Леонид Соловьов
Повест за Настрадин Ходжа (44)

ПЕТА ГЛАВА

След кратка почивка той отново се настанил на самара, отпуснал юздата и спокойно се потопил в размисъл, като оставил магарето да избира пътя по собствено желание.

Пътечката се виела все по-нагоре, реката се скрила в дъното на дълбока клисура и невидима, глухо мърморела оттам; насреща се спускали множество малки буйни поточета, над които тук-там през деретата били прехвърлени водни мостчета — дървени корита, покрити с мъхест жабуняк, замислено ронещи в светлата дълбочина под себе си тънки струйки. Скоро пътечката потънала в дъхави филизи на ситнолистен храсталак, повет и диви лози; слънчевата светлина, пресята през клоните, на горещи петна се сипела по лицето на Настрадин Ходжа; — така леко, без да оставят следа, се плъзгали и неговите мисли, по-точно — призраци на мисли, толкова мимолетни и неуловими били те.

Пътят до най-близкото село се оказал час и половина, а пролетното слънце силно приличало; Настрадин Ходжа свалил халата — и яздел само по риза, като току бършел с кърпа потта от челото си. Затова пък в селото го посрещнала прохладна чайхана, кацнала над една урва и открита от всички страни за планинския вятър.

Едрият чайханджия, зарадван на новия гост, се спуснал да раздухва огъня под казаните — разнесла се смолиста миризма на арча, благоуханното дърво на ферганските гори.

Освен Настрадин Ходжа, в чайханата имало още четирима души: един старец с дълга жълто-сива брада и също такива сиви вежди, виснали над очите му — изглежда, тукашен жител, земеделец; двама пастири с ощавени меки цървули и дебели плъстени навои, кръстосани с тасмички, с груби, също плъстени ямурлуци; и последният, четвъртият, блед и слаб, майстор-гурбетчия, шивач или обущар, с вулия, подложена под лакътя му. Те седели в тесен кръг, наливали си чай от един чайник, пиели поред от една чаша и шепнели нещо забранено, което личало от крадливите погледи, хвърляни сегиз-тогиз към Настрадин Ходжа.

За да не им пречи на приказките, той се настанил с гръб към тях, с лице към урвата.

Долу се простирала цъфтяща долина: ниви, градини, села, по-нататък се вдигали полегати хълмове, а още по-нататък — планини, отвъд които била Индия. Утринната омара се стопила и горите сякаш се приближили; Настрадин Ходжа ясно виждал белите пустини на снежните полета, долове и падини, пълни с виолетови сенки; под снеговете по кафявите каменни склонове се виели сребърните нишки на потоците. И оттам, откъм планините, лицето му облъхвала лека и свежа снежна прохлада.

А Шепотът в ъгъла продължавал все по-разгорещено: Настрадин Ходжа усещал във врата си четири чифта внимателни очи. „Приказват за мене, сега ще дойдат да ме попитат.“

Така и станало: старецът се надигнал и се приближил до Настрадин Ходжа:

— Живо-здраво, пътниче, добре дошъл в нашето затънтено Село. Гледаме, жълта прах по твоите ботуши, а тук нашите пътища са каменисти и правят само бяла прах. И решихме, че си човек ябанджия и си дошъл при нас от долината: вярно ли казвам?

— Да, идвам от долината — рекъл Настрадин Ходжа и подал на стареца чашка, като почукал по нея с нокът в знак, че го кани.

— Тогава кажи ни, пътниче — продължил старецът, като взел чашката и седнал насреща, — какво ново-вехто надолу през последните дни? Да не са се разбунили ходжентските хлебари? Или канибадамските маслари са отказали да плащат данък? Или може би нещо е станало в Ура Тюбе?

— Не, нищо такова не съм чул — отвърнал Настрадин Ходжа, учуден от такива въпроси.

Старецът многозначително намигнал на своите приятели.

— То, холан, и аз не съм чувал, ама рекох ей тъй, да попитам — казал той с тих глас. — Нашето село е затънтено, рядко идват хора отдолу, затуй рекох да питам…

— Ей тъй ли? — подсмихнал се Настрадин Ходжа. — Тогава знай, почтени старче, дето питаш „ей тъй“, че канибадамските маслари редовно си плащат данъка; освен това „ей тъй“ ти казвам, че град Ходжент си е на същото място и не е потънал вдън земя, че около Намаган не се е появила ламя, дето бълва огън. Нещо друго да попиташ „ей тъй“?

Старецът схванал присмеха, премълчал, събрал висналите си вежди и скрил очите си зад тях: страхувал се да се довери на непознат човек, а отвътре неизказаният въпрос го парел и измъчвал.

Настрадин Ходжа решил да му помогне:

— Почтени старче, погледни ме хубаво в лицето, надникни по-дълбоко в очите ми — нима приличам на шпионин?

— Ти се гмурна до дъното на моите мисли — отвърнал старецът. — Аз наистина се колебая между страха и желанието да те питам нещо интересно и опасно. Но ако само познаваше нашите добродетелни управници, тия кръвопийци…, така де, исках да кажа, тези праведни светци — аллах да умножи благословените им години за наша радост и да удължи юздите в техните неподкупни длани!…

— Не се мъчи да хвалиш пред мене управниците, почтени старче: нали ти казах, че не съм шпионин.

— Твоето лице ми внушава доверие, пътниче, и аз ще се разкрия пред тебе. Искахме да те попитаме — старецът снишил гласа си до шепот, другите трима се скупчили плътно край тях, — искахме да те попитаме дали не знаеш да е идвал по нашия край Настрадин Ходжа?

Всичко друго очаквал да чуе Настрадин Ходжа — но не и своето име! Той се задавил от чая, закашлял се.

— Да, да, Настрадин Ходжа се е появил! — разгорещено зашепнал младият пастир. — Един овчар го видял с очите си на големия път близо до Ходжент…

— Този овчар е живял на времето в Бухара и го познава — рекъл вторият пастир, мургав висок балканджия с черна брадичка и огнени очи, проблясващи изпод широки сърдити вежди.

— И не само овчарят — додал старецът, — и един керванджия го видял, пак на големия кокандски път.

А Настрадин Ходжа слушал тия думи и си мислел, че прибързано е свалил тъмните очила. Познали го. Седнал в тази малка чайхана, той мислено чувал растящото бучене на кокандския, андижанския и другите пазари из долината, развълнувани от неговото име. „Хич не е навреме тоя шум! — размишлявал той. — На всички тези слухове и приказки трябва да се тури край!“

— Грешите, добри хора — обърнал се той към събеседниците си. — Керванбашията и овчарят са се припознали, това е! Знам със сигурност, че Настрадин Ходжа сега е далеч оттук.

— Ама го е видял и един пътуващ търговец! — разгорещено възразил майсторът, по чиито хлътнали бледи бузи от вълнение избили червени петна.

„И търговец отгоре! — възкликнал на ума си Настрадин Ходжа. — Наистина кой дявол ме накара да свалям очилата!“

— Значи във Фергана Настрадин Ходжа има някакъв двойник — рекъл той. — Пак ви казвам, истинският, същинският Настрадин Ходжа не може да се появи по тия места.

— Защо, о, пътниче? Откъдо-накъде си толкова сигурен? — попитал старецът.

Надал глас и чайханджията от своите казани:

— Ако наистина преди една седмица са го видели някъде далече, защо да не може днес да се появи при нас? — Чайханджията дошъл при компанията, сменил празния чайник. — За него няма разстояния; веднъж как отишъл от Херат до Самарканд за четири дни!

— Там е работата, че той вече не пътува — рекъл Настрадин Ходжа. — Знайте, добри хора: предишния Настрадин Ходжа вече го няма. Той завъди челяд и забрави предишните скитания. Сивото му магаре от ден на ден дебелее в яхъра, пък и Настрадин Ходжа заглади косъма от мирния заседнал живот. Изкуфя, стана мързелив и сега не излиза от къщи без черни очила от страх да не го познаят.

— Искаш да кажеш, че отгоре на всичко е станал и страхливец? — затреперал гласът на пастира с брадичката. — Всички знаят, че той никога и от нищо не се е боял!

— Повечето е хвалба — пренебрежително отвърнал Настрадин Ходжа. — От всичките приказки за него три четвърти са врели-некипели.

— Врели-некипели ли? — възкликнал майсторът. — Че от кого тогаз треперят неправедните велможи, щом всички приказки за Настрадин Ходжа са врели-некипели?

Пастирите, чайханджията и старецът се спогледали и си смигнали.

— Не знам, не знам — рекъл Настрадин Ходжа, без да забележи това зловещо споглеждане. — Дори нещо повече — той си е сменил името. Сега се казва Узакбай, сега…

Не можал да се доизкаже: чайханджията изсумтял и с все сила стоварил върху гърба му здравия си юмрук: в същия миг младият пастир с непостижима пъргавина почнал да го млати с юмруци под ребрата от двете страни; старецът се вкопчил с кльощави пръсти в брадата му и закрещял:

— Така зер, нашият Настрадин Ходжа не бил вече Настрадин Ходжа — такива ли ги дрънкаш, проклети шпионино!

— Нарочно ги пускат под път и над път тия шпиони, да чернят Настрадин Ходжа и да го маскарят и кепазят! — пригласял му майсторът, без да забравя да налага с вулията, в която имало нещо твърдо, тежко и ръбесто.

— Чакайте бре! — пищял Настрадин Ходжа, като се вардел да не го цапардосат по главата или в хълбоците. — Кого бъхтите в името на Настрадин Ходжа! Самия…

Като видял дебелия, той бил готов да се разкрие пред тях (което впрочем едва ли щяло да бъде прието с доверие), но му попречил чайханджията. Със силен ритник той изхвърлил Настрадин Ходжа по стълбите на пътя, в краката на магарето:

— Пръждосвай се, презрян чакал, и повече да не си се мярнал в нашето село! Иначе, кълна се, ще изпотроша по гърба ти всичките си пръти.

Без дума да обели, Настрадин Ходжа се изправил на два крака, рипнал на самара и подгонил магарето в галоп, като пъшкал И охкал при всяко подрусване. А от чайханата го сподиряли ругатни на пет гласа.