внимателно я постави върху раклата на Ройс.

Кристен знаеше, че той няма да й позволи да носи роклите си. Те се бяха любили и сигурно пак щяха да го правят, но за него това нямаше същото значение, както за нея. В неговите очи тя все още бе робиня, а робите не носеха фини дрехи.

— Кристен?

Тя се обърна с ръка на вратата и видя, че е успяла да го събуди. Той седеше на края на леглото с разрошена коса, гол, както бе останал през цялата нощ, и изглеждаше много сънен. Всъщност мъжът се прозяваше.

Кристен не можа да скрие нежната усмивка, която разцъфна на устните й.

— Да, милорд?

— Щеше да си тръгнеш, без да ме събудиш?

— Не мислех, че ще искаш да станеш толкова рано — отвърна тя.

— Ела тук.

Девойката се поколеба само за миг. Ако той искаше отново да се любят, тя нямаше възражения. Не се сещаше за по-приятен начин да започне деня си.

Когато тя застана пред него, той леко хвана ръцете й. В очите му Кристен не видя желание.

— Къде отиваш?

— Долу на работа.

— Значи си забравила нещо.

— Не, аз…

Тя спря и очите й се разшириха, защото разбра, че той можеше да има предвид само едно нещо.

— Сложи ги, Кристен.

Девойката опита да се отскубне от ръцете му, но хватката бе доста здрава. Тя поклати глава от отчаяние.

— Ти искаш да нося тази верига, след като… Как може да си толкова безчувствен?

— Знам, че я мразиш и наистина съжалявам за това — отвърна той меко. — Ако имаше друг начин да съм сигурен, че няма да избягаш, щях да го използвам. За съжаление няма. Твърде много роби от Уесекс избягаха на север при даните и се присъединиха към армията им. Знам, че и ти ще сториш същото, за да се опиташ да стигнеш до дома си.

Тя не чуваше обясненията му.

— Да, мъжете биха го направили, но аз няма да тръгна без тях.

— Ако си свободна, ще им помогнеш, нали?

— А ако обещая, че няма… че няма да напускам имението ти?

— Не можеш да очакваш, че ще ти повярвам.

— Защо не? — попита тя гневно. — Можа да повярваш, че няма да те убия, а не можеш да повярваш, че няма да избягам?

— Да, права си! — Той повиши тон. — Мога да предотвратя всеки твой опит за покушение върху мен, но няма да рискувам да те изгубя!

— Ти не вземаш такива мерки спрямо другите си роби! — озъби се тя.

— Те са родени роби, наследници на британците, които завладяхме преди векове. Уиндхърст е техният дом. Ти бе заловена и изгуби свободата, която познаваше. Нямаш причини да искаш да останеш тук.

Дали бе така? Боже господи, какъв глупак бе този мъж, за да не види, че тя не иска да го напусне. Но още по-голям глупак бе, ако мислеше, че девойката ще приеме безропотно него и оковите му.

Очите й се изпълниха със студенина, каквато той не бе виждал досега.

— Много добре, милорд. Можеш да ме пуснеш. Ще нося оковите ти.

Той я пусна и се намръщи, докато гледаше как тя слага оковите на краката си.

— Няма нужда да слагаш другата верига, Кристен. Само обещай да не нападаш отново братовчед ми.

Сигурно очакваше от нея благодарност за това! Да върви по дяволите, той не можеше да си представи какво й бе причинил.

Тя се изправи в цял ръст и със спокоен, но студен като лед глас каза:

— Щях да ти обещая да не бягам, но не и това.

— Няма ли значение за теб, че той ми е много скъп?

— Моят брат също ми бе скъп.

— Тогава ще носиш другата верига, докато раните на Алдън заздравеят и силата му се възстанови напълно. Това нямаше да е нужно, ако не бе толкова силна.

— Не съжалявам за силата си. Тя ми върши добра работа, когато е необходимо — отвърна тя загадъчно. После гордо добави: — Това ли е всичко, милорд?

— Да, върви! — грубо нареди той.

Тя сдържано кимна и излезе. Гневът на Ройс започна бързо да се усилва. Какво, по дяволите, очакваше от него тази жена? Да й вярва? Тя определено знаеше колко неразумно би било това! Той трябваше да мисли не само за себе си, но и за всички, за които носеше отговорност. За нея щеше да е лесно да помогне на хората на брат си да избягат. Но как щеше да попречи на отмъщението след това.

Наличието на толкова много викингски затворници беше проблем. Със своите ръст и сила те имаха възможностите на една малка армия. Трябваше да ги избие още тогава и този проблем нямаше да съществува сега. Но не, защото в такъв случай би убил и Кристен.

Мисълта, че тя можеше да загине по негова заповед, без дори да е разбрал, че това е жена, охлади гнева му. Девойката нямаше да се сърди дълго. Тя щеше да разбере, че ако той й повярва, предпазните мерки няма да са необходими.

 

 

Днес Кристен не мислеше логично. Чувствата взеха връх над разума. Тя се чувстваше обидена, дори предадена и тези мисли я тормозиха през целия ден. Девойката не каза нито дума на никого. Тя се затвори в себе си насаме с мислите си. Вечерта, когато Еда я заведе до стаята й, Кристен бе изнервена до краен предел.

И тази вечер старицата подмина стаята й и продължи към спалнята на Ройс. Кристен обаче стигна до своята врата, влезе и я затръшна след себе си. След секунда Еда я отвори.

— Какво означава това? Ти видя, че аз продължих.

— Е, и какво? — каза сухо Кристен. Тя лежеше на сламеника си.

— Той ми нареди отново да те заведа при него, момиче.

— Какво от това?

Еда въздъхна.

— Не създавай проблеми, Кристен. Не можеш да не изпълниш волята му.

— Така мислиш ти. Така мисли и той. И двамата ще разберете, че грешите. — Кристен се обърна с гръб към старицата. — Няма нужда да сваляш оковите ми, Еда. Заключи вратата и се махай.

Девойката не видя как Еда поклати глава, докато затваряше вратата, нито пък чу звука от заключването. Тя сви коленете си и задърпа яростно веригата. Нищо не се получи, само сламеникът се скъса на две-три места.

Кристен вече бе утихнала и лежеше по корем, когато вратата се отвори и Ройс влезе в стаята няколко минути по-късно. Той се приближи към нея.

Ройс не бе влизал в тази стая, откакто слугите я подготвиха за Кристен. Всичко бе изнесено, с изключение на тесния сламеник. Сигурно не й бе приятно да се прибира тук всяка вечер. Не й бяха дали дори свещ.

— Защо не дойде при мен, Кристен?

— Уморена съм.

— И все още сърдита? — Тя не отговори. Ройс се наведе и я докосна по рамото. — Седни, за да мога да сваля оковите ти.

Девойката се обърна и го погледна, но не се изправи.

— Ако няма да ги нося повече, свали ги. Иначе ги остави на мен.

— Не бъди упорита, момиче. Вземи това, което ти се предлага.

— И да бъда благодарна? — хладно отвърна тя. — Не. Ако ще се отнасяш с мен като с животно, поне бъди последователен.

Той не обърна внимание на думите й.

— По-рано ти прие тази уговорка.

— Това бе по-рано.

— Виждам. Надяваш се нещата да се променят просто защото си споделила леглото ми. — Той поклати глава. — Така ли е? — Тя извърна поглед, но Ройс хвана брадичката й и я накара да го погледне отново. — Така ли е, Кристен?

— Да! — Викът й бе изпълнен с огорчение и болка. — Аз не бих се отнесла с тебе така жестоко след това, което стана между нас. Не разбирам как можеш да правиш това.

— Знам, че разбираш защо е необходимо това, Кристен. Просто не можеш да го приемеш. Трябва да знаеш, че на мен не ми харесва повече, отколкото на теб.

— Така ли? — отвърна тя. — Ти си господарят тук. Всичко се прави по твоя заповед.

Той изгуби търпение и се изправи. Лицето му доби сурово изражение, когато впи тъмните си очи в нея.

— Много добре, тогава ще ти кажа алтернативите на тази верига. Вместо това можеш да бъдеш заключена в някоя стая — в моята например — но няма да я напускаш. Ще мога да прекарвам малко време при теб през деня, така че ще бъдеш сама. Може би предпочиташ това?

— Със същия успех можеш да ме държиш в килия!

— Тук няма такава. Предлагам ти своята стая в замяна на тази. Давам ти избор.

— Нямам избор, милорд — отвърна тя. — Предлагаш ми нещо още по-лошо. Ти каза алтернативи. Предложи ми нещо, което мога да приема.

— Мога да направя още едно нещо, за да можеш да получиш свобода в Уиндхърст. Мога да убия приятелите ти.

— Какво!

Тя седна и го погледна с невярващи очи. Той продължи:

— Мога да ти имам доверие само при условие, че те не са тук и моите хора не са застрашени от избиване. Ти няма да стигнеш далече сама, дори все още да имаш желание да бягаш. Аз ще те намеря.

— Ти се шегуваш! — каза тя, изпълнена едновременно с надежда и недоверие.

— Не.

— Знаеш, че няма да приема свободата си на тази цена! — изсъска тя яростно. — Защо изобщо споменаваш тази възможност? Наистина ли можеш да убиеш беззащитни хора?

— Тези хора са мои врагове, Кристен. Самите те биха ме убили при първа възможност. Никога не съм искал да ги държа тук и желанието ми е да се отърва от тях възможно най-скоро. Алдън ме убеди да ги използвам.

— Тогава отърви се и от мен, саксонецо! Аз съм една от тях!

— Да, ти също си мой враг, момиче — тихо отвърна той. — Но ми е приятно, когато си тук. Сега дай да ти сваля оковите за през нощта или…

Девойката протегна краката си, преди мъжа да направи избора вместо нея. Той се изправи и сложи веригата на врата си.

— Искам да се любим, Кристен. — Гласът му бе похотлив. — Знам, че ще ми откажеш, защото си сърдита, но така или иначе щях да те попитам. Ще дойдеш ли в леглото ми?

— Не — студено отвърна тя, като пренебрегна желанието, което се надигаше дълбоко в нея.

— Мога да настоявам.

— Тогава ще разбереш какво означава да се биеш с мен, саксонецо.

Мъжът въздъхна:

— Надявам се, че гневът ти бързо ще премине, момиче.

Ройс излезе и този път Кристен чу щракването на ключалката.