Джоана Линдзи
Сърца в пламъци (20)

Глава 20

— Какво си сторила на братовчед ми, та е в такова гадно настроение?

Кристен едва погледна Алдън. Той бе застанал на другия край на работната маса. Присъствието му никак не й бе приятно.

— Не нося отговорност за настроенията му — сухо отвърна тя.

— Така ли? — усмихна се Алдън. — Видях го как те гледаше. Според мен ти си причината.

— Махай се, саксонецо — отговори тя и впи поглед в него. — Ние с теб нямаме какво да си кажем.

— Значи все още искаш да ме убиеш?

— Дали искам? Аз съм длъжна да направя това.

Той въздъхна подигравателно.

— Срамота е, че не можем да бъдем приятели. Бих могъл да ти дам доста добри съвети за това, как да се справяш с братовчед ми. Сама явно не ти върви.

— Не ми трябват съветите ти! — озъби се тя. — И не искам да се справям с него. Не искам да имам нищо общо с него.

— Може и да е така, но те видях и ти да го гледаш. Такива страстни погледи разменяше с…

— Проклет да си — прекъсна го яростно тя. — Сигурно си син на Локи. Махай се оттук, преди да съм хвърлила това тесто по главата ти!

Алдън се захили и се отдалечи. Кристен гневно започна да мачка тестото, което приготвяше. Как този човек се осмеляваше да се шегува с нея? Сигурно си мислеше, че намерението й да го убие не е сериозно. Тогава той грешеше. Не я интересуваше колко е добър по душа. Нито пък имаше значение, че макар и не пряко, той бе причината тя и другарите й да са все още живи. Не й правеше впечатление дори приликата му с брат й Ерик, който имаше същия закачлив чар и момчешка усмивка. Тя щеше да го убие веднага щом отново върнеше свободата си.

Дългата дебела плитка бе паднала през рамото й и девойката гневно я отметна назад. Беше средата на лятото и Кристен никога не бе виждала толкова горещо време. У дома сега тя щеше да плува с Тайра или да язди Торден с вятър в косите. Със сигурност поне нямаше да е прикована до пещ, която гореше през целия ден. Тя съжаляваше за много неща, но всичките й „у дома щях“ й напомняха, че сега е тук по своя вина.

Измина малко повече от месец от онази нещастна сутрин, когато корабът хвърли котва в реката. От време на време Кристен виждаше през отворения прозорец Торолф и останалите на път за строежа на стената. Те не можеха да я видят в отдалечения ъгъл на залата, където тя работеше.

Кристен знаеше, че те все още се тревожат за нея, поне Отер и Торолф. Досега трябваше да са избягали. Тя се надяваше, че не грижата за нея ги спира, но, изглежда, другарите й бяха повярвали на Ройс и на заканата, която той отправи.

Тя щеше да го помоли за разговор с тях, но реши, че Алдън е прав. Настроението на Ройс бе доста мрачно тази седмица, след като тя отказа да сподели леглото му. Заповедите, които издаваше на хората си, бяха резки, а погледът — мрачен. Сестра му и слугите стояха настрани от него и бяха необичайно тихи, за да не привлекат вниманието му. Тя ли бе причината за всичко това?

Девойката искаше да мисли така, но не вярваше, че има толкова голямо влияние върху него. Наистина, той всяка вечер идваше да я попита, дали не би споделила леглото му и всяка нощ тя твърдо му отказваше. Явно Алдън бе разбрал това по някакъв начин. Може би бе чул гневния глас на Ройс от стаята й през някоя от последните нощи. Или просто тълкуваше начина, по който лордът я гледаше, както сам каза.

Кристен не можеше да повярва, че Ройс може да я обсъжда с братовчед си. Защо да го прави? Тя бе просто една слугиня, която го привличаше за момента — достатъчно силно, за да я желае в леглото си, но не и за да я споменава пред семейството. Той не би признал чувствата си към една робиня, заловена заедно с враговете, който всички презираха.

Еда знаеше какво става, но бе лоялна към господаря си и не каза на никого. Всеки ден тя навикваше девойката за упоритостта й, защото смяташе, че щом Ройс я желае, трябва да я получи. Старицата знаеше, че първата нощ те бяха прекарали приятно, защото не чу викове от стаята на господаря, а и на другия ден по кожата на момичето нямаше никакви следи.

Въпреки всичко Кристен бе учудена, че Ройс продължава да се съобразява с волята й. Той не престана да я пита, дали не би споделила леглото му и всеки път приемаше отказа й. Девойката никога не бе мислила, че лордът ще постъпи по този начин. Всъщност тя очакваше да я изнасили. Това много повече би подхождало на положението й. Но той не го направи. Това притесняваше Кристен.

Тя все още го желаеше. Сега, когато вече знаеше всичко за любовта, тя го желаеше още по-силно от преди. Единствено гордостта й пречеше да признае това.

Тази нощ Кристен чака с нетърпение идването на Ройс, но той не се появи. Мъжът явно бе намерил удоволствие другаде и тя се помъчи да убеди себе си, че това не я интересува. Все пак на другата сутрин щеше да бъде по-спокойна, ако знаеше къде е прекарал нощта.

Денят бе доста дълъг и Кристен се чувстваше много зле. Разбира се, причината за нещастието й бе в самата нея. Тя мислеше, че Ройс няма да дойде повече в стаята й и че всичко бе приключило. Фактът, че той не се появи през целия ден, затвърди убеждението й.

Въпреки всичко, тази вечер, след като Еда свали оковите й и заключи вратата, Кристен отново не заспа веднага. Тя седеше на сламеника си в тъмната стая, дърпаше бездруго разплетените краища на въжето и се надяваше. Девойката не искаше Ройс да изостави опитите си. Желанието й бе той да я принуди да му се отдаде. Нейната гордост не й позволяваше да стори това доброволно, така че мъжът трябваше да намери начин да преодолее тази пречка. Защо не го правеше?

След като чака достатъчно дълго, Кристен въздъхна и започна да се съблича за сън. Тя не бе правила това през последната седмица, когато Ройс идваше и си отиваше. Снощи отново спа с дрехите си. Но тази вечер той явно нямаше да дойде.

Девойката бе все още будна, когато вратата се отвори. Една факла очерта огромния тъмен силует в рамката на вратата. Тялото й затрептя от възбуда. Изпълни я радост. Той бе дошъл. Не я бе изоставил. Все пак изражението й остана непроменено. Чертите на мъжа оставаха в сянка, защото светлината идваше откъм гърба му.

Когато Ройс застана на вратата, тя разбра, че няма да каже нищо. Е, предположи тя, той също има гордост. Пък и не й бяха нужни думи, за да разбере защо е дошъл.

Тя първа наруши мълчанието:

— За добро ли махаш оковите, милорд?

— Не.

— Дори ако се закълна в живота на майка си, че няма да напусна това място?

— Не, защото откъде да знам дали не мразиш майка си, или пък тя не е мъртва. Това би обезсилило клетвата ти.

Кристен се опита да запази самообладание. Тя се повдигна на лакът, като остави тънкото одеяло да падне под гърдите й. Тази тактика бе нечестна, но безизходната ситуация от предната седмица я бе изморила.

Девойката нарочно заговори гневно, за да го остави с впечатление, че не съзнава какво е направила.

— Случайно обичам майка си, която е жива, и сигурно се е поболяла от мъка по мен. Мислиш, че като съм жена, аз нямам чест? Или не искаш да повярваш на думата ми, защото съм викинг?

Той бе тръгнал към нея, но се спря.

— Думи, момиче, думи. Лесно е да се изрекат, но действията са по-показателни. А постъпките ти не говорят в твоя полза.

— Защо? Защото искам да убия братовчед ти? — попита тя. — Или защото не подскачам, когато ми наредиш?

Той стовари юмрук върху отворената си длан. Тя явно бе успяла. Може би това не бе страст, но поне го бе накарала да покаже някаква емоция.

— По дяволите! — извика той. — Ти си най-безочливата жена, която съм срещал! Виждам, че само си губя времето. Ти просто отказваш да разбереш.

— Разбирам, Ройс — отвърна Кристен. — И исках да постигнем компромис.

— Не, ти искаш да стане по твоему!

— Не — настоя тя. — Предложих ти честната си дума, което ми струваше много, защото една част от мен иска да напусна това място и да се прибера у дома.

— Не мога да се доверя на думите на никого — жена или мъж — когото познавам от толкова малко време. Нито пък ще повярвам, че част от теб иска да остане тук в твоето положение — без права и без надежда, че някога ще бъдеш нещо повече от робиня.

— Да, прав си, милорд — съгласи се Кристен. Гласът й бе пълен с ирония. — Защо бих искала да остана тук? Определено не заради теб.

— Заради мен? — присмя се Ройс. — Искаш да повярвам, че аз съм причината, когато всяка нощ ме отблъскваш? Или си решила тази вечер да дойдеш при мен, Кристен?

— Ще махнеш ли оковите за добро, милорд? — доволно контрира тя.

— Вси светии…

Той спря, завъртя се на пети и напусна стаята с гневно ръмжене.

— Приемаш поражението твърде лесно, саксонецо! — извика тя силно.

Вратата отново се отвори и девойката се стресна от рязкото движение.

— Добре ли чух, момиче? — попита тихо Ройс.

Той остави вратата отворена заради светлината и бавно тръгна към нея. Кристен издърпа одеялото до брадичката си. Искаше й се да може да скочи и да се хвърли към него, но не трябваше да показва, че близостта му я вълнува. Вместо това се обърна по гръб, за да може да го гледа.

— Какво мислиш, че си чул?

— Предизвикателство. — Гласът му бе все още спокоен, но в отговора се криеше определена заплаха. — А когато отправяш предизвикателство, трябва да си готова да посрещнеш последствията.

— Какви последствия?

В отговор Ройс се наведе и отхвърли одеялото. В следващия момент той бе върху нея, а ръцете му държаха главата й, за да може да долепи устни до нейните. Кристен го отблъсна. Тя знаеше, че само неочакваността на това действие определи успеха й и веднага мина над него и скочи на крака. Бързината й не помогна, защото той се пресегна и я хвана за глезена още преди тя да успее да направи първата крачка към вратата.

Кристен падна на пода, изви се и ритна към Ройс с другия си крак, за да се освободи от хватката му. Но мъжът вече бе седнал и въпреки че сви краката си, за да не може той да ги хване, разбра, че няма да успее да достигне вратата.

Девойката стана едновременно с него и бавно заотстъпва към вратата. Ръцете й бяха вдигнати напред, за да се предпази от атаките му. Той бързо мина отстрани и застана на пътя й, като блокира единствения изход.

— Върни се на сламеника си, Кристен.

Студената заповед съдържаше сериозно предупреждение, но тя упорито поклати глава, докато се отдалечаваше заднишком към стената. Не можеше да избяга, но девойката всъщност не искаше това. Най-сетне Ройс щеше да й наложи волята си и макар че тя нямаше да се предаде лесно, искаше победата да бъде негова. Или поне той да мисли така. Гордостта нямаше да й позволи да се предаде, но грубата сила щеше да я принуди.

Сърцето й запрепуска лудо, когато той свали колана и туниката си и гневно ги хвърли настрани. Мъжът явно бе разярен. Това бе опасно, защото можеше и да я нарани. Той бе толкова голям и силен и сигурно сега искаше да я набие заради неподчинението й. Така поне правеха повечето мъже. Така или иначе тя пое този риск още когато го предизвика.

Ройс остана на място, докато не свали всичките си дрехи. Той се изправи с лице към нея и я загледа. Слабата светлина го осветяваше само от едната страна и по-голямата част от тялото му бе в сянка. Ако тя не стоеше там гола, той може би щеше да се успокои или поне да премисли отново намеренията си. Но гледката бе прекалено вълнуваща.

Девойката реши, че Ройс няма да излезе за свещ. Тя се надяваше да му се изплъзне, щом той затвори вратата и стаята потъне в тъмнина. Но мъжът не си даде труд да затваря, може би защото реши, че тъмнината ще го затрудни. Когато той тръгна към нея, Кристен реши, че ще трябва бързо да промени стратегията си.

Тя се отблъсна от стената и тръгна настрани, като се държеше на разстояние от ъглите на стаята, където можеше да се окаже в клопка. Досега бе успяла да остане извън обсега му, но това бе само защото той не се движеше по-бързо. Ройс бавно я притискаше към ъгъла, където лежеше сламеникът й, като внимаваше да не й позволи да изтича покрай него към вратата.

Кристен отново заложи на изненадата. Тя спря отстъплението си, събра ръце и като се изви бързо, замахна към него, както бе направила с Алдън. Тогава ударът й бе успял да отхвърли по-слабия мъж, но сега Ройс не бе с гръб към нея. Изненадана остана Кристен, защото мъжът хвана събраните й юмруци с една ръка. Той не спря удара, а дръпна силно. Това я накара да се завърти в кръг и му позволи да хване кръста й с другата си ръка и да я повдигне от пода.

Ройс трябваше да направи само две крачки, за да я отнесе до сламеника и да я хвърли върху него. Постелята бе доста тънка и тя се почувства сякаш бе паднала направо на пода.

За момент Кристен остана парализирана, тъй като ударът изкара всичкия въздух от гърдите й. Това време бе напълно достатъчно за Ройс да се намести между краката й и да проникне в нея, преди тя да може да го отблъсне.

Той чу как девойката обидено простена, когато успя да си поеме въздух. Ръцете й се промъкнаха между телата им и тя се опита да го отблъсне, но това усилие се оказа напълно безполезно. Той я бе затиснал плътно и вече бе подготвен за всяко нейно противодействие.

— Предай се, хитрушо. — Той се наведе, за да прошепне в ухото й: — Загуби битката с мен.

В отговор тя започна да извива ханша си, за да го свали от себе си. Това също се оказа безполезно и резултатът бе, че той проникна още по-дълбоко в нея. Кристен простена отново, но този път, защото бе получила всичко. Ройс също простена заради чудната тръпка, която проникването предизвика у него.

— О, момиче, вземам думите си назад — задъхано промълви той, — съпротивлявай се колкото искаш.

Кристен за малко не се засмя на тази нетърпелива молба, но това щеше да разруши представата, че е била победена от невероятната му сила. Той й спести това, като запуши устата й с изпепеляваща целувка. Девойката направи последен опит да демонстрира съпротива, като изви главата си, но мъжът просто последва устните й, докато най-сетне тя се предаде и пламенно отвърна на целувката му.

Шеговитото му настроение, което несъмнено бе резултат от усещането за победа, я стопли. Всъщност какво я интересуваше причината? След като вече не бе ядосан, той нямаше да бъде и груб, макар че тя щеше да изтърпи и това, за да угаси пламъка на болезнената си страст.

Ръцете й се плъзнаха към главата му и я притиснаха още по-плътно. Той започна да извива тялото си по един чудесен начин, без да излиза напълно, като с ханша, корема и гърдите си галеше цялото й тяло.

Кристен достигна върха почти веднага и несъзнателно го повдигна, когато изви нагоре таза си, за да го поеме още по-дълбоко. Неговият тласък, в момента, в който и той се озова на небето, я върна върху постелята и увеличи удоволствието й, като изтръгна дълбок стон от гърлото й. Тя усети пулса на неговата кулминация в себе си.

Девойката със съжаление се върна към действителността. Ройс се бе отпуснал върху нея с цялата си тежест, но това не й правеше впечатление. Главата му бе обърната настрани и той все още дишаше тежко. Тя замечтано прокара пръсти през косата му и пожела да остане така вечно. Все пак не можеше да се надява на това.

Девойката не знаеше какво мисли той в момента. Може би просто отдаваше поражението й на своите умения на любовник. Всъщност каквото и да мислеше, за нея то нямаше значение, стига да не се досети, че тя го бе накарала да я люби. Сигурно щеше да побеснее, ако разбереше това.

Той се надигна и я погледна. Ръцете й се плъзнаха по гърдите му и Кристен усети как сърцето му бие вече по-бавно, но все още силно. Тя също го погледна и се опита да отгатне мислите му, но не успя. Ройс също я наблюдаваше. Само ако знаеше. Тази мисъл я накара да се усмихне.

— Значи вече не се сърдиш? — каза той.

— Разбира се, че се сърдя.

Ройс се ухили доволно.

— Винаги ли се усмихваш, когато си сърдита?

— Само понякога.

Думите й прозвучаха много сериозно. Ройс поклати глава. Да приема всичко за истина, означаваше постоянно да се удивява. Може би момичето се шегуваше.

— Може би трябва да се извиня — попита той.

— Да, трябва.

Ройс изсумтя. Нямаше какво повече да каже. Кристен го предизвика. Е, може би не заслужаваше такъв отговор, но все пак накрая тя го прие и получи своето удоволствие. Защо прояви такъв инат и не му позволи да започне с… Той знаеше защо, но нищо не можеше да направи.

Ройс се надигна още малко, за да се премести и в този момент ханшовете им се притиснаха още по-плътно. Той бе все още в нея и Кристен затвори очи, за да запази усещането. Мъжът видя това и дъхът му спря.

— Боже милостиви! Момиче, ти нарочно ли направи това?

Очите й се разшириха.

— Какво? — Този път тя наистина не разбра какво бе направила.

— Когато изглеждаш така… така изглеждаш, когато ние…

— Откъде знаеш? Наблюдаваш ли ме?

— Да.

Тя остана учудена.

— Нямах представа. И аз ще опитам следващия път, когато се любим.

— Всеки мъж ще подивее, ако гледа очите ти в такъв момент — предрече той.

Кристен се усмихна.

— Не се тревожи, милорд. Не съм казала, че ще гледам теб.

— Надявам се, че се шегуваш, момиче — каза остро той и стана заедно с нея. — Няма да ти харесат последствията, ако това не е шега. Няма да позволя да имаш друг любовник. Докато те желая за себе си, ти ще си ми вярна.

Тя повдигна едната си вежда, доволна, че е успяла да го раздразни.

— Така ли?

Ройс не отговори. Без да я пуска, той взе своите и нейните дрехи и я поведе към вратата. Бузите на Кристен пламнаха, когато осъзна, че вратата е била отворена през цялото време и всеки е можел да я види с любимия й.

Нейният любим. Харесваше й как звучи. Сега нещата ще се променят. Трябваше да се променят, след всичко, което се случи. И той нямаше да съжалява за това. Тя наистина щеше да му докаже, че са създадени един за друг.

Щом влязоха в стаята му, Ройс хвърли дрехите на пода и взе Кристен в обятията си.

— Сега ще платиш глоба за това, че ме отблъсква толкова време. Тази нощ няма да спиш.

— Това предизвикателство ли е, милорд? — усмихна се Кристен с надеждата, че това бе обещание.