Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Повесть о Ходже Насреддине, –1956 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2008)

Издание:

Леонид Соловьов. Повест за Настрадин Ходжа

Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1983

 

Превод на Книга първа — „Смутителят на спокойствието“: Атанас Далчев

Превод на стиховете на Книга първа — „Смутителят на спокойствието“: Стоян Бакърджиев

Превод на Книга втора — „Омагьосаният принц“: Иван Костов, Райчо Русев

Художествено оформление Веселин Павлов

Редактор Здравка Петрова

Художник Никола Марков

Художник-редактор Веселин Христов

Технически редактор Васко Вергилов

Коректор Мария Теодосиева

 

Книга 1: „Повесть о Ходже Насреддине“, 1940

Книга 2: „Очарованный принц“, 1956

Издательство „Художественная литература“. Ленивградское отделение. Ленинград, 1971 г.

История

  1. — Добавяне

ТРИДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА

Пред конака имало голям мегдан, на който не се допускала търговия, нито друго някакво събиране на хора, освен във вторник, когато сияйният велможа лично съдел заловените през седмицата престъпници.

Него ден се случило точно вторник. Велможата със сърмен халат, с нова сабя и накичен с медали (доста зор видял да си ги набави след паметното затваряне в сандъка), седял на съдийския подиум под копринен балдахин, помръдвал мустаци и строго и отвисоко гледал тълпата, която заливала площада. Той гнусливо се мръщел и бърчел нос, когато вятърът духвал откъм площада и го облъхвал с не твърде благоуханна вълна, в която преобладавали две миризми: на пот и на чесън. А престъпникът Агабег бил ниско долу, дори по-долу от ниско — седял в един тесен като кладенец трап, откъдето стърчала само бръснатата му месеста глава. Така нагледно се обяснявало, на простолюдието недостижимото величие на властта, от една страна, а, от друга — безмерната низост на злодейството. Над ямата стоял един стражар с дълга сопа, омотана накрая с парцали — да не смее престъпникът да вдигне нечестивия си поглед нагоре, към сияйния лик на велможата. С това пък на простия народ се пояснявало, че съзерцаването на началството само по себе си е вече велико щастие, от което недостойните биват лишавани. Агабег вече бил изял две сопи по темето и сега, малко замаян, тъпо гледал в земята с неподвижен и мътен поглед.

По стъпалата на широка полегата стълба между велможата и престъпника — за да могат да чуват и двамата — били настанени писарите със своите тефтери; на две крачки отдясно стоял търговецът, него го вардел отделен стражарин.

Останалите стражари — пеши и конни — в двоен обръч ограждали съдилището от напиращата тълпа. Мяркали се камшици, блясвали саби, стоварвани с широкото по главите и раменете на любопитните, които излизали по-напред, отколкото се полагало.

Настрадин Ходжа едвам се промъкнал до съдилището — и над главата му веднага изплющял камшик, от който обаче той сварил да се предпази. Отстъпил малко и застанал зад някакъв брадат дългуч; оттам виждал и чувал всичко, а брадатият го закривал от взора на сияйния велможа.

— А сега ти, който се именуваш Агабег, син на Муртаз — попитал велможата, — обясни откъде са попаднали тия скъпоценности у споменатия от тебе чифчия Мамед Али, от когото ужким си ги получил като плата за водата? И защо той ти е платил със скъпоценности, а не с пари?

— Той е беден — глухо отговорил Агабег. — Отде да вземе толкова пари.

— Беден ли? — язвително се усмихнал велможата. — Беден бил, а плаща водата на цялото село? Беден бил, а плаща със злато и скъпоценни камъни?… Пишете! — заповядал той на писарите. — Запишете тая безсрамна, но късокрака лъжа, която ще ни послужи по-нататък да разобличим престъпника!

— Това не е лъжа, сияйни княже!

Агабег забравил и аха да вдигне глава, но сопата веднага се стоварила по темето му, той забил брада в стената на ямата и си прехапал езика. Ако че бил мек, ударът го замаял — той дълго не можал да обели дума, само мучал, блещел очи, лигите му потекли, а брадата му се повлякла по земята; най-сетне се посвестил и можал да продума:

— Това не е лъжа! — забоботил той под краката си в ямата като в бъчва. — Споменатият Мамед Али наистина е беден и няма пари; намерил скъпоценностите в градината си, под корените на ябълката, като копаел…

— Млък, мръсен лъжецо! — загърмял велможата с щръкнали мустаци. — В твоето бръщолевене няма нито една вярна дума! Намерил ги бил под ябълката! Какво, ти да не смяташ да ни баламосващ, че златото и рубините никнат от земята като гъби?

— О, светозарни велможо, о, светило на справедливостта — готов съм да се закълна в Корана!

— Да се закълнеш в Корана ли? Ти искаш да увеличиш списъка на своите злодеяния и с кощунство! Писари, запишете лъжата му — запишете, та да можем да минем към следващия въпрос.

Писарите записали. Велможата минал на другия въпрос:

— Ако ти, както излиза според думите ти, казани по-рано, наистина си имал толкова доходно езеро, то по каква причина си го зарязал и си тръгнал за Египет? Къде ти е езерото?

— Смених го.

— Смени ли го? За какво и с кого?

— Смених го за наследника, за египетския принц… Тоест за едно магаре, което в действителност е принц… Исках да кажа — смених го за принца, който сега е в образа на магаре…

— Какво? — подскочил велможата. — Я повтори!… Не, да не си посмял да повториш! Как се осмели пред нашето лице да съпоставяш в лъжливите си речи царската особа с някакво си недостойно четириного?

— Тъй, тъй! — подхванал Агабег зарадван. — Дългоухо, покрито е козина…

Най-сетне го разбрали! Той забравил за соната, погледнал нагоре. Тежкият удар, който се стоварил по главата му, веднага го лишил от дар слово и го накарал да млъкне. Погледът му се замътил, отразявайки замъгления разум, мъглата на безумието скрила от него лика на велможата.

— Ново престъпление! — гърмял велможата. — Той изрече хула към царската особа и се осмели да стори това в присъствието на началствени лица! Запишете, писари — само че иносказателно, разбира се, с благопристойни изрази.

— Тук няма никаква хула! — стенел в ямата нещастникът. — Тръгнал съм за Египет да ставам везир и пазач на дворцовата хазна — като награда, че връщам на принца човешкия му облик. Срещнах принца, превърнат чрез зли магии в дългоухо…

— Млък, презрян, лъжлив клеветнико, млъкни, ти казвам! — изревал велможата и разпален от яда си, станал от възглавниците. — Наистина отдавна не сме осквериявали взора си с толкова злостен и закоравял престъпник! Към всичките си нечувани деяния той прибави още едно — самозвано присвояване на височайшия везирски сан, тоя сан, който дори ние самите достигнахме съвсем неотдавна! Пишете, писари, всичко пишете: първо — кражба, второ — безчинство и буйство днес на пазара, трето — хули царската особа, четвърто — самозванство…

Писарите дружно заскърцали с пера — в това скърцане Агабег доловил своя неминуем, неотвратим край.

Напразно призовавал той велможата да бъде милосърден, молел за справедливост, искал да го изслушат докрай. Велможата оставал неумолим и не щял дори да чуе жалките му, нищожни вопли, съзерцавайки сякаш в небесните висини единствено нему видимото светило на правосъдието.

От ужас, от безсилие, от изнемога Агабег се укротил.

Ето кога той, бившият съдия, изпитал на гърба си как понякога в очите на съдиите най-чистата истина се превръща в злонамерена лъжа и с нищо не можеш да докажеш, че си невинен; веднъж и дваж ли самия нему се било случвало да осъжда и да праща на заточение невинни хора само за това, че тяхната истина външно изглеждала лъжа. Но сега възмездието стигнало и поразило самия него.

Присъдата била сурова: до живот в подземната тъмница.

Агабег изстенал и отскубнал цял кичур от брадата си.

Стражарите го грабнали, измъкнали го от ямата, повлекли го към тъмницата. Там той паднал в ръцете на Абдула и Половина, който за начало ударил на престъпника десет камшика и го предал на своя чирак, свирепия арапин. Що ритане било, що юмруци: след това Агабег се строполил по четирийсетте стъпала надолу, в тъмнината й зловонията, сред воплите и скърцането със зъби и там си останал завинаги, като получил от съдбата това, което отдавна заслужавал за всичкото зло, сторено от него на света.

Съдът продължил работата си. Търговецът искал да си му върнат скъпоценностите. Разбира се, като се помисли, те Можели законно да бъдат прибрани в хазната, още повече че обжалването на такова решение едва ли щяло да има успех пред хана, но скъпоценностите били не толкова на търговеца, колкото на неговата прекрасна съпруга, а пред нея велможата се чувствувал виновен, защото след сандъка не я бил посетил нито веднъж, макар че тя на два пъти изпращала една бабичка да му напомни; от страх да не я озлоби още повече, като знаел каква е огнена и неукротима по нрав, той решил „во избежение“ да й подари скъпоценностите — чрез търговеца — и се приготвил да завърши делото в негова полза.

— Пишете, писари! — високо провъзгласил той. — Понеже се установи, напълно достоверно, че посочените по-горе скъпоценности са на хърговеца Рахимбай, син на Кадир, който има дюкян в сарафската чаршия…

Но тук един възглас от тълпата дръзко прекъснал речта му:

— Защита и справедливост!

Стражарите свирепо се наострили, заблъскали се през тълпата към дръзкия глас. Велможата си глътнал езика. Досега никой от простолюдието не намирал кураж да се меси в съдийските му работи.

Между другото законът предвиждал и разрешавал такава намеса отстрани; велможата го знаел. Освен това мигновено съобразил: може някой от придворните му душмани да е пратил нарочно свой човек на съда, за да предизвика нарушаване на закона, та да има повод за донос?

С повелително движение на ръката той възпрял усърдието на стражарите:

— Говори! Кой си?… Покажи се!

За неизразима своя почуда той видял Настрадин Ходжа:

— Ти ли си, вражалецо? Къде се изгуби? Обиколихме целия град, кръстосахме всички сокаци да те търсим!

За да е по-близо до истината, трябвало да каже „да търсим главата ти“, понеже истинската, съкровената цел на неговото търсене била именно такава — но за това той, разбира се, премълчал. Но дал скришом знак на стражарите и те — незабелязано, изотзад — се запромъквали към Настрадин Ходжа, като опипвали под халатите си вървищата, които винаги носели със себе, си.

Настрадин Ходжа видял всичко това, но дори не трепнал, защото имал срещу коварните замисли на велможата здрав и сигурен щит.

— Приветствувам почтения Рахимбай! — поклонил се той на сарафина. — Да пребъде над него и занапред благоволението на аллаха!

Търговецът премълчал, обърнал се: още не бил забравил десетте хиляди танга, които потънали в джоба на тоя вражалец-мошеник.

— Къде се изгуби? — повторил въпроса велможата.

— Бях напуснал града по свои работи, о, сияйни княже! А сега се върнах, и тъкмо навреме, за да дам на съда твърде важни показания, от които справедливостта ще възтържествува.

— Показания ли искаш да дадеш? Че какви?

— За скъпоценностите, за техния законен и неоспорим стопанин.

— Стопанинът се знае, той е пред нас — и посочил Рахимбай; последният взел да се върти, да се усуква, защото усетил, че вражалеца му крои нова клопка.

— Точно там е грешката — отвърнал Настрадин Ходжа. — Знам със сигурност, че многопочитаният Рахимбай не е законен стопанин на тия скъпоценности. Те са на едно друго лице.

— И таз добра — на друго! — закрещял, целият зачервен, сарафинът. — Как така да не съм стопанин? Кой е тогава? Ти ли?…

— Не съм аз, не си и ти, а едно трето лице.

— Откъде-накъде трето? — разкрещял се сарафинът. — И защо пускат на съда разни голтаци и мекерета?

Велможата вдигнал глава, призовавайки към тишина. Почакъл и рекъл:

— Вражалецо, твоите гатанки не подхождат за тук. Какво искаш да кажеш? Самият аз със сигурност знам чий са скъпоценностите, защото самолично имах случай да ги видя — отдавна, много по-рано, у една позната ми особа…

Той се размърдал, защото по-нататък следвало името на Арзи-биби, което той, нали си знаел греховете, не смеел да произнесе пред търговеца.

— Точно така! — подхванал Настрадин Ходжа. — Но още по-рано, много преди сияйният княз за пръв път да види тия скъпоценности у една позната, дори твърде позната нему особа — още по-рано, казвам, те не са били на Рахимбай, а на друго лице, от което споменатият Рахимбай ги отне незаконно и насила за себе си.

— Лъже! — разкрещял се търговецът. — Това е черна, гнусна лъжа!

— Това лице сега е тук — продължил Настрадин Ходжа, без да се смущава от виковете на търговеца. — Вдовицо, ела насам, покажи се на сияйния съдия.

Вдовицата излязла от тълпата и застанала до Настрадин Ходжа.

Велможата объркано мълчал. Всичко това било твърде неочаквано: и появяването на вражалеца, и неговите показания, и вдовицата.

И в тълпата се люшнало вълнение. Трябвало да се потуши незабавно.

— Вражалецо! — застрашително и яростно извикал велможата. — В твоите думи не виждам нищо, освен злоумишлено намерение да очерниш и да наклеветиш търговеца Рахимбай. Откъде можеш да знаеш истината ти? Къде са доказателствата? Защо трябва да ти вярвам? Откъде се взе тая жена?

— Лъжа! — изписукал сарафинът отдолу. — Всичко това е лъжа и хитро мошеничество, което смущава спокойствието на народа.

— Понеже в думите на вражалеца виждаме престъпно намерение — продължил велможата и дал знак на писарите, а след това и на стражарите, които набързо измъкнали вървищата изпод халатите си, — и доколкото подобни дела подлежат…

Не можал обаче да довърши.

— Къде са доказателствата ли? Откъде знам ли? — извикал Настрадин Ходжа и излязъл една крачка напред. — Всичко ми се откри в гадаенето, правдивостта на което е вече известна на сияйния съдия, както и на търговеца. Аз нямам под ръка вълшебната книга, но ще мина и без нея!

Без да даде на велможата да се опомни, той застрашително вдигнал вежди и взел да диша тежко, сякаш повдигал на раменете си някакъв голям товар — след това се напънал и изтръгнал от себе си глух, задгробен глас.

— Виждам!… Виждам сандък и в него седят двама! Какво е това? Не ме ли лъже моето духовно зрение? Единият е блестящ носител на властта — хем в какъв жалък вид! Къде е сърменият му халат с медалите, къде е сабята му? При него в сандъка има някакъв…

Велможата се задъхал, пребледнял. Въпреки големия пек, по тялото му пролазили тръпки като от допира на остър бръснач. Призракът на дворцовия хекимин застанал пред него — и кръвта в жилите му се смразила. Черна бездна зейнала пред самите му крака!

Още една минута, още две думи — и той загива! Неотвратимо и безвъзвратно! О, проклет вражалец! Трябвало да го спре, да го спре, каквото и да става!

За щастие и вражалецът спрял своето врачуване, сякаш се вглеждал по-дълбоко в онова, което виждал.

Велможата разбрал: тая минута е спасителната, следващата носи гибел.

— Ама защо не каза веднага, вражалецо, че истината за тия скъпоценности ти се открива в гледането? — възкликнал той вече с приятелски упрек в гласа. — Да беше казал веднага и нямаше да има никакви излишни приказки! Тъй като истинността, и верността на твоето гледане ни е известна, проверена е, доказана е и не може да бъде опровергана от никого…

— Аз Имам и други доказателства — забелязал Настрадин Ходжа. — Нека сияйният княз погледне в тълпата наляво.

Велможата погледнал и се вцепенил. Аллах милостиви! — от тълпата го гледала, хилела му се и му намигала с единственото си око същата оная плоска и страшна мутра, която била застанала тогава пред него, в гробищата! И не само че му се хилела, ами скришом показвала изпод халата дръжката на златната му сабя!

Велможата не можал отведнъж да си поеме дъха; пребледнял, лицето му сякаш се стопило; само мустаците му се чернеели. Той не можел да откъсне очи от тая гнусна мутра.

Гласът на Настрадин Ходжа го свестил.

— Ако трябва, сияйни княже, могат да бъдат представени и други доказателства.

— Няма нужда, напълно е достатъчно! — отвърнал велможата, преодолявайки вцепенението си. — Сега делото се изясни докрай и ние пристъпваме към обявяване на присъдата.

Някаква странна притегателна сила непрестанно го дърпала към страшната мутра в тълпата — той не издържал, хвърлил още един кос поглед наляво и пак целият потреперал.

Настрадин Ходжа разбрал какво става в душата му и дал на крадеца таен знак да се скрие.

Крадецът изчезнал.

Велможата въздъхнал по-спокойно.

— Писари, задраскайте всичко, каквото записахте преди това за скъпоценностите — заповядал той. — Най-добре скъсайте тия листи и почнете наново. Пишете: понеже въз основа на много неопровержими доказателства напълно достоверно е установено, че споменатите скъпоценности принадлежат на една жена, вдовицата…

— Саадат — услужливо подсказал Настрадин Ходжа.

— …на една жена, вдовицата Саадат — продължил велможата, — то съгласно закона и справедливостта трябва незабавно да й се върнат…

Тук го прекъснали виковете на сарафина:

— Как така — да й се върнат? Скъпоценностите са мои, а не на тая вдовица!

Той досега мълчал, защото не можел да разбере нищо от това, което ставало, макар че усещал нещо недобро за себе си. Но когато станало дума за скъпоценностите, се развикал:

— И това ми било съд! — крещял той. — Къде ти са неопровержимите доказателства? Аз не виждам нито едно!… Това е нов коварен замисъл срещу мене! Искам да ми бъде представено поне едно доказателство! Добри хора! — ударил той на молба към тълпата. — Чувате ли, виждате ли? Пред очите ви ограбват един честен човек! Добри хора, бъдете свидетели!

Тълпата забучала, отвърнала му с майтапи, смях, подигравателни подмятания; едно хлапе взело да крещи като пъдпъдък, друго заджафкало, трето замяукало; на площада настанала бъркотия, нетърпима и недопустима пред лицето на началството.

— Търговецо Рахимбай, млъкни! — срязал го велможата. — Буниш народа срещу закона и властта!

— Няма да млъкна! — крещял Диво търговецът. — Скъпоценностите са мои, пари съм давал за тях!

Шумът и вълнението на площада се усилили. Трябвало да се укроти търговецът. Но велможата не виждал как може да стане това, защото търговецът изпаднал в такъв бяс, че вече нито уговорки, нито увещания можели да го вразумят.

Тогава, за да се спаси, велможата се решил на крайното средство.

Дал знак на стражаря със сопата.

— Ще ида в двореца, нека великият хан лично да разгледа моето дело! — крещял търговецът, а през това време откъм гърба му се приближавал бабаитинът-стражарин с вдигната отстрани сопа.

— Нека великият хан види какви съдии има! — и това било последното, което можал да извика.

Сопата го халосала по главата.

Търговецът изплезил език, очите му се облещили и се обърнали. Той се засинял, взел високо и често-често да хълца, политнал настрана — щял да падне, но навреме бил подхванат от стражаря със сопата.

Другите стражари успели да усмирят тълпата и да въдворят ред.

Велможата се възползувал от затишието, обявил присъдата и собственоръчно дал на вдовицата торбичката със скъпоценностите.

Макар всичко това да ставало пред очите на търговеца, той вече не викал и не пречел на правосъдието. Едва ли дори е виждал нещо, понеже гледал на света само с бялото на полузатворените си очи, а зениците му стоели някъде дълбоко под челото. Хълцането, редувано с хъркане, тресяло гойното му тяло — така го и изпратили до дома му, съпроводен от трима стражари: двамата го влачели под мишниците, третият го бутал отзад.

…Чак пред портата на къщата си, когато стражарите го подпрели с гръб до дувара, за да не се строполи, и си отишли, той се опомнил, но дълго нищо не можал да съобрази, оглеждал се наоколо с безсмислен, мътен, празен поглед. Къде е мегданът, къде е тоя вражалец-лъжец? Да не би да е сънувал? Къде му е чантата?

Хванал се за лявата страна.

Чантата я нямало.

Тя била вече на дъното на един близък вир, натъпкана с пясък, а парите от нея приятно тежали в джобовете на стражарите.

Търговецът рипнал и с охкане, залитане, с накриво нахлузена чалма се затътрил обратно, към съдилището на мегдана.

Там вече нямало никого: ни велможа, ни вражалец, ни вдовица. Съдът бил свършил, тълпата се пръснала. Слънцето пламтяло, мегданът се простирал широко и пустинно пред очите на търговеца, сякаш тук никога не било имало толкова струпан народ, сякаш всичко, станало тук преди половин час — всичко това било привидение, което се мярнало и изчезнало.

Лениво се разхождали двамина стражари, трети седял разкрачен на сянка под моста и намотавал парцали на сопата си.

— Чантата ми! — завил търговецът. — Мойта чанта с парите!

Отговорът бил гръмовит смях и непристойни псувни.

— За още пита! — викал стражарят със сопата. — Малко му дойде еднъж! Я го хванете, аз ей-сегинка!…

От тия думи търговецът разбрал какво му се било случило и защо врата го боли така тъпо и силно.

— Апаши! Хайдуци! — пуснал той глас и хукнал към двореца, сподирян от подигравателния кикот и непристойните псувни на стражарите.

Какво е станало с него по-нататък, можал ли е да влезе в двореца, дали е занесъл на хана своята жалба и как е завършила неговата тъжба с велможата — всичко това не ни е известно, както е неизвестна и понататъшната съдба на останалите: хвърления в тъмницата Агабег, огнената Арзи-биби и другите. От тия редове те напускат нашата книга, в която заемаха място само според връзката си с Настрадин Ходжа, светеха с отразената светлина на неговата непомръкваща слава — той се разделя с тях, отблясъкът слабее, угасва и те пред очите ни потъват в непрогледната тъма на небитието, в мъглявата глъбина на забравата.

Защото сами по себе си, с пълната си духовна нищета, те са безсилни да оставят в света някаква диря!

 

 

Така, на връщане към къщи по обратния път, Настрадин Ходжа се освобождавал от многобройните си спътници, които му била изпратила съдбата в това пътешествие; за сега при него оставал само крадецът.

Рано на другата сутрин двамата напуснали шумния бурлив Коканд.

Събуденият за търговия пазар ги изпратил далеко с хищния си рев: насреща им от всички страни, от всичките девет кокандски порти се точели върволици коли, кервани и ездачи, бързали за началото на пазара, — новият ден се готвел да повтори същото, което и вчера: кощунско служене на бога на печалбата, лъжата и хитростта.

А извън града, в още сенчестите и влажни градини било тихо — тишината била така светла, едва прибулена от синкава слънчева мъглица, като че ли била родена от небесната облачна синева. И тук Коканд казал на Настрадин Ходжа прощалните си думи — зад ниската стара ограда на една малка градинка звънели тънки детски гласчета:

Духай, духай, развигорко,

бели вишни разцъфти!

Съмна се и отвисоко

Слънчо грее я блести.

 

Пролет зимата прокужда.

Пиле пее с весел тон

и от гроба се събужда,

става дядо Турахон.

Настрадин Ходжа спрял магарето, слязъл и почтително се поклонил на ниската ограда. Поклонил се на Коканд, който го възнаграждавал за добрите му дела с тая песничка.

Минали последната градина — почнала долината: ниви, оризища, блеснали на слънцето с бял разтопен блясък. Оттук до гробницата на дядо Турахон не било далеко.

Настрадин Ходжа прегърнал крадеца:

— Ние се разделяме. Поклони се на Турахон от мен, моли го да ти даде сили за нов, добродетелен живот.

След това последвало дълго сбогуване с дългоухото. Крадецът го целунал по носа и за последен път сресал с дървеното чесало края на опашката му.

— Кога ли ще ви видя пак двамата? — попитал той.

— Не знам, не знам — отвърнал Настрадин Ходжа. — Само едно помни: светът е отворен за тебе на четирите посоки, отворел е и за мене. Може и да се срещнем: във всяка раздяла винаги се крие нова среща.

И се разделили. С наведена глава, крадецът бавно тръгнал по една странична пътека, която водела към гробницата на дядо Турахон.

Настрадин Ходжа поел нататък; в далечината вече се чувало боботенето и тътенът на големия път — след половин час пътят го погълнал в своя мътен, кипящ поток.