Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Викинг (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hearts Aflame, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 283 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?
Сканиране
bobych (2008)
Допълнителна корекция
hrUssI (2012)

Издание:

Джоана Линдзи. Сърца в пламъци

ИК „Бард“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация
  3. — Корекция от hrUssI

Глава 37

Веднага щом Ройс влезе в стаята си, Кристен пристъпи към него и обви ръце около врата му, а пръстите й се заиграха с косата му. Той въпросително повдигна вежди при този необичайно топъл прием.

— Алдън ми каза, че днес си го гледала с поглед, който може да накара човек да запълзи на четири крака, а преди по-малко от два часа си му подарила усмивка.

— О! Е, милорд, излях и последната частица от омразата си, преди да го оставя на мира. — Тя се засмя на изпълнената със съмнение гримаса на Ройс. — Взех предупреждението ви присърце. Толкова ли е чудно?

— За теб, да.

— Времето ще покаже.

Пръстът й започна да описва кръгове около ухото му. Погледът й бе мек, подканящ, макар съзнанието й да не бе настроено за това, което вършеше. Реши, че Ройс може да помисли за странна липсата, на каквото и да е любопитство към новия му васал.

— Забелязах сред мъжете ти един нов — небрежно продума тя. — Нормално ли е да наемаш непознати?

Ефектът от въпроса й бе обратен на този, който тя искаше да постигне. Ройс стана подозрителен:

— Не прояви ни най-малък интерес към краля на цял Уесекс, нито към неговите благородници и въпреки това ме разпитваш за този келт. Защо?

— Просто любопитство, милорд. Всички жени приказват за него.

— Те нека си приказват — грубо каза той. — Но ти ще стоиш настрана от него. Мрази всички викинги не по-малко от мен самия.

Беше време да пренасочи мислите му. Очите й се притвориха. Пръстът й се спусна по изпъкналостта на челюстта му, а след това се плъзна по долната му устна.

— Наистина ли, саксонецо? — дрезгаво прошепна тя. — Още ли мразиш всички викинги?

Вместо отговор той простена и я притисна към себе си. Всички мисли излетяха от главата на Кристен. Но радостта от завръщането на брат й преобладаваше. Точно както бе сграбчила Еда в радостта си, така, тази вечер тя я споделяше с Ройс.

Беше игрива и страстна, свенлива и агресивна. На моменти бе съблазнителка, на моменти — девица. Бе всичко за него, докато Ройс не престана да се учудва на промените. Гърленият й смях, който Ройс никога преди това не бе чувал в леглото си, възпламени кръвта му и я накара да закипи. Пожелаваше я отново и отново, смътно учуден, че успяваше. Но когато Кристен му прошепваше, че иска още, душата му не можеше да устои на изкушението. Накрая Ройс заспа със съня на мъртвите. Кристен го бе изстискала.

Кристен също заспа. Но чувствата й така я изпълваха, че тя спа неспокойно и се събуди рано, много преди да се съмне.

Отдели само секунда да се наслади на чувството, с което прегръдката на Ройс я изпълваше. След това внимателно се освободи от обятията му и тихичко се облече в тъмното.

Интуицията й подсказваше, че Селиг я очаква. Откри го в долния край на стълбището. Наистина я очакваше. Всъщност бе прекарал цялата нощ седнал, с опрян в стената гръб, с лице обърнато към стъпалата. Беше се унасял от време на време, като се будеше и при най-малкия шум. Беше чул тихите й стъпки и я очакваше на крака, когато тя се спусна по стълбището. Опря гръб в стената, за да поеме тежестта на тялото й, когато тя буквално се хвърли върху него.

Останаха притиснати един към друг и тези мигове им се сториха вълшебни. Кристен се отдръпна и прокара ръце по любимото лице. Не можеше да го види. Всички факли бяха догорели и през отворените прозорци влизаше само оскъдната лунна светлина. Не й беше нужно да го вижда.

— Мислех, че си умрял, Селиг. — Сълзите в очите й отекнаха и в гласа й.

— И аз мислех същото за теб. — Ръцете му помилваха косата й и той отново я притегли към себе си и силно я притисна към рамото си. — Мъжете не плачат.

— Знам. — Тя подсмръкна. Смяташе, че това се отнася за нея, но в следващия миг почувства собствените му сълзи да капят на бузата й. — Ела. Тук не можем да говорим спокойно.

Кристен го хвана за ръка и го поведе около стълбището, към задната врата. Тя не бе заключена. Когато излязоха навън, Селиг се поколеба. Очакваше да види часовой.

Кристен разбра предпазливостта му.

— Не мисля, че стражите патрулират. Веднъж излязох през нощта и не видях никого в двора. Но такова нехайство е неприсъщо за тези саксонци. Може би има постове от външната страна на крепостните стени.

— Тогава ще се оправяме с тях, когато му дойде времето. Да вървим, Кристен.

Тя го дръпна назад, когато той я задърпа навън от сянката на стената.

— Селиг, не мога да си тръгна.

— Не можеш?

— Заклех се, че няма да го направя.

— Защо?

Тонът му я накара да се отдръпне от него.

— За да не ме оковат отново.

Последва тишина.

— Отново?

— След като ни заловиха, бях окована като останалите. Моят…

— Кои останаха, Кристен? — прекъсна я той.

Тя ги изброи име по име и изчака мълчаливо, докато той почете с мислите си онези, които бяха загинали. Докато чакаше, Кристен усети бриза, който разбъркваше косата й. Чу цвъртенето на нощните насекоми. Почувства болката му, но знаеше, че тя не бе толкова силна, колкото можеше да бъде, защото той ги бе смятал всичките за мъртви.

Най-сетне Селиг каза:

— Продължавай.

— Веригите ми бяха свалени едва в началото на тази седмица, когато кралят на саксонците и неговите благородници пристигнаха в Уиндхърст. Някои от лордовете не спираха да ме нападат и Ройс свали оковите ми, за да мога сама да се грижа за защитата си, докато те са тук. Но тази сутрин, или по-точно вчера сутринта, те си тръгнаха и аз отново щях да загубя свободата си ако не се бях заклела да не се опитвам да избягам.

— Доброволно си се обрекла никога да не напуснеш това място?

— Не, направих компромис. Ще бъда свободна от клетвата си, когато Ройс се ожени.

— Кога ще стане това?

— Скоро.

Като чу това, Селиг си поотдъхна. Кристен разбра това по пръстите му, които се отпуснаха.

— Сега ми разкажи — каза тя. — Разкажи ми, преди да съм се пръснала. Как избяга? Видях, че те раниха.

— Видя?

— Шшт! — изсъска тя, щом Селиг повиши глас. — Разбира се, че видях. Не можех да остана на кораба. Не и след като чух звука на битката. Трябваше да помогна.

Ти? Да помогнеш?

Тя не обърна внимание на пренебрежението в думите му.

— Е, не помогнах, кой знае колко, но поне свалих саксонеца, който те рани.

— Сериозно?

— Селиг!

— Слава на Один! Можеше да загинеш!

— Но не загинах. Уви, той също. Възстанови се, с което ми направи добра услуга, макар че аз, все едно, пак щях да се опитам да го убия. Радвам се, че това не се налага вече. — Селиг поклати глава и тя нетърпеливо добави: — Е, кажи. Когато те видях за последен път, ти лежеше на земята неподвижен, облян от собствената си кръв.

— Да, бях ранен зле. Когато дойдох в съзнание, талигите тъкмо откарваха пленените. Бяха ме оставили с умрелите. Решили са, че всички сме мъртви. Не знаех дали няма да се върнат, за да погребат своите, така че изпълзях настрани от мястото на сечта. Смятах да остана скрит в гората само няколко часа, а след това да ви последвам и да разбера къде ви карат. Но, както ти казах, бях ранен зле. Отново изгубих съзнание и се свестих чак през нощта. Открих, че нямам сили дори да се изправя. Не зная колко време останах там. Проклетата рана забра. Последва жестока треска, от която не си спомням почти нищо. Знам, че по едно време изоставих скривалището си. Спомням си как бродих и търсих саксонците.

— Сякаш си можел да сториш нещо, ако ги беше открил — смъмри го Кристен.

— Логиката не бе по силите на изтощеното ми съзнание. — Той й се усмихна. — Знам само, че продължавах да се движа, опитвах се да ви открия, теб и останалите, преди да е станало твърде късно.

— Твърде късно?

— Не смятах, че животът ви ще бъде пощаден. Мислех, че ще ви отведат при саксонския господар, който ни устрои засадата, и той ще се отърве от вас.

— Той почти го направи. Животът ни висеше на косъм — тихичко призна Кристен. — Преди време това място, Уиндхърст, е било нападнато от викинги. При този набег Ройс е загубил по-голямата част от семейството си. Оттогава мрази викингите.

Селиг се подсмихна.

— Нищо чудно, че ми позволи да остана. Казах му, че същото ми се е случило и на мен. Сигурно е изпитал състрадание.

— Как можа да го направиш — остро го упрекна Кристен. — Господи!? Ще те разкъса, ако разбере кой си в действителност. А аз се безпокоях само да не те окове и затвори с останалите, ако разбере!

Той се ухили на начумерената й гримаса.

— Няма да разбере. Отер и останалите имат достатъчно ум в главите си да не ме приветстват с „добре дошъл“, когато ме видят.

— Ако преди това не изпопадат, покосени от припадъци, както едва не стана с мен — възрази му тя.

— Забелязах колко бързо се съвзе. — Той се засмя.

Разгневена, Кристен го перна по гърдите.

— Няма ли да довършиш разказа си!

Селиг преглътна още един кикот.

— Изгубила си чувството си за хумор, Крис. — Тя отново го перна и той се предаде. — Добре. Казах ти, че бродих насам-натам. Дори и сега нямам представа колко време е продължило това, нито колко дълго съм останал в сянката на смъртта последния път, когато припаднах. Свестих се в колибата на една келтска старица. Двете с дъщеря й ме открили, като се връщали от пазар в Уимбърн. Домът им бе на един ден езда на север от мястото, където ме открили.

— Къде е това?

Той сви рамене.

— Не мисля, че ще успея да ги намеря отново. Локи добре се бе позабавлявал с мен. Не можеш да си представиш как се бях загубил.

— Трябвало е просто да намериш реката — изтъкна тя.

— Да, и аз това си помислих — с известна доза отвращение каза той. — Бях при старицата почти две седмици. Отнасяше се към мен с подозрение заради облеклото ми, а и аз мотолевех на чужд език, когато ме тресеше. Но тъй като говорех и езика на мама, който бе и неин, тя се погрижи за мен и дори ме свърза с един търговец, който взе колана ми и златните ми гривни и ми даде в замяна тези дрехи, дето ги виждаш, и една кранта. Старицата даже ме упъти към най-близката река.

— И?

— И онази река беше толкова на запад оттук, че почти стигнах до морето. Проблемът бе в това, че не знаех в каква посока съм се скитал и нямах представа дали в треската си не съм успял някак си да пресека реката. Нямаше как да разбера дали саксонците, които търсех, са на запад или на изток от мен. И когато тя ме упъти на запад, предположих, че съм се движил на изток. Така че тръгнах на запад и пропилях сума ти време.

— И когато откри реката, разбра, че си вървял в погрешна посока?

— Да. Но тогава не знаех колко съм се отдалечил от реката, която търсех, нито пък къде са ви отвели. Затова се видях принуден да спирам във всеки укрепен замък, до който стигах по пътя си назад. На всички разправях същата история. Свърши ми добра работа. Но веднага щом се уверях, че те не знаят нищо за викинги, дошли откъм морето, отново поемах на път. Когато дойдох тук, не знаех, че съм открил мястото, докато лордът не призна, че през лятото те също са били нападнати от викинги.

— И раната ти е напълно зараснала?

— Да, вече не ми създава главоболия.

— Добре, че си казал, че си от Девън, а не от Корнуол, защото тогава нямаше да си добре дошъл тук.

Той се подсмихна.

— Научих за враждата между саксонците и келтите Корниш още в първия замък, до който стигнах по пътя си. Там едва не ме оковаха, но нали ме знаеш какъв съм си сладкодумен.

— Да, знам. О, Селиг, сега съм толкова щастлива…

Той постави пръсти на устните й и спря изблика на чувства.

— Направи ме и мен така щастлив, Крис. Кажи ми, че саксонците не са те изнасилили.

— Да са ме изнасилили? Не, не са ме насилвали. — Тя не му даде възможност да се успокои. — Но съвсем искрено и в пълния смисъл на думата споделям леглото на лорд Ройс. — Дъхът му излезе със свистене между зъбите и тя бързо постави пръсти на устните му. — Не казвай нещо, което ще ме накара да съжалявам, че съм била откровена с теб, Селиг. Мисля, че обичам саксонеца. По-сигурна съм в това, че го желая. Желая го от първия път, когато го… е, може би не точно от първия. Но той ме омагьоса още тогава. Влезе на коня си в двора, където ние бяхме оковани и ни изгледа с такава омраза — още тогава ме омая! Разпореди се всички да умрем. Но на следващия ден промени решението си и дойде да ни каже, че ще работим на строежа на каменната стена на крепостта му.

— Ще работим? Принудил те е да вършиш такава работа?

Тя се засмя.

— Да. Торолф и другите ми помогнаха да скрия външността си. Смятаха ме за момче и това продължи около седмица. Но мъжете не можаха да останат напълно верни на преструвката. Помагаха ми и струва ми се точно това ме издаде, или поне привлече прекалено много вниманието към мен. Саксонците решиха, че останалите се грижат така за мен, защото аз съм водачът им. Във всеки случай това доведе до разкриването на пола ми и тогава бях преместена в залата.

— И в леглото на саксонеца?

Тя силно го удари в корема. Селиг се преви надве и издаде едно високо „Уух“.

— В името на Тор, Кристен! Внимавай!

— И ти внимавай как ми говориш — гневно го предупреди тя. — Аз съм голямо момиче. Не съм длъжна да ти давам отчет. И не съм скочила направо в леглото му. — Не искаше да му разкаже всичко, което бе казала на Торолф. Вече по-спокойно Кристен довърши: — Истината е, че той ми се дърпаше.

— Какво?

Изумлението му я накара да се засмее, въпреки раздразнението й към него.

— Истина е. Знаех, че ме желае, но се бори сам със себе си. Никой мъж не ме бе отблъсквал така преди.

— Добре знам това. На бая глави съм правил цицини тъкмо защото не са имали желание да се отдръпнат.

Кристен не можа да се сдържи. Думите му я накараха да се закиска.

— Да, но саксонецът се бореше с влечението си към мен и колкото повече му се противопоставяше, аз толкова повече го желаех. Нарочно го съблазних, Селиг. — Трудно беше да се признае такова нещо на брат, но Кристен нямаше намерение да обвинява Ройс, че я е прелъстил, когато беше точно обратното. — Преди две седмици завоювах своята победа — той ме отведе в леглото си. Оттогава спя в стаята му. Тази вечер дойдох направо оттам.

— Наистина ли го обичаш, Крис?

— Така трябва да е. Не съм съгласна с всичко, което върши. Много пъти ме е вбесявал до лудост. Но не мога да го мразя. Не го намразих дори и когато ме окова, макар че мразех веригите си повече от всичко на света.

— А той какво изпитва към теб?

— Не знам. Той ме закриля. Показа и известна загриженост. Но това не е повече от вниманието, което би отделил на някоя вещ. Въпреки това не ми стори нищо, когато се опитах да избягам. И зная, че всъщност не му харесва да ме оковава във вериги. Просто не знам — довърши тя.

— Той още ли те желае?

— Да, в това отношение няма никаква промяна.

— Тогава…

— Въпреки това ще се жени за друга.

— Да, спомена това — каза Селиг, след това внезапно избухна. — Не! В името на Один, не! Ще се ожени за теб!

Тя поклати глава.

— Селиг, аз съм негова робиня. Защо да се жени за мен, щом вече ме притежава — така разсъждава той.

Той изсумтя.

— Татко би могъл да му каже едно-друго по този въпрос.

В очите й заискри смях.

— Да, би могъл, но не е тук, за да го стори.

— Тогава аз ще го…

— Няма да го направиш. Ройс не трябва да узнае, че си мой брат, каквото и да ни струва това.

— В такъв случай ти какво ще правиш, Крис?

Мускулите на челюстта й изпъкнаха.

— Ще се наслаждавам на този мъж, докато мога. Когато се ожени, ще се махна от тук.

— Просто така? Макар че го обичаш?

— Какво друго мога да направя? Сега поне и ти си тук, та да ми помогнеш да избягам, когато съм готова. А ако можеш да помогнеш на останалите по-скоро да се махнат от това място, направи го. После ще се върнеш за мен.

— Така да бъде.

Тя обхвана лицето му в дланите си и го целуна.

— Благодаря ти, Селиг. Благодаря ти, че не ми се скара.

— Както сама каза, не си длъжна да ми даваш отчет. — Той силно я притисна към себе си. — Но нека Один да е с теб, когато се опиташ да обясниш това на татко.

— О! Не е честно да ми напомняш това! — извика тя.

Той закачливо я плесна по задника.

— Хайде. Прекалено дълго се забавихме тук.

Небето бе започнало да просветлява.

— Да. — Тя пристъпи към вратата, но се спря колебливо и още веднъж докосна бузата си. — Известно време няма да говоря с теб. И не се изненадвай, ако изобщо не ти обръщам внимание в залата. Той вече ме предупреди да стоя настрана от теб.

Селиг се подсмихна.

— Сигурно си мисли, че ще ти сторя нещо, ако разбера, че си от кръвожадните викинги.

— Каквато и да е причината, гневът му не е от приятните, така че бъди внимателен, братко.

Влязоха в залата изключително тихо. Но напразно. Ройс беше там и гневно разритваше няколко от мъжете си, за да ги разбуди. Спря, когато я видя. В следващия миг видя до нея Селиг и очите му се присвиха.

— Били сме навън за глътка въздух — бързо прошепна тя на Селиг, докато Ройс се приближаваше към тях. — Току-що сме се срещнали на входа.

— Дали ще повярва на това?

— Трябва.

Но когато стигна до тях, Ройс въобще не ги попита къде са ходили. Той просто сграбчи Кристен за китката и я помъкна към стълбището.

— Чакай тук — подвикна той през рамо на Селиг.

Кристен се опита да издърпа ръката си от пръстите му и на средата на стълбището успя, но той отново я улови и продължи да я влачи след себе си.

— Проклет да си, саксонецо! Дано да имаш причина за това държание! За твое добро е!

Той не й отговори. Бутна я в стаята си и заключи вратата. Тя смаяна втренчи поглед в нея, провери я само за да се убеди, че наистина е заключена, и в яда си я халоса с юмрук.

— Ох!

Долу в залата Ройс кимна на Селиг да го последва и го изведе в двора пред сградата, като на излизане затръшна вратата зад тях. Селиг се обърна. Юмрукът на Ройс се стовари в челюстта му и го запрати по гръб на земята.

Ройс се надвеси над него. Лицето му бе застинало в разгневена гримаса.

— Няма да ти забраня да стъпваш в замъка, Галеан, но ти забранявам да припарваш до тази жена. Тя ми принадлежи, а аз внимавам за всичко свое.

След тези думи Ройс се върна в замъка. Остави крилата на вратата отворени. Селиг можеше да го последва вътре. Не го стори. Вместо това седна на земята и опипа челюстта си с пръсти. На устните му бавно се появи усмивка, която скоро се превърна в тих смях.

Кристен стана свидетел на цялата сцена от прозореца на втория етаж, който гледаше към двора. Ръцете й сграбчиха перваза на прозореца и останаха така, докато не долови тихото кискане. Тя се обърна и поклати глава, отвратена от всички мъже. По принцип.