Джоана Линдзи
Сърца в пламъци (32)

Глава 32

Тази вечер храната за затворниците закъсняваше. И Еда, която я приготвяше, и Едреа, която обикновено им я носеше с помощта на Юланд, не повярваха на Кристен, когато им каза, че днес й е позволено тя да им я занесе. Еда беше достатъчно предпазлива, за да забави вечерята на викингите, докато не се получи потвърждение от Ройс.

Така че останаха да чакат Ройс да слезе от стаята си, а той закъсня. Беше се затворил в стаята си, след като остави Корлис на входа и целия следобед не бе мръднал от там. От своето ъгълче Кристен бе наблюдавала разговора им с годеницата му. Той беше ядосан. Тя плачеше. Той си тръгна разгневен. Сълзите на Корлис се изпариха веднага щом Ройс й обърна гръб, а изражението на лицето й издаваше огорчение, не мъка.

Когато драмата приключи, Кристен бе поклатила глава с отвращение. Гордостта й бе прекалено голяма, за да се възползува някога от такива средства, но знаеше, че има жени, които откриваха удоволствие във властта на сълзите си. Даръл беше една от тях. Очевидно Корлис беше същата стока и Кристен почти съжали Ройс. Нямаше да има и минутка спокойствие с такава жена за съпруга.

За разлика от предния ден Кристен не прекара следобеда в мрачно настроение. Удовлетворението й от сутринта се запази и тя се опита да не търси отговор на въпроса защо. Успя, тъй като през целия следобед беше заета с приготвянето на още орехови пити.

Еда беше опитала от питите, които Кристен бе приготвила за себе си и за Меган, и те толкова й харесаха, че старицата предложи на Кристен да сключат сделка. Тя щеше да осигури орехите и половин дузина пити за затворниците, ако Кристен успееше да омеси същата бройка за гостите на Ройс. Кристен не можеше да откаже. Дори и Меган се въртеше около нея, за да й помага.

Остатъкът от деня премина приятно. Но вечерта напредваше, Ройс още го нямаше и Кристен не можа да се сдържи да не се заяде с Еда, когато старицата започна да мърмори. Яхнията за затворниците се сгъсти. Едреа трябваше да поеме другите си задължения, тъй като гостите започнаха вечерята си и тя вече не можеше да занесе храната на затворниците. А Кристен знаеше какво ще си помисли Торолф, ако тя не се появеше днес.

Най-накрая Кристен се обърна към Еда:

— Иди го събуди и го попитай. И без това няма да иска да спи толкова до късно.

— Все повтаряш, че спи, момиче. Защо ще си проспива деня?

Кристен погледна настрани и сви рамене:

— Просто го направи, Еда. Няма да ти се ядоса, ако го обезпокоиш.

Еда го стори и след няколко минути се върна, като клатеше глава.

— Да, спеше и се развика защо никой не го е събудил по-рано. — При тези думи Кристен се ухили. Еда я изгледа остро. — Вярно казваш, но не мога да измисля защо милорд ще ти разрешава да… Можеш да занесеш храната, но ще вземеш със себе си и двама пазачи. А Юланд ще ти помогне да я занесеш.

Еда извика мъжете и ги инструктира. Кристен не можеше да възрази. С такова нетърпение очакваше да поговори с Торолф и останалите, че не спря да се усмихва през целия път до затворническата барака.

Всички бяха в дългото помещение. Вратата беше отворена. Двамата пазачи отпред бяха така погълнати от надпреварата си по мятане на ножове, че почти не й обърнаха внимание, когато тя се появи заедно с Юланд и нейните двама стражи.

Причината за нехайството им й се изясни, когато подрънкването на множество вериги достигна до нея. Приповдигнатото й настроение малко се понижи от мисълта, че нейните приятели носеха оковите си постоянно. Но в момента, в който се изправи на входа, настроението й отново литна нагоре.

Очите й намериха първо братовчед й. Тя изпусна пълната с пити и плодове кошница и се хвърли в прегръдките на стреснатия Отер. От множеството изненадани гласове, които зовяха името й, тя разбра, че Торолф не е казал на никого какво се бе случило предишната вечер. Вероятно е подозирал, че няма да се появи. Отер бързо я освободи от прегръдките си и старите й приятели я поеха в обятията си. С писъци и смях тя приемаше мечешките прегръдки, поздравите и закачките.

Юланд, който стоеше на входа и наблюдаваше жизнерадостното посрещане, не можеше да повярва на очите си. Едреа твърдеше, че е възможно поне единият от викингите — онзи, който винаги излизаше напред, за да вземе храната от нея, да не е толкова див, колкото останалите. Защото често й се усмихвал. Глупави приказки на момиче, омаяно от красив мъж, бе решил Юланд. Но тази топлина и нежност към грамадната мома… Господи божичко! Изглеждаха почти човешки! В изумлението си Юланд остави големия котел с яхнията на земята и забърза обратно към залата, за да нагости приятелите си с клюки.

Вътре в бараката Кристен най-сетне стигна до Торолф. Искрящата й радост позаглъхна при вида му. Изражението му беше почти тържествено, когато я огледа, и тя си спомни какво бе споделил с него Ройс. Заля я свян, който й причини голямо неудобство, тъй като толкова рядко се притесняваше, за каквото и да е.

Сдържаността й халоса Торолф сякаш с юмрук и той се изчерви при мисълта, че бе накарал усмивката да изчезне от устните й. Тревогата му за нея бе превърнала деня му в агония и той изпита такова облекчение от това, че я вижда, че не успя да овладее безпокойството си по най-бързия начин. Когато трябваше да изрази радостта си от срещата, както бяха направили другите, той все още търсеше да види синини, а такива нямаше.

Една ръка се вдигна и пръстите й нежно повдигнаха брадичката й.

— Прости ми, Кристен. Веднъж саксонецът те нашиба с камшик. Бях сигурен, че…

— Че го е направил пак? — с полуусмивка го прекъсна тя. — И аз това си помислих, но не го направи.

— А ще го направи ли?

За момент тя си спомни предишната вечер. Ройс я бе завел да поплува, бе й доставил радост. Беше й позволил да дойде тук и да види приятелите си — още една радост. И я беше любил под звездите…

Поклати глава с категорична убеденост.

— Не, вече го е забравил.

Тогава викингът се засмя, отметна глава назад и я придърпа към себе си за още една крепка прегръдка.

— Слава на Тор! Това е добра новина!

— Каква новина и какво е забравено? — поиска да разбере Отер.

Повечето от затворниците бяха наобиколили Кристен. През ума й проблесна мисълта за някоя дребна лъжа. Не можеше да ги излъже. Обяснението на опита за бягство, обаче, и защо не последва наказание, не беше лесно. Но тя досетливо прехвърли разказа си за онова, което знаеше за Уиндхърст и Уесекс. Каза им къде могат да намерят коне, къде е най-вероятно да е разположена армията на даните — за съжаление далече на север. Каза им също така за гигантите келти, за които бе подочула и това, че са врагове на саксонците. Обясни им, че могат да им бъдат от полза, ако викингите решат да избягат на запад, вместо на север. Това поне им осигуряваше някакъв избор или евентуално бягство.

Никога не бяха забравяли бягството. Тя ги чу да обсъждат един през друг изключителната предпазливост на саксонците. Кристен отбеляза колко силни и здрави изглеждат сега всичките й приятели и засмяна прокара пръсти по издутите бицепси на няколко ръце. Бярни демонстрира силата, като я вдигна над главата си. Тя го изгледа свирепо, когато я пусна на земята, но той не изглеждаше ни най-малко притеснен.

— Вие поне сте готови за бягство — отбеляза тя.

— Да, вдигането на камънаци не ни е навредило — отвърна Одел. — Когато се върна вкъщи, разораването на нивите ще ми се струва като детска игра.

— Тези стени не могат да ни спрат, Кристен — сериозно каза Отер. — Но няма смисъл да ги събаряме, ако нямаме секира, та първо да разсечем веригите.

— За всичките тези седмици не съм видяла и една секира — замислено отговори тя. — В залата има под ръка всякакви други оръжия, но нито една секира. Няма де се изненадам, ако са заключени някъде, Отер. Саксонецът е изключително предпазлив.

— В такъв случай ни трябва ключът от вратата и веригите.

— Знаете ли в кого е? — попита тя.

— В стария зидар. Нарича се Лимън.

Тя си го спомни, но не го бе виждала, откакто я бяха отделили от мъжете.

— Не идва в замъка. Трябва да живее извън имението.

Разочарование обхвана всички. Господи! Всичко беше така несправедливо! Отер я погъделичка под брадичката.

— Хайде сега, братовчедке, не се измъчвай. Все ще намерим някакъв начин. Те свикват с нас. Рано или късно някой от тях ще допусне грешка и ние ще имаме своя шанс.

— И с мене свикват, но все още не ми се доверяват. — Тя се намръщи. — Днес за пръв път ме пускат извън замъка.

— Бярни ухажва оная слугиня Едреа. Смяташ ли, че ще може да бъде убедена, ако той успее да спечели чувствата й?

Очите на Кристен се разшириха и тя се разсмя.

— Господи! Помислили сте за всичко. Но наистина тя изглеждаше разочарована, че този път няма да носи храната ви. — Кристен се обърна към Бярни. — Как се ухажва едно момиче, като не знаеш езика му?

Той палаво се усмихна:

— Торолф ме учи на думите, които ми трябват.

— А, онези думи.

— Тя свободна ли е да идва и да си отива? — отново попита Отер.

— Да, струва ми се. Но знам твърде малко за нея, тъй че не мога да ви кажа дали ще ви помогне — дори заради Бярни. Всички слуги се страхуват от мен и почти не ми говорят, с изключение на една старица, Еда, но тя е много вярна на господаря си. Все пак ще се опитам да поговоря с Едреа и да разбера дали изпитва някакви чувства към Бярни. Ако не друго, поне мога да й кажа какъв добър, верен и праведен съпруг е той.

Като каза това, Кристен отново се усмихна, защото всички знаеха какъв женкар е младият викинг. Все пак той беше най-красивият сред приятелите й. Ако някой от тях можеше да спечели сърцето на младото момиче и да я накара да предаде собствените си хора, това беше Бярни.

 

 

Те продължиха да я засипват с въпроси. Искаха да знаят кои бяха младите лордове, дошли да ги оглеждат преди един ден. Изненадаха се, като разбраха, че единият от тях е кралят на тези саксонци и че той гостува за известно време в Уиндхърст. Наложи й се да им го опише до последната подробност; той би бил идеалният заложник, ако някога се приближеше достатъчно близо до тях. С Алфред Уесекски в ръцете си те можеха да искат собствената си свобода, както и нейната. Това би бил по-лесният начин.

Но, макар да им направи услуга, като им каза всичко, което знаеше, Кристен се съмняваше, че нейният саксонец щеше да допусне своя крал толкова близо до тях. Ройс проявяваше лекомислие, когато ставаше въпрос за самия него, но никога не би го направил, ако това засягаше Алфред.

Най-накрая тя ги смъмри, задето са оставили храната си да изстине и те взеха лошо издълбаните паници, които им бяха оставени за ползване и от които храната се пълнеше с трески. Само Торолф не взе своята. Той дръпна Кристен до себе си, накара я да се облегне на стената и преплете пръсти в нейните, а ръката й положи на сгънатото си коляно.

Не гледаше в нея. Погледът му бе отправен навън през отворената врата. Отер нарочно не я бе попитал как я кара, защото добре виждаше, че тя е добре — телом и духом. Торолф далеч не изпитваше такава неохота да зачеква деликатни теми. Той премина право на въпроса.

— Вярно ли е онова, което ми каза саксонецът? Харесваш ли го?

Ройс беше техен враг. Беше ги поробил всичките. Кристен знаеше какво си мисли Торолф. Как можеше да я разбере той, когато тя сама не се разбираше?

Кристен също не се опита да увърта.

— Когато го погледна цялата се изпълвам с едно чудесно чувство. Това не ми се е случвало никога преди, Торолф.

— Би ли го взела за мъж?

Тя се усмихна мрачно, но Торолф не забеляза усмивката й.

— Аз да, но той няма да ме вземе.

Пръстите на Торолф лекичко стиснаха нейните.

— Боях се, че не го разбираш, че очакваш той да те уважава.

— Не съм си загубила ума заедно със… Зная точно какво мога да очаквам. Сега той ме харесва достатъчно, но…

— Сега?

— Отначало ме мислеше за курва. Недей, Торолф! — Тя се усмихна, когато той гневно извъртя очи към нея. — Ти трябваше да се засмееш. Нищо, аз го направих. Оставих го да си мисли, че това е вярно. Той беше отвратен и за известно време това го държеше далече от мен. Но стана така, че съжалих за това, че ме е оставил. Желаех го от все сърце, когато най-после той… Както казах, сега ме харесва достатъчно, но не ми се доверява. Не би ме оставил да изчезна от погледа му. И все пак държи другите мъже надалече от мен. Дори свали веригите ми, докато тези млади лордове са в Уиндхърст, за да мога да се защитавам сама, ако той не е наблизо.

— Значи ти го притежаваш. Или притежаваш половината?

— Да, половината… И ще изгубя и тази половинка, когато се ожени. И все пак…

Тя не довърши мисълта си и въздъхна. Торолф още веднъж стисна пръстите й, за да й покаже, че я разбира. Знаеше, че щеше да постъпи по същия начин, ако се окажеше на нейното място. И той щеше да се възползва от възможността и удоволствието дори и с враг. Това, че тя е жена и от нея не се очакваше да разбира нещата по същия начин, нямаше голямо значение. Тя бе дъщеря на майка си, а Брена Хаардрад беше дръзка женска, която мислеше за себе си, преди да помисли за това, кое е редно и кое не за една жена.

— Не се яж отвътре, Кристен.

— Да не се ям? — Тонът й бе мек и в него личеше объркване. — Логиката ми подсказва, че вече трябва да съм го намразила. Имах известна надежда — неохотно призна тя. — Но сега, като видях годеницата му, и тази надежда е погазена. И все пак, господ да ми е на помощ, Торолф! Той ме заведе да поплувам, след като ме хвана, че се опитвам да избягам. Защо ще прави това?

— Предполагам, че му е доставило удоволствие?

— Можеше да си достави удоволствието, където и да е. Нямаше нужда да ме води на езерото.

— Е, и какво излезе. Човекът е омагьосан от теб и няма вероятност положението да се промени.

— Омагьосан? Не, аз съм омагьосана. Знам, че накрая ще го намразя, но предпочитам това да стане сега, отколкото по-късно. Искам по-бързо да се жени и да свършва с мен.

Торолф избухна в смях, като видя смръщеното й лице.

— Съжалявам бедничкия саксонец, момиче, наистина! Да свършва с теб? Точно обратното! Да се надяваме, че когато ти свършиш с него, той ще може да събере парченцата от разбитото си сърце.

Кристен леко се усмихна при невероятната представа за Ройс с разбито сърце, а след това и тя искрено се разсмя. Вярно, беше прекалено абсурдно, но тя бе благодарна на Торолф.

Точно така я завари Ройс, когато се появи в рамката на отворената врата — седнала почти в скута на викинга, с когото се смееха от сърце, преплела пръсти с неговите. Първата му мисъл беше да я откъсне от него и да го смаже на пихтия, но той се овладя. Беше забравил какво бе тя за тези викинги.

Тишината, която се възцари в стаята, накара Кристен да вдигне очи и тя безмълвно простена.

— Мисля, че се заседях.

Ръката на Торолф се стегна около нейната, когато тя поиска да се изправи.

— Нима ще влезе вътре, за да те прибере, Кристен?

Въпросът му я ужаси.

— Погледни го. Той не е в добро настроение, уверявам те. Искаш да ме измъкне оттук за косата ли?

— Питам се какво би станало, ако се опита.

Тя схвана мисълта му на мига и извика:

— Торолф!

— Можем да го хванем, Кристен — тихо й отвърна той, без да сваля погледа си от очите на саксонеца. — Ще бъде не по-лош заложник от краля. Тук вътре не могат да ни обстрелват със стрели от далече, за да ни принудят да го освободим.

Гласът й прозвуча сдържано, въпреки че умът и тялото й крещяха „Не!“.

— Познавам го, Торолф. Чуй ме добре, за него народът и дългът стоят на първо място. Втълпил си е, че ако бъдете освободени, ще настане истинско клане. Не може да бъде убеден в противното. Ще пожертва себе си, но няма да даде заповед да го освободите.

Торолф имаше собствени доводи.

— Стражите му няма да го послушат, ако е заплашен животът му.

— Няма да стане, казвам ти!

— Братовчед ти не е съгласен. Погледни го, Кристен. Отер вече е стигнал до същия извод като мен. Ако твоят саксонец е достатъчно безразсъден в смелостта си и влезе тук, значи заслужава онова, което ще му се случи.

Господ да й е на помощ! Можеше почти да намрази Торолф заради това, че я караше да избира между него и Ройс. Ако сега побегнеше навън, никой нямаше да я спре, но така щеше да лиши приятелите си от шанса да бъдат отново свободни, а нямаше никакви гаранции, че някога ще имат друга възможност. Но ако останеше… ако останеше, Ройс можеше като нищо да умре.

Може би измъченото й изражение помогна на Торолф да отгатне част от мислите й. Той поотпусна хватката си, с която я държеше до себе си. Даваше й право на избор. Предоставяше й решението. Но тихо добави:

— Няма да го убием, Кристен. Няма да имаме никаква полза от това.

Думите му нямаха значение. Изборът вече не беше неин — търпението на Ройс се бе изчерпало. Тя прокле неговата арогантност, която го бе накарала да тръгне напред, вместо да затвори вратата и да я принуди да излезе по някакъв друг начин. Сякаш вървеше през собствената си зала, заобиколен единствено от доверените си слуги. Толкова спокойно и непринудено скъсяваше разстоянието помежду им.

Очевидно Отер не вярваше, че е възможно това да се случи. И сега, когато Ройс стори невероятното, Отер остана неподвижен. Не вярваше на очите си. Сигурно и Торолф споделяше същите съмнения. Когато се изправи, издърпвайки със себе си и Кристен, лицето му далеч не бе така самоуверено. Все пак тя почувства как ръката му, която все още държеше нейната, се напрегна. Въпреки всичко щеше да се опита да надвие Ройс. А тя не можеше да предупреди любимия си, защото думите й само щяха да ускорят събитията, в които той вече беше нагазил.

Викингите по начало бяха суеверни. За хора, които дори не биха стъпили на кораб, който познават до последната треска, ако преди това не са принесли жертва на своя бог, смелостта на Ройс, граничеща с чиста проба лудост, беше изнервяща. Това му позволи да мине помежду им без никой да се опита да го спре. Веднъж вече го бе правил, а те и тогава не го повярваха, макар че стражите му стояха наблизо с опънати лъкове. А сега той бе сам, с голи ръце — мечът му все още беше в ножницата си…

Ройс стигна до Торолф и Кристен и спря пред тях. Торолф пусна ръката й. Тя очакваше ръката на Ройс, очакваше дългите му пръсти да обхванат китката й и да я задърпат навън. Лицето му беше почти безизразно, но въпреки това тя знаеше, че е обладан от ужасна ярост.

Кристен също не издаваше собствените си чувства. Стомахът й се бе стегнал на възел, нервите й сякаш бяха изтръпнали и вцепенени. Чакаше… чакаше.

Ръката на Ройс се стрелна напред, но сграбчи не нея, а Торолф. Само с едно движение, което бе толкова бързо, че Кристен го долови като неясна сянка, Ройс се озова зад Торолф. С една ръка бе притиснал гърлото на Торолф, а с другата бе обхванал главата на затворника, извита по странен начин в прегръдката на Ройс. Трябваше му по-малко и от секунда, за да довърши усукването, което щеше да строши врата на викинга.

— Ройс… — започна тя.

Без да я поглежда, той я прекъсна. За нейно учудване гласът му прозвуча сухо:

— Може би вече е време да си тръгваш, момиче?

От гърлото на Торолф излезе звук, който я накара притеснено да отмести поглед към него. Това, което видя, напълно събуди сетивата й. Той се задавяше от собствения си смях. Божичко! Какво смешно намираше в това, че собственият му план се бе обърнал срещу него…

Тя обърна гръб на двамата мъже и тропна с крак на Отер.

— Ще го пуснеш ли да излезе, или ще го оставиш да убие Торолф? На Торолф може и да му е смешно, че са го надхитрили, но саксонецът не споделя доброто му настроение. Той наистина ще го убие.

— Виждам — отвърна Отер, а после и той по някаква причина се развесели и ухилен допълни: — Струва ми се, че саксонецът ще си тръгне и без наша помощ. Слава на Тор, толкова е забавен. Нека ни повесели още малко. Да видим как ще го направи. Върви, дете, излизай оттук. Сигурен съм, че той ще те последва.

След този инцидент не беше много вероятно пак да й разрешат да ги види и те го знаеха. Отер я прегърна, преди да я пусне да си тръгне, а след това я побутна към вратата. Тя тръгна към нея, съпроводена от прощални думи и пошляпвания по задника, също както у дома. Луди ли бяха всички, та им беше смешно? Трябваше да бъдат разочаровани.

По-късно, когато те щяха да се смеят на случилото се, тя щеше да се разправя с Ройс и имаше всички причини да вярва, че разправията нямаше да е от приятните. Не трябваше да стои тук и да чака гневът му да се изсипе върху й. Ройс й беше казал да си тръгва. Тя си тръгна. Можеше да стигне до замъка и сама.