Джоана Линдзи
Сърца в пламъци (35)

Глава 35

Ройс се върна в замъка късно следобед. Бе подложил хората си на сурови упражнения на тренировъчния плац, нещо, което им бе липсвало през последните пет дена. Замъкът отново бе подреден в предишния си вид. През деня масите бяха изнесени и Даръл отново се разпореждаше от обичайното си място за бродиране. Даръл. Почти не му беше проговорила, откакто разбра, че спи с Кристен.

Изразяваше разочарованието си с цупене, което обикновено не го притесняваше. Но Ройс отново се улови, че сравнява Даръл с Кристен, която не се цупеше, която не криеше яда си, а го изливаше най-безцеремонно и на висок глас. Странно, безцеремонността не го дразнеше толкова, колкото безбройните намусени погледи, продължаващи със седмици.

Може би ще трябва да намери мъж на Даръл въпреки непреклонния й отказ.

— Сестра ти обърна ли по-особено внимание на някого от гостите ни? — обърна се Ройс към Алдън.

Седяха на игралната маса. Играта на военна стратегия бе доста напреднала. Алдън не обърна голямо внимание на въпроса му. Бе негов ред да разгърне армията си.

— Не съм мислил по този въпрос.

— Помисли.

Алдън вдигна очи и на устните му бавно се появи усмивка.

— Кълна се, напоследък в главата ти се въртят много странни идеи. Сега, като спомена, се сещам. Изглеждаше доста по-оживена, докато Уилбърт беше тук.

— Братът на Корлис? — Ройс бе изненадан, но след като осмисли казаното, попита:

— Мислиш ли, че го харесва за съпруг?

Алдън тихичко подсвирна.

— Тя знае ли какви ги мислиш?

— Как може да знае какво мисля, когато не ми говори?

— Да, не е много доволна от теб, но нима заради това ще я ожениш?

— Не мога да твърдя, че не предпочитам някой друг да е обект на намусените й физиономии, но ти мислиш ли, че този път ще се омъжи?

— Да, отдавна й е време, но няма да се омъжи, докато ти не се ожениш.

— Няма нищо общо между едното и другото — настоя Ройс.

— Хайде сега, братовчеде. Как мислиш, защо през всичките тези години отказва да й уредиш брак? Страхува се, че без жена замъкът ще потъне в немара, което без съмнение е вярно.

Ройс изсумтя.

— Ако си знаел, че това я спира, като неин брат отдавна е трябвало да ми кажеш.

— Да, та аз да понасям сърдитите й погледи, задето съм разкрил тайната й. — Алдън изглеждаше ужасен. — Шегуваш се, братовчеде. Но като говорим за сватби, кога смяташ да правиш твоята?

— Когато имам време — лаконично отвърна Ройс. — И не ми казвай, че сега имам време, защото ще ти отвърна, че не е така.

Алдън поклати глава.

— Ако не искаш да се жениш за нея…

— Никога не съм искал да се женя за нея, Алдън. Просто изглеждаше най-подходящата постъпка след… е, изглеждаше подходящо.

— Тогава развали годежа.

— Да, лесно е да се дават съвети, когато не си забъркан — кисело каза Ройс.

Алдън се подсмихна с разбиране.

— Животът тук определено беше по-прост, преди да дойдат викингите. — Думите му бяха удостоени с мрачен поглед и той се разсмя.

Вниманието им внезапно бе привлечено към входа на залата, където се появиха двама от мъжете на Ройс, който водеха със себе си някакъв непознат. Странникът беше изключително висок и приличаше на келт. Това будеше интерес към него след неотдавнашните проблеми, които бяха имали с келтите Корниш.

Мъжът бе доведен пред Ройс, на когото докладваха как са го открили на запад, в земите на Уиндхърст. Околната местност е била претърсена надлъж и нашир, за да се установи дали наистина е пътувал сам, както твърдеше. Не е бил открит никой друг. Яздел грохнало конче, което един милостив човек отдавна би отървал от мъките му. Не носел други вещи, освен ръждясал меч с изработена по древен келтски маниер дръжка.

Ройс прие всичко това дотолкова, доколкото се покриваше с вида на мъжа, когото той замислено разглеждаше. Не беше виждал друг толкова красив мъж, въпреки раздърпания му вид. Косата му бе въздълга, вързана с кожена лента. Не беше облечен по-добре и от най-бедния слуга: широка туника с дълги ръкави, вързана на кръста с оръфано въже и с протрити панталони, с парцаливи дупки по тях. Въпреки това в поведението му нямаше и следа от сервилност. Тъмносивите му очи дръзко срещнаха погледа на Ройс. В тях нямаше войнственост, предпазливост, лукавство, нито дори напрежение. Беше поглед, какъвто Ройс бе свикнал да вижда в очите на равните нему и той възбуди любопитството му.

— Кой си ти?

— Не разбирам.

Ройс се напрегна, като чу езика на келтите. Повечето от келтите на запад говореха саксонски, тъй като живееха в съседство със саксонците. Но не и келтите Корниш, който често правеха набези в земите му.

Той повтори въпроса си на езика на странника.

— Наричат ме Галеан.

— От Корнуол.

— Девън.

— Свободен човек?

— Да.

Ройс се намръщи. Не беше от приказливите този свободен човек от Девън.

— Как да разбера, че това, което казваш, е истина?

— Защо да лъжа?

— Наистина защо? — изсумтя Ройс. — Много си далече от дома си. Накъде си тръгнал, та минаваш през земите ми?

— Търся господар, на когото да служа и който ще се бие с даните. Открил ли съм го?

Изненадата на Ройс разсмя Алдън.

— Това е последното нещо, което очакваше да чуеш, а, братовчеде?

Погледът, който Ройс му хвърли, го накара да забрави смеха си.

— Между Девън и земите ми има много господари, които ще се бият с даните. — Ройс гледаше келта с присвити очи. — Защо си дошъл толкова на изток?

— Никой от тях не се готви сериозно. Искам гаранции, че ще видя истинска битка.

— Защо?

— Земите на север, който даните изтръгнаха и в които се заселиха, не са им били достатъчни. Все още нападат и по море. Живеех в едно рибарско селце на западните брегове. То бе разрушено при нападение на викингите. Загубих жена си, двамата си сина, семейството и приятелите си. Никой не бе пощаден.

— Освен теб. Защо?

— Ловувах във вътрешността. Върнах се точно навреме, за да видя отплуващия им кораб.

Същата история Галеан бе разказвал отново и отново по време на своето скиталчество. Вършеше му добра работа пред саксонските лордове. А тези двамата тук изглеждаха по-смутени от повечето досега. Дали пък търсенето му не беше към края си?

— Кога се случи това? — попита Ройс.

— В началото на лятото.

— Защо твърдиш, че даните са нападнали селото ти?

— Кой друг е върлувал из тези земи оттогава?

Ройс и Алдън се спогледаха, а след това Ройс наведе очи към ръката си, свита в юмрук на масата. Въпросът остана без отговор.

— Ако даните отново навлязат в Уесекс, ние ще ги спрем — намеси се Алдън. — Имаш желание да се биеш, но можеш ли?

— Аз… ще имам нужда от обучение.

— А ако братовчед ми се съгласи да те обучава, как ще му служиш в отплата?

— Предлагам да служа като лична охрана, заради ръста ми.

— Погледни ме — възкликна Ройс. — Дори да можеше да се биеш, приличам ли ти на човек, който има нужда от охрана?

По устните на Галеан пробяга лека усмивка и около сивите му очи се появиха малки бръчици.

— Другите лордове, към които се обърнах със своята молба, не бяха толкова добре сложени като вас, милорд. Ще служа както пожелаете, стига да ме вземете.

Алдън се обърна към Ройс.

— Е, братовчеде? Още един човек е винаги добре дошъл, а един добре трениран воин с такъв ръст ще бъде много ценен.

— Това не ми харесва — отвърна Ройс.

— Смяташ, че ще потърси отплата веднага щом види затворниците ти?

— И това го има.

— Но те са толкова добре охранявани, че той няма да може да ги доближи.

— Кристен не е — кратко отговори Ройс.

Алдън молитвено вдигна очи.

— Разбира се, сега, когато й даде свободата на целия Уиндхърст, тя въобще не се охранява. Винаги можеш да ограничиш свободата й само в рамките на замъка и да забраниш достъпа на келта до него.

— Сключих сделка с нея. Не мога да променям условията й.

— Само се пошегувах, Ройс. Нищо няма да й стори. Той иска кръвта на викингите, не на една жена. Ако не му вярваш, изпитай го. Но не го отпращай, заради едно толкова малко съмнение. Предпазливостта ти по отношение на момичето става прекомерна, особено като се има предвид, че няма друга жена, която да се грижи за безопасността си толкова добре като Кристен. А ако това не е достатъчно, ще ти припомня, че и ти търсиш същото като келта, но не й навреди.

Ройс присви устни с отвращение. Всичко това бе истина. Той отново погледна келта, който стоеше като образец на търпеливостта.

— Това лято ние също бяхме нападнати от викинги — каза Ройс, като наблюдаваше внимателно очите на мъжа. — Имахме по-голям късмет от твоето село и ги разгромихме.

— Всичките ли избихте?

Дори и Алдън повдигна вежди при силата на тези думи.

— Едва ли това са били същите викинги — предположи той. — Тези са норвежци, нападат само богатите. Съмнявам се, че биха нападнали рибарско селце, което може да им предложи малко плячка.

— Но ги избихте?

— Не всички. Тези, които пленихме, държим затворени тук. Принудени са да работят на крепостната ни стена.

— Освен това са под моя закрила — прибави Ройс. Изобщо не му хареса начина, но който мъжът си отдъхна, когато Алдън спомена, че имат затворници.

Галеан долови заплахата и съобрази отговора си с нея.

— Ако сте пленили същите викинги, справедливостта е възтържествувала. Край на набезите им. Аз искам онези, които все още са на свобода на север. Корабът, който нападна селото ми, отплава натам.

— Ако те приема, Галеане от Девън, ще работиш ли на моите укрепления заедно със затворниците?

Мъжът видимо се напрегна.

— Няма да търся мъст от тях, милорд, но не искайте от мен да работя рамо до рамо с пленниците ви.

— Това е моята воля. Това е единствената работа, която сега имам за мъж с твоя ръст. Каза, че ще правиш това, което поискам от теб.

— Да. — Последва дълга пауза. — Така да бъде.

— Ще можеш ли да устоиш на изкушението? — упорстваше Ройс.

— Казах, че не желая кръвта на пленници.

— Добре дошъл тогава. Започваш работа сутринта. Следобед ще се обучаваш заедно с мъжете ми. Селдън, погрижи се човека да бъде настанен удобно.

Когато Селдън отведе келта към бъчвата с медовина, Алдън се наведе към Ройс.

— Сигурен ли си?

Ройс повдигна вежди.

— И ми задаваш този въпрос, след като говори в негова защита? Да, сигурен съм. — Но веднага след това добави мрачно: — Достатъчно, за да наредя да го наблюдават отблизо, докато не стана още по-сигурен.