Джоана Линдзи
Сърца в пламъци (42)

Глава 42

Ужилването беше ужасно, а болката — достатъчно остра, за да събуди Ройс. Той вдигна ръка да отпъди раздразненото насекомо от врата си. Пръстите му срещнаха студен метал и острият връх на кама бе притиснат още по-силно в откритата му шия — предупреждение да свали ръката си.

Той не сънуваше. Почувства тялото на Кристен, сгушено от лявата му страна. Едната й ръка лежеше отпусната върху гърдите му. А парещата като от жило болка от дясната му страна бе прекалено истинска. Не можеше да види нападателя си в тъмното, но мъжът бе успял да се промъкне в стаята и сега заплашваше живота му. Тъй като никой в Уиндхърст не можеше да направи такова нещо, Ройс стигна до най-вероятното заключение: викингите са избягали. А щом са се добрали до стаята му… Всички други ли бяха мъртви?

Кристен се бе заклела, че клане няма да има, че ако могат те просто ще си тръгнат. Дали не са дошли да я отведат със себе си? Нямаше да им позволи да му я отнемат. Ще трябва първо да го убият. Проумя, че в конкретната ситуация това изобщо нямаше да е трудно.

— Можеш ли да разбереш какво казвам?

Мускулите на гърдите му се напрегнаха.

Дрезгавият шепот наистина бе разбираем за него. Не бе на езика на викингите. Келтски! Галеан? Не, гласът не бе достатъчно нисък, за да е неговият. Викингите не бяха избягали, но това означаваше единствено, че се е случило другото зло. Келтите отново ги бяха нападнали. И този път бяха дръзнали да влязат в стаята му.

— Отговори, саксонецо! — все още шепот, но вече разгневен.

— Да, разбирам.

— Добре.

Натискът на камата отслабна и в следващия миг острието й се озова пред гръкляна му, където и най-малкото трепване щеше да му струва живота. Все още не можеше да помръдне. Трябваше просто да си лежи и да приеме онова, което щеше да последва. Тази немощ го вбеси.

— Назовете вашите искания — изсъска той.

— Спокойно, саксонецо — предупреди го шепотът. — Дойдох за някои отговори, докато те все още се бият помежду си. Не съм по прибързаните решения и искам да знам всички факти.

Ройс се намръщи в тъмното. Нищо не разбираше. Не чуваше звуци от битка. Всъщност не чуваше нищо друго, освен собственото си дишане. Замъкът бе потънал в тишина, както и би трябвало да бъде посред нощ. Или всички още спяха, или бяха мъртви.

— Кой…

Изпод острието бликна кръв и Ройс млъкна. Кристен се размърда. Ройс се опита да отпусне мускулите на ръката си, на която тя бе положила глава. Не искаше и тя да се събуди.

— Въпросите ще задавам аз, саксонецо. Ти ще отговаряш. И ако цениш живота си, ще отговаряш честно.

Ставаше все по-неразбираемо. Какво можеше да знае той, което толкова да интересува един келт? И кои се биеха помежду си?

Ройс тихо каза:

— Ще ти кажа всичко, което поискаш, ако пуснеш жената.

— Да я пусна? — Гласът бе изпълнен с изненада. Ройс съвсем не бе подготвен за следващите думи. — Тази, с която спиш, е моята дъщеря. Саксонската църква дава ли това право?

Ройс затвори очи. Не бе разбрал правилно. Не бе възможно. Бащата на Кристен не бе келт.

Гласът продължи нетърпеливо:

— Това не е въпрос, който иска мислене, саксонецо. Или имаш разрешението на църквата, или го нямаш.

— Нямам го.

— В такъв случай дъщеря ми дала ли ти е това право?

Внезапно на Ройс му стана смешно. Това не беше за вярване.

— Мисля, че грешите. Момичето, с което спя, не е келтско.

Острието отново се притисна във врата му.

— Нямам много време, за да науча истината, така че не ми губи времето с шикалкавения. Кристен е моя дъщеря и не греша относно това, кой си ти.

Гласът вече не шепнеше. Тя говореше с ясен дрезгав глас. Жена!

Ройс недоверчиво попита:

— Вие сте майка й?

— Пощади ме, Господи! А ти за кого ме мислеше, по дяволите!

— Не и за жена! — изръмжа Ройс.

Кристен не можеше да не се събуди.

— Ройс, какво…

— Не мърдай, любов моя, или острието, което държа на гърлото му, ще влезе по-надълбоко.

— Мамо! О, боже, наистина си ти! Как…

— Кристен не мърдай! — предупреди я на свой ред Ройс, когато тя се изправи и седна в леглото, а от врата му се процеди още кръв.

— Какво острие? — попита Кристен и разтревожено извика: — О, не! Недей, майко, не го наранявай!

— Не? — Брена свали камата и раздразнено вдигна ръце. — Да не го наранявам, след всичко, което ти е направил? Отер ни разказа. Та той е наредил да те бият с камшик!

— Това беше грешка — отвърна Кристен и бутна Ройс обратно на възглавницата, когато той се опита да се изправи. — Торолф не ти ли каза?

Брена се умълча за момент.

— Можеше и да ми каже, но когато започна да защитава саксонците, чичо ти го запозна с юмрука си. Мисля, че още не се е съвзел.

— И чичо Хю ли е тук?

Ройс улови ръката на Кристен и седна въпреки усилията й да го задържи легнал.

— Ти ме излъга — студено й каза той. — Каза ми, че не разбираш езика на Галеан, а сега разговаряш с майка си…

— Естествено, че го разбирам. И двамата сме научили езика от нея. Галеан е моят брат.

— Селиг?

— Да.

— Значи и за смъртта му си ме излъгала.

— Не! Мислех, че е умрял. Отнело му е доста време да се възстанови от раната си и да ме открие. Но не можех да ти кажа кой е той. Щеше да го оковеш и да го затвориш заедно с останалите ако знаеше, че е викинг.

Той пусна ръката й, щом си спомни странното й държание в деня, когато се появи Галеан… по-точно Селиг. Ройс вдигна ръка и нежно докосна бузата й. Наведе се и лекичко докосна устните й със своите.

— Съжалявам — простичко й каза той.

— Колко сладко — подигра ги Брена. — Ако сте свършили да се карате и сдобрявате, все още има сериозни въпроси, които трябва да бъдат разрешени. Баща ти иска живота на саксонеца, Кристен.

— Не!

— Не е толкова просто — строго каза Брена. — Успях да се изплъзна и да се промъкна тук само защото те се карат помежду си — Гарик, Хю и брат ти. Спорът им не е за това дали да го убият или не, а за това чие да е удоволствието.

— Не и Селиг — настоя Кристен. — Той знае за чувствата ми.

— Може би. Но щом чу за камшика…

— Ах, пак ли! — нетърпеливо извика Кристен. — Това не беше нищо — две леки шибвания. Когато нареди да ме бичуват, той мислеше, че съм мъж и търсеше истината. Прекрати наказанието веднага щом видя, че съм жена.

— В такъв случай трябваше да обясниш това на Селиг, вместо да го оставяш да го чуе от Отер. Сигурна съм, че Отер не е разбрал повече от онова, което е видял.

— Аз никога не съм обвинявала Ройс за това! Как могат да го обвиняват те. О, проклет да е чичо Хю и буйният му нрав! Защо му е трябвало да го удря! Как може да се ядосва толкова бързо!

— Всички те са ядосани, мила. Нима си мислиш, че можеше да е по-различно, при условие че идваме тук и те намираме заробена и принудена да делиш леглото на своя поробител?

— Ще убия Селиг! — забушува Кристен. — Знае, че не съм била принуждавана. Защо не ви е казал?

Брена се засмя при разярения вид на дъщеря си.

— Може би в гнева си не се е сетил. Но аз се радвам да го чуя. Сега се успокой, мила. Ядът ти няма да ни помогне да разрешим проблема си.

Ройс попита престорено спокоен:

— Това означава ли, че сте освободили затворниците ми?

— Да — отвърна Брена. — Това беше лесната част. Дворът ти не се охранява добре, саксонецо.

— А патрула в гората?

— Заловен.

— Имаш предвид, убит?

— Няколко човека. Нищо не можеше да се направи. А също и стражите на портите. Единствената причина да се оттеглим извън стените на замъка ти, без да го превземем, е, че Кристен е вътре. Докато тя е тук, ти имаш последната дума. Но те няма да си тръгнат, саксонецо. Не разчитай на това.

— Казвам се Ройс — отсече той.

— А аз, Брена. И след като минахме на малки имена, нека ти кажа: можех да те убия, докато спиш, и да изведа дъщеря си оттук здрава и читава.

— Мъжете ви явно искат живота ми — разгневено отвърна Ройс. — Защо правиш изключение?

— Обмислих и тази възможност, повярвай ми.

— Майко! — извика Кристен.

— Истина е, миличка. Бог ми е свидетел, че исках да го видя и него и хората му мъртви. Най-накрая, след всичките тези години, разбрах как се е чувствал дядо ти и защо толкова искаше да отмъсти на народа ми, когато бяха взели баща ти в плен. И самата аз дойдох тук да мъстя, също както това стори Анселм, когато аз бях пленена.

— Но как разбрахте къде да ни откриете?

— Жената на Ивар. Знаеш я що за воин е тя. Ивар й казал какво са намислили, та да знае кога ще се върне и тя дойде при Гарик и му изповяда всичко. Но когато на мястото на манастира открихме само руини, помислихме, че сме дошли напразно. Решихме, че мъжете са успели в нападението си, а ние сме тръгнали от дома твърде рано. Даже мислехме, че вероятно вече сте се прибрали и сме се разминали. Връщахме се към мястото, където са корабите ни…

— Повече от един? — прекъсна я Ройс.

— Три — отвърна Брена. — Така че, ако смяташ да сражаваш с нас, откажи се. Пристигнахме подготвени — с повече от стотина мъже.

Кристен потърси ръката му.

— Няма да се сражаваш с баща ми, нали?

Ройс само изсумтя. Брена издаде почти същия звук.

— Може и да няма избор, Кристен!

— Не, няма да има никаква битка — упорито настоя Кристен. Тя се измъкна от леглото, като повлече със себе си и чаршафа. — Майко, аз… О, господи! Искам да те погледна, майко. Не мърдай от там. — Тя взе една свещ и излезе от стаята да я запали от някоя факла.

Ройс взе дрехите си и спокойно започна да се облича.

— Каза ми защо си искала да ме убиеш, Брена. Сега ми кажи защо не го направи.

— Защото навремето и самата аз бях взета в робство и въпреки това стана така, че се влюбих в мъжа, на когото бях робиня — Гарик. Сега той е мой съпруг. Дошъл е тук не като викинг, а като родител. И бащата е този, с когото ще трябва да се оправяш.

— Сега мога да се справя с теб — умислено рече той, докато слагаше меча си. — Така ще имам още един заложник.

От другия край на стаята се чу тих смях.

— Аз не бих рискувала.

Към вратата се приближи светлина, а след секунда се появи и Кристен. Беше се омотала с чаршафа.

— О, майко, махни това — скара се Кристен. — Той няма да те нападне.

Сега, когато в стаята стана светло, Ройс втренчи очи в един зловещ арбалет, насочен право в гърдите му. Дори не беше от неговите. Брена си го беше донесла.

Той започна да се смее на собствената си глупост. Очакваше го страхотна изненада, ако се бе опитал да я разоръжи в тъмното.

Кристен го изгледа намръщено, като видя ръката му на дръжката на меча. Той й се ухили и вдигна ръце в жест на капитулация. След това стана свидетел на милата сцена — майка и дъщеря отново заедно. Кристен се спусна в отворените обятия на Брена и когато двете се прегърнаха, Ройс видя колко много се извисява над майка си неговата любима.

Той изумено поклати глава. Как е възможно тази жена да е майка на Кристен? Беше толкова мъничка, толкова дребничка. Тъничката й фигурка в рокля от черно кадифе създаваше такова чувство на уют. Дългата й, гарвановочерна коса падаше сплетена на гърба й, а нежните й сиви очи галеха лицето на Кристен. Цветът на очите и косата й бяха същите като на Селиг, от което Ройс можеше да предположи, че Кристен се е метнала на баща си. И все пак двете толкова си приличаха. Господи, та тя не изглеждаше достатъчно възрастна, за да й бъде майка. Жената беше красива.

— Не ми обясни как ни открихте — каза Кристен.

— Перин ви откри. Трябваше да опише широк кръг из областта. Днес открил това място и забелязал мъжете в двора. Оттеглихме се в гората, за да изчакаме нощта.

— О, майко! Само ако знаеш колко се радвам, че те виждам! — Кристен все още силно се притискаше към Брена. — Напоследък бях толкова нещастна при мисълта, че с наближаването на зимата ще чакате кораба ни да се върне. Знаех колко ще се безпокоите.

— Значи за това беше толкова потисната? — слиса се Ройс.

Кристен изглеждаше засрамена.

— Да, съжалявам, че не ти казах, Ройс, но ти с нищо не можеше да ми помогнеш.

— Мислех… Няма значение. Друг път ми казвай. Остави ме аз да преценя мога ли да ти помогна или не.

— Нямаме повече време за губене — делово се намеси Брена. — Трябва да получа някои отговори и то бързо: Ще се ожениш ли за дъщеря ми, Ройс?

— Майко! — извика Кристен. — Не можеш да му задаваш такъв въпрос!

— Налага се — настоя Брена. — Трябва ми нещо, с което да омилостивя баща ти, макар че вече може да е много късно.

— Няма да се омъжа насила — твърдоглаво каза Кристен. — А той има годеница. Не може да се ожени за мен.

Брена погледна Ройс и повдигна вежди. Той й се усмихна.

— Годежът, който Кристен спомена, е развален.

— Какво? — ахна Кристен. — Кога?

— През онези два дни, когато ме нямаше. Ходих до Редууд да говоря с бащата на Корлис. Не беше много разочарован, че не искам дъщеря му, когато в замяна му предложих Даръл за годеница на сина му Уилбърт.

— Това ли беше изненадата, която не искаше да ми кажеш?

— Не. Изненадата беше твоята сватба, макар да не бях сигурен дали ще приемеш.

— Искаш да се ожениш за мен? Наистина ли?

— Да.

— О, Ройс! — Тя се хвърли в прегръдките му така устремно, че го събори на леглото.

— Значи обичаш дъщеря ми? — прекъсна целувката им Брена.

— Майко! — Кристен се изтърколи настрани. — Божичко! Никога през живота си не съм чувала думите „обичам те“, а сега трябва да ги чуя пред теб, и то по принуда! На какво прили…

— Успокой се, мила. Нямам време да се съобразявам с твоята чувствителност. Не съм аз виновна, че той не ти го е казал до днес, но сега ще го чуя със собствените си уши.

Ройс го каза.

— Обичам я.

— Това нищо не означава, когато те карат да го изречеш насила — замърмори Кристен.

Той я улови за брадичката и впери очи в нейните:

— Наистина ли смяташ, че някой може да ме принуди да го кажа, свадливке? Обичам те!

Зад тях Брена прихна.

— И баща ти не бързаше да си признае, Кристен.

Кристен се смееше като замаяна. Дори не чу майка си. Но Ройс не можеше да забрави за присъствието на Брена.

— И сега, какво? — трезво каза той.

— Сега, след като получих отговори на въпросите си, ще си тръгна, както и дойдох. Надявам се, че ще успея да налея малко здрав разум в главите на…

— Брена!

Ройс забеляза как и двете жени се свиха при звука на бумтящия глас под прозореца. От него дори и косъмчетата на неговия врат настръхнаха.

— Господ да ни е на помощ! Знаех си, че ще с прекалено много да се надявам, че няма да открие липсата ми!

— Брена, отговори! — отново изрева Гарик.

— Това баща ти ли е? — осмели се да попита Ройс.

— Да.

— И той ли говори келтски?

— Казах ти, че и неговата майка беше християнка. Беше келтка…

Брена остро ги прекъсна.

— По-добре тичай долу, Ройс. Без съмнение Гарик е събудил хората ти. Погрижи се никой да не излиза от замъка въоръжен или ще бъде посечен. — Тя не изчака реакцията му, а бързо се спусна към прозореца. — За бога, Гарик, няма нужда да овикваш целия замък. Тук съм здрава и читава. И Кристен е с мен. Не! Не влизай вътре, Гарик! Аз ще сляза долу.

Кристен се бе преместила до прозореца и когато Ройс излезе от стаята, тя стоеше до майка си. Целият двор под тях бе осветен от горящи факли и изпълнен с повече от стотина викинги — с шлемове на главите, въоръжени с мечове и секири, готови да щурмуват замъка. Можеше само да се моли Ройс да не вдигне хората си на оръжие. Нямаха никакъв шанс.